Основоположникът на предучилищното възпитание в Пиринско 90-г. Страхил Николов: Работил съм с 900 жени през живота си и съм убеден, че ако жена застане начело на България, държавата ни ще се оправи, и това ще стане

Името на Страхил Николов е добре познато в сферата на предучилищното образование и
възпитание в Пиринско. Той е първият инспектор в Благоевградско и години наред директорки на детски градини и учителки са треперели, като чуят, че ще ги проверява. На 31 май Страхил Николов навърши 90 години. Срещнахме се с него навръх Деня на будителите – празник, който изключително много му приляга, като един от хората, положили основите на съвременното обучение на децата в най-крехка възраст. “Предучилищното възпитание в окръга се свързва с моето име. Работих в продължение на 33 години и по мнението на специалистите качеството на работа в детските градини беше на европейско ниво. Оттогава традицията продължава”, без излишна скромност казва Николов.

– Г-н Николов, Вие сте един от основателите и организаторите на предучилищното възпитание в областта, помните ли времето, когато не е имало детски градини и ясли?
– Когато дойдох тук през 1955 г., детските градини в окръга бяха само две: имаше една в Благоевград и една в Гоце Делчев.
– По разпределение от университета ли дойдохте?
– Аз съм от Кюстендилско и да Ви кажа направо не знам какво ме доведе в Благоевградски окръг. Като завърших Софийския университет, бях разпределен в Силистра и започнах там преподавателска работа. Извикаха ме обаче в министерството и казаха, че съм определен за инспектор по предучилищно възпитание и трябва да замина за Благоевград. И така стана. Кой ме е предложил, какво е станало, така и не разбрах. Вече бях започнал преподавателска работа в Силистра, където имаше институт, и даже не исках да идвам, защото не ми се щеше само да се местя. Колегите обаче ме убедиха с мотива, че е по-близо до родния ми край. А аз като всички от този край съм свързан с района, с нашите планини, с потоците – нещо, което го няма в Добруджа и много ми липсваше, защото съм запален планинар. Там е красиво, плодородно място, но еднообразно и не е за нас, хората от тоя край на България.

– Какво заварихте, като се преместихте?
– Бяха само около 30 учителки в целия район. Събираха се в една стая всичките. В продължение на 30 години нивото на предучилищното възпитание обаче се издигна до европейското и това е мнение на специалисти, не само мое.
– Коя беше първата детска градина в Благоевград?
– Номер 1, тя и сега си е Първа градина. Директорка тогава беше Мария Тенева – една изключително образована, висококултурна и интелигентна жена. Създадохме много добри кадри тук – млади, ентусиазирани жени. Израснаха добри директорки: Ана Маркова, Драга Кочева, тя беше на Осма детска градина. Имаха много форми на квалификация, вътрешнометодическа работа, обединения и всяка година пращахме учителки в София в Института за подготовка на учителки.

– Само жени ли бяха?
– Само жени. И понеже съм работил само с жени в продължение на толкова години, смея да твърдя, че жените са много добри организаторки и много съвестни работнички. Смятам, че България ще се оправи по-добре и по-бързо, ако начело застане жена. И това ще стане!
– Убеден ли сте?
– Убеден съм, да! Жените имат по-голям усет към нещата, по- бързо реагират, много са схватливи, бързо се ориентират и разбират накъде вървят нещата. Благодарение на всички тези качества нашият сектор беше един от най-добрите сектори в страната. Детските ни учителки и особено директорките превърнаха градините в малки дворци, в които се занимаваха с децата.
– Не беше ли трудно в началото да убедите родителите да дават децата си в детската градина?
– Напротив. Като дойдох в окръга, признавам, че се страхувах, но обиколих един-два пъти региона и видях, че хората с удоволствие си пращат децата в детската градина. Те виждаха, че там се полагат грижи за тях: обучават се, възпитават се, хранят се… Ние държахме най-напред децата да са здрави и да са весели, след това вече да им се преподава учебният материал.
– Кои бяха най-сериозните проблеми в началото?
– Базата беше най-големият проблем и беше бедна. Но скоро ръководителите на сектора в окръжен мащаб и по места се активираха и се построиха много детски градини. Сега са обхванати всички деца, без изключение.

– Започнал сте работа с 2 градини, колко бяха, когато се пенсионирахте? И как се разбирахте с толкова много учителки?
– Не мога да ви кажа точно колко бяха станали градините след 33 г. работа, не си спомням, но във всяко село, в което имаше повече от 10 деца, имаше и детска градина. Разбираха ме и ме слушаха, а не знам защо учителките, пък и някои от ръководителите, се страхуваха от мен. Защо се страхуваха не мога да си обясня – не съм лош човек и на никого лошо не съм направил. Имаше един Елезов, мисля, че беше агроном, веднъж ми казва: ?Абе какво ги правиш тези жени?! Моята като чуе, че ще идваш на посещение, изпада в паника?. Имаше случай, обаждам се в Гоце Делчев на методистката (имахме такива на обществени начала), че следващата седмица ще съм в района. И понеже ги е страх от мен, тя се обади на всички и за 10-ина дни като отида, всичко турят в ред.
– Все пак е имало дисциплиниращ ефект. Да не би да сте бил твърде строг или да сте ги наказвал, за да се страхуват толкова?
– Не, нито съм наказвал, нито съм уволнявал. Допускам, че страхът, както те се изразяваха, идваше от това, че аз бях специалист по проблема и разбирах кога не върви работата и изобщо как върви. Още като погледна, правех “снимка” на ситуацията там, където съм. И вероятно от това се страхуваха. В Петрич имаше един Димитър Стоянов-Митата, беше шеф на просветата там, той си признаваше: “Аз от Николов се страхувам!”. Тук ще вметна, че винаги съм бил безпартиен, а той си беше партиен кадър. Веднъж с него се спречкахме за работи, които аз не харесвах. Казах му: “Добре, Мита, сега ще се обадя на председателя на Окръжния съвет, нека той да реши?, а той изпадна в паника: “Не, не, не!”. Действаше от позицията на партиец и затова явно се страхуваше да не му направят проверка по партийна линия. А аз си бях специалист и не се плашех от никого. И да ви кажа право, намерих добър прием в окръга.
– Споменахте, че още с влизане в детска градина сте “хващали” проблемите. Какви бяха те основно?
– Неорганизирана група, лошо облечени деца, лошо хранени, групата не е добра. Веднага си личат тези неща.
– Но дрехите и храната зависят и от родителите…
– О, много зависи от учителката. Родителите изпращаха децата с ищах в детската градина и изпълняваха всичко, каквото им кажеше учителката. Впрочем това и сега е така. Няма проблеми и противоречия между родители и градина.
– Имали ли сте по-любопитни казуси в практиката си?
– Да, имало е. Въпросът например с патриотичното възпитание.
– То не е същото с партийното възпитание, така ли?
– Не е, разбира се. Аз държах най-много децата да се научат на правилен говор. Аз имам такова разбиране, че говорът при човек е всичко, чрез говора човек се социализира, а разговорите се отразяват и на здравето на човека.

– А как се отразява комуникацията на здравето?
– Човек като говори с другите хора се чувства бодър и здрав. Ако мълчи или няма с кого да говори, той унива и здравословно може да си навреди. Това е доказано. Затова държах на родния език, имаше такъв раздел, по който работеха всички градини. И децата много бързо усвояваха езика.
– Предполагам, че по това време се е говорило на различни диалекти…
– Да имаше и ние се стремяхме да научим децата да говорят литературно. И това се постигаше. Децата първо трябваше да са здрави, учехме ги на обноски, на културно-хигиенни навици, правилно да се хранят, правилно да сядат и т.н. Имахме детски градини към всяко училище, т.нар. полудневни градини, които бяха като подготвителни групи за училище и бяха под ръководството на директора на съответното училище. Освен тях имахме целодневни градини, временни, обединени детски заведения заедно с яслите… Нашият окръг беше на едно от първите места в страната, тук идваха от цяла България и провеждахме съвещания, практикуми, разглеждахме теоретични въпроси. Пак ще повторя, че имахме утвърдени и много успешни директорки. Спомням си една много строга инспекторка от София ме набеди, че лъжа в министерството за състоянието на градините в окръга. Отведох я при Ана Маркова в Дванадесета градина и настоях, тъй като инспекторката беше специалистка по проблемите на физическото възпитание, да види няколко занятия по физкултура. Аз не присъствах, но после като се видяхме със столичната експертка, тя беше останала без думи: “Не си ни лъгал, Николов! Аз допусках, предполагах, а то било истинско чудо, бе!”.

– Кое е най-важно за децата в тази възраст?
– Как да ви кажа, всичко е важно. Но най-важно е учителката да обича децата! Казвах им: ?Онази учителка, която не обича децата, не може да е учителка. Най-добре е да си търси друга работа.
– А имаше ли такива?
– Имаше. Даже някъде посягаха на децата да ги бият. А децата усещат дали ги обича учителката, или не. Децата са голяма работа!
– Имало ли е случай учител да се откаже от професията по ваша препоръка?
– Не.
– Имате ли поглед върху състоянието в момента в предучилищното обучение?
– Имам известни впечатления, но как да ви кажа, у нас човек като излезе от системата престават много-много да му обръщат внимание. Ето, аз навърших 90 г. и никой не се сети да ме поздрави даже от общината, от образователния инспекторат… А сме работили толкова години заедно. Ние като страна, като нация, според мен, имаме някои кютове, недостатъци. Трябва да сме “един за всички и всички за един”, а у нас не е така. Всеки гледа за себе си и има известна доза завист. Това е типично за българина и според мен е един национален недъг.
– Всичко това не се ли възпитава в детска възраст?
– Да, възпитава се. В семейството, в образователната система…
– Липсва ли Ви работата след толкова години?
– Аз си живея с тази работа. Толкова години в целия окръг провеждахме мероприятия, десетки мероприятия, научнопрактически конференции всяка година. На всяка учителката се възлагаше проблем, по който работеше.

– Например?
– Да речем формиране на културно-хигиенни навици, работа с изоставащи деца…
– Работата е била същата като сега…
– Да, положихме една солидна база. Окръгът ни беше на едно от първите места в страната по развитие на предучилищното възпитание и това беше мнение на Министерството на просветата. Много се работеше. Учителите правеха много неща в свободното си време, шиеха костюми за тържествата, подготвяха материали, не се държеше сметка на това, че е в извънработно време.
– Болшинството от сегашните директорки Ви познават, търсят ли Ви още за консултации?
– Споделят.
– Какъв е бил най-тежкият казус, който е трябвало да решите?
– Пак повтарям, че най-тежкият казус беше базата. Имаше градини в много лоши, нехигиенични помещения и докато се решат тези проблеми, се занимавах с тях. В окръга се изградиха много хубави градини, ще се повторя, като дворци. Те имаха голям авторитет сред населението.
– Таксите високи ли бяха?

– Не, бяха достъпни за всички хора.
– Имаше ли агресия сред децата и как сте се справяли с този проблем?
– Такива проблеми – да се бият деца, нямаше по мое време, въпреки че групите бяха многолюдни. На места надолу по селата имаше с по 30-40 деца.
– Как се са оправяли учителките с толкова много деца?
– Много трудно. Затова се стремяхме да не са повече от 25 деца. Голямо внимание обръщахме на кадрите и ги подготвяхме в Пазарджик и София. Всяко година изпращахме на обучение момичетата, които работеха в летни градини например.
– Какви са били тези летни градини?
– Те бяха за по 2 месеца по време на най-усилената селскостопанска работа по селата. Назначавахме на работа предимно местни момичета, среднистки, след това обаче ги пращахме да учат и ставаха учителки, при това много добри. Трудно беше в началото. С времето тук, в Благоевград, детските градини станаха така добре уредени, че като идваха делегации от където и да е, все в градините ги пращаха. И директорките ги посрещаха. Особено умна беше Мария Тенева, лелеее, тя беше на световно ниво!

– Явно тя много Ви е респектирала!
– Аз се учех от нея. Когато дойдох, бях млад и неопитен.
– Съжалявали ли сте някога, че сте заменил преподавателската кариера с практическата работа?
– Не съжалявам. И тук много пъти ме канеха да се занимавам с научна работа, но не се захващах. Гледах си практическата.
– Работил сте с толкова много жени…
– Много! 900 и повече.
– Успя ли някоя от тях да завърти ума Ви?
– Не, съпругата ми беше лекарка, д-р Кръстева. Тя беше много свястна жена. Но сестра й беше детска учителка (после директор на Десета градина) и ме запозна с нея.
– Съпругата Ви не ревнуваше ли от толкова много жени?
– Не. Аз уважавах директорките и учителките и много ги защитавах. Не съм имал проблеми.
– Имахте ли любима градина?

– Да, имах. Десета, в която работеше моята балдъза Надка Кунчева. По нрав тя не беше добра жена, можеше да ви обиди, обаче си гледаше добре работата, много добра специалистка беше и много талантлива жена. Нейната градина беше специализирана по изобразителни дейности. Всъщност всяка градина имаше специализация, например номер едно работеше по проблемите на родния език, в Дванадесета градина Кочева работеше по проблемите на играта. Десета беше една от най- добрите градини по отношение на развитие на изкуствата не в окръга, а в страната и беше много известна. Хвалеха една градина в Плевен май беше и аз специално отидох да я видя. Нашата Десета беше по-добра! Пращахме картини къде ли не, в чужбина дори. Децата много рисуваха, а Кунчева беше майстор! Провеждаше практикуми с учителките от региона и те с ищах идваха, защото това много им помагаше после в работата. Стремях се работата да е поставена на научна основа и всяка една градина беше като малък научен институт. Коментирахме проблемите на високо научно ниво и за целта канех от София специалисти. Имах постоянно връзка с министерството. По едно време искаха да ме изтеглят там на работа. Дойдоха двама, побеседвахме, като стигнаха до въпроса “Откога сте член на партията?” ентусиазмът им спадна, като разбраха, че не съм.

– Щяхте ли да отидете в министерството, ако Ви бяха предложили?
– Бях свикнал тук и се съмнявам.
– Кои са важните неща, на които държахте? И с какво се гордеете най-много?
– Държах да се спазва програмата и веднага разбирах как е работено с децата още като вляза в група. За 30 години, не ден и не два, създадохме традиции с практикуми, квалификации, школи…С това се гордея, че съм основоположник на предучилищното възпитание в окръга.
– Случвало ли Ви се е сега, толкова години вече в пенсия, да поискате да отидете в някоя детска градина и просто да поседите?
– Да, случвало се е и съм го правил. Когато ми стане мъчно, отивам в някоя градина и учителките веднага ме приемат. Изглежда и младите ме познават. Децата са много интересни, всяко дете е проблем, но само ако не е обичано. Наскоро една жена, не я познавам, ми каза, че предучилищното възпитание в областта е свързано с моето име. Стана ми приятно, защото това е признание.
Разговаря
ДИМИТРИНА АСЕНОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *