От висотата на своите 75 години режисьорът-съдия Костадин Бандутов /Коста Бънди/ си спомня: Навремето в СР Македония благоевградският театър постигна огромен успех, независимо че актрисата Диди Бачева неволно освети човека на ДС в групата – Калин

Дори и 30 години след като напусна родния град, много благоевградчани и хора от областта си спомнят за необикновения Костадин Бандутов. Познават го като принципен, почтен и ерудиран съдия, но все така известният Коста Бънди си остава голямото име на режисьор в благоевградската и в националната театрална сцена. Роден е в Благоевград, завършил е Механотехникум, следва право в СУ „Св. Климент Охридски” и театрална режисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”. Поставял е десетки театрални пиеси в Благоевград, Стара Загора, Варна, В. Търново, Габрово, Кюстендил, Дупница и в други градове. Негови спектакли държат рекорд на играене в театрите на Благоевград и Варна. Костадин Бандутов е бил зам. кмет по образование, култура и младежки дейности, и директор на Дирекция “Култура и духовно развитие” при община Варна. При гостуването на благоевградския театър в СР Македония през 1982 г. спектакълът „Сън в лятна нощ” на Шекспир, чийто режисьор бе Бандутов, постигна шеметен успех. Това, както и скорошният 75-годишен юбилей на нашия съгражданин, бе причина да го потърсим.

– Коста, с оглед на последните събития около отношенията между България и Република Северна Македония, искам да припомниш за гостуванията на благоевградския театър в СР Македония през 1982 г., където една от постановките бе уникалната като сценично решение „Сън в лятна нощ” на Шекспир, на която ти беше режисьор. Какво си спомняш от онова гостуване?

– Връщаш ме много назад във времето. У мен и досега остава много приятен спомен от това гостуване. То бяха приготовления, подготовки, срещи с представители на ОК на БКП, на Държавна сигурност /ДС/, които ни казваха какво да говорим в Македония, как да се държим на неофициалните срещи с колегите от македонските театри, с обикновените хора по улиците, по заведенията, да не се поддаваме на провокации, да се пазим от скандали, конфликти и т.н. Отделно, самите ние бяхме напрегнати, искахме да се представим добре с нашите спектакли, задавахме си въпроса как ще ни възприемат колегите от македонските театри, обикновените зрители?

– И каква развръзка получиха тревожните ви въпроси?

– Тръгвахме за Македония с два спектакъла – “Есента на един следовател” от Георги Данаилов, постановка на Кирил Александров, и моята “Сън в лятна нощ” от Шекспир. То беше изпращане, вода пред автобуса, песни! По пътя спукахме гума. Закъсняхме. Пристигнахме късно в Скопие. Колегите ни чакаха. Настаниха ни в хотела. След това имахме обяд в ресторант заедно с колегите от скопския театър. Там се случи една хем комедийна, хем доста напрегната ситуация. С нас пътуваше и представител на Държавна сигурност, млад, много приятен човек – Калин, лека му пръст. С него в Македония спяхме в една стая по хотелите. В Благоевград, преди да тръгнем, ни го представиха и ни казаха да внимаваме да не го издадем. Той пътуваше като “служител в Окръжния съвет по култура”. Приехме всичко като напълно нормално и естествено, защото знаехме, че всяка група, пътуваща на “запад”, е придружавана от служител на ДС. Та на този “късен” обяд бяхме насядали смесено с колеги от театъра в Скопие. Обядът привършваше и някои от нашите хора тръгнаха към хотела да почиват. Диди Бачева – актриса, много талантлива, от нашия театър и благоевградчанка, минавайки покрай масата, където седеше и Калин от ДС, се спря и се заговори с колегите. По едно време, “ни в клин ни в ръкав”, се обърна към Калин и го запита: “Нали ти беше от милицията?”. По масите настана тишина, ужас, неудобство…

– И? Това не разклати ли и без друго бурните вълнения как ще премине гостуването в СР Македония?


Костадин Бандутов и актьори след постановката на руската пиеса „Прелестите на изневярата”

– Едва замазахме положението. Слава Богу, ситуацията се размина благополучно и        турнето ни “тръгна”. Навсякъде обикновените хора ни посрещаха много радушно, на всички представления в различните градове имаше много зрители, много ръкопляскаха, не ни пускаха от сцената, чакаха ни след спектаклите. Десетте дни минаха неусетно.

– С какво си обясняваш уникалния успех на спектакъла “Сън в лятна нощ”?

– Да, спектакълът постигна невероятен успех в СР Македония. Първата вечер    в Скопие играхме “Есента на един следовател”. Хубав спектакъл на Кирчо Александров, лека му пръст, но скопските колеги и зрителите не проявяваха интерес към представлението. Казваха: “Тази пиеса си е ваша, тя третира ваши проблеми, нас ни интересува как сте поставили Шекспир”. Дойде и нашият ред. Сутринта построихме декора, започнахме репетиция. Тук трябва да       кажа, че основният елемент в режисьорското решение, а оттам и в сценографията, беше един голям гимнастически батут, на който и около който се развиваше театралното действие. Ще се върна малко назад във времето, когато започнахме репетициите на спектакъла. В началото разпънахме батута в базата на благоевградския театър и всички го гледахме като “изкопаемо”. Актьорите и актрисите го обикаляха, гледаха го и не смееха да се качат отгоре му. И една малка скоба. Отдавна мечтаех да поставя “Сън в лятна нощ” и не знам кога ми хрумна да я поставя върху батут. Сега мечтата ми беше на път да се осъществи, но артистите се уплашиха. Поканих двама акробати, майстори на спорта, семейство от Кюстендил, където имаше много     добра школа по спортна гимнастика. Започнахме “тренировки”, не репетиции, а тренировки. Първоначално актьорите едва пристъпваха върху батута, но с течение на времето се превърнаха в истински гимнастици и с огромно удоволствие започнахме репетициите. В България зрителите приемаха спектакъла прекрасно и той се радваше на огромен успех.

– Това не ви ли даваше увереност, че представлението ще има успех и в СР Македония?

– В Скопие бяхме напрегнати, как ще се приеме постановката ни на Шекспир, по-точно на една негова пиеса, поставяна      по целия свят и добре позната на широката публика, която    е изпитание за всеки режисьор. Открихме репетицията със “загрявка” върху батута и около него, и когато артистите започнаха да демонстрират уменията си върху батута, около сцената се събра целият технически персонал на скопския театър. Вечерта представлението мина при огромен успех! Невероятно! Бях много щастлив, че се прие по този начин. И зрителите, и артистите от скопския театър вървяха след нашите артисти, поздравяваха ги, прегръщаха ги, целуваха ги. Всички бяхме много щастливи. Колегите от Скопие казваха, че те нямат такъв спектакъл, че е на световно ниво и т.н.

– Как откликнаха специализираните медии в СР Македония на този шеметен успех?

– Някъде два месеца след турнето получих по пощата пакетче от колеги в скопския театър. Съдържаше списание и писмо. Списанието беше от рода на нашето ЛИК /литература, изкуство, култура/, което излизаше през онези години в България. В медията на съседите имаше голям материал за нашето гостуване в Република Македония и снимка от “Сън в лятна нощ”. В статията бегло и леко иронично се споменаваше за “Есента на един следовател”, че третира чисто български проблеми и много обстойно беше направен анализ на моята постановка. Под снимката имаше шест малки кръстчета, четири бяха по-тъмни, другите две – по-светли. Най-отдолу стоеше легенда, която обясняваше значението на кръстчетата. Едно – местно значение, две – републиканско, три – съюзно, тоест на федеративно ниво, четири – европейско, пет – световно, и шест – суперпостижение. На нас ни бяха сложили оценка четири кръстчета, тоест, определяха го като европейско постижение! В писмото колегата, който ми беше изпратил пакетчето, беше написал: “Коста, можеш да се гордееш с потижението си! Нашият театър /той играеше в     Националния театър на Македония/ никога не е имал такава оценка от критиката!?”. Този материал дълго време ме топлеше. За съжаление списанието остана в Благоевград, както и целият ми десетгодишен архив от престоя ми в театъра и може би се е загубило.


Костадин Бандутов с композитора Хайгашот Агасян

– Как усещаше настроението на публиката в театралните зали из градовете, на които гостувахте в СР Македония?

– Мисля, че гостувахме в Скопие, Охрид, Прилеп, Битоля и Щип. Навсякъде хората ни посрещаха радушно, салоните бяха пълни, аплаузите – дълги и бурни, колегите от местните театри непрекъснато бяха с нас. Никой, поне видимо, не се е опитвал да пречи на контактите ни с хората и колегите.

– Как изглеждаше общуването на актьорите, режисьорите, директорите на театралните състави от Благоевград и Скопие?

– Беше нормално, сърдечно, след всяко представление имаше среща с колегите от местния театър, песни, танци. Песните ни общи, като запее някой от едната трупа, веднага запяват всички и от двете страни. Няма македонски език, няма български. Понякога някой се опита да започне разговор на болната тема, но много бързо друг го пресича с думите: “Не сме се събрали, за да бистрим политика, хайде да пеем или да си говорим на театрални теми!”. И така беше до изпращането ни. Изпратиха ни с целувки и сълзи, и обещания пак да се видим. Те ни върнаха гостуването и в Благоевград се повтори   вълнението от нашето посещение в съседната страна. Но това са вече далечни спомени. След промените знам, че благоевградският театър често е гостувал в СР Македония, за съжаление вече без мен.

– Усещахте ли враждебност, създаваха ли ви пречки тамошните власти, органите за сигурност?

– Не съм усетил враждебност, поне към мен. Напротив, получих огромно уважение, особено като автор на нашумелия спектакъл “Сън в лятна нощ”. Канеха ме да им гостувам, да поставя и в техните театри подобен спектакъл. Ники Кимчев, лека му пръст, разказваше, че една нощ, разхождайки се из Скопие, е видял наши афиши, скъсани и захвърлени в храстите, от което много го е заболяло. Отишъл в автобуса, доколкото помня, не е бил сам, взел афиши и цяла нощ са ги разлепвали из Скопие! Как не са ги хванали, не знам?!

– Защо все пак в масовите медии разгласата и отзивите за гостуването на благоевградския театър в СР Македония са били много оскъдни, да не кажа дискриминационни?

– Логично е защо. Но това не пречеше салоните винаги да бъдат пълни, а хората да се тълпят пред театрите, за да ни видят, да поговорят с нас, да посетят спектаклите ни. Имам спомен от Охрид. Бяхме при един параклис в тамошното гробище и се загледахме в старите гробове. Надписите на всички плочи бяха на чист български език! И то надгробни плочи от 18-19 век! Заснех доста от тях. След това ми ги поискаха от две ведомства…

– След разменните гостувания на двата състава ти си получил покана от ръководството на скопския театър да поставиш на тяхна сцена „Сако от велур” на Станислав Стратиев. Как се развиха нещата?

– Да, получих покана още същата есен да замина за Скопие и да поставя в националния им театър българска пиеса. Избрах “Сако от велур”. От ОК на БКП я одобриха. Станислав Стратиев, лека му пръст и на него /доста станаха/, много се зарадва на избора ми. Имахме няколко разговора с него, уточнихме много неща по постановката. Жоро Ножаров /светла му памет и на него/ щеше да бъде сценограф, Ники Ваклинов пишеше музиката. Дойде време да замина. Всичко беше готово, имах паспорта да пътувам. Вечерта, преди заминаването, бяхме с колеги от театъра в ресторант “Ален мак”, за да ме изпратят. Мислех да потегля рано сутринта на другия ден. Когато се прибрах вкъщи, на възглавницата си намерих бележка от съпругата ми, в която пишеше да не заминавам, а сутринта да се обадя в ОК на БКП. Там ми казаха, че не трябва да отивам в Скопие.

– С какво си обясняваш спирането да режисираш „Сако от велур” в Скопие?

– С начина на мислене и с тесногръдието на партийните ръководители на всички нива. Това доведе и до сриването на системата. Но на въпроса: За известно време след 9 септември 1944 година благоевградският театър се е именувал “Македонски народен театър” – Благоевград. След разрива между Тито и Сталин е станал Държавен театър – Благоевград. И точно във времето, когато аз трябваше да поставям в скопския театър, настъпваше някаква годишнина от тези промени. И нашите ръководители се страхуваха, че Скопие ще отпразнува тази годишнина с българска пиеса, поставена от български творчески екип?! Може да не съм точен в историята, но това беше причината – ръководството на БКП в Благоевград го беше страх да не “сгафи”. Опитах се да им кажа, че в това няма нищо страшно, напротив, в изгода на нашата политика е, но… така и не заминах.

– Имал ли си други случаи, когато са ти спирали постановки по политически или други съображения?

– Имах и друг такъв случай. Поставях за първи път в България пиесата на Дарио Фо “Няма да платим, няма да платим”. Премиерата беше насрочена за 25 май, не помня коя година. В пиесата се третираха въпроси за поскъпването на цените, за обедняването на средната класа, за бунта на работниците, разграбването на магазините, и всичко това в стила на Дарио Фо – с много хумор, смях и остра сатира. Бяхме напълно готови за премиера и точно тогава, за първи път, в България вдигнаха цените, първо на бензина. Няколко дни преди премиерата отивам на репетиция, минавам през полуосветената сцена и виждам, че в тъмната зала има доста хора, но не виждам кои са. Развиках се, попитах помощник-режисьорката, мисля, че беше Мичето Чопова, какви са тези хора в салона и кой ги е пуснал. Тя нещо измърмори и изчезна. Отдолу чух глас: “Спокойно, Бандутов, ние сме – бюрото на ОК на партията. Нали можем   да погледаме?”. Гледаха, естествено, цялата репетиция. А след това в кабинета на директора се поразговорихме, опитах се да обясня, че увеличенията на цените в Италия и в България нямат нищо общо, че напротив, да представим този спектакъл в момент, когато в България се вдигат цените, показва, че нещата не са толкова трагични, че всичко ще се оправи, но… първият секретар на ОК на БКП, няма да кажа името му, той беше честен и добър човек, от старата школа, каза, че и в България има вълнение и хората се надигат, че засега е по-добре да спрем спектакъла и да пуснем премиерата по-късно.

– Все пак, доколкото си спомням, пиесата се игра…

– Да. Премиерата се състоя през есента, а спирането на спектакъла беше най-голямата реклама. Хората се тълпяха пред касата на театъра, за да гледат представлението. По-късно разбрах, че двама актьори – единият партиен секретар в театъра, а другият – участник в спектакъла, са отишли в ОК на БКП и са докладвали каква пиеса репетираме. Това е довело до необичайното гостуване на бюрото на ОК. Така беше… тогава.

– Завършил си Механотехникума в Благоевград, някак странно е за това, което е последвало като твои професионални реализации. Какво получи от ученето си в техническо училище?

– Да, наистина, завърших средното си образование в Механотехникума в Благоевград, специалност “Двигатели с вътрешно горене”, сега сигурно се казва професионална гимназия. Тогава беше модерно да се учи в    техникум. И всички “по-атрактивни” момчета бяхме там. Не съм работил    и един ден по специалността си, е, поне взех шофьорска книжка и след това всяко лято, докато следвах, работех като шофьор.

– Какво те отведе в правото?

– След казармата кандидатствах и ме приеха в СУ “Св. Климент Охридски”, специалност “Право”. Завърших през 1972 г., бях стажант-съдия една година в Софийски градски съд и след това младши съдия в Окръжен съд – Благоевград.

– Как се роди желанието ти да се посветиш на театъра?

– Когато се завърнах в Благоевград, изпитах голяма празнота – много скучно се живееше в града. Никога не съм преставал да се занимавам с театър – докато следвах в университета, една група студенти създадохме “СУ – 113” – студентски театър. Много бързо трупата стана известна, идваха да ни гледат професионални артисти, театрални критици, режисьори и много, много     зрители, предимно млади хора, студенти, и не само. В Благоевград театърът ми липсваше. В един случаен разговор с Недялка Цонева, тогава секретар на ОК на ДКМС и моя съученичка, й подхвърлих, че искам да направя младежки театър в новооткрития Младежки дом в града. Тя като че ли само това чакаше. Не само ми “разрешиха”, но и напълно ме подкрепяха. Създадохме младежкия театър, нарекохме го “МТ-74” и започнахме. За година и половина създадохме доста спектакли, няма да ги изброявам. Само ще кажа, че този театър и тези спектакли ме “направиха” студент по театрална режисура във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов”, в класа на проф. Филип Филипов, светла му памет. Прекрасен човек и голям режисьор! И така през есента на 1975 година аз отново бях студент. Завърших през 1979 година и се върнах в родния ми град. Това май беше грешка…

– Защо грешка?

– Моят професор ме съветваше да не се връщам в Благоевград, но тук беше младежкият театър, който бях създал и с който не бях прекъсвал връзката си, тук беше цялата ми младост и детството. Осъзнах грешката си и се опитах да я поправя. Мисля, че я поправих през 1989 г. Напуснах благоевградския театър и тогава получих и признанието, и оценката за качествата си като ръководител и като режисьор. Но това е друга тема, за друг разговор. А на въпроса – театърът е бил в мен през целия ми живот – от детството в Пионерския дом на Благоевград, в драматичния кръжок на актрисата Ева Тупарова и досега.

– Вярваш ли в зодии, защото казват, че Водолеите, какъвто си ти, са всестранно надарени, изобретателни, творчески личности? Дали това няма отношение към жаждата ти да търсиш нови предизвикателства?

– Сигурно. Не съм се замислял. Навсякъде, където и каквото съм работил, съм изпитвал удоволствие и съм се стремял да измислям, да експериментирам, да увличам хората след себе си.

– Има ли нещо, което сближава професиите на юриста с тази на театралния режисьор, дали едното е помагало или пречело на другото?

– Мисля, че между двете професии има много общо. Ненапразно много артисти и режисьори първо са следвали или завършили право. На мен лично правото много ми е помагало в режисурата и обратно, понеже така стана, че пак се върнах към първата си професия – правото, и даже се пенсионирах като съдия, театърът много ми е помагал в съдийството, особено в съдебната зала.

– Какви спомени от работата на съдия ти дават основание да си кажеш: Имало е защо да бъда служител на Темида?

– Да бъдеш съдия е много отговорна и много ангажираща професия. Самият аз съм възпитаник на “старата” школа и на Софийския Университет. Нарочно го изписах с главни букви. Нас ни възпитаваха да бъдем честни, отговорни, ангажирани и какво ли не, и то само в името на закона и обществения морал. Сега малко се съмнявам дали е така. Навъдиха се много юридически факултети, много съмнителни професори, много съмнителни студенти,     правото стана “лесна” специалност и така… За мен беше чест, че бях съдия! И съм се стремял да спазвам закона, всякога и навсякъде!

– Защо съдебната система в България е една от най-критикуваните? Какво е необходимо, за да се повиши доверието на гражданите в българското право?

– Законът да се прилага всякога, за всичко и от всички! Недоверието в съдебната система идва преди всичко от прилагането на наказателното право, работата на българската прокуратура и нееднаквото прилагане на правото към всички. Голяма тема се съдържа във въпроса ти и е трудно да отговоря еднозначно. Затова – друг път.

– Да отдадем повече внимание и на музата Мелпомена. Какво ти даде благоевградският театър, какво ти му остави?

– Благоевградският театър ми даде много – аз правех това, което исках, публиката ме обичаше, или по-точно обичаше моите спектакли. Затова говори и фактът, че мой спектакъл държи рекорда по най-много представления от създаването на благоевградския театър досега. Интересното е, че това се случи и с театъра във Варна! А аз какво съм му дал? Не знам. Дадох        му любов, дадох му всеотдайност, младостта си… Но сигурно това не е достатъчно, защото за честването на 100-годишнината не получих дори покана, а само едно обаждане по телефона, в което дословно ми казаха: „А бе, Коста, тука те има в един списък за честването на театъра, ще дойдеш ли, да те отметна?”. И това е! Друго нищо! Така че май нищо не съм дал нито на театъра, нито на родния си град, защото за 30 години, откакто съм напуснал, “ни дума, ни стон”. Но съм се радвал на вниманието на медиите – винаги когато съм идвал в Благоевград, телевизиите, радиото и вестниците са ме канили за събеседник. Както и сега ти и вестник “Струма”.

– Затова ли напусна благоевградския театър и „избяга” толкова далече?

– Така се случи. Бягството ми от благоевградския театър е болезнена тема за мен и не желая да я докосвам. За малко бях на щат в старозагорския театър, през този период поставих в димитровградския театър две пиеси и една в Стара Загора. През април 1990 година ме поканиха от театъра във Варна да направя една постановка. Предложих им “Между два стола”, комедия от Рей Куни. Харесаха я, поставих я и се игра 154 пъти, 8 години и държи рекорд по брой представления от създаването на театъра досега! Свали я един директор, при пълни салони, само защото била моя постановка! Дойдох във Варна за двадесет дни, останах 30 години и се надявам да поживея още доста тук! Имам много приятели, признание, тук създадох и ново семейство, и т.н.

– С какво толкова те привлече варненският театър, та пусна котва в морската столица на България?

– Варненският театър е високопрофесионален театър. Традициите тук се спазват, предават се от поколение на поколение, държи се на качеството. Тук работят много талантливи и високопрофесионални актьори. Удоволствие е да се работи с тях.

– Как от Варна виждаш състоянието на благоевградския театър?

– Ще се въздържа от обширен отговор по две причини: първо – отдавна нямам поглед върху работата на театъра, и второ – имам свое мнение по доста въпроси, касаещи театъра в родния ми град. Ще кажа само: мисля, че там се изгуби приемствеността между поколенията и естетиката на театралното изкуство. Мисля, че и общината в Благоевград има голяма вина за това, защото загърби театъра и не следи какви процеси се развиват в него през годините. Но толкова по този въпрос.

– Бил си и зам. кмет по образование, култура и младежки дейности, както и директор на Дирекция “Култура и духовно развитие” при община Варна. Как се чувстваше на тези административни длъжности, съжаляваш ли, че си отдал години и на тях?

– Доста време заемах тези постове, особено като директор на Дирекция “Духовни дейности”. Много неща направихме, много неща измислихме, особено се гордея с начина, по който отбелязвахме Деня на народните будители, и много други. Град Варна е известен с многото си фестивали. Там имахме големи възможности за творчество в административната работа и ние ги използвахме и развивахме. Пет години бях на този пост и съм удовлетворен от работата си. Като зам. кмет по образование, култура, младежки дейности, религия и спорт, бях поканен от СДС през 1991 г. и лично от Христо Кирчев, който спечели тогава изборите за зам. кмет по гореизложените дейности. Приех, при условие че няма да напусна    театъра, на който вече бях директор. Приеха, но няколко месеца по-късно си подадох оставката, защото главният секретар на общината, една много активна дама от СДС, ме караше да уволня всички учители и дейци на културата, които са били членове на БКП. Отказах, защото и досега считам, че единственият критерий за един човек трябва да бъде неговият професионализъм и талант. И си подадох оставката. Не я приемаха няколко месеца. Тогава на една сесия на Общински съвет казах приблизително: “Виждал съм да убиват човек заради идеи, виждал съм идеи да убиват човек, виждал съм човек да убива идеи, виждал съм да убиват човек в името на идеи, но не искам да участвам в такива истории. Тогава ми приеха оставката и напуснах.

– През твое време община Варна е финансирала издаването на 50 книги годишно от местни автори. Как успявахте да вършите нещо, което и до днес е немислимо за повечето, ако не и за градове в България?

– Да, вярно е. Издавахме много книги на местни автори – поети, белетристи, научна литература и др. Освен това имахме много добра връзка с Иван Гранитски и неговото издателство “Захари Стоянов”, и закупувахме много книги на български автори – класици и съвременници, за библиотеките в читалищата, училищата и градската библиотека. Сега не знам как е. Оттогава ми остана приятелството с Иван Гранитски.

– Ако те потърсят за съвет, би ли препоръчал нещо на ръководството на благоевградския театър, на общинското ръководство?

– Няма да ме потърсят!

– Сега имаш ли някакви професионални или творчески ангажименти?

– Да, доста бяха, но сега почивам. Работя с театрите във    Варна и Добрич. Тази година моят спектакъл “Само за жени” по Дарио Фо във Варна спечели награда “Варна” за най-добър спектакъл. Имам предстоящи ангажименти и с двата театъра, но през пролетта. Така че – здраве и живот!

– Да се върнем там, откъдето започнахме: дали разменните гостувания на театрите от Благоевград и Скопие дадоха надеждни насоки за отношенията между СР Македония и Р България, които политиците пренебрегнаха и затова днес нещата вървят на зле?

– Нямам поглед върху развитието на взаимоотношенията между България и Македония. Считам, че нашите политици, доколкото са политици, допуснаха много грешки по отношение на нашите западни съседи, те ни се “качиха” на главата и сега оттам им е лесно да… знаеш какво.

– През февруари ти предстои кръгъл юбилей. Какво най-съществено виждаш в изминали си път, за какво мечтаеш оттук нататък?

– Не знам, не съм си правил самоанализ и преглед на изминалия път. Мисля, че съм допуснал доста грешки през живота си, сигурно съм обидил и огорчил много хора, някои от тях доста близки, но мисля, че и доста хора съм зарадвал и съм направил щастливи. Имам какво да оставя след себе си, мисля, че имам още какво да добавя към житието си в бъдеще. Какво мечтая? Да бъда жив и здрав поне още някоя и друга година, да направя още добро на хората около мен и да осъществя още няколко театрални постановки. А после – то е ясно… Мога само да кажа, че детство, младост, зрялост, старост идват и си отиват толкова бързо, че не ги усещаш, и едва накрая разбираш, че не ти е останало много време. Така е.

Разговора води

ВЛАДО КАПЕРСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *