На 88 години тя е толкова жизнена и емоционална, особено когато си спомня за Майстора, за когото няма да престане да разказва, докато е жива. Досега над 50 пъти е давала интервюта за него. И нищо не е забравила. Помни детайлите от срещите, помни израза на лицето му във всяка негова възраст, помни жестове, думи, помни всичко… И дори не седна на стола, започна емоционалния си разказ права и така остана повече от час.
Боянка Аракчиева е родена на 22 септември 1936 година в с. Шишковци. Майка й се казва Гюргена, а баща й – Костадин.
„Аз видях Майстора, когато бях между 4 и 5 годинки”, разказва Боянка. ”Като малки не ни даваха да излизаме на пътя, и аз седях на прозореца и гледах кой минава. Появи се висок мъж с голяма брада и казвам на майка: „Дедо Боже е слезнал от небето и ходи по нашия пат”. Майка ме попита: „Накъде отиде?”. – По пато за Перивол”, казвам аз. „Какъв дедо Боже, казваше майка – това е Рисувачо”. Така го наричаха в Шишковци – Рисувачо. След това стана Майстора.
Не искаха да ме приемат в първи клас, защото един месец след началото на учебната година щях да навърша седем. В първия учебен ден извикваха децата, а мен ме нямаше в списъка. Там бяха директорът на училището, попът и кметът. Бях отракано дете и отидох при тях да попитам защо ме няма в списъка, при кой учител ще уча. Трябва ли за седем дни да губя годината. Вече можех да чета, да смятам… Гледаха ме тримата и накрая ме записаха в първо отделение при Цвета Лисичева. На първата корица на букварчето имаше моят портрет – „Момичето с ябълките”. Оригиналната картина е в бургаската галерия. А как се стигна до този портрет?
Майстора почука на вратата на класната стая в първия учебен ден. Госпожа Лисичева каза на дежурния да види кой идва.Той отвори вратата и попита: „Госпожо Лисичева, Рисувачо е тука, да го пусна ли да влезе?”. – Ама, разбира се”, тя го покани най-учтиво и толкова мило го посрещна! Каза му: „Възхитена съм, че идвате в моя клас. Деца, станете и поздравете Рисувачо!”. Той каза, че идва за една услуга – иска да нарисува едно от децата, което тя посочи. Госпожа Лисичева каза, че не тя ще избира, а ще му позволи да мине да види всички деца, и той да си избере модел. Бяхме три редици по две деца, общо 15. Мина покрай всички, гледаше и нищо не казваше. Аз бях един дребосък на последната редичка. Дойде при мен, обърна главичката ми към него, а моите очи светеха, защото много исках да ме рисува. И той избра мен. Обърна се към госпожата и попита: „Ще разрешите ли всяка сутрин по един час преди училище да рисувам това дете? После то ще влиза в час да учи”. Хвана ме за ръчичка и тръгнахме. Беше мизерия, беднотия до шия, и аз бях с една тъкана торбичка от майка ми. Излязохме от големия портал на училището и той ме поведе. Само си представете гледката – мъж, висок повече от 2 метра, а аз – 80 см. И отведнъж, както ме държеше за ръка, аз се отдръпнах и казах: „Нема да можеш да ме рисуваш”. Клекна озадачен до мен и попита защо? Казах, че ние сме много бедни. Чула съм, че който иска да го рисувате, требва да ви плати, а моите родители не могат да ви платят, нямаме пари. И чух един силен гърлен смях, който сякаш идваше от недрата на земята. Каза ми: „Айде да се спазарим”. Аз питам какъв ще е пазарлъкът, а той ми каза: „Аз ще те рисувам и няма да ти давам пари, защото ще ми бъдеш модел, ще ти дам едно бонбонче да стоиш мирно, а ти ще кажеш на твоите родители, че не искам никакви пари за това, че ще те рисувам”. И пак ме хвана за ръчичка и каза: „Сега да ме заведеш при майка ти и баща ти да им искам разрешение”.Той винаги отиваше в семейството, за да му позволят да рисува този, който си е харесал. Те трябва да разрешат, защото имаше много бедни хора в нашето село, а този, който си е харесал да рисува, трябва да му плати надницата, защото той ходи на чужд имот да работи. Моите родители веднага се съгласиха, но той им каза: „Не бързайте, аз ще платя надницата”. Каза на майка, че иска да ме рисува, но ако може да ми намери някаква блузка с българска бродерия. Майка отвори сандъка и показа блузката, която лично е избродирала с кръстат бод, когато е била на 10 години. Той я хареса и с тая блузка ме нарисува. Поиска да ми сложи и една от нейните казмирени забрадки. В Кюстендилския край има обичай, когато се жени младо момиче, младоженецът трябва да му подари казмир за риза, за забрадка, за всичко. За сватбата се подарява зелен казмир. Ако след година или две момичето роди дете, мъжът трябва да подари на жената черен казмир. Много хубави традиции имаше в нашия край.
Рисуваше ме пет дни по един час при изгрев слънце. Поставяше ме с лице към изгрева, а той заставаше с гръб и ми казваше къде да гледам. Даваше ми бонбонче и не трябваше да мърдам. Не ми показа портрета, докато не стана готов. „Иди да видиш сега дали ще се познаеш”, каза на финала той. Ябълките после беше добавил към портрета. „Ми това съм я!”. А той: „Щом се позна, значи съм свършил добра работа”. Беше много любезен и внимателен. Бях дете на 8 години и не мърдах, докато ме рисуваше, но можех да говоря и го попитах: „Майсторе, защо не си подписваш картините, ще те краднат?”. Оттогава знаех, че кражбите са масово явление в България от памтивека. Той ми каза: „Не, аз никога нема да подпиша моя картина. Никой не може да рисува като мен”. Гледаше към небето и казваше: „Това при мен е дадено Свише, не е само мое. То идва при мен отнякъде”.
Имаше навика да излага всичките си готови картини, преди да ги сложи в рамки. Изваждаше ги на празници – на Великден, Гергьовден, Нова година, по време на тържествата за 24 май. Редеше ги покрай къщите и покрай сградата на общината на селото, за да мине всеки и да се види. Ако се познае, значи верно е работил. Когато беше сложил моята картина, дойде кумът ми и възкликна: „Па, това е нашата Боянка”. След този ритуал, носеше картините в Министерството на просветата в София. Той получаваше заплата от Окръжния комитет в Кюстендил като учител по рисуване и с тези нищожни учителски парици купуваше боите, платната и каквото му трябва. Един лев за храна не е похарчил. Всичко за рисуване даваше, след това ги носеше в Просветата и те ги раздаваха, затова моята картина е в галерията в Бургас. За 120-годишнината от рождението на Майстора я бяха изложили на „Шипка” 6 в София и аз заведох цялото семейство да се снимаме пред нея. И в много други градове има негови картини. Знам, че има и много откраднати.
На един Великден Майстора пак беше изложил всичките си картини на мегдана. Сред тях имаше картина с грозде, нарисувано с разрешение на стопанина на лозето. Стопанинът му казал: „Иди, Майсторе, вземи си малко лебец, откъсни си грозде и яж, да видиш колко благо грозде е узряло”. Той бързо рисуваше, отишъл, нарисувал картината, върнал се вечерта и му я показал. Казал му: „Хапнах си три чепчици от твоето грозде и стъблата съм заровил под лозата на третия ред. Ако некой ти обере гроздето, да знаеш не съм аз”. Толкова скромен и благороден беше. Шишковчани много го обичаха, бяха го приели за един от тях.
Картината с гроздето също беше изложена, както всички други на показ. Вечер се събираха, говореха си нещо и по едно време чули чукане по платното. Обърнал се Майстора и казал: „Щом и кокошките излъгах, значи верно съм нарисувал гроздето”. На тези сбирки всеки хвалеше производството на другия – черешите, гроздето… И казваха урала, което означава браво. Той казваше: „Урала, Майсторе”.
Имаше една картина как той свири на тамбура и жените в национални казмири играят хоро в полукръг около него. Виждала съм тази картина, когато я беше направил, след това не съм я видяла изложена на нито една изложба. Пееше хубаво игриви песни, имаше мек, гърлен, хубав глас. Той пееше македонски песни. Майка му и баща му са избягали оттам с родителите си. Настанили ги във Фролош. Няколко пъти съм ходила там със сина си, да видя къде са живели.
Майстора ми е разказвал как е отишъл на квартира в Шишковци при чичо Коле и баба Гюра. Тодор Стоянов, хазяина, когото са снимали във филма „Моделите на Майстора”, тогава е бил дете. Те имаха трима синове и една дъщеря Верка. Отишъл там първия ден да го настанят. Казваше, че му било неудобно, защото той беше финна душица. Влезнал си в стаята, а вечерта, когато всички се прибрали от работа, стрина Гюра направила вечеря, сервирала на кръгла софра и сложили едно столче и за него.
Викнала го: „Владо, айде да вечеряме”, а той отговорил, че е ял. – Много арно, но аз знам колко си ял, сега ти е първа вечер тука, слезни, ем да се разбереме, защото ти вече си като наше дете. И той, срам не срам, слезнал долу, а тя му казала: „Седаш до чичо ти Коле и тука ще е твоето место всяка вечер”. Преди да започнат вечерята се прекръстили всички и тя му казала, че ако той не си тури в чинийката, тя ще го направи. Той си сложил от чушчиците и от бобеца, така им викаше, и лебеца – това са неговите изрази. Стрина Гюра му казала: „От утре щом видиш, че сядаме, слизаш, столчето те чека”. И оттогава не я карал да чака. Такъв човек беше той. Преди това е бил на квартира в друго семейство – на богат търговец. През деня жената готвила, а той по цял ден рисувал на полето. Но когато се прибирал, винаги намирал на масата си чиния с каквато храна има в къщата или каквото е сготвено. Всички в селото знаеха, че той не яде месо и никога никой не му е предлагал. Даваха му постна яхния, баница, качамак… Той на книжен чувал от цимент пишеше всеки ден датата и какво е ял. Знаеше и кое колко струва. В края на месеца правил сметка на сумата, която е похарчил, и оставял парите на семейството. Жената там беше много добра, милостива и казала в махалата: „Жени, елате да видите що ми е оставил Рисувачо”. И тази информация се разнасяше от човек на човек.
Бащата на моя дядо Мите е от Кратово във Вардарска Македония. Когато Македония остава под турско робство, той грабнал жената и 5-те си деца и тръгнали през баирите на Осоговския балкан. Вървяли дни и нощи. Настанил семейството си в стара къща в с. Шишковци, и се върнал да се бие за Македония с четата на Яворов. Два пъти отивал и се връщал, но на третия път оставил там костите си. Имал е двама синове и три дъщери. В Шишковци имало богати хора, които нямали деца, и отишли при кмета да търсят разрешение да осиновят двамата братя. Дядо ми е бил 12-годишен, когато го осиновили, и е прекръстен от новото семейство на Мите Джонев. Беше му много мъчно да ни говори на нас, внуците. Дори не знам прадядо ми как се казва.
Всяко семейство в селото си имаше прозвище. Ние бяхме Жерабови. Моят дядо и братчето му, осиновените деца, демонстрирали сила, като се борили пред възрастните хора, които се събирали на празник в селото. Дядо ми подскачал и едва ли не летял като жерав и удрял братчето си, а другото дете подскачало като козле и те са козелите, а ние жерабовите, но фамилията ни е Джоневи.
Аракчиева ставам на 18 години. Моят съпруг се казва Тодор. Той учи три години немска филология. Но понеже е син на Николапетковист, го изгонили от университета и стана стругар. Аз го взех като стругар. Беше много свестен като човек, имаше прекрасен характер. Аз зъвърших Девическата гимназия в Кюстендил и започнах работа като касиер във фабрика „Марек”. Работих една година там и през март се запознах с Тодор Аракчиев – футболист, кюстендилец, всички го познаваха. Той дойде специално при хазяите да се запознае с мен, защото аз не исках да излизам с непознати. Гушна ме зад вратата и каза: „Няма да изляза оттук, докато не ми кажеш, че утре ще дойдеш с мен на площада”. Тогава всяка вечер в Кюстендил се разхождаха момчета с момичета. Аз обещах, защото трябваше да ме целуне, а аз не давах. Излезнах на другата вечер с него, но той беше известен в целия град и момчетата зад него подвикваха: „Аракчията ни грабна най-хубавото момиче”. Така се събрахме. Оженихме се през август 1955 година и отидох да живея с него в София, където той работеше. В София завърших Икономическия техникум и работих като счетоводител и главен счетоводител. Пенсионирах се в Строителни войски.
С Тодор бяхме на сватбено пътешествие в Рилския манастир. Продаваха много дини и ние купихме една голяма, но не можахме за три дни да я изядем. Седнахме на поляната до рекичката и играхме хоро, за да изядем динята, но беше толкова голяма, че не можахме. Оттам си набрах малини и направих първото сладко за семейството. Тодор почина преди 25 години. Заболя от рак от Чернобил. Беше на 71 години.
Свекър ми Георги Аракчиев също беше популярна личност. Създал е Земеделското училище в Кочериново. След това направил двугодишна Земеделска академия в Кюстендил, но не просъществува дълго след 9 септември 1944 година. Беше изключителна личност. Имаме две деца – синът ми Георги се роди 1956 година и е инженер, завърши със златен медал МЕИ. Съпругата му Албена е от Рила и е доктор „Уши, нос и гърло”. Дъщеря ми Розалия е родена през 1958 и завърши Икономическия институт. Тя е компютърен специалист. Пенсионира се и още работи. Имам четири внучета и две правнучета. Георги има син и дъщеря. Синът му завърши фотография в Нов български университет. Голям приятел е с известния фотограф от Благоевград Мъни, който също живее в Рила”.
Боянка беше донесла да видя снимки, които пази като реликва в дома си. Показвайки портрета на Стания от Калотинци, Радомирско, ми разказа един спомен, който лично Майстора й споделял. Свързан е с участието му на Международен форум за мир във Великобритания. След събитието казали, че кралицата иска да го види. Той се зачудил, че от толкова много хора точно него търсят. Тя го приела с голямо уважение. Показала му българските килими, които имали в двореца, а на една от стените в залите видял портрета на Стания, която е рисувал. Тогава разбрал, че кралицата познава добре неговото творчество, и го боготвори. Казала му, че освен портрета на Стания, има и други негови картини. Когато се върнал в България, той отишъл при Стания и казал: „Станийо, Станийо, знаеш ли къде е твоя портрет… при английската кралица”.
Беше забравила много важен спомен и с писателя Георги Славчев ми звъннаха по телефона, за да го добавя в разказа, защото е показателен за човещината на Майстора. Бил в Америа при мецаната Джон Крейн, който изкупувал всичките му картини. Но климатът там не му повлиял добре, разболял се, и решил да се прибере в България. Казвал: „Каква е тази страна, ни врабче, ни тревичка – няма…”. На тръгване Джон Крейн му дал голяма сума пари, с която той напълнил цял сандък с бои, платна и всичко,от което имал нужда, за да рисува. Останала му по-голяма сума от тази, която похарчил, и понеже бил много впечатлен от гледката в гетото, отишъл при кмета на града и му казал, че ще даде пари да се закупят по една кола с въглища и една с дърва за всяко семейство в гетото. Боянка добави, че Майстора е говорил английски език. Когато се върнал, казал, че нашата мизерия не е нищо в сравнение с тази, която видял там. Това споделил с Боянка от 1 до 5 октомври през 1943 година, докато я рисувал.
Тя познава всички негови модели. Показа ми портрета на дядо Стоянчо жътваря от Шишковци, за когото казва: ”Такъв си беше, като индианец”. Защото цял ден беше навън от дете, печеше го слънцето, а той работеше. Стана е от с. Ръждавица, а баба Тодорка от Невестино. Показа ми и майката на Майстора, която той е нарисувал умряла на одъра. Така наричаха в миналото дървеното легло. Той помолил свещенника да остане повече от едно денонощия преди да я погребат, за да може да я нарисува. Свещенникът на своя отговорност му разрешил. Имах тази снимка, но я дадох в къщата музей на Майстора в с. Шишковци, където й е мястото. Изпитвах не само желание, но и потребност да подаря реплика на моята картина „Момичето с ябълките” на къщата музей на Майстора в Шишковци и го направих с дарение, в което написах: ”Неповторимият Рисувач, Ангелът Господен, изпратен ни от Рая на небесата с дарбата, дадена му свише, както казваше Той, поглеждайки към небесата, да увековечи Рая на земята с център село Шишковци. От модела на картината „Момичето с ябълките”.
Докато бях в прогимназията в с. Шишковци, всеки ден виждах Майстора, като отиваше да рисува, а когато отидох да уча в Кюстендил, само събота и неделя го виждах, когато се прибирах. Бяхме по Добруджа да изкарваме пари да си строим апартамент, но когато се върнахме, дойдохме в Шишковци и живеехме под наем. Тогава го виждах, но в началото децата бяха малки и не сме контактували.
Когато децата ми пораснаха, той вече беше умрял. От работа дори не бях разбрала, че си е отишъл. Беше погребан в София. Купих цвете, напълних шишенце с водичка и отидох да му търся гроба на софийските гробища. Намериха гроба, беше при всички учители, художници, известни личности. Но там беше погребан друг човек. Върнах се в канцеларията и им казах, че на този гроб пише друго име, и те тогава видяха, че от Шишковци с разрешение са си го взели”.
Боянка ми показва снимка на Климент Терзийски, дълги години кмет на с. Шишковци, който успя да пренесе останките на Майстора от софийските гробища в селото. Показа и снимка на Майстора в младите години и във възрастта, малко преди да напусне земния си път – изчислила ги беше: 78 години 7 месеца и 28 дни.
„Оттогава на всеки 1 февруари цялото село ходим с цветя на гроба му. Три дни преди смъртта му правят фестивал „Балканска черга” с любимите му зелници. Аз си купих миналата години зелник и играх хоро на площада. Всеки път му нося цвете, което не мръзне, и моля жените да го поливат.
Умрял е в ръцете на негова племенница, която е стояла при него в болницата. Последните дни й казвал: „И да знаеш, има го оня свят. Вярвай, че го има!”. С тези думи си е отишъл.
Има неща, които ми се струва, че никога няма да забравя. На тази възраст забравям имената на някои баби и дядовци, но всичко свързано с Майстора помня. Присъствам на всяка негова изложба. В първия филм за него, който направи Константин Еленков, мен ме няма, защото всички в селото са мислили, че това малко дете нищо не помни. А то нищо не забравя!”.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
