Парижанката Зоя Дюбуа, потомка на Яне Сандански: След 30 години във Франция по език и държание съм франсе, а съпругът ми Жюл стана поклонник на българската кухня, научи се и баница да точи, играе нашите хора, другарува с гайдари…

Зоя Василева Янкова-Дюбуа/Санданска/ е родена през 1972 г. в Дупни-
ца. По линия на прабаба си Велика е потомка на рода Сандански. От 1990 г. живее в Париж, където работи като езиковед. Завършила е “Език и цивилизация френски” в Сорбоната в Париж. Семейство създава с Жюл Дюбуа, архитект, почитател на България, който в свободното си време с приятели изнася театрални средновековни постановки в замъци и други места, почитател е на българския фолклор и кухня.
Сегашната работа на Зоя Дюбуа /Санданска/ е свързана с популяризиране на българската литература във Франция чрез преводи на книги на български автори. Често със съпруга си е в България, в Дупница, а отскоро обикаля и Кресненско с мисия издирване на изворна информация за род Сандански и най-много за Яне Сандански и приноса му в националноосвободителните борби. Пише книги, занимава се и с живопис.

  • Зоя, какво те отведе в Париж?
  • Бях на 18 години. Вече имах завършено средно образование и можех да попълня трудовия си живот като детска възпитателка. Дори започнах и такава работа и тя много ми допадаше. Но съдбата бе решила друго – баща ми Васил Янков през 1990 г. бе изпратен на работа във Франция, с него замина и мама Йорданка и аз последвах семейството.
    Най-доброто, което можеше да ми се случи, бе да продължа учението си там. И то се случи – станах ученичка в Сорбоната по специалността “Език и цивилизация френски”. После съдбата ме отведе в Британския институт за преводачи, та към овладения френски добавих и английски език. Години наред бях асистент на генерален директор на фирма по осигуряване и наеми. Посветих се и на работа по обучение на деца със затруднения, нещо, което ми бе познато и от България.
  • Припозна ли вече Франция и французите?
  • О, да! И по език, и по държание съм си вече франсе. Заслуга обаче тук има и съпругът ми Жюл Дюбуа, който ми помогна много да навляза във френската култура, нрави, обичаи, изкуство, дух.
  • А ти върна ли му същото по отношение на България?
  • Мисля, че да. Жюл е влюбен в България. Почти всяка година хващаме някой авион. Поизкарваме време из София, Дупница и други селища из страната. Струва ми се, че поетът Иван Вазов като за такива като Жюл е написал в едно от стихотворенията си думите “Всичко българско и родно любя, тача и милея”, като, надявам се, това на Жюл да му идва и от мене.
    Жюл обича България и заради здравословния въздух. Тук природата му действа емоционално. По професия е архитект. Много е любопитен за живота в Средновековието, с негови приятели се явява и като артист – заедно правят рицарски и други сценки из стари замъци из Франция, а случвало се е и из старини в България. Поклонник е на българската кухня, знае да точи баници, да готви, почитател е на фолклора ни, пее и играе български народни хора, другарува с гайдари.
    Май много се поотпуснах за него. Но ще добавя още – много му допада пиринският фолклор. Както ние се делим на македонци, шопи, тракийци, а с това търсим граници и в културата си, така е и във Франция – има все някакви различия по области. Мъжът ми е от Бретан. Тази област някога е била част от Англия и са се водили много войни за освобождение. Бретонците са били винаги борбени, непокорни. И сега са такива – има ли протести, има ли блокиране на улици, пътища… те са там.
  • Зоя, Дупница само в спомените ли ти е?
  • Ами повече е в спомените. Градът ми е мил. Попритиснат от планински стръмнини, се е развивал разностранно във времето. Старини и новости се вплитат в много истории. Живях в Дупница по времето на така нареченото социалистическо развитие. Беше време на изграждане на фабрики и заводи, на благоустрояване. Град, център на община, имащ възможности да развива и култура, и образование. В по-новото време на демократичните промени Дупница има честта да се окаже в епицентъра на събитията. То не бяха митинги, събрания, улични стълкновения, та се стигна до блокиране на международното шосе София-Кулата и там тогавашният кмет д-р Панчо Панайотов да изнесе и общинското си бюро. Но тези неща за мен вече са повече като информация, като догарящи въглени, че градът все пак вече е далече от моите очи, и това, което повече ги пълни, е Париж.
  • При сегашните ти идвания как намираш Дупница и района на града?
  • Виждам Дупница като град, който все още не е постигнал това, което са искали и за което са мечтали жителите му от времето на дупнишките барикади. Не е мечтаното тихо, спокойно и проспериращо място. Ще кажа даже, че и не е избягало от всеобщата апатия, обхванала страната, не му е чуждо и жестокото разделение на хората на бедни и богати, и демокрацията май се оказва само нищо неозначаваща дума.
  • Имаш ли нещо против да насочим темата на разговора ни към сегашната ти работа в Париж като езиковед и преводач?
  • Не.
  • И сега какво правиш?
  • Сега правя преводи на български автори на френски език за френския литературен пазар. Работата ми е нова, но я виждам като много благородна и полезна не само за мене, но и за страната, че се явява като форма на обмяна на култура. Няма да споменавам всички автори, но към последно време съм превела от български на френски език книгите “Професия баща” на Методи Панайотов от Бараково и “Казанският път” на Иван Рабаков. Голямата работа обаче ми дойде от английската писателка Мерсия Макдермот.
  • Какво те свързва с нея?
  • Телефонът и творчеството й, касаещо България. Мерсия е вече на почетна възраст и живее в Лондон. Целта е това, което е направила за България под формата на книжовност от България и от Англия да стигне и из Франция. В разговорите ни тя често споделя за живота си в България, с прекъсвания продължил 27 години, как и защо е писала книгите си. Тя е велик човек и има силата да изкаже публично извинения за вредите по различни поводи, които е нанасяла родината й на България по отношение на общите европейски политики, включително и непостигането на Санстефанска България.
    Ще си позволя да отбележа какво е сътворило английското перо на Мерсия Макдермот. Първата й книга е “Апостолът на свободата”, биография на Васил Левски, излязла през 1967 година в Англия, а в следващата година в превод и на български език в България и вече претърпяла много издания. Втората й книга, определена като биография на Гоце Делчев, е “Свобода или смърт” от 1979 година. Идва ред на “За свобода и съвършенство” от 1987 г., проследяваща борбите на ВМОРО в Македония с вплетена в нея биографията на втория човек след Гоце Делчев – войводата Яне Сандански.
  • Разбрах, че е писала книга и за Димитър Благоев, известният в страната широк социалист?
  • Вярно е. През 2018 г. изненада бе тази книга за българските историци и краеведи, а и всички интересуващи се от видни личности и стари истории. Книгата се казва “Ален мак самотен”. Преводът от английското издание е на Веселин Измирлиев. Заслугата книгата да види бял свят пък е на писателя Христо Георгиев от Сандански.
    Дело на Христо Георгиев е и излязлото второ издание през 2019 г. на книгата “За свобода и съвършенство”. Така се случи, че заедно с него вече сме правили две представяния на новото издание в Сандански и Дупница. И в двете представяния пред местната общественост официалното слово бе на проф. Светлозар Елдъров от Института по българистика при БАН, включи се и доцент Георги Георгиев от Македонския научен институт. Интересът бе много голям, много от присъстващите също намериха какво да кажат, като това се отнася и за мене, а и за издателя Христо Георгиев.
    Ще споделя и една тайна. Мерсия Макдермот е издала в Англия и други книги от миналото на България, но още не прескочили на български език в България. Сред тези книги е и “История на България 1373-1885 г.”, която в английски вариант е от 1962 г.
  • Ти лично защо се насочи към превод на книгата й от английски на френски език “За свобода и съвършенство”?
  • Първо, заради самата Мерсия Макдермот, че е велик човек, че книгата й “За свобода и съвършенство” според нея е най-добрата, и че книгата е отражение на една епоха, и то много бурна, изпълнена с история и касаеща най-вече събития, случили се от Дупница до Егея, като сред героите в нея са и хора начело с Яне Сандански, който е от род, от който тече кръв и по моите вени.
  • В какъв превод е книгата?
  • От английски на френски. Не използвах българския превод, за да съм по-близо до оригинала.
  • Според теб Мерсия Макдермот отразява ли правдиво станалите събития и житейски съдбини по време на дейността на ВМОРО начело с Яне Сандански?
  • Да, добре е повествувано всичко. Личи, че е събирала като пчеличка информация от много цветчета. Показала е героите не като светци, а в човешкия им образ. Но ще кажа – и с любов ги е показала, със съпричастност към делата им. Величаела ги е според мярката на постъпките им. И най-много е величаела Яне Сандански. И тук с право. Ще кажа още за този Яне, че във Франция запознати с делата му са ми казвали, че го имат нещо като техния Наполеон, но само че Наполеон на Балканите.
  • Да понадникнем из корените на род Сандански. Как откри, че по кръв си част от него?
  • Да си кажа право, това не съм го знаела, а и родителите не са ми го казвали, а не ме е и интересувало. Като се хванах с Мерсия Макдермот и превода на “За свобода и съвършенство”, понавлязох из житието на Яне Сандански, както и из така наречените македонски работи. Поразбрах, че след Кресненско-разложкото въстание Иван Сандански и брат му Алекса семейно са се преселили в Дупница, а във Влахи, където е старият родов корен, е останал някой си Станоя Сандански.
    От по-рано имах информация, че по линия на прабаба моя по майчина линия сме от Влахи. И дойде време да ми се ще да поразчопля и намеря отговора на въпроса коя съм и откъде съм. И нещата се поразкриха. Заслуга обаче имаш и ти, братовчеде Борисе. Тя пък дойде с книгата ти “С името Сандански”, в която проследяваш родословието Сандански и сочиш една Велика, сестра на твоя дядо Лазар, както и на неговите братя Павле, останал да живее във Влахи, и Спасе, преселил се в Дупница. И нещата взеха да се връзват. Моята прабаба Велика била омъжена за Богоя Шатев от Влахи. Името Шатев е много известно, но не знам дали има нещо общо с атентатора от Солун от групата на Гемеджиите – Павел Шатев. Та Велика и Богоя Шатев се преселили в Дупница и в ново сродяване се стигнало и до моето пръкване на белия свят.
  • Нещо друго в Дупница откри ли?
  • Ами да. Знам къде е била къщата на Иван Сандански, в която са отсядали често комити, включително и Гоце Делчев. В нея е живял и братът на Яне Сандански – Тодор, със съпругата си Вангелия и двете им дъщери Велика и Славка и синът им Иван /Ванче/. Този Иван впоследствие наследява къщата. Сега я няма, но би било добре обществеността в Дупница да й отбележи мястото като място историческо. Явор Тодоров, голям общественик сега на Дупница, ми сподели, че добре помни тази къща. Имал е и познанство лично с дядо Иван Сандански, който е бил наричан Иван Сандан. “Бай Иван Сандан – казва Явор Тодоров – беше една изключително ерудирана личност. Винаги добре облечен, беше удоволствие да се разговаря с него, а беше и образован – учител е в Цариград, изпратен там от чичо му Яне Сандански. Къщата на Санданите беше в кв. “Бешика”. Като ходех на училище, баща ми казваше, че ако ми трябват цветя за учителките, да отида при бай Иван Сандан”.
    Този бай Иван Сандан след смъртта си е завещал всичкото си имущество на гимназия “Яне Сандански” в Сандански и е погребан в гробищния парк на града.
    Тук като интервюиращ и аз искам да спомена, че съм го виждал Иван Сандански. Някога учениците от училищата в Кресна, Влахи, Ощава и Стара Кресна правеха общо събиране в родното място на Яне Сандански в м. Шемето за честване рождените му дни. И при тези чествания присъстваше и Иван Сандански, като преди това преспиваше в дома на баща ми Костадин Сандански, като се считаха за роднини. Тогава бях ученик и помня, че ми даваше железни пари, и аз още на другия ден ги използвах за купуване на някоя книга.
  • Зоя, намери време да посетиш, и то не само веднъж, и Кресна, и Влахи, а и Шемето, където са родовите ти корени.
  • Да, и се радвам, че го направих, и още ще го правя. Радвам се, че видях Шемето, тази горда пиринска висина, тези гори и поляни, където сега е пусто, но някога, както разбрах, е имало над 60 къщи, на празници народни хора са се виели и люде достойни са живели. Поклоних се на каменните останки на трите родови къщи – на Иван Сандански, Алекса Сандански и общия ни прадядо Станоя Сандански, които са си били нещо като махаличка и са дали името на близкото дере, което и сега се нарича Сандански андък. Тук искам да благодаря на секретаря на общината Петър Галчев, който ми помогна да открия мястото. Ще добавя, че и той се оказа свързан с рода Сандански. Неговият дядо Стефан е бил осиновен от София, сестрата на Яне Сандански.
    Много приказно ми се видя и Влахи. Сега селото е без жители с постоянна регистрация по ГРАО, но някога в махалите е имало над 1800 души. Посетих махала Косовец и руините от къщата на Стоемен Марушин, в която 1901 г. за последно са укривани пленничките мис Елена Стоун и Екатерина Цилка по време на аферата “Мис Стоун”, организирана от Яне Сандански, чийто край е получаването на 14 500 златни турски лири откуп, използвани за освободителното дело по време на Илинденската епопея и след нея.
    Място за поклонничество за мен във Влахи ми станаха и църквата “Св. Пророк Илия” от 1844 г., в която е кръщаван Яне Сандански, паметникът му е в центъра на селото.
  • Както говориш, си мисля, че си щастлива от надникването ти из потайностите на миналото и най-вече из тези, които касаят и тебе лично?
  • О, да! И много се радвам за това. За мен името Сандански стана свято, а Яне Сандански пък стана светец. Разбира се, на пиедестал стоят и много други от рода Сандански, а и свързани с него. Сандански е род, дал много в борби и бунтове, та бащата на Яне, Иван Сандански, е бил пък байрактар на чета по време на Кресненско-разложкото въстание. От рода има и много общественици.
    Но най-вече Яне Сандански. Мнозина се опитват да омаловажат житието му, делата му, но не могат. Думите им са като мъгла, която стига само до подножията на върховете. Яне Сандански е връх. Името му носи цял град, стои по улици и булеварди, училища, предприятия, за него са написани десетки книги, има го на паметници, художници и поети са го възпявали с пера и четки. Да припомням ли 15-те му години, отдадени в борба за свобода, свалянето на султана Алдул Хамид, парада на четниците пред Синята джамия в Цариград? Боже, толкова много са делата, че кое да пропуснеш. Но ще завърша с твое четиристишие от книгата ти “Яне Сандански – портрет и почит”, изразено монограмно:
    “Земя и небосвод – свят един.
    Свят един – Яне и Пирин.
    Пирин и Яне – паметник висок.
    Яне на Пирин – приказния бог!”
  • И оттук нататък, Зоя?
  • Оттук нататък ще се заема с разпространение на книгата “За свобода и съвършенство” на френския литературен пазар, за да знаят и французите какви е “деца раждала Пирин планина”.
    И още нещо: ще се опитам и аз да създам една книга за Яне Сандански и тукашните борби за национално освобождение, която да види бял свят към 2022 година, която ще е 150-а от рождението му. Разбира се, ще правя и други преводи на български творци за Франция.
  • Успех, Зоя!
    БОРИС САНДАНСКИ
Зоя Дюбуа с проф. Йордан Костадинов от Кресна
Зоя в Париж, пред картината си “Лъх и повей”
Съпругът Жюл Дюбуа е влюбен в българските гайди
Зоя и Жюл се учат да правят български баници
Обичат и българските хора
Зоя пред паметника на Яне Сандански във Влахи
С кмета на Кресна Николай Георгиев и секретаря на общината Петър Галчев
Мерсия Макдермот с книгата си за Яне Сандански “За свобода и съвършенство”, която ще е в ръцете на френски читатели

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *