„Османско владичество“ или „присъствие“: кой и защо иска да забравим истината за петвековното турско робство?

 „Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю. Ако навикнеш да прочиташ често тия неща, ще се обогатиш с разум, не ще бъдеш много неизкусен и ще отговаряш на малките деца и простите хора, когато при случай те запитат за станалите по-рано в света деяния от черковната и гражданската история. И не по-малко ще се срамуваш, когато нищо не можеш да отговориш за тях“.

Така почва Паисий Хилендарски своя увод към „Славянобългарска история“. Знакова за събудения национален дух, първа искра на Българското Възраждане.

Само че тук е парадоксът – в днешната, уж демократична, страна „ботушът“ на неолиберален термин – „политкоректност“ – тъпче свободното слово. Да, породи важни дискусии в обществото, но вместо да внесе яснота, манипулативно едностранчиво представя нова „истина“ за миналото.

За какво става реч? Анко Иванов, д-р по философия: „През последните седмици и месеци отново станаха актуални споровете за „турското робство“, „османското владичество“, „османското присъствие“ и напоследък „съвместното съжителство“. Позабравени са използваните в миналото изрази „турска тирания“ и „турско потисничество“. Изразиха се десетки различни позиции. Но се избягваше главният въпрос: „Кои са действителните цели на този стремеж да се избяга от израза „турско робство“? На наивната обществена публика се даваха най-различни обяснения. Ту че не бива да имаме самочувствието на наследници на роби, ту че не бива в съвременни условия да се конфронтираме с другите етноси в обществото. Но никой не говори и не пише за това, което Умберто Еко пише – да разберем какво се е случило и на тази основа да разберем сега какво се случва. В българското публично пространство не само се избягва изразът „турско робство“, но и се подменят исторически факти, ценности и възприятия“.

Ето как У. Еко (италиански писател, философ-семиотик и медиевист), световноизвестен с романите „Името на розата“ и „Махалото на Фуко“, тълкува словото „политкоректност“ (англ. Politically Correct): „Считам, че терминът „политически коректен“ вече се използва в смисъл на политически некоректен. С други думи, едно движение за езикова реформа роди девиантни (отклонения – бел. ред.) езикови употреби“.

Авторът превежда примери как йезуитски скрито, дирижирано, на Запад и у нас,

ПОЛИТИЧЕСКАТА КОРЕКТНОСТ ПОГУБВА ИСТИНАТА.

Примери, доказващи мръсната логика на изопачени факти. Цензурирайки онези факти, които в директен изказ разголват истината, безчестно обвинявайки ги, че накърнявали „достойнството“ на раси, етноси, религии и специфични „примати“. От 20 и повече години „политкоректното говорене“ е оръжие на неолибералната цензура, властваща в САЩ, Канада и Евросъюза. Заклеймява публични истини, толерира нарастващи претенции от всякакъв род малцинства. По особен начин подменя директните, ясни термини с меки, обтекаеми, до нелепо смешни, наречени евфемизми.

У. Еко сочи класически случай, заради който от учебната програма в САЩ бе изхвърлен знаменитият роман на американската писателка Хариет Бичер Стоу (1811-1896) „Чичо Томовата колиба“. Публикуван в момент, когато борбата против робството в САЩ застава в центъра на общественото внимание. Днес това знаково за американската хуманистична литература произведение не се изучава. Заради многократно споменатото слово „негър“, считано за обидно.

Още в началото на романа става ясна фалшивата нелепост на „политкоректната“ забрана. Двама джентълмени разговарят. Единият, мистър Шелби, ласкаво говори за своя „тъмнокож“ роб Том. Нарича го „необикновен негър, надежден, честен, съобразителен“. Събеседникът Хейли, наливащ си коняк, иронизира: „Да, честност негърска!“. Сепнат, мистър Шелби повтаря: „Не! Честен без всякакви уговорки. Том е добър, разумен, набожен негър. Неговата религиозност е искрена. Той бе приет в лоното на църквата преди четири години и оттогава му поверявам всичко: пари, дом, коне“.   

Днешните американци не знаят: именно този роман драматично променя съзнанието на американския президент Ейбрахам Линкълн в решението да забрани робството в САЩ. Трудно решение: самият Линкълн бил робовладелец. Когато го обявява, „колеги робовладелци“ го упрекват. Отговаря: „Знаете ли кой не може да се променя? Глупакът“.

Публикуван в 1852 г., романът изиграва огромна морално-психологическа и политическа роля за демократизацията на американското общество. Не без основание Линкълн нарича Хариет Бичер Стоу „тази малка жена, която предизвика тази голяма война“ (Гражданската война – бел. ред.). На 22 септември 1862 г. Линкълн публикува Прокламацията за освобождаването на робите.

Та по повод обидното (незнайно защо!) „негър“, У. Еко отбелязва: „Всички знаем, че първата битка на политкоректността е водена за отстраняване обидни епитети спрямо цветнокожите, не само позорното nigger, но също и negro, дума, която на английски се произнася nigro и звучи като заемка от испански, напомняща робството. Оттук, първо, изборът на black, а после, с последваща поправка – на  african-american“.

„Афроамериканци“, днешното название на негрите в САЩ, не само е нелепо, но и неточно. В Африка от векове живеят не само тъмнокожи, но и светлокожи (европеидна раса), далеч преди арабите: бербери, туареги. Нарекъл нелепия термин плод на „етимологическо невежество“, У. Еко сочи: „Подобна сатира се дължи на факта, че след като се утвърди като демократично и „либерално“ движение, което веднага бе белязано от левичарството (поне що се отнася до американската левица), политкоректността доведе до своето израждане“.

Същият проблем, като „онзи“ в САЩ, у  нас след 1989 г. изникна с подмяната на исторически наложил се термин „турско робство“ с три „политкоректни“ варианта: „османско владичество“, „османско присъствие“, „османско съжителство“.

Какво се крие зад цензурното решение: терминът „турско робство“, даден от Паисий Хилендарски и вождовете на българското църковно-просветно и национално-революционно движение, да се подмени с „османско владичество“? Главният аргумент: не е научно издържан.

Още в 1948 г. в романа си „1984“ британският писател Джордж Оруел изказва мисъл, ключ към националнихилистичната политика на управляващите, лакейски следващи директивите на Брюксел: „Който контролира миналото, контролира бъдещето;

КОЙТО КОНТРОЛИРА НАСТОЯЩЕТО, КОНТРОЛИРА МИНАЛОТО“.

Тоталитарен принцип, странно наследен от нацистка Германия и болшевишка Русия, властващ в неолибералния конгломерат „Европейски съюз“. Принцип, прилаган у нас от институционалния „инструмент“ Министерство на образованието и науката (МОН). „Контролира“, т.е. изопачава миналото. Чрез учебните планове и програми по история и литература. Достатъчно е да отворим учебниците и да разберем: днешните управници, заради които сме на 111-о място по свобода на словото, „бият“ в Евросъюза всички рекорди по национален нихилизъм и родоотстъпничество.

Изплували след т.нар. Демократична промяна’89, споменатите термини претендират за „истина от последна инстанция“. Релефно очертавайки демократично „преродените“ физиономии на вчерашни и днешни 

МЕРЗКИ СЛУЖБОГОНЦИ-ЕНИЧАРИ ВЪВ ВЛАСТТА,

позакъснели „герои“ по калъпа на Вазовия типаж от „Под игото“, турското мекере Кириак Стефчов.

Преди 3 години неловко си „спретнаха“ скандал, приключил с оставката на поредния фарсов образователен министър Тодор Танев в кабинета „Борисов 2“. Поводът: опит да наложи термина „османско съжителство” между българи и турци по време на турското иго.

Управлението на министъра-социолог „гръмна“ след радикален скандал, избухнал на 25.01.2016 г. Медиите го осветлиха: „Министерството на образованието предлага използване на понятието “съвместно съжителство” като коректна формулировка на 500-те години турско робство, както и немотивирани размествания на учебната програма, и в частност преместването на Паисиевата „История славянобългарска” от 6-и в 9-и клас. Това стана ясно по време на представянето на плановете на новите учебни програми по “История и цивилизации” за 2-и, 6-и и 8-и клас. В проекта на просветното министерство не се говори за османско робство или владичество, а за “съжителство между традициите на християни и мюсюлмани”, “взаимни влияния между културите на християнството и исляма” и “османската власт”.

Министър Танев лъжовно отрече: „Твърденията „пада“, „няма го“ са некоректни. Нито ми е в амплоато, нито съм дошъл тук да кастря. Предлагаме великите произведения да бъдат поднесени по най-добрия начин във вертикала и хоризонтала – т.е. според възрастта и в синхрон с другите предмети в същия клас“.

С наукообразен аргумент овластеният прапраправнук на Кириак Стефчов предложи от програмата да отпаднат знакови творби. Дни преди да подаде оставка, на 25 януари заяви: „Хубава си, моя горо” на Каравелов, „Вятър ечи, Балкан стене” и „Къде си вярна ти, любов народна” на Чинтулов, които сега се учат в шести клас, а според новата програма липсват, ще се изучават в часовете по музика, а не по литература. Причината е, че никой българин не може да ги рецитира като стихове, но всеки ги знае като песни“.

Още същия ден пред агенция „Фокус“ проф. Пламен Павлов (Великотърновски университет) контрира: “Ако беше проблемът само с “История славянобългарска” и това, че би била преместена от 6-и в 8-и или някакъв друг клас, бихме могли да търсим някакво оправдание за подобни безсмислени и доста странни промени. Въпросът е, че целият дух на учебните програми все повече затъва в някакъв нихилизъм. Виждаме как отпада не само „История славянобългарска” на будителя на нацията Паисий Хилендарски; отпадат или се преместват същите произведения като “Къде си вярна ти, любов народна” и “Даваш ли, даваш, Балканджи Йово”. Те са част от формирането на личността и на нейното национално и ако щете, европейско мислене. Много е на мода да се говори за европейски стандарти, за европейски практики; все пак нека да припомним, че в химна на Франция се пее за родината. В тези учебни програми думата „родина” изобщо отсъства, това го казаха и географите на техните протести”.

В „окото“ на скандала се оказа зам. министър Ваня Кастрева, според която вместо Паисий учениците ще изучават „Робинзон Крузо” на Даниел Дефо. В опит да заблуди, мимикрира: „Паисий не отпада. Паисий присъства в учебното съдържание в следващи класове. Още повече нека не забравяме и обстоятелството, че „История славянобългарска” е не просто литературно произведение. Това е един от най-добрите източници за изучаване на история. Това е исторически извор. Паисий отива в ІХ клас”.

Какъв бе аргументът на Кастрева за преместване на „История славянобългарска”? Нелеп, демонстриращ невежество. Проф. Павлов: „Слушах заместник-министър Кастрева, че в 10-и клас учениците са приключили националното си възпитание. Националното възпитание въобще, общата култура, културният профил на един човек се изгражда през целия му живот. В никакъв случай не е приключило на 16 години. Напротив, точно в 11-и и 12-и клас би трябвало историята, литературата и географията да присъстват, защото това са основни компоненти на нашата идентичност като хора, като българи и европейци”.

Същата Ваня Кастрева, за която се оказа, че пътувала до Лондон на разноски на US фондация America for Bulgaria, взриви публичното пространство с признанието: „Балканджи Йово” бе свален заради политкоректност”.

Всъщност какво се цели с това „преместване” или „отпадане” на ключови произведения на българския национален дух? Просто да се зомбират поколенията, да загубят историческата си памет.

Но българи, още незомбирани, се вдигнаха. И не в София с нейната партийно разделена и купена интелигенция, в потвърждение на една мисъл: „Нациите първо умират в столицата“. Хора от цялата страна се събраха на 30 януари 2016 г. в Карлово, родния град на Васил Левски, да протестират срещу опитите за подмяна на факти от българската история. Пред паметника на Апостола на свободата изразиха несъгласие с предложенията за нови учебни програми и отпадането на знакови произведения като “Даваш ли, даваш, Балканджи Йово”, “Къде си, вярна, ти, любов народна” и други. На митинга отец Рафаил от село Климент заяви: “Защо проляха кръвта си Левски и Ботев? Заради едно „съжителство“ или заради свободата на България? Един народ, който не помни своята история и минало, той няма нито настояще, нито бъдеще”. А издигнатите плакати бяха недвусмислени: “Ние помним Батак, а вие?”, “Долу ръцете от историята ни”; звучаха български възрожденски песни.

Премиерът Борисов, по навик ослушващ се, този път се сепна и поиска след среща с кметовете на Карлово, Калофер и други възрожденски селища, оставката на министър Танев. Впрочем, по силата на „квотата на Реформаторския блок“, заместен от „специалистката по всичко“ Меглена Кунева, която побърза да признае, че е имало турско робство, продължавайки познатата денационализираща образованието ни линия.

Ден преди „да падне“ от министерското кресло, на 29 януари (петък) министър Танев се оправда: „Бях подведен за текстовата част на предложението за термина “съжителство” вместо владичество или робство. На 2 февруари 2016 г. „дойде ред“ и на зам. министър Ваня Кастрева, също освободена от премиера Борисов; скрита „на топло“ като шеф на столичния Инспекторат.

В сянката на скандала обаче останаха други, от години работещи в МОН,  

ВНЕДРЕНИ И ПЛАТЕНИ СЛУГИ НА НЕООСМАНИЗМА.

Всъщност скандалът „османско съжителство” на българи и турци през турското робство не бе истинската причина, а само повод. Става дума за така и несанкционирана провокаторска дейност. Бегла информация в медиите спомена името на началника на кабинета на просветния министър Мюйессер Солак. Информацията закъсня с 1 година: научихме, че през 2015 г. по данни, предоставени от ДАНС, на М. Солак е отнет достъпът до класифицирана (секретна) информация.

М. Солак стана шеф на кабинета на министър Танев по линия на поредната фалшива коалиция между т.нар. десни партии с протурската Народна партия „Свобода и достойнство“ на Касим Дал, личен приятел на Ердоган още в края на 90-те години в битността на последния като кмет на Истанбул. Та в листата на новия Реформаторски блок д-р Мюессер Солак,  хоноруван преподавател в три университета, бе втора в листата на коалицията в Разград след председателя Корман Исмаилов.

Водач на листата на Реформаторския блок в Разград на парламентарните избори 2014 г., след като не успя да стане депутат, стана началник на политическия кабинет на министър Тодор Танев. Трябваше да „гръмне“ януари 2016 г. скандалът, за да научим: разследвана от ДАНС, заподозряна за връзки с турските служби. Подозренията към Мюйессер Солак били потвърдени от нейни опити да назначи две съмнителни лица в регионалния Инспекторат на образованието в Благоевград, свързани с турското разузнаване.

Сагата със зловредното „турско присъствие“ в МОН почва не от вчера, а от години. Най-ярък и скандален случай бе Мукадес Налбант, бивш зам. министър на образованието. Тя бе „единственият поименно споменат експерт от просветния министър Сергей Игнатов (министър на МОН в кабинета „Борисов 1“), покрай предишен скандал с „изваждането” на Ботев от учебниците. „Експертката“ изпълняваше чужда, близка до сърцето й заръка: да изчегърта името на Левски и Ботев от учебниците. Наглостта й стига дотам, че в докладите до Комисията по дискриминация обяснява защо на децата трябва да се внушава: Апостола Левски не е герой, а нарушител на османския държавен ред. Пише: „Колкото до текста за Левски – не зная кой го е написал, но искам да кажа следното: борбата за свобода във всичките й измерения е винаги срещу „законния ред”.

По „логика Налбантова” излиза, че нацисткият режим също е „законен”, защото Хитлер идва на власт: законно, чрез избори. Тази „логика“ логически раждаща абсурд: Антихитлеристката коалиция СССР-Великобритания-САЩ е действала незаконно, сваляйки нацисткия режим. Нищо че фюрерът запали Втората световна война.

Под въздействие на докладите на г-жа Налбант „някои от членовете на Комисията по дискриминация поискаха да се изхвърлят творби на Вазов и Ботев от учебниците по литература, защото изкарвали турците убийци и грабители през петвековното робство“.

Тогава, трябва да признаем, благодарение намесата на ВМРО, след разговор с премиера Борисов, се разплита истината за прекаленото и ненормално влияние на ердогановската партийка на Корман Исмаилов в МОН.

През 2014 г. медиите сигнализираха: „След като Корман Исмаилов назначи министъра на образованието, а Касим Дал пробута зам. министър на отбраната, сега новият началник на кабинет в МОН, който ще върти на пръста си 100 000 български учители, е Мюйессер Солак. Тя също е представител на НП „Свобода и достойнство” на Дал и Исмаилов, открито демонстриращи, че техен бос е турският президент Ердоган”. 

Че „просветителят“ Танев е човек на партийката на Корман Исмаилов, поддържаща полудискретни връзки с Ердогановата управляваща партия, подсказа епизод от 2015 г., който бе проспан от ДАНС, от вчерашно-днешния ни премиер. 

На 24 ноември 2015 г. неочаквано събитие вкарва света във форсмажорна (непредвидена) ситуация. Турски изтребител сваля руски бомбардировач СУ-24 близо до турско-сирийската граница. Отношенията между Русия и Турция са опънати. Намирисва на барут. Именно тогава

ТУРСКОТО ПОСОЛСТВО СТАРТИРА ПРОВОКАЦИЯ:

чрез наглед стандартно, невинно „научно“ събитие в Българската академия на науките (БАН). На 27 ноември столичен всекидневник пуска на последна страница с дребен шрифт къса информация: „Книгата на Давутоглу излезе на български, представиха я в БАН”.

И се случва нещо странно! Светът тръпне в очакване на ескалация на конфликта Русия-Турция, а в БАН представят книгата на турския премиер Ахмед Давутоглу „Стратегическа дълбочина”! Церемонията открива „синодалният старец” (удачен израз на ексфинансовия министър С. Дянков в кабинета „Борисов 1“) и председател на БАН Стефан Воденичаров. Там българският министър Танев изнася венцехвален лъскав анализ на доктрината на неоосманизма, разработена от тогава действащия турски премиер проф. Ахмед Давутоглу. Присъстват посланик Гьокче, експремиерът Сакскобурготски, лидерът на ДПС Лютви Местан, главният мюфтия Мустафа Хаджи, дузина платени писатели и обслужващи властта журналисти. Зала полупразна. Мнозина видни поканени не идват. Нито един посланик по линия на НАТО, САЩ и Европейския съюз. Проумяват: в момент, когато светът е на ръба на руско-турски конфликт, представянето на подобна книга е чиста политическа провокация. Защо? Защото е „спретната“ на 25 ноември, в деня след свалянето на руския самолет. 

Вместо тогава премиерът Борисов да поиска оставката на своя министър, пропагандиращ Библията на неоосманизма, прави всичко възможно да „замете под килима“ провокацията.

А събитието в салона на БАН бе „елемент“ от технологията на неоосманизма, разработена в представената от министър Танев книга. Политика на перфидно съчетание на hard power (твърда сила) и soft power (мека сила), в която провокации от горния сорт заемат важно място. Чрез тях Анкара напипва пулса на общественото мнение. Д. Танаскович (сръбски аналитик): „Давутоглу препоръчва колкото е възможно по-активно да се действа превантивно спрямо България и нейното двустранно и многостранно обвързване с Турция, да се установи механизъм на периодично „опипване на пулса”. Това бе смисъла на провокацията в БАН. 

Не е само това. Оказва се: представената книга на Давутоглу е втора част от двойна провокация на 25 ноември, съчетана с друга. И двете планирани в турското посолство. По време, когато тогава борещият се „със зъби и нокти“ Лютви Местан да запази поста си лидер на ДПС в опит да отнеме на планираната за 2016 г. национална конференция на ДПС поста „почетен председател“ на Ахмед Доган, се случва нещо непредвидено. Изненадващо от трибуната на Народното събрание, без да съгласува с А. Доган, Л. Местан прочита декларация за сваления руски самолет. В нея открито подкрепя Анкара и заклеймява Москва. В момент, когато Вашингтон, Брюксел и НАТО дипломатично изчакват, Местан мегаломански се вживява в ролята на международен прокурор, отсъждайки: вината е на Кремъл. Двете провокации постигат целта: усложняват отношенията София-Анкара-Москва. Премиерът Борисов реагира тревожно на изказването на Местан, но премълчава непростимия гаф на министъра си. Не го отстранява, замазвайки този срамен епизод от външнополитически слугинаж.

Да резюмираме. Днес терминът „османско владичество“ е обявен за „научно коректен“. Властва в учебниците. Но какви учебници? Ето обективно мнение за учебника за 8-и клас „История и цивилизации” (автори проф. д-р Борислав Гаврилов, Кирил Славчев, Бистра Стоименова. – София, Просвета, 2017 г.). Николай Куколев, преподавател по история в Националната хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ (бивша Солунска) – Благоевград: „В учебника се набляга предимно на представянето на фактите, а обемът на анализа е крайно недостатъчен. Самият ученик трябва да има повече възможности за аналитичност. Аргументите на авторите са, че се дава повече свобода на учителите, но не бива да се забравя, че самите учители могат да имат своите пристрастия. Задачата е да се получава сравнително обхватна представа за изучаваната епоха. Това не пречи, а изисква в учебника да се представят няколко мнения по дискусионния въпрос, предизвикано от разноречивостта на изворите или от тяхната крайна бедност за даден период. Освен това фактите се представят като последици на историческия процес, а техните причини, довели до даден развой на събитията, остават неясни и неведоми за учениците“.

В споменатия учебник, написан на сух език, авторите споменават термина „робство“ в особен, мъгляв контекст: „В „История Славянобългарска“ (1762) Паисий Хилендарски  нарича османското владичество  „иго“  и „робство“ и въвежда трайно термина  в българската историческа книжнина. Паисий го използва и по отношение опасностите за българите, свързани с гръцкото културно влияние… Затова Паисий говори и за „гръцко робство“, и за „двойното робство на българите“ – духовно и политическо…“. (с. 172).

За съжаление това не е учебник, а суха енциклопедия, предлагаща фактологическа справка, без да обяснява причини и последици.

Да се позовем на Умберто Еко. В една от последните си публикации за списание „Л’Еспресо“ („Внуко, учи наизуст“), писана под формата на писмо две години преди смъртта си, казва: „Училището би трябвало да те научи да запомняш онова, което се е случило, преди ти да се появиш на този свят, но не му се отдава особено. Проучванията показват, че днес младите, дори студентите, дори онези, които са родени през 1990 г., не знаят, а може би и не искат да знаят какво е ставало през 1980 г., да не говорим за случилото се 50 години по-рано“.

Случайно?! Не. Потвърждава мисъл на Дж. Оруел, порицаваща днешните деяния срещу народната памет: „Историята като стар пергамент се  изтриваше и се пишеше наново толкова пъти, колкото беше необходимо. И не съществуваше начин да се докаже, че е била направена фалшификация. Всичко чезнеше в света на сенките, в който дори годината не бе сигурна“.

Любопитно и по-важно е: как именно протича процесът на фалшификация на българската история? Йезуитско дело, тайно възложено по линията на корупционни обществени поръчки и проекти, възложени на учени еничари. В изпълнение заданията на гореназованите политеничари. Но това е друга тема. 

НИКОЛА СТОЯНОВ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *