През юни се навършват 110 години от опожаряването на град Кукуш в началото на Междусъюзническата война (1913). Насилствено прогонените му жители поемат нерадостния път на бежанството в много посоки и днес потомците им живеят в различни градове на България, РС Македония и къде ли не по света. Явно родовият дух е все още силен, защото и до днес те изтъкват с гордост потеклото си и разказват предания за живота в градчето край Солун, за личните му граждани и за преживените патила, докато се установят в новите си местожителства. Големи групи кукушани се заселват в Петрич, Свети Врач и Горна Джумая и донесената от тях градска култура им придава особена атмосфера и колорит.
По инициатива на Борис Керемидчиев през 1967 година в Благоевград е учредена Кукушка земляческа група и в следващите две десетилетия активно присъства с прояви в живота на града. Негов принос за историята са спомените му за бежанството и за развитието на Горна Джумая през 20-те и 30-те години на ХХ век, материализирани в личния му фонд в Държавен архив – Благоевград; поредицата от рубриката „Някога в Горна Джумая” на вестник „Пиринско дело”, прераснала в едноименна книга с две издания (1993, 1994); втората му книга „Болка, наречена Македония” (2004), която за жалост вижда бял свят едва след смъртта на автора през 2003. До края на 2023 г. предстои отпечатването на книга с работно заглавие „Живота си разлиствам”, която съдържа непубликувани досега негови разкази, едноактна пиеса на кукушки диалект и други материали.
Припомняме делата на тази заслужила личност, по професия шивач, страстен любознателен читател и пламенен родолюбец в разговор с редактора на книгите и спомените му, негов син и колега журналист Николай Керемидчиев. Той е роден 1945 г. в Благоевград, завършва Техникума по фина механика и оптика в София и българска филология в СУ „Климент Охридски”. Работи като часовникар, учител в Крупник; ръководи младежката редакция в Радио Благоевград от откриването му през 1973 г.; в продължение на 20 години завежда Спортно-информационния център при Спортния тотализатор в Благоевград; спортен журналист е в регионални и кореспондент на централни спортни вестници.
- Повод за нашия разговор са три кръгли годишнини. Кукуш е изгорен 1913, семейството на баща ти се заселва в Горна Джумая през пролетта на 1923 година, а баща ти умира през 2003. Опиши накратко живота на Борис Керемидчиев до идването му в Горна Джумая?
– Баща ми е роден 1908 г. в с. Хърсово (сега Херсон, Гърция), на 12 км от Кукуш. Прадядо ми Мицо (Димитър) е от кукушкия род Гошеви, но е бил осиновен в Хърсово и приел тяхната фамилия Керемидчиеви. Бил е авторитетен човек. Синът му, дядо ми Христо, е работел както всички мъже от селото на беговите ниви, за да изхрани голямото си семейство – 6 свои деца и 2 на брат му Гоце, убит като четник на Кръстьо Асенов през Илинденското въстание.
През есента на 1912 г. Седма Рилска дивизия минава по пътя за Солун и селяните от Хърсово изкарават цели чаршафи с хляб и сирене и поздравяват войниците. Радостно хвърляли фесовете в калта, газели ги, прегръщали се, а децата викали „ура”. Голяма радост била, празнували освобождението. Но не било за дълго.
– Кога точно решават да бягат и накъде тръгват?
– През юни 1913 година, тъкмо започвала жътвата, откъм Кукуш заприиждали групи от долните села и викали: „Не жънете, ами бягайте! Гърците идат!”. На другия ден потокът продължил. Тогава моят дядо Христо впрегнал колата, натоварил няколко чувала и бохчи с най-необходимия багаж, малко царевично брашно и тръгват на север, към Дойран. Вечерта спират на бивак пред Дойранското езеро. Бягали панически, не мислели дали ще могат да се завърнат някога по родните места.
А през трите страшни дни между 19 и 21 юни 1913 г. станали големи сражения при Кукуш. Там била съсредоточена войска от четири гръцки армии, докато българите били много по-малко и принудени да отстъпят. Но уплашените бежанци още не го знаели.
На третия ден в село Акънджалии ги настигнала гръцката кавалерия и им събрала оръжието. Дядо Христо имал три ловни чифтета и една манлихера. Когато хвърляли пушките в колата, една от тях била заредена, гръмнала и убила офицер кавалерист. И започнало страшното. Събрали всички в една голяма ливада и ги накарали да застанат на колене. Било е следобед, към 4 часа, страшна жега. Българите стоели един до друг на колене, като животни в кланицата, а гърците – на коне и с голи саби в ръце обикаляли край тях. Ливадата била заградена отвсякъде с къпинак, три-четири метра висок. Изтръпнали били от ужас. Седели часове, плачели, прощавали се, прегръщали се, като смятали, че сега ще ги изколят. Дошъл обаче някакъв голям военен началник и дал нареждане кой откъдето е дошъл, там да си ходи.
Нашите решили да останат да пренощуват и на сутринта да потеглят назад. Легнали да спят при колите по харманите – багажът бил още при тях. Вечерта в селото навлязла пехотата на гърците и настанала истинска вартоломеева нощ! Що хора убили и пребили, що жени обезчестили, що пари задигнали! Сутринта запалили селото от четири страни и казали: „Излизайте! Селото сега ще изгори!”.
В това време в двора, където нощували, двама турци (те сега били с гърците срещу българите) впрегнали воловете на дядо и изкарали пълната с багаж кола, а нашите били безсилни да защитят нищожното си имущество. Нищичко не могли да си вземат, една сламка дори. Откарали всичко.
Продължили да вървят на север и стигнали до Дойран. Там сърбите се държали добре с тях. Давали им безплатно бял хляб и безплатна чорба за вкъщи. Пак поели на север и стигнали подножието на Беласица, под връх Голаш – срещу Валандово. При Костурино била старата граница и там ги посрещнали български граничари, войници от Търновско. Като ги видели окъсани, изнемощели и гладни, съжалили ги и услужливо им показали как най-бързо да се придвижат към Струмишкото поле, в Българско.
Пред Струмица по пътя настигнали още много бежанци – от Валандово, Богданци, Стояково. Те също били пренощували близо до границата с цел да се изтеглят нагоре, към България. Някои от тях все още били с добитъка си – я вол, я крава и на тях били натоварили багажа си.
В началото на Струмица спират и Дино Бошнаков отива в града да търси квартира. Струмица още горяла. Гърците я били опожарили преди да напуснат, знаели, че вече няма да се върнат там…
Според Букурещкия мирен договор Струмишки окръг остава към България и нашите се установяват да живеят там няколко години. Но след Ньойския договор (1919) Струмица преминава към Сърбия и отново хиляди страдалци поемат тежкия път на бежанството.
Семейството на баща ми е изживяло всички страдания и унижения на хора без дом, без имот, без средства за съществуване. В продължение на 10 години се лутат от село на село, от град на град. Подгонени от войната и загубили всичко ценно материално, те успяват да запазят българското си самосъзнание и точно то определя всяка от следващите им стъпки. Най-сетне в началото на март 1923 г. семейството му пристига в Горна Джумая, което е и краят на бежанската им одисея.
– Без съмнение семейната среда е култивирала в теб родолюбие. Какво още си наследил от баща си?
– Баща ми работеше като шивач, винаги е бил шивач, друга професия не е имал. Първо е бил чирак при един евреин, след няколко години той му казал, че е готов. И с приятелеля му Сотир, с когото заедно са чиракували, си отварят самостоятелен дюкян в центъра на града – наричал се е „Дрехарница „Македония”.
До преклонна възраст – 80-85 години, той четеше непрекъснато. И когато с очите вече не беше добре, ми поръча да му купя увеличително стъкло с дръжка, за да може да чете. Страст към четенето! Няма да забравя една вечер на 1952 година, идва си баща ми и носи романа „Железният светилник” на Димитър Талев. Аз още учех тука, не бях заминал за София. Сега представи си един майстор-шивач с какво е решил да ни зарадва и изненада! У дома бяхме аз, майка ми, брат ми по-късно дойде. Купил е романа и той започна да ни го чете. Първите глави той ни ги четеше. Беше нещо като литературно художествено четене, отвътре му идваше тая любов и събуди интереса и в мене. След това вкъщи се появи „За свободата” на Стефан Дичев и много други. Баща ми купуваше книги, много четеше.
И аз под негово влияние четях много. Даже са ми забранявали. Вечер когато си лягам, за да не харча ток – гасят ми лампата, а аз си бях купил едно фенерче и с него под завивката четях. Най обичах дебелите книги, защото нямат свършване. Такова удоволствие беше! Купувах си батерии, сменявах ги и вечер четях. Нашите мислят, че спя. Много обичах да чета като дете и предполагам, че това го дължа на баща ми.
– Израснал си с историите за бежанството. Кога реши, че това знание трябва да бъде записано за поколенията?
– Баща ми беше в болницата, изпълнен с чувство за обреченост. Стисках треперещата му костелива ръка и си мислех, че вече е „пътник”. След няколко дни го откараха в София. По-късно ми той разправяше как докато лежал в линейката в двора на Военномедицинската академия, а рентгеновите снимки и другите изследвания обикаляли кабинетите на разни медицински светила, натрапчиво го споходила мисълта за болното момиче от разказа на Йовков „По жицата”. Помислил си, че и той като него е тръгнал да търси бялата лястовица, чака да го зарадва някой с надежда, с блага вест, макар че вътрешно се бил приготвил за най-страшното.
Но един от професорите заявил твърдо, че болният е за лечение в безобидно отделение, каквото има във всяка болница. Заложил авторитета, името си, дипломата си и наредил да го върнат обратно.
Каква сила има психологическият фактор при лечението! Надеждата се съюзи с волята за живот. Депресията, пониженото самочувствие постепенно отстъпиха и изтощеното тяло започна борба. Организмът видимо за броени дни се възстановяваше.
Когато напусна болницата, баща ми сякаш бе нов човек. Спрял се като по някакво чудо пред фаталната черта, сега гледаше на живота по друг начин. Имаше очи за всичко хубаво и добро, макар и най-дребно и незабележимо. Умееше да се радва на слънцето, на цветята, на птиците. Душата му се отвори още повече към хората, към света. Решил бе да им даде всичко от себе си, за да бъде още по-полезен. Бе изумително да се наблюдава как пиеше жадно, на едри глътки от живота и в същото време пестеше, внимаваше и капчица да не се разлее. Така красиво, така вълнуващо бе това завръщане към живота! Сякаш отприщена от някакъв бент неподозирана енергия го повлече в пълноводната река на делника.
Може би в тези драматични дни и седмици, когато той се завръщаше отново към живота, след като веднъж се беше „отписал”, настъпи и обратът в моето отношение към неговите обществени занимания. До този момент не че съм пренебрегвал, но някак не обръщах достатъчно внимание на активната дейност, която развива в сивото и скучно пенсионерско ежедневие. И като гледах как този човек се втурна да живее, да работи, да остави нещо след себе си, не можех да остана безучастен. Последваха години на полезно сътрудничество, което мен обогати, а него ощастливи най-вече заради надеждата, че има кой да продължи делото му.
– Каква е предисторията на първата му книга „Някога в Горна Джумая”?
– В книга се превърна по-късно. Неговите разкази за живота в бурно развиващото се градче Горна Джумая през 20-те и 30-те години излязоха първо във вестник „Пиринско дело” под същата рубрика. Едва много по-късно ги събрахме в книжка, която бе посрещната с огромен интерес и се наложи да се отпечати второ издание. И то се изчерпа. По-късно включих тези разкази и във втората му книга.
Аз записвах устните разкази на баща ми непредубедено, както ги е съхранила паметта му на съвременник. Силата и значението на това четиво е в непосредствените впечатления на очевидеца, който има предимството да види и разкаже за неща и събития, които убягват от строгия поглед на научното изследване; цялата книга е пронизана с болката на бежанците от Македония.
Баща ми беше щастлив, че е разказал за идните поколения каквото помни за миналото на града ни. Радваше се от сърце, когато хората го поздравяваха за това му дело. Но не беше съвсем удовлетворен, защото още не бе споделил всичките си спомени от бежанството.
– И така стигнахте до идеята за втората книга „Болка, наречена Македония”?
– Да. Записах спомените му, подготвих ги за печат – резултат на съвместна добросъвестна работа. Често му четях ръкописа и той кимаше доволен, но нали все пак не е истинската, готова книга… Финансови причини ни спъваха. В последните месеци от живота му, когато вече беше прикован към леглото, за да върна самочувствието му, все по-често му я показвах и разговаряхме. Увещавах го да мисли за нея, като за вече отпечатана книга. Обещах му, че ще направя това рано или късно. Година след смъртта му изпълних обещанието си.
До края баща ми беше с будно съзнание и памет. На 86-годишна възраст даде едночасово интервю в телевизия „Пирин-СОТ” за Ньойския договор, което удиви водещата.
Съдържанието на книгата е разнообразно: спомени от бежанството, „Някога в Горна Джумая”; обществени прояви на македонските бежанци; разкази „Видяно и чуто”; кукушки легенди; „Ода за Кукуш” на баща ми; стихотворението на кукушки диалект на д-р Георги Тишинов „Диновата рана”; народни песни от Кукушко; снимков материал.
– Борис Керемидчиев посвещава много години и усилия в полза на обществото.
– Повече от 30 години баща ми работи като шивач, а след пенсионирането си се посвети на общественополезни дела. По негова инициатива заедно със съмишленици от родния край слагат началото на Кукушката земляческа група, която развиваше богат културно-просветен живот над 20 години. Провеждаха се редовно землячески срещи и вечеринки, в които се възкресяваха традициите, песните и обичаите от родния край. Записаха и предадоха на Българската академия на науките стотици народни песни от Кукушко. Въобще дейността им имаше ярко изразен родолюбив характер.
Баща ми дари на Държавния архив в Благоевград документи, спомени и снимки от началото на ХХ век и след Междусъюзническата и Първата световна война – общо 90 архивни единици.
Освен това 25 години беше сътрудник на вестник „Пиринско дело”, на страниците му публикува спомени за родния край, впечатления от срещите си с дейци на македонското революционно движение; разкази за миналото на Благоевград – общо 35 материала излязоха на тази тема.
– Можа ли Борис Керемидчиев да види отново родното си място, за което е мечтал през целия си живот?
– Уви, не можа. Докато все още можеше да пътува, правихме опити, но гърците все му отказваха виза, защото е бежанец.
– Писменото наследство на Борис Керемидчиев е резултат на общата ви работа, ти си бил не само редактор, а и съратник, затова намирам за естествено да продължиш делото му. Успя ли да посетиш Кукуш, за който знаеш толкова много от разказите на бежанците?
– Бях си създал представа във въображението за родния край на баща ми, но същевременно и копнеех да го видя. И успях да го посетя няколко пъти. Знаеш, през 90-те години у нас кипяха политически страсти и земляческите контакти бяха изтикани на заден план. В един момент обаче се възродиха земляческите сбирки във Военния клуб. На една от тях през 2008 година се взе решение да направим екскурзия по повод 95-годишнината от началото на бежанската одисея на кукушани. В инициативния комитет се включиха Валентин Ханджийски, Величка Кайнакчиева, Звонко Николов, Коцка Пелтекова, Ани Мицова, Горица Митова, Димитър Керемидчиев (брат ми) и моя милост. За кратко време се записаха 164 потомци и близки на кукушки бежанци и с три автобуса и осем леки коли потеглихме на екскурзия на 21 юни – датата, на която опожареният от гръцката армия Кукуш престава да съществува.
От града нищо не е останало, днешният гръцки град Килкис е построен наблизо, на ново място. Автоколоната ни се насочи към хълма Градището, където самотно стои църквата „Свети Георги” – единственият ням свидетел на ужаса и пламъците, заличили града от лицето на земята. Всички се събраха и запалихме свещи. Очакваше ни представителят на Българското генерално консулство в Солун Симеон Мангъров, когото бяхме поканили специално. Свещеникът беше видимо доста объркан от внезапния интерес към скромния храм и се чудеше свещи ли да продава, или да гони хората с фотоапарати от църквата. Накрая се примири и произнесе кратка беседа за историята на храма. Без да подозира, че поне половината от посетителите знаят много повече от него. А именно, че за построяването му кукушани са прибягнали до хитрост – заявили, че ще сключат уния с Рим и ще станат католици.
Отвън няколко жени разчупваха погачи с мед и раздаваха по залък, както се прави при помен. Това беше нашият своеобразен помен за загиналите войници на кукушката позиция, за загиналите жители на града; за близките, починали като бежанци, без да видят отново родния край. С две думи – това бе помен за един загинал български град, който остава в историята като синоним на високо българско национално съзнание и дух.
Някои мълчаливо събираха камъчета край старата църква, за да ги занесат у дома и поставят във витрината като светини. Други пък стискаха с вълнение шепа пръст, която щяха да разпръснат на гробовете на скъпите си покойници, погребани далеч от роден край.
Много вълнуващо, незабравимо посещение, което едва ли някога ще се повтори, но искрено се надявам и нашите потомци дори поединично да продължат да се покланят на онова скъпо и свято място.
– През изминалите 110 години са се родили пет-шест поколения, на които трябва да се припомня историята. Какво е най-важно да знаят за Кукуш?
– Славен град е бил Кукуш, трън в петата на гръцкото духовенство, крепост на българщината. Там са родени титанът на македонското освободително движение Гоце Делчев; братята Измирлиеви – поетът Христо и писателят сатирик, журналист и публицист Тома; тяхната братовчедка Райна Измирлиева – учителка, извезала знамето на кукушката чета с войвода Кръстьо Асенов в навечерието на Илинденското въстание; войводата Христо Македонски – четник в Ботевата чета; революционерите македонисти Христо Матов и Димитър Влахов, писателят и журналист Дино Кьосев; с кукушко потекло е и видният летописец на военната история, полковник Петър Дървингов; родовете Станишеви, Дельохаджиеви, Динови и още много други.
– А кои са по-видните кукушани и техните потомци в Горна Джумая /Благоевград/?
– Трудно ми е да изброя всички. И все пак, в Благоевград се установяват до края на живота си комитите Илия Дилберов от с. Гавалянци и Васил Гърков от Кукуш; известните лекари д-р Гоце Николов и д-р Георги Тишинов; Вера Скачкова, Димитър Танчев, представители на родовете Делчеви, Дельохаджиеви, Мицови, Динови, Васкови, Малинови, Бъчварови, Варламови, Джибрилови… Радостно е, че все още потомците на кукушани се търсим, общуваме и се надявам така да продължава и при идващите поколения.
Разговаря и подготви за печат ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА
