Петричанинът Никола Антикаджиев-Антиката, най-известният ресторантьор в София в последните 70 години: 33 години бях най-близкият човек на Н. Коканова, след осем часа наздравици в дома на Левчев Висоцки щеше да изпусне самолета

Няма по-известен ресторантьор в София от Никола Антикаджиев-Антиката. Роден е на 18 ноември 1929 г. в Петрич. Най-известният ресторантьор от почти 70 години в София, управител на култови заведения по времето преди и след 10 ноември. Клубът на актьора, Клубът на Сатиричния и на Народния театър, ресторант „Антик” са все места, където се събира столичната бохема.

През 60-те години тълпи от хора обсаждат Кулинарния магазин в центъра на София. Ресторантът на хотел „Славия“, Клубът на актьора на бул. „Руски“, клубовете на Сатиричния и Народния театър, на „Булгартабак“, ресторант „Антик“ – всички под негово управление, са все култови заведения, които стават място за среща на столичната артистична бохема, на политическия, културния и спортния елит на България. Антикаджиев има и феноменална памет. Той помни буквално всичко – за всяка пиеса, за актьорите в нея. Да не говорим за резултатите от футболни мачове или пък за политически събития, за министрите от всички правителства. Енциклопедичните му познания са го превърнали в „бюро справки“ за приятелите му. Невена, Ламбо, Кольо Анастасов, Кеворк, Владимир Левчев, Гунди, Саркис, Гришата Вачков, Нейчо Попов, Радана, Гец, Черкелов, Аня… Това са само малка част от имената на най-близките му приятели, някои от които преселили се вече в по-добрия свят.

За Антиката казват, че е биографът на актьорите. Странджата на Народния театър, душеприказчикът – както и да го нарекат, все ще са прави. Историите му нямат край. Ето част от тях…

– Господин Антикаджиев, познавали сте повечето от известните и популярни хора в България, с мнозина от тях сте личен приятел. Какви бяха те, ако трябва да направите разлика с днешните народни любимци?
– Видял съм времето на Живков, видял съм и времето на демокрацията. Тоя е такъв или оня – онакъв – това никога не съм го чул. А сегашните умират да се плюят и да злословят по чужд адрес. Днес ВИП персони станаха само някакви мутри, чалга изпълнители. Познавам наистина много хора, били във върховете и тогавашния елит – политически, културен, спортен. Добър приятел съм и с децата на много от тях. Но разликата със сегашните е от земята до небето.
– Цял живот сте бил ресторантьор, откъде тръгна тази любов към това, как се завъртя животът Ви?
– През 1964 г. отидох да работя в счетоводството на „Балкантурист”. Директорът ме попита дали да не пробвам да стана управител на Кулинарния магазин, защото работата нещо не вървяла. Магазинът беше лицето на София – в него се праваше какво ли не, а в столицата тогава нямаше нищо. В него се продаваха всякакви торти, пасти, кексове, сладолед… Намираше се до Детмаг, зад днешния „Шератон”. Бях внесъл първите кафемашини от Италия и всеки ден да пият кафе по 20 стотинки при мен идваха министри, висши партийци. Всяка сутрин наставаше истинско стълпотворение на известни личности.
– Кои от тях идваха най-често при Вас?
– Първо да ви кажа, че от 800 лв. – какъвто беше най-големият оборот на ден, преди да дойда, оборотът вече стана над 4000 лв. Всички артисти – Калоянчев, Парцалев, Григор Вачков, Саркиз Мухибян, Мутафова, Нейчо Попов, Невена Коканова и др. идваха да пият кафе и да ядат пасти. Повечето от футболистите – Гунди, Котков, националният вратар Симеонов, на когото станах и кум – всички минаваха през мен.
– И какви бяха тези торти, та всички са искали да ги опитат?
– Стра-хот-ни! Аз лично пишех с шприца „Честит рожден ден!”. Когато наближаваха празници, поръчвах 100 торти от ресторанта на „Плиска”, 100 торти от „България” и 200 торти от „Балкан” (бившия „Шератон”). С моята най-добра приятелка Невена Коканова първо отивахме с колата да ги вземем, а после ги слагахме в един огромен хладилник. Цената на една торта беше 3,20 лв. и като продадях 2000 торти – оборотът набъбваше на 6400 лв. На ден продавахме и по 200 кекса – още 400 лв. – те струваха по два лева. Продавахме по 20-30 торти „Гараш”, които бяха доста по-скъпи – по 7 лв.
– Кой най-често си купуваше от сладкото изкушение?
– Много бяха. Голямата поетеса Дора Габе например ми се обаждаше всеки вторник и ми казваше паролата: „Добро утро, г-н директор, днес е вторник”. И ми затваряше телефона, което означаваше, че ще си купи торта „Гараш”, за да черпи приятелките си.
– И докога изкарахте в Кулинарния магазин?
– Там бях до 1968 г. Напуснах обаче скандално и станах управител на хотел-ресторант „Славия” – започнах от 1 март 1968 г. Само седмица след започването ми – на 8 март, направих такъв купон, че хората дълго разказваха за него. Всеки ден посрещахме по три съветски и една германска група. Всичко беше претъпкано.
На лагер за по два месеца бяха националните отбори по футбол на България и на Съветския съюз, в хотела с месеци живееха гимнастичките Нешка Робева, Мария Гигова, Жулиета Шишманова… Точно тук се запознахме със Стефан Данаилов, днес един от най-близките ми хора. С Никола Анастасов пък се знаем още от 1964-а – те са двамата мои най-стари приятели.
– Навсякъде, където сте работили, сте създали клубове-заведения, които са се превърнали в култови места за столичната бохема. Моля Ви да припомните как се родиха те, а Вие пък се прочухте като ресторантьорът-легенда? Да започнем с любимия на мнозина Клуб на актьора, който се е намирал на булевард „Цар Освободител“ в София?

– Помня всичко с най-малки подробности, все едно беше вчера… Неговото място беше на номер 16, където се намираше култовият бар „Астория“. А главните виновници за раждането му са колосите на българския театър и кино Любомир Кабакчиев и Георги Черкелов. Такъв клуб на актьора видяхме в Западен Берлин, когато бяхме в Берлин, за да снимаме поредните серии на „На всеки километър“. Една вечер се разхождахме в Западен Берлин (бяха ни дали пропуск) голяма компания – освен Любо и Черкела с нас бяха Ламбо и жена му Мери, Невена и Шарлето (режисьорът Любомир Шарланджиев, съпруг на Коканова), Гришата Вачков и жена му Силвия и режисьорът Неделчо Чернев. Любчо знаеше добре немски и видя едно приятно заведение, каза ни, че това е клуб на актьора, и слязохме долу да го видим, седнахме да пием бира, започнахме да разпитваме… И когато си тръгнахме към Източен Берлин, където спяхме, Любчо изведнъж ни каза: „Дайте да си направим и в София такъв клуб“. Като се върнахме в София, аз намерих помещението на бар „Астория“, което беше опразнено и пустееше, защото барът вече се намираше на улица „Съборна“.

– И предполагам след голям ремонт няма как да не сте направили запомнящо се откриване, нали?

– Познахте. Започнахме ремонта на 1 януари 1972 г. и малко преди откриването се оказа, че нямаме телефон. Буши – моят приятел Хараламби Трайков, синът на Георги Трайков – министъра на съобщенията тогава, ни издейства телефон само за 20 минути. Още помня номера му – 8-21-21. Откриването беше наистина впечатляващо. Направихме го точно на 18 юни 1972 г. за рождения ден на Георги Димитров в присъствието на Тодор Живков. Дадохме вечеря след представлението на Народния театър – „Пожарът“, посветено на Димитров. Присъстваха и Екатерина Фурцева – министърката на културата на СССР, както и Борис Пономарьов – секретар на ЦК за културата. Започнахме работа веднага, издадохме карти на всички актьори и 3,5 години настана истинска лудница. Нямаше актьор от София или страната, който да не е идвал. Зареждането беше страхотно, както се казваше в онези години – имах връзки, т.е. приятелства, навсякъде из страната.

– А кога създадохте другото, най-култовото си заведение – Клуба на Народния театър – почти на покрива му?

– В Клуба на актьора останах до края на 1975 година. Причината – Сава Хашъмов и Георги Раданов дойдоха при мен и ми казаха, че ще откриват клуб в Народния. Тогава там течеше голям ремонт от няколко години. Любо Кабакчиев, който беше председател на Съюза на артистите, ми рече, че ще мога да се преместя и… направих заведението, което открихме на 1 февруари 1976 г. Но театърът още нямаше представления, ремонтът му не беше завършил. Официалното му откриване беше на 30 април 1976 г. със спектакъла „Хъшове“, който беше цели 4 часа и половина. След края му всички заедно с Тодор Живков, който също дойде на представлението, се качиха на последния етаж в клуба и вдигнаха наздравици.

– Как стана запознанството Ви със Стефан Данаилов?
– Доведе го Шарлето (режисьорът Любомир Шарланджиев, съпруг на Невена Коканова) на 11 май 1968 г. И ми вика за него: „Да знаеш, той ще стане голям артист”. А Стефан беше един висок, красив… Същата година започнаха снимките на сериала „На всеки километър”.
– Вие също сте участвали в сериала – имате снимка оттогава…
– В началото на юни Шарлето пак идва, казва ми, че ще участвам във филма и трябва да замина с екипа за ГДР – 150 души бяхме над 20 дни в Ерфурт. После снимките се прехвърлиха в Симитли и Благоевград, а през 1969-а в Белоградчик. Точно оттам е снимката ми с Ламбо от сериала. Аз играех, както се казва, третото дърво вляво, но емоциите и преживяванията не могат да се сравнят с нищо. С всички от екипа бяхме приятели. Бях и доста привилигирован – в една стая с Ламбо и Гришата Вачков. Носех си портативно грамофонче и Гришата само ми викаше: „Пусни онуй, малкото” – за Робертино Лорети.
– Един от сценаристите на „На всеки километър” е писателят Георги Марков. Какво си спомняте за него?
– Сценаристите бяха петима души – Павел Вежинов, Свобода Бъчварова, Евгени Константинов, Константин Кирилов и Георги Марков. На първите серии сценарист беше Джери, както викахме на Марков. През 1969 г. обаче премиерата на пиесата му „Аз бях той” в Сатиричния театър бе свалена – имаше критика срещу един партиен секретар. Тогава в театъра дойдоха Венелин Коцев и други величия и Джери много се изплаши. Той имаше италианска виза и се готвеше да посети брат си, който живееше там. Несполуките около пиесата само ускориха заминаването му. Двамата с Нейчо Попов отидохме да ходатайстваме пред един от шефовете на Паспортна служба и много бързо в събота му изкарахме изходна виза, без която не можеше да отпътува…
– Вие сте уредили визата на Георги Марков?! А имахте ли представа, че той няма да се върне?
– Ние нищо не знаехме. Уредих нещата не само с изходната виза, но и със застраховката на автомобила му. С Нейчо го изпратихме с колата чак до Калотина още на другия ден – беше неделя. В това време вече започна и работата по следващите серии на „На всеки километър“ – филмът имаше грандиозен успех. Властта обаче не можа да понесе, че името на един невъзвращенец стои сред авторите на сериала, и го свали след първите четири епизода. Името на Георги Марков беше изчегъртано с бръснарско ножче от лентите.
– Сигурно ще Ви натъжа, но разкажете нещо повече за Невена Коканова, колко години бяхте приятели с нея?
– Невена нямаше по-близък приятел от мен – цели 33 години, от 29-ия й рожден ден до смъртта й. Аз я посрещах и аз я изпращах на летището и гарата. В Белград на турнето на Сатиричния театър с пиесата „Когато розите танцуват” само като прочетоха, че Невена участва, стана истинско стълпотворение. И това пет години след прожекцията на „Крадецът на праскови”.
– Каква е истината за любовната история между нея и сръбския актьор Раде Маркович – партньора й в „Крадецът на праскови”?
– Между тях имаше истинска симпатия. Но тя много обичаше съпруга си Любомир Шарланджиев. Той почина на 22 юли 1979 г. – страшната новина ми съобщи Гришата Вачков и ми каза веднага да я намеря. Шарлето получил инфаркт във влака. Венчето беше при една своя приятелка на гости в Тетевен. В 12 ч. през нощта звъня на дежурния в МВР-то да я намерят. Онзи веднага ми каза къде е – при Милка учителката. Помолих го да й съобщи за инфаркта, но да не казва, че мъжът й е починал. Онзи обаче точно това й рекъл.
– Не ми казахте за това какви са били отношенията й с Раде Маркович?
– Година след смъртта на Шарлето тя отиде в Сърбия заедно с дъщеричката си Теодора – още малка, да се види с Раде Маркович във вилата му на Адриатика. Там той бил със сина си, с жена си Оливера Маркович вече отдавна е бил разведен. Когато се върна, я чаках на летището. Невена поиска да се видим още на другия ден и ми разказа, че Раде й е предложил брак. Отговорът й – няма намерение да се жени повече и иска да се посвети на дъщеря си. Венчето ме погледна с нейните огромни кадифени очи и ми рече: „Кольо, въпреки многото разговори, повече няма да се омъжвам. Имам си дете, а и Любчо не мога да забравя”.
На погребението на моята най-близка приятелка през 2000 г. Таня Лолова през сълзи ми каза: „Коле, тя те обичаше много”. А аз само повтарях: „Знам, знам, беше ми като сестра”. Това е… А двамата с Раде са се срещали само няколко пъти, веднъж и аз бях с тях.
– Кога се случи това?
– През 1967 г., по време на турнето на Сатиричния театър в Белград, се чудехме какво да правим в една от свободните вечери. Венчето изведнъж ми каза: „Ти, аз и Гришата (Вачков) отиваме при Раде Маркович”. Тя не искаше да се срещне сама със сръбския артист. Раде ни даде вечеря и с нищо не показа, че би желал нас с Гришата да ни няма. На другия ден дойде в хотела и ни донесе за тримата подаръци, а после не се сдържа и ни изпрати на гарата. Невена беше изключителен човек – с такт, с благи думи, тя успяваше да обедини хората около себе си. Тя бе актьор по призвание и в малките неща доказваше класата си. А моята незабравима приятелка правеше това винаги.
– Кое най-силно се е запечатало в съзнанието Ви от онези години?
– 40-ият ми рожден ден на 18 ноемви 1969 г. – той беше направо исторически. Нищо че казват, че не се празнува, направих голям купон. В апартамента ми от 56 квадрата, който бяха ми дали, поканих все приятели – Калоянчев, Парцалев, Нейчо Попов, Стефан Данаилов, Гришата Вачков, Кольо Анастасов, Гунди, Жечев, Пенев, Гаганелов, Шаламанов, националния вратар Симеонов и още… – всички един върху друг. От Евксиноград бях уредил една каса с 20 бутилки ракия, от гастронома в ЦУМ каса уиски „Грексън” – по 4 лв. бутилката, и две каси сингапурска бира „Тайгър” в кутии. И всичко беше изпито до 5 часа сутринта. Невена Коканова държа реч, после Нейчо говори, а Стоянка Мутафова през смях викаше на футболистите: „А тия там, неграмотните, няма ли да кажат нещо…” (смее се, б.а.). В този апартамент, който ми се виждаше като дворец, живях до 1975 г. Оттогава досега съм тук, където разговаряме.
– Споменахте един от най-обичаните български футболисти – Гунди, с когото сте били приятели. Като какъв запомнихте Гунди?
– Гунди беше прекрасен човек и приятел. Много обичаше да идва при мен в Кулинарния магазин да пие кафе и да яде пасти. През 1971 г. работих малко в едно кафене на Търговския дом. Гунди и там идваше често, Котков също.
Часове преди да загинат, двамата бяха при мен. Оттам тръгнаха с алфа ромеото за Враца. Тъкмо заминаха и отидох да си взема паспорта за Берлин, защото ми предстоеше да пътувам за снимките на „На всеки километър”. Не минаха и два часа, и ми съобщиха, че са загинали. Не можех да повярвам – та само преди малко бяха при мен, говорихме. Това е…

– Господин Антикаджиев, турнетата в чужбина винаги са интересна част от историята на един театър. На доста от пътуванията на Сатирата и на Народния театър сте били и Вие. Има забавни ситуации, в които виждате хората и в друга светлина. Бихте ли споделили за някоя такава ситуация?
– Те са толкова много, че за това трябва да напиша няколко книги. Спомням си една много смешна случка с един приятел на големия Саркис Мухибян. През 1971 г. бях на турне със Сатирата в Съветския съюз 12 дни – по шест в Москва и в Ленинград (сега Санкт Петербург). В Ленинград да гледа Саркис бе дошъл от Баку (столицата на Азербайджан, б.а.) един негов приятел с цялото си семейство. Човекът намери хотела и покани всички ни на ресторант – в тузарския „Астория”, където Хитлер е искал, като превземе града, да празнува там победата си. Попитах Мухибян откъде приятелят му има толкова пари, а той рече, че бил шеф на транспорта в Баку и махна с ръка – все едно ми каза да не питам повече. Чакаме за такси, ама в онези години това не беше лесна работа. По едно време срещу нас се задава празен автобус – азерът започна да маха с 50 рубли в ръката! Ние направо бяхме шашардисани – това бяха много пари. Така с цял автобус пристигнахме в луксозния ресторант. Какви поръчки и рубли хвърчаха, няма да ви разказвам…
– И как продължи тази история?
– О-оо, на приятеля на Саркис това не беше достатъчно и на другия ден ни помъкна да ни купува подаръци. Влизаме в един специален скъп магазин – в него сувенири, уиски и… малки финландски масички, които бяха на мода тогава. За връщане в хотела изобщо не чакахме такси – той вдигна ръка срещу първия празен автобус и последва познатото – 50 рубли на шофьора.
После митничарите на границата в Русе се чудеха какво става – магазин ли ще отваряме, на гара София бяха свалени 108 масички! Някои бяха купували по две. Приятелят на Саркис сдържа обещанието си да дойде в България и след няколко години цъфна – същият енергичен, шумен и готов да черпи и пилее пари.
– Ходили ли сте на гости на някои от известните руски актьори? Тогава в онези години са се зародили много приятелства между нашите и тях.
– И какви големи приятелства се зародиха тогава наистина! Разбира се, забравя ли се турнето на Народния през 1986-а в Москва? Тогава на власт вече бе Горбачов и нямаше никакъв алкохол. Ние обаче предвидливо бяхме сложили в двата гарбероба със сценични дрехи и три каси с общо 60 бутилки – 40 с ракия и 20 с водка столичная. И като решиха руснаците да ни дадат банкет, ние извадихме запасите. У себе си обаче предвидливо бях оставил 6 бутилки с водка.
Последната вечер на гости ни бяха поканили двама големи актьори, приятели на Ламбо. Единият – Андрей Миронов, познат най-вече от филмите „12-те стола” и „Диамантената ръка”, и Александър Абдулов. Сашата бе много популярен, той беше идол на целия Съветски съюз, известен бе дори повече от Горбачов. А какъв красавец беше само… Когато почина през 2008 г., в Москва го изпратиха като император – целият град бе излязъл, въпреки студа от минус 30 градуса.
На поканата се отзовахме аз, Стефан Данаилов, Георги Раданов и директорът на Народния театър Дико Фучеджиев, плюс още шестима души руснаци. Датата бе 28 септември, а навън валеше сняг. Изпихме четири от моите бутилки, другите две бях оставил. Дико направо ми заповяда да взема такси и да донеса и тях. Едва намерих такси, донесох ги и се върнах в хотела.
Ние със Стефан бяхме в една стая, а сутринта трябваше да тръгваме за България. Опаковах му багажа и изведнъж гледам – дипломатическия му паспорт (имаше такъв, защото беше народен представител) под радиатора. Взех го и отидох на летището. Стефан още го нямаше, а Дико все питаше къде е. По едно време Стефан тича и вика силно къде му е паспортът. „Спокойно, чакай малко”, казвам аз и му го давам. Стефан винаги го беше страх да лети и преди полет пиеше повече.
– Когато Висоцки е в България по време на знаменитото турне на театър „Таганка” в България, руският бард гостува в дома на Любомир Левчев. Вие също сте били там, бихте ли разказал за тази паметна среща – в бохемските среди още се чува какво ли не за нея?
– Гостуването на „Таганка” в Сатиричния театър бе голямо събитие през 1975 г. Но срещата с Висоцки си има и малка московска предистория. Когато Сатирата гостуваше в Москва през 1971-а, успях да уредя чрез посолството 10 билета за „Хамлет” – най-голямата роля на Володя Висоцки в постановката на страхотния Юрий Любимов. За мен обаче билет не остана – молиха ми се Таня Лолова, Гришата Вачков, Калоянчев, жена му, Стоянка Мутафова, директорът на Сатирата Мирослав Миндов… и ги раздадох всичките. Сега – четири години по-късно, успях да го видя на живо в България. По това време бях управител на Клуба на актьора, който се намираше на площад „Народно събрание”.
– Всъщност как бе уговорена срещата?
– Любо Левчев ми каза, че веднага след представлението Висоцки и другите ще дойдат в клуба, а после ще ходим заедно у тях. Датата беше 10 септември, на другия ден – 11-и, се отбелязваха две години от убийството на чилийския президент Салвадор Алиенде. Любо щеше да открие изложба за него в Габрово и най-късно в 10 ч. трябваше да тръгнем заедно. Висоцки и Любимов останаха в клуба до полунощ, а после заведох компанията от около 10 души у Левчеви в дома им до Докторската градинка. Като се почнаха едни наздравици, песни… Аз издържах до 2 часа и си тръгнах. А в 7,30 ч. се качих на тролея и обратно към Левчев – трябваше да го събудя, за да тръгнем към Габрово.
Изненадата ми обаче бе пълна – заварих компанията така, както я бях оставил. Мислех, че отдавна са се разотишли, а в 8 ч. те още вдигаха наздравици. Вече търсеха Висоцки и Любимов – руснаците не знаеха къде са, а в 9 и половина излиташе чартърът им за Москва. Левчев ги вкара в банята и водата им подейства като лекарство. Оттам взех мерцедеса му и ги закарах на летището. Бяха доста омърлушени, но се качиха благополучно в самолета. Върнах се да спешавам Любо за Габрово – вече се бяхме чули с Трифон Пашов – първия секретар на партията там, да отложи откриването на изложбата за 12,30 ч. Любо заспа в колата, нямаше нужда да пише словото си – всичко му бе в главата.
– Кой Ви запозна с Любомир Левчев?
– Запозна ни Григор Вачков. През годините с Любо се сприятелихме и в паметта си пазя много общи преживявания. Понякога той ме водеше със себе си на различни места. Един ден тръгнахме към Смолян. Помощникът му беше забравил доклада и се притесни, но за Любо това не беше проблем. Често съм бил свидетел колко ефектно говори без предварително написан текст, както се случи в Габрово за изложбата на Алиенде. На втория ден от смолянската командировка тръгнахме на лов за зайци. Той стреля, а аз снова насам-натам. Една от слабите сачми ме одраска и раната леко прокърви. Излъгах го, че съм се порязал, когато ме попита какво е това. На този лов много се смяхме, от него имам и снимка – моя милост с ловджийско яке, трандафори и утрепаните зайци.
– Имате традиция всяка година да каните най-близките приятели на рождения си ден 18 ноември – чудя се обаче как събирате на едно място толкова много хора? Кой от всичките Ви лични празници е специален и незабравим?
– Всички са такива. Ще ми се обаче да отделя един от тях – този през 1989-а, когато станах на 60 години. Поканите надписах още на 1 ноември, знаел ли е човек какво ще стане на 10 ноември… На масата седнаха 100 души – един до друг бяха хора, които не можеш да видиш на едно място заедно – артисти, политици, финансисти, журналисти… Започнахме в 12 ч. на обяд, защото повечето в 18 ч. щяха да тръгнат за първия митинг на опозицията тогава. Петър Младенов ми прати по охраната си цветя и подарък, липсваше и един от любимите ми приятели Кеворк Кеворкян. Същия ден той подготвяше възобновената „Всяка неделя”, а на следващия ден събеседник по желание щеше да бъде Блага Димитрова. Бях много щастлив, защото в смутното време приятелите ми бяха до мен…
– В първите години след 10 ноември особено тежко е било на един от най-близките Ви – Стефан Данаилов. Обвиненията към него за това, че е останал в червената партия, бяха стигнали до още по-страшно – до клетви.
– Стефан – може би най-обичаният български актьор, понесе несправедливи обиди. И ги изрекоха хора, на които той е помагал от сърце. Грозни думи преживя той, но успя да остане „на върха”. Защото там го държи изключителният му талант. Той има и друг талант – да забравя обидите. На юбилея ми първо говори той, после Гец (Георги Георгиев), Венчето… Гец ме развълнува много, като ме нарече Странджата, който става на 60 години…
– Доколко е вярно, че Политбюро на ЦК на БКП е можело да нареди на коя актриса или актьор да се даде роля?
– Това е смехотворно твърдение. Никой тогава не се е бъркал кой каква роля да получи. На директора Дико Фучеджиев никой не смееше копче да му каже. Режисьорите си избираха артисти, но одобрението им минаваше през 40-те души Художествен съвет, в който освен 10-12 артисти бяха още Юлиан Вучков, Владо Каракашев, мастити театрални критици…

Аня Пенчева е другата ми много близка приятелка. Нея пък през годините все се опитваха да я изкарат фаворитка на тогавашните партийци от Политбюро. Това обаче бяха пълни глупости. Познавам я от 1981 г. Тя дойде в Народния театър през 1987 г., когато имаше вече 15 роли в Младежкия. Там я бяха взели заедно с Ваня Цветкова от ВИТИЗ (сега НАТФИЗ, б.а.).
– Защо Живков не е харесвал Радичков?
– По едно време Живков беше критично настроен към писателя. Искаше дори да сменя Дико Фучеджиев от поста директор на театъра заради това, че Младен Киселов постави пиесата на Радичков „Опит за летене”. Филмът на Бинка Желязкова по пиесата „Привързаният балон” беше спрян. Живков не поиска да дойде на премиерата, но пиесата се игра дълги години. Иначе той смяташе, че пиесата правела българина „малко гламав”. Живков казваше: „Българинът не е прост”. А това просто беше вид сатира.
– Много близък приятел сте с Юрий Ангелов, който доста години игра в Народния театър, но по време на демокрацията се отдръпна от сцената и отиде да живее в едно бургаско село Фазаново. Преди 3-4 години той буквално изригна отново в ролята си на Господин Распутин в тв сериала „Седем часа разлика”. Той ми е разказвал, че Вие сте „виновен” за срещата с жена му. Как стана това, бихте ли споделили?
– Това се случи по време на гастрол в бившата Чехословакия. С пиесите „Големанов”, в която Юрий играеше, и „Тази малка земя” замина грамаден състав от 120 души. И в Братислава Юрката се запозна с една хубава словачка. Тогава аз и Черкела (Георги Черкелов), Бог да го прости, бяхме в една стая в хотел „Девин”, доста луксозен хотел. Юрий и по-голямата част от трупата бяха в по-малкия „Киев”… Тогава отстъпих стаята си в хотела на Юрий и той взе, че направи белята (смее се). Сега има двама пораснали синове, макар че словачката се върна в родината си.
В театъра не е само да се вдигне завесата и да получиш ръкопляскания. А всичко онова, което е подготвено преди това – от работниците и техническия персонал, осветителите… всичко това е свързано като добре смазана машина и без нито едно от тези болтчета не може да има успех. В театъра едно време имаше над 80 души артисти и 220 души персонал.
– Как големите актьори приеха Юрий Ангелов? Неведнъж е ставало дума за тежкия им характер и звездната болест, от която някои трудно се лекуват?
– Ще кажа нещо много важно за Юрий. Тези колоси – Кабакчиев, Гец, Черкелов, Рачко Ябанджиев, Асен Миланов, Чапразов, Стефан Данаилов малко по-късно – те приеха само двама души от младите при тях с отворени обятия – това бяха Юрий и Велко Кънев. Говоря за тяхното поколение. Те дойдоха на по 29-30 г., а всички онези бяха над 50-годишни. Но те ги приеха.
На първата маса винаги сядахме с Данаилов, с Кабакчиев. Идва Юрката и сяда при нас – мястото, където не можеше да седне кой да е. При нас не можеше да седне някой новак. А Юрий и Велко бяха добре дошли. Дето викаше Радана – Юрката само трябва да го научим да играе табла. Иначе Велко я играеше по-добре от него.
– Щатът не унищожава ли актьорите? Някои от актьорите не са играели на сцена по няколко години, но са се водели на щат. Вашият приятел Юрий Ангелов ги бе нарекъл „щатна мърша”…
– Щатът би могъл да унищожава вътрешно актьора. В онези години 1975-1995 г. в Народния имахме точно 83-ма души актьори на щат, от които 48 бяха жени. От тях само 15 играеха. И когато Бранко Плеша постави пиесата „Сборен пункт”, в която имаше 15 женски роли, но да ги умножим по две, защото имаше и дубльори, Дико си хвърляше шапката и викаше: „Ура, 30 жени играят!”.
Нямаха роли за всички, имаше артистки, които 6-7 години не бяха стъпвали на сцената, а се водеха на щат в Народния театър. Юрий Ангелов играеше от пиеса в пиеса, Стефан Данаилов също заедно с още няколко, а в това време другите, без да играят, си вземаха заплатите.
– Имате ли обяснение защо липсва спомен за страхотните актьори – повечето от тях със звание народен артист, които играеха в Народния театър, все пак в онези години, които не са толкова далечни, наистина имаше славни роли и постановки, станали емблематични за българския театър?
– Зададох въпрос на един нашумял артист сега, няма да му споменавам името. Ставаше въпрос за моето пътуване с Радана в САЩ, Канада и Бразилия. Питам го: „Знаеш ли Георги Раданов?”. „Не си го спомням”, ми казва той, представяте ли си? А този „звезден” сега актьор не е на 19 или 20, а е на 47 години?! Георги Раданов, който е играл 45 години в Народния до 1990 г. (той почина 1991 г.), играеше редовно. А този, „звездният”, е бил 7-8 години вече артист. И това не е само за Георги Раданов, а и за много други.
– Защото духовността вече е скъсана? Кои други имате предвид?
– През октомври 1995 г. съм на летището в София – изпращам колежката ми Йонка, която си заминава за Америка. В един момент зад мен се чува глас: „Кольооо…”. Беше Гец, веднага го познах. Изпращаше сина си за Лос Анджелис. Почти ми нареди като приятел да дойда на другия ден на „Раковски” 108 и да гледам постановката на театър „Барбуков”, в която той играеше, „Хотел Плаза, Ню Йорк”. С него бяха още Кольо Анастасов, Мария Стефанова… Отиваме с моя внук, тогава около 17-годишен, и сядаме на втория ред. Като свършиха, ние им ръкопляскаме, те обаче ръкопляскат на мене. Представяте ли си?
– Гец беше великолепен актьор. Но той изгоря точно на сцената. Какво точно се случи?
– При гостуването на театър „Барбуков” в Стара Загора през март 1996 г. Гец получи инсулт по време на игра на сцената. Кольо Анастасов веднага го хваща за ръка, следва спешно транспортиране в ИСУЛ. Всеки ден говорех с една моя близка сестра от болницата и се осведомявах за състоянието на приятеля ми. Така няколко месеца. На 1 септември 1996-а бях във Виена и с приятели седях в прочутата сладкарница „Моцарт”. Тогава вече имаше мобифони. Както правех всеки ден от няколко месеца, отново набирам да се осведомя за Гец. Оттам обаче чувам страшната вест – Гец почина!
Още на другия ден се върнах в София. В момента, в който отключвам входната врата на жилището ми, чувам как телефонът звъни на пожар. Вдигам бързо – отсреща Цена, съпругата на Гец, която не знаеше, че аз вече съм узнал страшната вест. „Кольо, няма го вече, отиде си твоя голям приятел, за когото ти беше Странджата…”. Само това успя, милата, да ми каже. Почти шест месеца в кома преживя Гец – от март до септември. Голяма личност! Изключителен талант и великолепен човек. Няма да го забравя как се смееше и викаше: „Кольооо, Мамалев е болен. Докато водата дошла до него по душа, той изстинал и се разболял“. Ей такива работи се майтапеше. Те бяха страхотни личности – и Кабакчиев, и Чапразов, и Асен Миланов…
– Разказали сте толкова истории с известни личности, но не се знае каква е вашата семейна история…

– Семейството ми е от Петрич, беше патриархално, но заможно. Живеехме в огромна къща 21 души – четири апартамента, четири летни кухни, а отдолу четири магазина. Дядо ми е основал първия магазин за кинкалерия и галантерия, а баща ми е направил единствения за времето си магазин за брашно и зърнени храни в Петрич. Домът ни беше толкова забележителен, че на 6 април 1941 г. германците евакуираха цялата фамилия и в него се настани Щабът на германската армия на Балканите начело с фелдмаршал Лист. През септември 1944 г. обаче пак опразниха къщата ни – този път за щаба на Седма рилска дивизия. Преживяхме това и за трети път – на 1 август 1950 г. Тогава през нощта, още докато спяхме, милиционери от Видин с насочени пистолети ни разбудиха с викове: „Ставайте веднага! И си вземете за 2-3 дни дрехи и нещо за ядене“. Изселиха ни в Твърдица…

– Разбрахте ли какво стана с голямата Ви къща, в която сте живели в Петрич?

– Ооо, комунистите веднага я бяха взели за свои цели – настанили там Околийския комитет на БКП. Така домът на Антикаджиеви набързо станал партиен дом. Къщата за трети път беше сменила обитателите си, и то задълго – до 1991 г. в нея години наред беше Районният комитет на БКП.

– Толкова години живеете сред най-обичаните и най-големите български артисти от различни поколения. Какво най-важно смятате, че Ви е дало общуването с тях?
– Живял съм и при цар Борис, после при Георги Димитров, при Вълко Червенков и при Тодор Живков. Сега живея през времето на т.нар. демокрация. Мога да ви кажа какво кога е било добре и кога не е. Но най-важното, което общуването с тези големи личности ми е дало, е усетът да преценявам хората. Много рядко съм се лъгал в преценката си за хората, знам кой колко струва. Защото на този свят освен семейството съществуват само две неща – здраве и приятели, всичко друго е ала-бала. Най-важното е, че не бива да бъдеш предател – като обещаваш нещо, да знаеш, че трябва да го изпълниш.

По материали от epicenter.bg

Коментар с Facebook

loading...

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *