О.з. полковник Костандия Панталеев Голев (в някои документи е записан като Костадин Стоянов) е роден на 2 октомври 1935 г. в село Махалата, Малешевска планина, в многодетно семейство. Начално образование завършва в родното си село, прогимназия – в село Игралище, а гимназия – в Сандански, Петрич и Благоевград. Още като войник кандидатства и е приет във Висшето военно училище в Шумен. По разпределение служи в Сливенската армия, в Елховско. По-късно завършва и Военната академия „Г. С. Раковски” в София и служи в гарнизони на Софийската армия и КСВ.
Автор е на две книги. Първа е стихосбирката му „Крачка във времето”. Втората е краеведски очерк за родното му място – „Махалата в сянката на Малешево”, над която работи почти 20 години. В нея обобщава прочетеното за миналото на този край, разказва за бита, културата, нравите и най-вече болките на обикновения човек по време на войните. В края на септември 2022 г. в читалището на село Струмяни се състоя нейната премиера. Книгата бе конкретен повод за срещата и разговора ни, който неусетно прерасна в разказ за неговия нелек, интересен и отговорен житейски път на успял, добър човек.
СЕМЕЙСТВО
Роден съм на 2 октомври 1935 г. в село Махалата. Израснал съм там върху земята на прадедите си. В селото имаше първоначално училище, до четвърто отделение. Но тогава беше войната (Втората световна) и нямаше учители – едната година учихме до Коледа, не завършихме; след това една година ходехме в съседното село Седелец. Доста загубихме покрай войната.
Както останалите жители на Малешево, основен поминък и на родителите ми беше земеделието. Имаха много стока (животни). Сееха ръж, ечемик, царевица, картофи, много по-малко пшеница – нея ползваха да се направи пшеничен хляб, баница. Но основно хлябът беше ръжен, с квас. Правеха големи самуни, по 5-6 или 7-8 самуна за цяла седмица. Като е пресен, е хубав, обаче като постои…
Седем деца сме в семейството: пет сестри и двама братя. Аз съм втори поред, по-голяма от мене е сестра ми Магдалена – тя е в Дамяница женена, на нея дължа израстването ми. Магдалена стана жертва на по-малките, иначе е била много добра ученичка. Трета поред е Марушка, мъжът й беше военен като мен, живееше в Сандански – тя почина на 50 години, гледаха тютюн в Махалата и в местността Бельов камен я удари гръм. След нея е сестра ми Митра Станишева, тя е женена в Илинденци, при мен завърши гимназия в Елхово (там служех тогава), а след това Медицинския институт в Сливен. Сестра ми Величка е в Кюстендил. Имах още една сестра, може би беше най-умната, тя почина във второ отделение. Най-малък е брат ми, 16 години е по-малък от мене, и той завърши военното училище, пенсионер е в момента, живее в Сандански.
УЧЕНИЕ
Завърших прогимназия в Игралище и тръгнах да търся работа – в завод в Перник, в мината в Брежани. Като малък даже писах писмо на Вълко Червенков, работа търсех. И ми отговориха нещо от секретариата. В Перник отидох първо, даже поработих, обаче не можах да намеря квартира. Оттам дойдох в мина „Брежани” миньор. На 13 души сигналист бях на забоя. Тогава важното беше да има храна и легло. Но стана убийство в нашата галерия, в бригадата. Живеех с комсомолците в общежитието и един Кирил от Плоски, като излязох от забоя, когато майсторът ни загина, ми каза: „Слушай, момче, я вземи ти да бягаш оттука (от мината)”.
Послушах го, напуснах и отидох в Сандански в гимназията. Беше пролетта и се явих като частен ученик. Изкарах изпитите за девети клас. Записах се… Но нямах книги (учебници). Имах вуйчо горски и отидох при него в Пирин, на Тремошница – там почнах работа на строежа на пътя за Попина лъка. Един ден дойде съдията на Петрич Трайчо Лалев, видял ме и попитал вуйчо ми какво работи това дете. Вуйчо му обяснил, че съм се записал в гимназията, обаче нямам пари за учебници. Съдията казал на вуйчо ми: „Кажи му да отиде в Сандански, да си вземе отпускното и да дойде в Петрич”. Бях загубил вече един месец. Директорът на гимназията Панайотов ми вика: „Защо напускаш, ти загуби доста време, остани тука!” Казах му: „Не, отивам си в Петрич”. Взех си отпускното. Съдията дойде на другия ден, заведе ме в Петрич и ме записа в гимназията като редовен ученик в 10 клас.
Много благороден човек беше съдията Трайчо Лалев – записа ме в стола на МВР и работехме там с едно друго момче, Сашо от Яково. Поживях на квартира при брата на мъжа на Ванга – Вангел се казваше. На него плащах по два лева и половина. Той живееше през една къща от Ванга. Тя идваше на гости при хазаите, не съм я виждал със светли дрехи, все с тъмни.
Като завършихме десети клас, Трайчо Лалев ми каза: „Стоянов, аз отивам в София, тебе ще те пратя в Благоевград”. И ми даде името на един човек. Но преди това през лятото работих на строежа на блок в Благоевград. Родителите ми нямаха възможност да ми помагат, седем деца сме… Голямата ми сестра работеше в Дамяница и тя каквото вземеше, ми даваше. А на баща ми никога не съм казал: „Дай ми пари!”. Той като ме пита: „Имаш ли пари?” – „Имам, не ми трябват”.
В Благоевград се запознах с един борец против фашизма и капитализма – Димитър Танев Стоев, той беше управител на „Волга” и ме прие на работа. Там нали има минерална вода и хотелът се отопляваше на парно с минерална вода, имаха котел за подгряване. Там помагах.
ДЕТСКАТА МЕЧТА
Училището ми вървеше. Като малък си мечтаех да завърша техникум по агрономство. Едната от сестрите ми завърши в Кюстендил овощаро-лозарския техникум.
Завърших гимназия в Благоевград. Обаче съвпадение. В живота съм попадал все на добри хора. В Благоевград живеех с един журналист, ваш колега, Асен Йорданов се казваше, той работеше към централния вестник „Патриот”. Софиянец. Той ми помагаше също много. Някъде като имаше събитие, вземаше ме с него. Даже ме караше и да пиша. Като завърших, вика: „Ще кандидатстваш журналистика!”. И е останал с убеждение, че съм завършил журналистика.
Минават много години. В София бях вече на работа в Министерството на отбраната и с жената, Маргарита се казва, тя ме хванала подръка, по Ломски път чакаме на една спирка трамвай. Той ме е видял и ме е познал. И ме пита: „В кой вестник работиш?”. Изненада се, че не съм завършил журналистика. Казах му, че съм военен, но в тоя момент дойде трамвая, качихме се и жена ми вика: „Ти защо не му взе телефона? Да го поканим, да си поприказваме”. След това го търсихме по телефони, но не можахме да го открием.
ПРОФЕСИЯ ОФИЦЕР
След гимназиятаотидох войник в Шумен, но държах конкурсен изпит и бях приет във Военното училище. Завърших училището с чин младши лейтенант – само трима пълни отличници от цялото училище излязоха с чин лейтенант. Имаше разпределение. Исках да си дойда по нашия край, обаче ме разпределиха в Сливенската армия, оттам ме изпратиха в Елховско в една бригада, в технически части. Защото бях завършил и механотехникум след гимназията. Макар и по-късно, съм се старал да наваксам това, което съм изтървал.
Отидох на 23 години в армията и ми се падна един тежък батальон. Новосформиран. Войници, офицери – всички бяхме на палатки. Изпратиха ме в Сливен на строителни курсове, без да си сменям професията. Върнах се и строих складове, огневи точки по уплътняване границата с Турция. Ние бяхме срещу Одрин на 20 км. И всичко беше вкопано в земята. Сега всичко е унищожено. Имах много добри кадри – войници, старшини. Военната служба не е била лека…
ЛИЧЕН ЖИВОТ И КАРИЕРА
Съпругата ми е от Сандански. Казва се Маргарита Атанасова Кръстева. Сестра на баща й е Евгения Несторова – учителка по математика в гимназията. Те са от Радовиш. Къщата им е до старата гимназия, над новата черква, сега там е Първо основно. Аз съм описал съдбата на дядо й.
С Маргарита се запознахме съвсем случайно в Сандански. Дойдох в отпуска от Елхово и при вуйчо ми, горския, бях на гости. Нейният баща също е бил горски. Излизах, вече се обувах и на стълбата – тя. Вуйна ми вика: „Коста, върни се да те запозная с момичето”. Така се запознахме. Връзката ни продължи половин година.
И нещо любопитно. Вуйчо ми намерил един пръстен и ми го даде. Доста тлъст пръстен, златен, но той не е знаел. И като се срещнахме на другата вечер с Маргарита, аз й го подарих. На нея й направило впечатление защо й давам пръстен.
Предана съпруга беше, много. В Елховско живяхме в село Гранитово, за четири години сменихме четири кваратири. Оттам заминах в Сливен като началник на едно поделение, пак по техническата част. Понеже квартири нямаше, тя си беше в Сандански. Съпругите на военните 70% от живота си са го прекарали сами. Поне нейният е така. Постоянно бях в командировки.
Още млада булка като заминахме, отидохме в Гранитово – първата вечер още ме вдигнаха по тревога и цяла седмица тя остана сама. Още с хазайката не се познаваше. Никога не се е оплакала. Влизаше лесно в контакт с хората и никога не се е оплакала.
След това в Сливен отидохме, пак квартири няма – две години бях в казармата вътре с войниците. В Сливен смених три поделения: първо в един дивизион, след това отидох в армейските складове, пиротехник в базата на армейския учебен център, където сега са американците, в Ново село, на 45 км от Сливен. И там същото: Маргарита в Сливен, аз на полигона. Тогава се стреляше денонощно, в събота и неделя, ако се почива, си отидеш до вкъщи. Но ако дойдат началниците, оставах…
И двете ни деца се родиха в Сандански. Синът е роден 1964, а дъщерята – 1968.
Съжалявам най-много за жена ми, че тя се е измъчвала. Не мене си, защото на нас ни беше такава повелята. Знаехме за какво служим, за какво сме там. Но много добри хора – там бяха бежанци от Беломорска Тракия, от Лозенград. Един мъж от Седелец през Балканската война е участвал в битката при Лозенград.
През 1974 година завърших в София Генералщабната академия и исках да се върна пак в Сливен, понеже имах хубаво жилище. Караха ме да остана като кадър във Военната академия, след като мина през Банкя френски език да изучавам. Обаче аз отказах – аз съм строеви офицер по частите и вместо в Сливен ме пратиха в Благоевград. Тогава един колега ми каза: „В Благоевград квартира няма да видиш. Те там и столовете не си напускат”. И така пет години изкарах в Благоевград в дивизията, без квартира. Маргарита в София – аз в Благоевград. Постоянно бях в командировки – Гоце Делчев, Петрич, Симитли, Гара Пирин, Станке Димитров… Най-много страдаха от това положение съпругата и децата.
РАБОТА СЛЕД ПЕНСИЯ
Пенсионирах се на 55 години с чин полковник. Искаха да ме изпратят в дивизията в Стара Загора, но отказах. И Маргарита каза: „Не! Оттука няма да мърдаме вече”. Генералът вика: „Коце, да не бъркаш?” Викам: „Не бъркам, аз обиколих България. Стига толкова!”.
Разбира се, продължих да работя. Първо поработих като застрахователен агент, 6-7 години изкарах. После – охрана. Като почина жената – на 20 декември ще станат 9 години, прекъснах работа. Тя беше 4 години по-млада, 1939 набор. Много добра беше, гледаше все да помогне на хората.
ПЪРВАТА КНИГА
С писане започнах да се занимавам, след като се пенсионирах. Първата ми книга са стихотворения, поезия. Във връзка с нея ще спомена нещо любопитно. Когато се явих на изпити като частен ученик в санданската гимназия, Кръстина Маврова ми писа двойка по литература. Всички изпити вземах, а тя ме остави на поправителен през есента. Когато излезе книжката ми със стихове, съпругата ми Маргарита й я дала и тя попитала чия е. Маргарита й отговорила: „На тоя, дето си писала двойка”. „Не може да бъде!”.
С моите стихове искам да припомня някои събития от далечната и недалечната история в нашия край, от митологията, от добротата и злобата на човешкия индивид; да отделя достойно място с думи на хора, дали своя живот в борбите за свобода на тоя измъчен край, които обаче ги няма по страниците на историята. Изразил съм и някои мои впечатления и чувства от видяното в прекрасната Япония и нейния народ. Стихосбирката съм посветил на майка ми Мария и на сестрите ми Магдалена (нейната снимка е на корицата) и Марушка; на учителя ми в прогимназията Вангел Таков – човек с голямо сърце, оставил прекрасни следи в моето съзнание и станал жертва на човешки убеждения; на Кавамура Манабу и на японския народ, изпитал ужасите на ужасното.
КНИГАТА ЗА МАХАЛАТА
Първият източник за нея беше баща ми – Панталей (някъде го пишат Панте, както и мене – Костадин). Той почина на 104 години. Всичко е от него. Даже за паметника на загиналите във войните, който беше поставен горе, той ми даде имената, преди да съм ги взел от Военния архив в Търново. И така ги изписахме, както той им каза имената. По-късно направих някои корекции на второ, трето име на някои. Например бяхме писали горе не „Вангел Яковлиев”, а Бумбаров.
Баща ми е ветеран от Втората световна война и като такъв е награждаван за принос и заслуги към отбраната с юбилеен медал „60 години от победата във Втората световна война 1945-2005”, а по случай 100-годишния му юбилей – с награден знак „За вярна служба под знамената” IV степен от министъра на отбраната и със званието почетен член на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва.
Много време мина, може би 20 години ми отне подготовката на тая книга. Ползвах като информатори и двама мои братовчеди от Струмяни, секретаря в общината Милан, литература четох, материали от Военноисторическия архив във Велико Търново. Но основни данни черпех от баща ми – за местности, за фамилиите, за случки в селото. Беше ми интересно кои учители са минали през Махалата, как е строено училището, как е строена черквата, как е направен параклисът, случки. В книгата споменавам и хора от моето поколение – кои са били в армията, кои са били в промишлеността, селското стопанство. Ползвах исторически данни за Малешево от Вангел Терзийски и Борис Сандански.
Книгата излезе наскоро, на 28 беше премиерата й в читалище „Будител-1997“ в Струмяни. Събраните към 2000 лева средства от закупуването на книгата (толкова ми струваше и отпечатването на 300 броя) дарих за ремонт на църквата и за обновяване сградата на читалището в Струмяни. Мисля, че в читалището са останали още към 60 броя от книгата.
СЕЛО МАХАЛАТА
Село Махалата е част от Община Струмяни, разположено е на югозападните склонове на Малешевска планина на 800 м надморска височина. Съседни села са Никудин, Колибите, Крънджилица, Игралище, Велюшец, Седелец и Цапарево. Над половината от землището на Махалата са гори, земеделската земя е по-малко. Релефът е нископланински, с много дерета и проходими стръмнини, с дълги ридове, хубави поляни и ливади. Климатът е преходносредиземноморски.
Историята на Махалата се губи далеч назад във времето. Сегашното село възниква след продължително развитие: от отделни колиби, къщи, братски махали, съседски махали, далеч една от друга – до обединяване на махалите и формиране на една голяма махала. Оттам идва името на селото. Смели и бунтовни са били през вековете на робството жителите му, преживявали са погроми, опожарявания, ограбвания… Но пак са възкръсвали за живот – премествали са се, строели отново къщи, черкви, параклиси, училище… Днес там живеят постоянно 27 души.
ЯПОНСКИ ПРИЯТЕЛИ
Съдбата ме срещна и се сприятелихме с един японец. Преди двайсетина години пътувам във влака от София за Сандански. И понеже не пуша, влизам в купе за непушачи. Гледам един японец седнал и пуши, пепелник му е едно кисенце. Соча цигарата и му казвам: „Но!”. Той угаси цигарата и си прибра кесийката в джоба. Попитах го за къде е – за Сандански. Не знае български. Слязохме в Сандански, Маргарита беше в града. Той каза, че е за Мелник. Отидохме на автогарата, питахме – няма рейс за Мелник, чак утре сутринта. Той вика – хотел. Казвам – няма хотел! Поканих го да дойде у нас да пренощува. Вечерта излязохме и се разходихме из Сандански. Децата на дъщерята от София бяха там, те учат английски и се разприказваха с него. Сутринта станах рано и го изпратих за Мелник. Оттам като се върнал, аз бях заминал за София, дойде при мен, видяхме се пак и го изпратих на летището. Още една-две години идва.
После ми се обажда от Япония – взел ми е билет да ида на гости в Япония. „Няма да се притесняваш за пари!”. Заминах и изкарах там 15 дена. Той живее в Токио, в апартамент. Гостувах му в края на 2004 и началото на 2005 г.
Той сега е на 71 години, с брат ми е – 1951 набор. Води ме в неговото училище, запозна ме с негови колеги, ученици. Още не беше пенсионер. И двамата с жена му бяха начални учители. Аз на учениците им преподавах по български език, запознах ги с азбуката. Сега неговата пенсия е 1500 долара, а на жена му – над 2000 долара, понеже е била и директор Имам много снимки от това гостуване.
Оттогава той продължава да идва. На 100-годишната на татко ми беше тук заедно с още двама негови колеги – Шикаки, Канай, а той е Манабу. Юбилея го чествахме горе в Махалата, идваха от Министерството на отбраната, наградиха го като ветеран от Втората световна война, и парична сума му дадоха.
После пак идваха тримата. А сега той идва по два пъти в годината. Тая година малко седя при мене – стоя пет дена, оттука замина за Германия – там 5 дена, и 15 дена във Франция. Накрая дойде при мен пак, изкара една седмица и си замина.
Жена му идва веднъж, когато внукът ми се ожени. Тя се казва Марико. Много симпатична. Тя не може да седи така. Когато бях в Япония, вечер тя започваше да ме занимава и сума работи бях научил – думи, как да ги помня и т.н. Тука като дойде, по същия начин, винаги ме занимаваше. Та даже и мъжа си го учи.
ПАМЕТНИК НА ЗАГИНАЛИТЕ ВЪВ ВОЙНИТЕ
Преди три години (ноември 2019) в село Махалата беше открит войнишки паметник на загиналите в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и на участниците във Втората световна война от целия район, от някогашната община Никудин: Клепало, Добри лаки, Никудин, Крънджилица, Иваново, Занога, Игралище и Махалата. Откриването и освещаване беше организирано от Община Струмяни.
В първите три войни оставят костите си по бойните полета следните жители на Махалата: 1913 г. – Иван Златков Осовски в с. Шамарино, Серско; 1917 г. – Вангел Георгиев Бумбаров в с. Кюпрю, Демирхисарско, и Серафим Анастасов Малински в Битоля; 1918 г. – Никола Василев Цеков и Григор Петров Цветков в Дойран, Георги Анастасов Стоянов и Петър Стоилков Стоянов в Ниш, и др.
Участници във Втората световна война от Махалата са: в първата фаза – Георги Петров, Иван Василев, Георги Митрев Стойков, Иван Митрев Стойков, Панте Анастасов Стоянов (моят баща), Стоян Андонов Ревльов, Никола Василев Стоянов, Стоян Христов Причиклиев, Кирил Георгиев Иванов, Петър Христов Дончев, Стойо Иванов Чекаръзов, Давитко Стоянов Ревльов, Атанас Стоянов Малински, Никола Стоилов Иванов, Христо Илиев, Александър Петров; във втората фаза – Серафим Иванов Крушоваов, Вангел Василев Цеков, Серафим Иванов Цеков, Христо Николов Стоянов.
Записа ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА
