От 35 години баба Верка от село Крайници върти волана на семейния трактор, оре, сее, прибира реколтата, сама го ремонтира

75-годишната Верка Нешова от дупнишкото село Крайници от 35 години върти волана на семейния трактор. С него оре, сее и събира сено за животните, които отглежда в двора на къщата си. Тя е майка на двама синове, които живеят в чужбина, и баба на две внучета. Репортер на “Струма” гостува в дома на баба Верка, която отглежда в двора си 11 кокошки, 6 заека, едно яре и две костенурки.

– Здравей, бабо Верке! Днес не си на полето. Как минава денят ти?

– Днес е празник, Кръстовден е и не се работи. Ходих на пазар в Дупница. Купих си гумени цървули, купих и зарядно за телефона, имам две котки и една от тях прегризала кабела на зарядното, а телефонът ми е връзката със синовете, единият е в Италия, другият създаде семейство в Малта. Преди 3 месеца се помина съпругът ми, с когото живяхме заедно 55 години. Отгледахме две деца. Навсякъде бяхме заедно – и на нивата, и вкъщи, когато не беше на гурбет. Той се казваше Иван. Работи в Русия две години, в Железногорск. След това беше 10 години на работа в Италия. Когато беше на гурбет, аз се занимавах с всичко вкъщи – косих ливадите, обработвах земята с трактора, орех, сеех жито… работех всичко и се справях сама. Мечтаехме да си купим и няколко кошера пчели, но плановете ни не се сбъднаха. Иван почина на 81 години, преди 3 месеца.

– Кога за първи път се качи на трактора?

– През 1985 г. мъжът ми се върна от Русия и си купихме чисто нов трактор от магазин на гарата в Дупница. Радостни отидохме на една от нивите край селото. Тогава съпругът ми каза: „Ти ще караш трактора, аз си имам лека кола!”. Той беше шофьор по професия. Качих се на трактора, той седна до мен и започна да ми показва кое е спирачка, кое е съединител, къде са скоростите… Аз го слушах и наблюдавах кое къде се намира. Опитах се да подкарам трактора, но не се получи и съпругът ми ме перна по ръката. При следващия ми опит пак така, удари ме по ръката. Аз му казаха тогава, че така не става и не мога да се науча да карам.

Започнахме да работим по нивата, но се оказа, че сме забравили копача вкъщи. Тогава той ми даде наставления отново да карам бавно, да следя пътя… и ме изпрати сама до вкъщи с трактора. Аз се качих, тръгнах, пристигнах, взех каквото трябваше и горда се върнах при него. И оттогава вече 35 години не съм слизала от трактора. С него обработвам около 2 дка наши парцели, засаждам картофи, домати… всичко. Мога и да кося. Сама си точа косата. Сама кося, сама товаря на каруцата, която съм закачила на трактора, и сама разтоварвам вкъщи. Не се страхувам от работа.

Получавам малка пенсия, а цял живот работих в някогашното ТКЗС. Като взема пенсията, веднага си заделям 20 лв. за нафта за трактора. Не излизам всеки ден с него по полето.

– Кой го ремонтира, ако се повреди?

– Докато беше жив съпругът ми, го ремонтирахме заедно и зная всяка една бурма къде е. Двигателят блокира преди години. Двамата разкостихме трактора част по част. След като купихме някои нови части, го сглобихме и тракторът е все още в движение. Сега мога сама да го ремонтирам.

– На 75 години не се ли страхуваш да сядаш зад волана? 

– Не, не се страхувам. Когато карам трактора, се чувствам най-добре. Не ме боли нищо… Не взимам лекарства за нищо, нямам високо кръвно, диабет… Само пареза на единия крак, но се мажа с мехлем и не ме боли. През живота си съм влизала и ден в болница, никога не съм вземала болнични, ходила съм на работа в ТКЗС-то. Отглеждах тютюн. Целият ми трудов стаж премина там и взех пенсия 218 лв.

Здрава съм и сама мога да си осигуря храната. Дворът на къщата ми е около 1 дка. В него съм засадила зеленчуци и картофи. Имам и няколко лимона. В двора си отглеждам 11 кокошки, даже една от тях снася светлосини яйца. Имам 6 заека, едно яре и две костенурки. Вчера обрах зрели домати от градината и направих лютеница. Децата ми като си идват от чужбина, си взимат от мазето и си носят – единият в Италия, другият в Малта. И там има български магазини, но не са като моите туршии и апетитки.

Синовете ми са сложили видеокамери и наблюдават кой влиза и кой излиза от двора. Купиха ми таблет и с него ги виждам как са, що са. Хем се виждаме, хем си говорим. Имам мобилен телефон, който е непрекъснато в джоба ми, ако звъннат децата, да не се притеснят, че не им вдигам.

– Синовете идват ли си поне веднъж в годината?

– Идват си. Валентин, който живее в Малта, е семеен. Ожени се за малтийка и ме дариха с две внучета. Внукът ми се казва Симеон и е журналист. Валентин  работи като готвач. Купиха си къща там и едва ли ще се върнат да живеят в България. Другият ми син Наско е в Италия. Той все още е сам. Идва си, когато може. Не са ме изоставили децата, но всеки си има своя път в живота. Всеки ден ми звънят да разберат как съм, но другаря ми го няма. Няма с кого вечерно време да си поговориш, самота. Само като се кача на трактора, не ме налягат тъжни мисли…

– Как се запознахте с твоя Иван, който по твоите думи е бил много работлив човек, разбирал е от всичко, освен шофьор е бил електротехник, правил е елинсталации на къщи…

– Запознахме се покрай една от сестрите ми. Тя беше женена в Крайници, но със съпруга й живееха в Перник. Имаха парцел, който аз и мама обработвахме. Есента обирахме асмите в парцела. Иван минал и ме видял, харесал е, че съм била много работна. Разпитал коя съм, откъде съм… Срещна ме един ден и ми каза, че иска да си поговорим, но аз не отвърнах. Мина се време, беше дошъл на мач в село Ресилово, а аз живеех до игрището. Едно от децата на сестра ми аз го отгледах. Заведох го на мача. Иван познал племенницата ми, защото я е виждал в Крайници, и я попитал с кого е тук. Тя му казала, че е с мен. Той дойде, поговорихме си и се уговорихме да дойде на гости у нас, да го види майка ми. Мина доста време, той не дойде на гости, а близките и роднините чакаха този момент да го видят. Дойде, без да се обади, след няколко дни, видяха го роднините, харесаха го и така се оженихме, създадохме две деца, отгледахме ги, построихме къща… и така мина животът в работа.

Той почина преди 3 месеца. Без него съм като без един крак, но трябва да продължа напред, за да съм морална подкрепа на децата.

ЙОРДАНКА ПОПОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *