Боряна Накова-Боко е родена през 1982 година в София. Живее и твори в Перник. Любовта й към изкуството идва от двамата й дядовци – Борис, който е бил художник, и Ексенчо – дизайнер. Завършила е СОУ „Христо Ботев“ в село Дрен. След като завършива средното си образование, Боряна Накова-Боко работила като шивачка в Перник, като аранжор на цветя и сватбени мероприятия в София. В последните няколко години тя е художник на свободна практика. Щастлива майка е на син, който също обича да рисува.
През последните години се занимава с изработката на текстилни картини от скрап парчета плат, текстилни пана и инсталации, като използва техника за зашиване на картините с шевна машина. Нейни картини се намират в частни колекции в България, Германия и Англия.
През последните години тя направи три самостоятели изложби в София и Перник. Има много участия в общи, национални и международни изложби в България: първа самостоятелна изложба 14.05.-30.06.19 г. в Projectlab – София; втора самостоятелна изложба 26.09.-17.10.19 г. в галерия „Адора” – София; участие във великденската изложба в галерия „Кракра” – Перник 2019 г.; участие в Американското посолство 29.05.19 г., изложба „Лято” – галерия „Кракра” – Перник 2019 г.; второ участие в Американското посолство 01.10.19 г.; участие в зоналната изложба „Струма” 19.10.19 г.; коледна изложба в галерия „Кракра” – 18.12.2019 г.; трета самостоятелна изложба „Бяха и ще бъдат“, галерия „Арт салон“, Дворец на културата – град Перник; обща изложба на пернишките художници -„Сурва Арт“ 21.01.-17.02.2020 г.; обща изложба „Виното и Любовта“ – галерия ,,Марин Гогев“, кв. „Изток” – гр. Перник 24.01.2020 г.; участие в Национална изложба ,,Пролетен салон на жените художнички“, Габрово, 14.02.2020; обща изложба на пернишките художници с името „Тя“ 06.03-13.04.2020 г.; дигитална изложба в групата „Купи изкуство, подкрепи художник“ на тема Цветница – 12.03.2020 г.; изложба на пернишките художници „Лято“ в галерия „Кракра” в Перник – 16.07.-05.09.2020 г.; изложба на Представителство на СБХ в Перник – галерия „Любен Гайдаров”; съорганизатор на Артко 19 в Платформа А6 на НДК; участва в състава на жури Артко 19, координатор, и последваща комуникация на автори Артко 19, участник в Артко 19 на 26-27.09.2020 г.; участник в Търга за съвременно изкуство Артко 19 на 26.02.2020 г.; съорганизатор на Есенен търг за съвременно изкуство в галерия „Контраст” – София; участник в Есенен търг за съвременно изкуство в галерия „Контраст“ – 12.10.2020 г. – София; участник в Зонална изложба „Струма“ 2020 г., открита на 31.10.2020 г., Благоевград; участва в Международно биенале на малките форми, Плевен, 06.11.2020 г.
Боряна Накова-Боко в ателието си
– Г-жо Накова, откъде идва интересният Ви псевдоним Боко?
– Майка ми, Бог да я прости, ми казваше на галено Боко, Боке и някак естествено започнах да се разписвам така в нейна памет. За мен този псевдоним е много важен и истински се дразня, когато някоя галерия или медия забрави да го добави. Вероятно го свързват с политически глупости, но този псевдоним няма нищо общо. Аз самата не се интересувам от политика…
– Единият Ви дядо е бил художник, а другият – дизайнер. С какви спомени сте от детските си години?
Пернишката художничка Боряна Накова-Боко като дете
– И двамата си отидоха твърде рано и спомените са ми от съвсем ранното ми детство, когато бях на около 10-12 г. Помня рисунките и пастелите на дядо Борис. Помня как разглеждаше моите рисунки и как ги коментирахме. Това много силно се е запечатало в съзнанието ми. Другият ми дядо Ексенчо беше човекът, заради когото се влюбих в шиенето. Помня първата си парцалена кукла, ушита от него на старата шевна машина. Беше ми ушил и дрешки за нея. Помня как шиеха с баба костюми за празниците. Детските ми спомени са отрупани с уют и някак са магически. Спомням си ги с много топли чувства. Те са моят хъс, моето вдъхновение. Всеки от двамата е допринесъл за това, което съм днес. Благодарение на единия рисувам, а благодарение на другия се влюбих в шиенето. С времето двете неща се преплетоха в едно цяло.
– Възпитаник сте на СОУ „Христо Ботев“ в село Дрен. Кои са учителите, които Ви вдъхновиха, за да изберете изобразителното изкуство за Ваша съдба?
– Имам много хубави спомени от този период. Имахме честта да ни преподават страхотни учители като Елена Темелкова – текстил, Емил Иванов и Здравко Стойнев – живопис и графика, и др. Изключителни преподаватели. Дължа много на тях, особено на г-жа Темелкова. Тя е човекът, заради когото избрах работата с текстил. Макар напоследък да работя и в двете области, а често и да се вълнувам от рисунката изобщо.
– Работили сте като шивачка в Перник. Какви бяха условията на работа и бяхте ли доволна от заплащането си?
Част от прекрасните картини на художничката
– Да, преди много години, когато завърших, започнах работа в една от шивашките фирми там. По онова време се работеше на норма и можеше да се ходи до тоалетна само с „точка“. Това беше една табелка, която висеше в края на веригата. Проблемът беше, че бе една, с жените във веригата бяхме повече от 30. Беше доста неприятно да чакаш да ти дойде редът. Плюсът за мен беше възможността да изуча работата с всяка шевна машина – понт, зиг-заг, оверлог, права и т.н. Това ми е от голяма полза днес, когато създавам текстилните си картини. Относно това дали бе добро заплащането, разбира се, че не. Не си ли изпълниш нормата, и минимална заплата нямаше. Помня веднъж, един от шефовете гърци беше казал, по повод една наша стачка за по-високи заплати: „При мен толкова плащам, който иска повече, ей там е вратата“. Бяха трудни години, но бързо напуснах, след като овладях машините. По онова време имахме почивка 10 минути. Докато другите пушеха, аз се упражнявах на техните машини. Щом вече нямаше какво ново да науча, напуснах…
– Работили сте и в София като аранжор на цветя и сватбени мероприятия. Лесно ли се аранжира един букет и кои са най-предпочитаните цветя за сватбени букети?
– Това беше една от любимите ми професии. Обожавах да ходя на работа и да създавам изкуство, защото букетът е точно това. Много трудна професия е флористиката и не е за всеки. Много малко хора съумяват да се обучат. Изисква специални умения и усет за красивото, за да създадеш букет, си служиш само с едната ръка, а с другата добавяш още цветя. В един момент букетът започва да тежи и ако не са ти здрави ръцете и ако не си придобил нужните умения, има вероятност да го изтървеш… Не се създава лесно букет. Най-често се купуват рози, през пролетта лалета и фрезии, а през есента хризантеми. Всъщност хризантеми се предпочитат през цялата година. По онова време отивах на работа час-два по-рано, защото исках да си свърша работата преди отварянето на магазина. Имам само хубави спомени от този период и заплащането беше добро, но дойде пандемията и се наложи да избера едно от двете. Аз избрах изкуството и не съжалявам. Горе-долу по това време бях забелязана, започнах участия в национални и международни изложби.
– Вярвате ли в брака?
– Аз не съм сигурна как да отговоря на този въпрос. В моя случай бракът не ми донесе очакваното. Единственото хубаво нещо е моят прекрасен син Христо. С баща му сме разделени вече повече от осем години. В брак сме били около три години. Така че не съм впечатлена от така наречения брак. За себе си избрах да не се омъжвам никога повече, но всеки трябва да опита и да прецени сам за себе си. Имам познати семейства с прекрасен брак и такива с изключително неуспешен. Не вярвам и в любовта. Ако съществува, то е само в книгите. На мен тя не ми се случи…
– Вие сте щастлива майка на момченце. Той обича ли да рисува?
– Моят прекрасен син е същият индивидуалист като майка си. Рисува, но по негов си начин, и не търпи критика. Рисуването винаги е било част от живота му. Израсна сред бои, текстилни картини, разхвърляни стаи – ателие, пълно с четки и буркани с боя. Често намираше майка си, заета с поредния проект. Дотолкова е свикнал да не го чувам, когато ме пита нещо, че е нормално да го питам: „Когато ме пита, аз рисувах ли?“. Тоест, ако рисувам, може и да не съм го чула или разбрала. Нормално е дете в такава творческа среда да расте креативно. Обаче въпреки това рисуването не е основното му занимание, като всеки тийнейджър, и той си пада повече по геймърски неща. Животът е пред него. Аз самата предпочитам той да избере друга професия, а не изкуството. Няма да го спра, но не бих искала да преминава през житейските драми, които съпътстват живота на художника.
– Как се отрази локдаунът по време на пандемията на Вашата творческа дейност?
– Не е лесно, но се справям. Благодарение на виртуалния свят имам допир до всяка точка на страната и света. Това дава видимост на творбите ми и възможност те да достигнат до техните ценители. Благодаря на съдбата, че ми даде тази възможност да направя избор. Ако не беше дошла пандемията, вероятно аз още щях да съм флорист и да рисувам, и да шия нощем картини, а денем да работя.
– Какво Ви е мнението за ваксините и Вие ваксинирали ли сте се?
– Ох, този въпрос е… Ами аз не съм ваксинирана. Преди три месеца изкарахме Ковид цялото семейство. Баща ми беше ваксиниран, но се разболя най-тежко и влезе във второ вътрешно в Перник. Сестра ми също е ваксинирана. Благодарна съм на лекарите, че спасиха татко и днес се възстановяваме след това изживяване. Но аз няма да се ваксинирам, особено след случилото се. Баща ми пък смята, че точно ваксината му е помогнала и е решил да си сложи трета доза. У дома отново сме на две различни мнения въпреки изживяното. Аз обаче съм твърдо против.
– А бихте ли ваксинирали детето си?
– Никога не бих го ваксинирала. Твърдо против съм да се ваксинират деца, то за възрастните не е ясно… Освен това синът ми е с аутизъм и за него изобщо не би било опция изобщо.
– Върху какво работите в момента и кои са техниките, които използвате във Вашата творческа дейност?
– През последната година си дадох свобода да експериментирам. Наблегнах на рисунката. За мен е изключително важно да рисувам всеки ден, поне по няколко рисунки. Работя и по няколко текстилни картини, но там е много по-трудоемко и изисква много време. Те са вдъхновени от Пачуърк и Куилт, но пречупени през нов поглед и идейност. Обичам да правя и инсталации, за да провокирам. Живея, за да провокирам зрителя и почитателя… Да ги карам да мислят. Относно рисунката, съм луда по небрежните драсканици, обичам да я правя с две-три движения, без корекция. Изучавам композицията. „Изучавам“, защото има още много какво да науча и още много мои търсения, които да изследвам. Обичам творбите ми да са леко абстрактни, да носят свобода на движенията. Не обичам да бъда притискана със сюжети. Не работя по поръчка.
– Може ли само с изкуство да се живее нормално в България?
– Мисля, че може. Ако съдя по някои колеги, които се справят блестящо в продажбите на своето изкуство, но да създаваш и оцеляваш само с това е трудна задача. Има силни месеци, има и празни такива. Доходът е нестабилен.
– Имали ли сте възможност да пътувате в чужбина и имате ли желание да емигрирате в чужбина и там да се занимавате с изкуство?
– Не съм излизала никога извън държавата ни. Много често обаче ми се е искало да си хвана шапката и да забегна. Спира ме само детето ми, но може би един ден, когато порасне, ще заминем някъде заедно. Смятам, че за човек на изкуството е много по-лесно да се реализира зад граница…
– Какво ще пожелаете на хората на изкуството?
– Да ги има и да не спират поривите си. Да вярват в себе си и в това, което правят. Да не слушат ничий глас, а само вътрешния зов на сърцето си. Да продължават да ни радват и все по-често да ги виждаме и на живо.
Старият орех
Когато бях малка, имаше един орех там, нависоко на баира. Всяко лято дядо изкарваше овцете на паша и често спирахме под дебелата му сянка. Много обичахме орехи и често дядо ни събираше в кръг и ги хапвахме още неузрели. Сезоните се меняха, а ние всяка година го посещавахме. И до днес все се взирам в него, извисяващ се сякаш до небето, и си спомням пакостите и белите, които скроявахме на горкия старец.
Една есен, така запленена, хукнах сама и се качих при това дълголетно дърво. Грабнах скицника и направих скици. После ядох голям пердах, а рисунките останаха в скицника. Минаха години и те спяха в шкафа със спомените за дядо и онзи достолепен орех. Пораснах, учих, омъжих се и ми се роди син. Наскоро, докато разчиствах, случайно попаднах на скиците. Много мило ми стана, а после си поплаках и взех ножиците. Трябваше да увековеча този орех и тези мои спомени. С няколко шева и много тръпка сътворих картината „Всичко е преходно, а той е там”, която носи спомените на едно безгрижно детство.
Може днес дядо да го няма, може къщите да са други и да има ново строителство, но орехът все още е там, над поляните, и гордо пази спомените за един детски смях и едно щастливо момиче.
Разговаря НИКОЛАЯ ИВАНОВА
