Очарователната легенда на благоевградския футбол Любен Недялков-Муклес

Любен Недялков-Муклес, една очарователна легенда на футбола в Благоевград, несправедливо чезне в забрава. А колко важно е да оживяваме паметта за хора като него в дни, когато  футболът се е превърнал в търговия, играчите са гладиатори, които се купуват и продават от неприлично богати собственици, а запалянковци се обособяват в бойни групи, вършат погроми на стадионите и както наскоро ни се напомни от Гърция, превръщат се в побойници и убийци.

Помня Любен Недялков от детството, врязъл се е в спомените ми като образ от хубост, сила и обаяние. Така го помнят и малкото му живи почитатели в Благоевград. Но още по-малко са тези, които знаят, че Любен Недялков, вратарят на някогашния „Ботев”, родоначалник на днешния „Пирин”, е баща на Силвия Домозетска, известната журналистка, културна деятелка, а отскоро и „Мис Баба България” за 2020 година. „Много хора ме познават като Домозетска – разяснява Силви – защото аз се омъжих много рано, бях на 20 години. Но малко знаят, че съм дъщеря на Любен Недялков. И като им кажа за баща ми, най-често чувам: „Кой беше Любен Недялков?” „Бе вратар на „Ботев” – отвръщам им. „Аааа, да… вратарят на Ботев.” Старите джумалии така се сещат за него”.

За Силвия Домозетска баща й е свят човек. „Страшно много го обичам и много ми липсва. Почина преди повече от десет години, бях в Италия, когато това се случи, и приживе не успяхме да се простим. Макар че не е имало какво да си прощаваме един на друг, защото той бе много добър човек”.

Без съмнение Силвия прилича на него, носи неговия позитивизъм, неговата усмивка и светлото му отношение към света.

Димитър Керемидчиев, последният председател на футболен клуб „Ботев” и първият на „Пирин”, се връща с усмивка в спомените си за Муклес. Димитър бил по-малък, свързвал ги спортът на Благоевград, живеели в една махала, това е Пети квартал, пространството от градската градина, Матевите градини, до към Зеления камък. „Към гарата имаше предимно градини. Любчо живееше малко по-надолу от нашата улица. През петдесетте години на миналия век ставаха какви ли не реформи – отборите се бореха в една група, после ги разделяха и отново ги събираха по разни признаци. В града имаше няколко футболни отбора, по някое време стигнаха до пет. Имаше много вратари, сред тях се открояваше Любчо Недялков. Правеше ми впечатление неговата фигура, беше хубавец, много добре сложен, висок, добре играеше на високите топки, стигаше и ги избиваше”.

„Честно казано, не знам много за кариерата му на спортист, – признава Силвия Домозетска – защото след като се е оженил за майка ми и аз съм се родила, той е спрял да играе футбол. В годините на моето детство бе съдия и ходеше да свири на мачове. Беше голям запалянко, обичаше футбола. Няма да го забравя как гледаше телевизия, върви някакъв футболен мач, на едното си ухо държи транзистор, на другото – друг транзистор и следеше какво се случва в първенствата на страната, коментираше, палеше се. Разбира се, беше голям почитател на „Пирин”.

Съпругата Щеряна Недялкова също не може да каже много за кариерата на Любен Недялков като вратар на „Ботев”, защото е играл в отбора, когато не са се познавали. Самият Муклес не обичал много да разказва за онова време, след като двамата заживели под един покрив. „Питала съм го – споделя с вълнение Щеряна – а той казваше, че „това е затворена страница” за него. Но тя споделя един знаменателен случай, който й го е разказала майката на Любчо: „След един мач той се прибира окървавен, с превръзка на челото, близо до окото има прорезна рана. Бил тежко ритнат при спасяване на гол. Майка много се е притеснила, плакала и го е молила да се откаже от „тая топка”. Този белег му остана, преминаваше през веждата, виждаше се, беше спомен от футболния период”.

Семейството на Любен Недялкоов било много близко със семейството на познатия футболуен запалянко Петьо Вутов, който с охота пришпорва спомените си за Муклес: „Той е от по-старата генерация футболисти на Благоевград. Беше добър вратар, добър спортист. Беше и футболен съдия. Той е човек, дал нещо ценно на спорта в града ни. Беше изключително почтен и точен човек”.

Двете семейства съхраняват ценна снимка, на която в моряшки фланелки са Любен Найденов и малкият Петьо. За нея последният пояснява: „Тук сме двете семейства на „Семково”. Те бяха страхотно семейство. Вече 52 години пазя тази снимка”.            Странен е прякорът Муклес и никой от моите събеседници не знае какво означава и откъде идва. За някогашната звезда на футбола в Благоевград се разприказвахме с възрастни благоевградчани. Любен е работил към ДАП – разкри Димитър Палаханов. Според него муклес е понятие от играта „На коски”, при която се играеше със стъклени топчета и всеки се стремеше да кяри /спечели / коски от другите. Онзи, който губел и излизал от играта, бил муклес. Същото потвърди и Георги Занков. Така че, ако презимето Муклес идва оттам, очевидно Любен Найденов не се е справял по най-добрия начин с коските. Но затова пък, вече израсъл, бил отличен стругар, което отломва ценна стружка от образа му.

         „Аз не познавам неговия баща, дядо ми е починал много преди да се родя – продължава разказа си Силвия Домозетска. Дядо ми е работил и е изкарвал пари. Но помня майката на моя баща, Спасуна, която за мен бе много вдъхновяваща баба. Тя е от жените, която си е стояла вкъщи и се е грижела за децата. Беше много аристократична, много достолепна жена, без да има някакъв градски произход или образование. Аз я научих да пише и чете”. Няма съмнение от кого внучката е получила артистичната си закваска. А прозорливият баща Любен Недялков отрано е видял в Силвия тези заложби. Като малка и тя пожелала да се занимава със спорт. Учителите й от Трето основно училище настоявали за това, но таткото бил на друго мнение. „Той беше против, казваше ми: Спортът не е много удачен, не е много благодарен, от него получаваш травми и е до време. В един момент трябва да се разделиш с него, както аз  го напуснах по-рано. Ще ти липсва, ще искаш, а няма да можеш”. Любен Недялков препоръчал на момичето да се занимава с музика.  Един ден  й донесъл подарък – цигулка, и я записали да свири на този инструмент.

         Всички, които говорят за Любен Недялков-Муклес, са единодушни в едно – бил невероятно почтен човек. Петьо Вутов е кратък, но достатъчно изразителен: „Беше симпатяга, интелигентен човек, винаги изтупан, добре облечен”. Димитър Керемидчиев го описва: „Беше постоянно усмихнат, закачаше се, смееше се с футболистите”. Със завидно внимание и щедрост Муклес обграждал по-малкия на години Димитър, който играел футбол и също бил вратар. Питал баткото за това-онова, как най-добре да пази мрежата си от голове. Любчо му казвал: „Имаме тренировка в пет часа. Ти ела по-рано, ще те чакам и докато се съберат другите, ще ти покажа някои иширети – как да се хвърляш, как да падаш, накъде да гледаш, какво да правиш. Как да посрещаш дузпи, фалове”. Димитър Керемидчиев завършва: „Той ми даде основа как да стана добър вратар. По-късно направихме отбор „Локомотив”, включих се в него и тогава започнах по-често да ходя при него”.

Впечатленията на съпругата Щеряна Недялкова как хората са приемали и оценявали съпруга й са от времето, когато бил футболен съдия. „Въпреки че се беше отказал от кариерата си в „Ботев”, не можеше да скъса с любимия си спорт и продължи като футболен съдия по мачовете из целия Благоевградски окръг. Първоначално Любен Найденов бил страничен съдия, после го направили  централен, защото се справял добре. След време получил най-висока оценка и получил правото да съдийства в „А” група на българското футболно първенство. „Беше много честен човек и държеше на справедливостта, заради което не се мина без спорове с някои хора от ръководството – не крие Щеряна. Споровете бяха най-вече за разпределението на мачовете. Но впоследствие нещата се изгладиха и всичко беше наред. Дружили сме семействата на някои от неговите приятели съдии, като Иван Шкумбов, Трифон Трифонов, Новоселски. Ходехме и ние, жените, по мачове. Навсякъде го посрещаха с уважение. Винаги беше усмихнат и лесно печелеше сърцата на хората”.

Силвия Домозетска разказва, че баща й  бил готов на всеки да даде подкрепа. Не се колебаел да остави нещо, което е важно за него, за да помогне на други. „Беше отзивчив, добродушен и  добронамерен към хората, никога, ама никога не съм го чувала да каже нещо лошо за някого, да клюкарства, да обижда. От него съм научила, че всички хора имат право на щастие, както ние самите го искаме. И трябва да се съобразяваме с това тяхно право”.

Но човек колкото добър и почтен да е в призванието си, то носи неизбежните си неудобства и рискове, особено когато става дума за футбола, пропит от възторзи, покруси и страсти. Димитър Керемидчиев деликатно напомня за обратната страна на медала: „Вратарят е последната преграда и на него се разчита. Но във футболните емоции винаги има истеричност и когато вкараха гол на „Ботев”, запалянковците викаха по Любчо”. А съдията, по обясними причини, е най-обстрелваната мишена от трибуните. Стрелите на запалянковците не подминавали и уважавания Любен Недялков. Щеряна си спомня как на някакъв мач, на който свирил Любен Недялков, станало голямо „меле” между футболистите. „Отнесъл” го и  реферът. „Бяха го понатупали доста добре – не скрива съпругата. Криеше от мен, но забелязах, че има синини по тялото. „Какво бе, човек, е станало?” – питам го загрижено, а той го обръща на майтап: „Е, толкова години съм рефер, пък нека и на мен веднъж ми се случи тази емоция”. Такъв беше той, приемаше всичко с усмивка”. Но оттогава и Щеряна, като свекърва си започнала да го разубеждава, че е време да спре с изявите си по стадионите.  Говорела му, че вече не е много млад и трябва напълно да се откаже от „тая топка”. И Любен Найденов прекратил изявите си на съдия, но не спрял страстно да обича футбола. Следял всички изяви на любимия му „Пирин”, на любимия му „Левски”, на всички отбори. До последно се палел за футбола, говорил, живеел за него!

Обвеяна в любовни трепети и романтика е връзката на Любен Недялков с избраницата му Щеряна. Не криел от приятели, че много я харесва и че за нея ще се ожени, или въобще няма да се жени. Когато я срещал по града, винаги  я заглеждал, а както тя признава, трепвало й нейното сърце. Щеряна изповядва: „Беше голям хубавец, много красив и обаятелен мъж. Запозна ни един от приятелите му, когото и аз познавах. От първата ни среща станахме неразделни”. Двамата дружели около два месеца, той всеки ден питал Щеряна дали е казала на родителите си за него, настоявал час по-скоро да го запознае с тях. Щеряна е издънка на заможния и известен род в Благоевград Манасиеви, чийто достолепен темел е войводата Аргир Манасиев.  Когато съобщила, че желае да се жени за него, майка й попитала: „Ходила ли си у тях, видяла ли си как живеят, достатъчно имотни ли са, ще може ли да издържа семейство?”. Силвия Домозетска пояснява: „Знам, че майка ми е изрекла: Това въобще не ме интересува, аз съм влюбена в него, толкова много го обичам, че нищо да няма в тях, отивам да живея с него”. На третия месец от първата им среща се свързали в щастливо семейство, създадали свой дом и уют. Щеряна не се сдържа: „Любен беше най-добрият съпруг, най-добрият баща, най-добрият дядо. Обичаше ни много и се раздаваше за цялото семейство и ние му отвръщахме със същото”.

Любен Найденов-Муклес бил обичан не само в семейството си, но и от благоевградчани и всички, с които са го познавали. Когато на 72 години починал от инфаркт, Силвия Домозетска се прибрла в България и осъзнала колко голяма е признателността. Много хора дошли на погребението, други се свързали с нея, за да й изкажат съболезнования и й кажат колко много го уважават. „За мен това означава, че той наистина е имал своето подобаващо място в този град, в общността, в която е живеел” – споделя Силвия. И прибавя как в последните, пенсионерските му години общувала повече с него. Той работел до последно и като пенсионер, не познавал бездействието, грижил се за внуците, които обожавал.

         Бил и запален риболовец, но не носел много риби у дома. Питали го: „Не ти провървя ли?”.  „Ама аз ги ловя и ги пускам обратно в реката”.  „Защо?” „Ами то риболовът е, за да прекараш време сред природата, а не вкъщи да се храните с риби”. Донасял по малко. „Толкова беше добър – изплаква Силвия – и мисля, че хората така си го спомнят: на мравката път правеше”.  И като дъщеря, която с право се гордее с баща си, възклицава: „До последно си остана красавец. Носеше си тази аристократичност  до 72 години, изправен, наресан назад, запазил присъщата добродушност на лицето си. Имаше вид на холивудска звезда, косата, погледа, много голям красавец беше. Той си остаря като катедрала, както се казва. Разглеждам му стари снимки, казвам си леле, с майка ми са били страхотна двойка!”.

                                                        ВЛАДО КАПЕРСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *