Петър Михайлов от Ощава: Обесиха баща ми като горянин, живях като белязан, син на враг на народа, не ми разрешиха да уча, дори ловец да стана, добре че случих на жена, та животът ми влезе в релси

Петър Асенов Михайлов е роден 1942 г. в пиринското село Ощава. Седемгодишен остава сирак – баща му Асен Михайлов е обесен в затвора в Горна Джумая 1949 г. заради участието му в горянската чета, действала из Пирин планина 1947-1948 г., известна като Бандата на Герасим Тодоров.

Изживява трудно детство и младост като син на „враг на народа”. Семейството си създава с девойка от Банско, Райна, и с нея е щастлив да отгледа три дъщери – Валентина, Мария и Йорданка. Радват се на внуци и внучки – Райна, Христо, Петър, Методи, близнаците Владимир и Владислав и на правнучетата Майкъл, Георги, Никол и Алекс.

Работил е като строител, пощаджия в Благоевград и миньор. Сега като пенсионер, а най-голямата му мъка е, че никога не може да събере по какъвто и да е повод цялото си семейство, че се е пръснало от Благоевград до Лондон.

– Петре, наскоро ти и брат ти Ангел организирахте възпоменание на баща си Асен Михайлов по случай 70-годишнината  от обесването му. Защо и какво се е случило през 1949 година в затвора в Горна Джумая?

– Дълга и тъжна, а и страшна е тази история. Тя бележи житейските съдби на много семейства, а и на нашето. След така наречената народна победа на 9 септември 1944 година и в нашето село Ощава, а и в съседните Влахи, Стара Кресна, пък и навсякъде се утвърждава власт на Отечествения фронт /ОФ/, а реално тази власт се упражнява от новоизградени организации на Българската комунистическа партия /БКП/. Втората световна война току-що е приключила и е пълна голотия и глад. Властите въвеждат купонна система за всичко, що се яде, дори и на хляба. Манифактурните стоки се раздават като нарядни стоки на населението по разпределение на комитетите на ОФ и, естествено, изборът на късметлиите най-често е при членовете на БКП и на ръководството на ОФ. Това започва да ражда недоволство и то намира израз и във въоръжен конфликт. Началото му слага Герасим Тодоров от съседното село Влахи, който излиза из Пирин планина. Скоро е последван от други недоволни и се сформира чета. Към четата се присъединяват и други недоволни от Ощава, а сред тях е и баща ми Асен. Четата се разраства и става голяма грижа за властите. Това бе от 1947 до пролетта на 1948 година. И властите започват да търсят начин да я унищожат. Влиянието на четата расте, симпатизира й голяма част от местното население, намират се помагачи и ятаци. Така е до февруари 1948 година. През март месец милиционерските части блокират всички селища от Сандански до Брежани, а и тези из долината на Струма. И четата, известна впоследствие като Бандата на Герасим Тодоров, е разгромена. Тогава така известният Народен съд издава множество присъди, включително и смъртни, и доживотни. Смъртна присъда имаше и за баща ми и той бе обесен 1949 година в затвора на Горна Джумая.

– Имаш ли спомени как беше разгромена четата?

– Много смътно. От каквото помня и от каквото съм чул, всички селища из Кресненско, Санданско, че и в Симитлийско и откъм района в част от Местенско са били блокирани от милиционерски части, ръководени от Антон Югов. Специално за Ощава знам, че живеещите в махалите, а те са повече от 10, са принудително изведени от домовете им заедно с домашната им стока и отведени в селото. Така е било и в другите селища. В Ощава, който е имал роднини, е бил настаняван в техните къщи, а други са карали както дойде. Ние живеехме в махала Германци, намираща се на около 3 км от Ощава. Знам, че през деня се разрешаваше движение само до магазина или до някоя близка кошара за овце, кози или говеда. В нощните часове не се разрешаваше движение дори до съседна къща.

– Как се отрази на семейството ви?

– Не питай мен. Мама, Бог да я прости, ако има грехове, най-добре знае. Пет деца, дето се казва, й бяхме до глава. Имаше и малко отмяна, че родилите се преди мене Иван, Надежда и Мария бяха вече към юношество, но аз си бях хлапак на 6 години, а последвалият ме брат Ангел си беше съвсем бебе. Казах вече за купонната система, нарядното разпределение на манифактурни стоки и ако човек сам не си произведе нещо земеделско и животинско, се обричаше на глад. Да, ама за да се произведе нещо, се иска оран, копане, тичане по животни, а нашите ръчички все още бяха слаби, та почти всичко се стовари на мама.

– Как е заловен баща ти?

– Ами тате не е бил злобен човек. В гората са го пратили неправдите, извършвани по онова време, а е имал и малка кръчма и властите са искали да му я конфискуват. Като се прави милиционерска блокада, се блокират не само селищата, но и цялата планина и така четата е обречена не само на преследване, но и на пълен глад. Като нямало накъде да се върви, четата се саморазтуря и повечето от четниците сами се предават на милиционерите. Така е постъпил и баща ми. И въпреки че и преди да отиде в четата, а и при престоя му там, не е направил нищо, за което може да се търси жестоко наказание, след арестуването му е подложен на много инквизиции в затвора в Сливен, а и в затвора на Горна Джумая до обесването му.

– Как премина твоето детство и юношество?

– С много несгоди. На 6 години пасях овце и кози, що ги имахме, помагах на мама при низане на тютюн, нещо из къщи, грижех се и за малкия ми брат Ангел. В чудо се е видяла мама, но все пак успя да ни изучи донякъде, та и аз изкласих, като завърших основно образование. Поотраснах и взех да разбирам така по-различно нещата. Все си бях с понижено самочувствие, че бях нещо като белязан, а и как иначе, като в мен виждаха дете на „враг на народа”.

          Добре все пак, че избягах от Ощава. Отидох в София, кандидатствах в училище за парни машини, но досието ми ме е следвало и не ме приеха. Прекарах няколко години на каквото дойде и възмъжах за войник. Но войник не станах, че ме изпратиха в Трудовите войски в едно поделение в Гудислав, при жп гара Лакатник. После съдбата ме събра със съпругата ми Райна в Ощава. Създадохме си семейство и нещата малко потръгнаха. До нас се наредиха трите ни дъщери, ама все нещо като че не беше в реда си. Но намери се решение – отидох да си търся късмета в Благоевград. Главната причина беше, че децата растат, трябва им учение, а бях все в паричен недоимък. Тогава в Благоевград се строеше много и все се търсеха строителни работници. И започнах да чукам пирони по кофражи, да отливам бетон, да правя мазилки.  Като строител изкарах 7 години.

          Строителството взе да ми понатежава и взех, че метнах през рамо една голяма пощенска чанта и разнасях с нея вестници, писма и други пратки. Дъщерите ми така взеха да момуват и разходите растяха. Решението намерих, като станах миньор, и то цели 8 години.  И така дойде време за пенсиониране. В тези ми трудови години в Ощава си пазехме къщата и имоти, но със съпругата идвахме като гости, а не като сайбии. С пенсионирането всичко се промени. Сега тук си гледаме старините, отглеждаме зеленчуци, някоя домашна животинка, каним редовно децата, внуците, че и правнучетата вече да ни погостуват, да ги почерпим, да ги поаризаме по нещо за по път, ама челядта вече е голяма и лошото е, че е невъзможно да се събира на един път, защото е по разни работи, пръсната от Благоевград до Лондон.

– Ще те запитам и за паметника в центъра на Ощава. Знам, че е изграден по идея на теб и брат ти Ангел, а и с ваши средства. А защо?

–  Преди всичко го направихме с мисъл като една почит към баща ни, а и към всички, що са имали смелост да изказват недоверие към действията на някогашните власти и да защитават своята правота и с оръжие в ръце из горите на Пирин, както са го правили по-рано тукашни люде по време на Кресненско-Разложкото въстание, а по-късно и поборници, водени от войводата Яне Сандански и както в ония времена, така и по времето на тате, някои са платили много скъпо – с живота си.

Направихме паметника като едно място за почит към всички, борили се срещу злото и несправедливостта. И мисля, че целта е постигната. Така се потвърждава и от честите случаи на организирани чествания по повод на годишнини от станалите събития, каквото бе и по случай 70-годишнината от обесването на тате. Друг повод да си мисля, че паметникът има свое място, е, че на него почти винаги има оставени цветя, което означава, че се намират хора, за които е предизвикал някакви поклоннически чувства.

– Ами параклисът в обезлюдената вече махала Германци, където е минало детството ти?

– Ами на най-горната част на махаличката имаше и сега си я има една група вековни дъбове. Мястото е старо оброчище, с посвещение на Свети Петър и някога там на Петровден се правеха празненства – с печени агнета, баници, погачи и всички от махалата, а и от други махали, сядахме на обща трапеза. Като опустя махалата, се забрави и оброчището „Свети Петър”. Нещо взе да ми става тъжно, взе да ме чопли и веднъж си викам: „Петре, защо не направиш там един параклис, който да напомня, че някога на този баир къщи е имало, хора са живеели и място са имали за веселие? Абе, Петре, ще мине фермер, я земеделец, я животновъд, турист някакъв и като види параклиса ще спре, ще запали свещичка, па може и един кръст на чело да направи”.

          И речено-сторено. Купих цимент, отляхме плоча, набавих циментови колове и оградна мрежа, купих и параклис. И стана. С транспорт и някои други неща ми помогна и потребителната кооперация в Кресна, която знае се, че е била основана 1923 година в Ощава и е била първата кооперация в някогашната Мелнишка околия.

– Ами чешмата в Ощава?

– Не я правих сам. Хванахме се със зет ми Илиян Янков. Чешмата е циментова, облепена с мраморни плочки, има водопойно корито. До пътя е над църквата „Св. Тодор Тирон”. Минават доста хора край нея. Рекохме си със зетя: „Абе що да не направим един аир – човек ще мине, добитък ще наведе глава над коритото”. Пък и хубава стана чешмата.

– Малцина са хората, такива като теб, които и в такова време на криза и оскъдици се наемат да правят нещо не за себе си, а така за общото. Как си го позволи?

– Ами мен труд, какъвто и да е, не ме плаши, че съм му свикнал. Пък що се касае до средства, то те на никого не стигат и при вече клонящ към 80-те ми години живот не съм срещнал човек, който да каже, че са му много парите, що има. Аз лично не се оплаквам, че пенсията ми е от височките, че съм бил и миньор, та като взех да правя това, не се видях в оскъдица и глад. По-важното обаче за мен си остана, че направих това с разбирането, че правя добро за всички.

– Защо се върна в Ощава, а не си остана в Благоевград?

– Можехме с баба Райна да си бъдем и в Благоевград. Не сме го забравили града, че там ми е част от семейството – деца, внучета и правнучета. Друга част от семейството е из Лондон, но и те си имат жилище в Благоевград. Ходим им с Райна често на гости, но по-добре си ни е в Ощава. И да си го кажа направо – Ощава в природно отношение си е Божи рай. Потвърждава го и името, което се предполага, че идва от думите „хош – хава”, което значи добър климат. В Ощава няма автомобилна шумотевица, въздухът е чист, пирински, кристален. Малко ме чопли, че сме разделени с челядта, но още писателят Елин Пелин е прозрял, че времето на „Гераците” си отива.

– Какво прави сега Петър Михайлов?

– С баба Райна се радваме на тишина и спокойствие и на пенсионерски старини. А и на здраве – не сме забравени от Бога. И работим – имаме си лозе, асми в двора, овошки, зеленчукова градина. Тачим и животинки – имаме си кокошки, прасенце си гледаме, някоя козичка. Много тачим животните. С баба Райна като ги храним, или по какъвто и повод като сме при тях, си разговаряме. Струва ми се, че всичко разбират, но само не могат с думи да отвърнат. Благи душички са – при тях няма алчност, злоба. Мразя обаче дивите хищници. Още от дете ги мразя. Особено вълците. Като ходех пастирче, все ми се струваше, че зад всеки храст се крие вълк.

– Не стана ли ловец, та да им се отпукаш?

– Абе прииска ми се, че в Ощава кажи-речи всеки мъж е и ловец, а и не е без слуки. Не станах, че като син на „враг на народа” не ми се позволяваше да имам пушка, а пък сега вече и мерак нямам.

– Работиш много, а с теб и съпругата ти Райна. А не мислиш ли, че така да си седиш в някое кафене ще е по-добре?

– Не мисля, пък и в Ощава кафенето си е едно, и то е почти без хора. За мен работата е нещо като Божи дар, тя е смисълът на човешкия живот, че без труд нищо не се сътворява. Работим си каквото можем, доволни сме, пък и производството с наш си труд винаги е по-сладко… Да ти кажа честно, с баба Райна кажи-речи освен за сол, захар и брашно, за друго магазин почти не знаем.

– Доволен ли си от житейската си съдба?

– Ами с малки изключения от детство и юношество, нещата влязоха в добри релси. Е, ако тате не беше обесен, може и съвсем друго да е било и най-вероятно още по-добро. Но не се оплаквам. Случих и на съпруга – Райна се оказа точно за мен, като по мярка ми дойде и в работа, и в мислене, дето се казва в пословицата „Търкулнало се гърнето, че си намерило похлупака”.

– Какво е за тебе животът?

– Шанс, късмет. Можело е и да ме няма. Можело е животът ми и по-рано да е свършил, че съм паднал в голяма варница и видели хора и ме измъкнали. Земя ме е потрупвала при изграждане на водопровод, но пак видели хора и ме измъкнали…

– Какво очакваш от идното?

– Почетна старост.

– На 77 години си. Още ли не е дошла?

 – Ами струва ми се, че е наблизо, но не е при мен. 

– И какво искаш занапред?

– Ръцете ми да държат мотика, а не бастун, и с баба Райна да се радваме на тези, които са след нас.

БОРИС САНДАНСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *