Завиждам на хората, че живеят живота си сякаш няма страдание и смърт, с които ние се сблъскваме всеки ден * В 28-г. си кариера съм имала тежки, но и куриозни ситуации, които няма как да забравя
Мария Гошева е старша сестра в отделението по ортопедия и травматология на благоевградската болница ПУЛС. Завършила е Медицинския колеж в Благоевград, бакалавър е по „Управление на здравните грижи“ в софийската Медицинска академия и магистър по същата специалност в плевенския Медицински университет. Кариерата й е в едни от най-тежките болнични отделения – по реанимация, ортопедия, урология, наврохирургия. Преди 4 г. влезе в политиката и бе избрана за общински съветник от листата на коалиция ПП ВМРО-Българско национално движение в местния парламент на родния й Благоевград, а на парламентарните избори през април бе в кандидатдепутатската листа на коалиция ГЕРБ-СДС. С Мария се срещаме два дни преди професионалния й празник – Световния ден на сестринството. Признава ми, че нейната среща с професията била като любов от пръв поглед, която с годините става все по-дълбока. Ведрият й поглед и непринуденост топят дистанцията, а усмивката в очите й потъмнява само когато говори за нещата, които я натъжават. Трудно е да говориш с Мария Гошева на „Вие” заради усещането, че си с приятел от детинство или роднина, с когото не си се виждал отдавна и имате много за приказване.
– Мария, кога за пръв път мина през ума ти мисълта, че не е трябвало да избираш професията на медицинска сестра?
– Никога не съм чувствала, че не съм на мястото си. Имала съм моменти да се усещам изхабена, уморена, да имам нужда от почивка, но и през ум не ми е минало, че мога да упражнявам друга професия, или моята, но в среда, различна от болничната. Всъщност първото ми работно място беше в детска ясла, но от мига, в който попаднах в болнична среда, тя ми пасна точно по мярка и никога не съм имала желание да я променя.
– Как си избра професията?
– Случайно, всъщност тя ме намери. По диплома съм строителен техник, завършила съм Строителния техникум. Точно преди дипломирането ни в края на учебната година ми се случи по-дълго боледуване и пропуснах почти цялата кандидатстудентска кампания. Приемните изпити, на които можех да се явя, защото бяха по-късно, бяха в Медицинския колеж в Благоевград. Кандидатствах с нагласата, че на следващата година ще се преместя в университет. Никога няма да забравя, бяха ме приели и в ХТИ, и седим в кухнята на масата с татко. Питам го какво да правя, а думите му няма да забравя: „Чедо, ако ме слушаш, запиши се за медицинска сестра. И война да стане, без работа няма да си и винаги ще бъдеш полезна“. Шокира ме, че спомена за война, но го послушах и попаднах на мястото си. Тази година стават 28 години от завършването на колежа, а както виждаме, войните също се оказват „на крачка“ от нас.
– Спомена, че първата ти работа е била в детска ясла, защо я смени?
– Всяко място си има специфики. За да ангажираш вниманието на малките деца, е нужно повече творчество – да им пееш, да рисуваш, да ги забавляваш… Обичам децата, но това не беше моето място, този тип творчество не е моята сила. Човек трябва да знае какво може и какво не може, ако иска да е силен.
– Но работата в ясла е мечта за всяка жена с регламентираното работно време, почивни дни и относително спокойствие…
– Не мога да си представя, че работата ми няма да ме изпълва и ще я върша ей така, през пръсти. Убедена съм, че непрекъснато трябва да се стремим към хармония и развитие, утре да сме по-добри от днес. В 3-те месеца, когато работих в яслата, ходих при детски учителки да науча от тях добри практики, но щом се откри място по заместване в реанимация, веднага се преместих.
– Обясни ми защо предпочете нощните дежурства и напрежението в най-тежкото болнично отделение?
– Бях млада и исках да се докажа в професията, да я овладея в най-висшата й форма.
– Не те ли беше страх от челен сблъсък с човешката драма на болничното легло?
– Не съм изпитвала страх. Обичам да предизвиквам себе си и винаги ще съм благодарна на съдбата, че ми даде този шанс и аз не го изпуснах. Тогава отделението по реанимация беше истинска школа, там придобиваш знания и умения, за които нормалните хора дори не подозират. Осъзнаваш, че отговаряш за живота на пациента и нямаш право на грешка.
– Не е ли твърде тежка тази отговорност?
– Разбира се, но и следата е много дълбока, когато веднъж усетиш, че можеш да я поемеш. Защо мислите, че толкова хора работят в тези тежки отделения? Защото там се чувстват значими, на мястото си, че това, което правят, има смисъл за друг човек, и се чувстват удовлетворени.
– Разкажи ми случаи от практиката ти, които ще помниш винаги.
– Много са, бих казала, че са ежедневие в нашата професия. Помня много тежко дежурство в ортопедия преди 20-ина години. Докараха шестима, пострадали при катастрофа, бяха албанци. Четирима спасихме, двама бяха починали по време на транспортирането. На другия ден санитарката идва притеснена, защото саковете, в които слагахме багажа на тези хора, били пълни с пари. Разбирате ли, концентрирани да спасим човешкия живот, никой от нас дори не беше видял банкнотите.
Друг тежък случай, пак при катастрофа, имахме в неврохирургия. Една пациентка, още помня името й – Златка, беше с много тежка черепно-мозъчна травма. Два пъти я оперираха д-р Кавраков и националният консултант проф. Каркеселян, когото викаха в извънредни случаи, но я спасихме.
Много пациенти забравям и често ме спират хора, благодарят ми, а аз не ги познавам, но чувството, че си бил полезен, не се забравя, а и никой не може да ти го отнеме.
– През последните години зачестява агресията към медици от пациенти и техни близки, била ли си в такава ситуация?
– Не, но хората стават по-лоши. Сетих се, веднъж в мутренските години ни вадиха пистолет в манипулационната в 2 часа през нощта. Идват двама мъже, единият с травма на ръката след пиянски побой. В отделението сме с д-р Спасов, за консултация беше дошъл и неврохирургът д-р Буховски. Д-р Спасов започва да шие пострадалия, но го прави бавно и прецизно, а придружителят, влязъл с приятеля си в манипулационната, извади пистолет и крещи на лекаря да действа по-бързо. Някак се измъкнах от стаята, тичам при д-р Буховски за помощ, а той, с типичен лекарски хумор, невъзмутимо ми казва: „Ако не го прострелят в главата, нямам работа в манипулационната“. В този момент се появи д-р Вълчев (голям специалист беше), влетя със замах в манипулационната и изгони придружителя с пистолета, който така се стресна, че се спихна като спукан балон.
Друг куриозен случай имахме с пациент със счупена подбедрица, който избяга от отделението, като се спусна от третия етаж по улука. Беше неделно дежурство в ортопедия, д-р Сивиков беше дежурен. Стори ми се, че пациентът може да направи делириум, и докато го казвах на лекаря, болният се заключи в бокса, където разливаме храната за пациентите, взе нож и се опитва да си махне гипса. Колежка тръгна да влиза през отвора на шублера, за да отключи, но я спрях, защото беше твърде опасно, и звъннах на тел. 112. Докато дойде полицията, пациентът излезе на парапетчето на прозореца, оттам по улука (беше зимата) се спусна от третия етаж. Намериха го да седи на земята и да продължава да човърка с ножа гипса в опит да се освободи от него.
Какво ли не ни се е случвало! Много работехме, наистина много, но времената бяха други. Сега ортопедията е съвсем различна, животът е различен.
– В кое отделение работата ти е била най-тежка?
– Не мога да кажа. В оперативните отделения навсякъде е тежко, но хубавото е, че в тях човек идва, ти му решаваш проблема и той си тръгва здрав. За разлика от хронично болните, в оперативните отделения има динамика, там на пациентите бързо им се е случило лошото, светът и ежедневието им са се сринали за миг, преминават през труден етап, но всичко след това отново си идва на мястото и като получат правилното лечение и мине оздравителният процес, отново са здрави. Може би затова изпитват чувство на признателност към нас.
– Случвало ли ти се е пациент да умре в ръцете ти?
– Хубавото на оперативните отделения е, че там пациенти рядко умират, изключвам неврохирургията, но, да, случвало ми се е много пъти и това са най-тежките моменти в работата ни. Смъртта е много тежко, тъжно събитие.
– Нямаш ли изградена защитна „завеса“, която да „пускаш“ в такива случаи?
– Има, разбира се, но въпреки че починалият не ти е близък и емоционално не си обвързан с него, както роднините му, за всички е много тежко, когато се случи. В такива случаи е нужно време, за да се съвземеш, а реакциите са несъзнателни – или ставаш хиперактивен, или се затваряш и чакаш да просто да премине, и често сълзите сами се стичат по лицето ти.
– Високият адреналин на работа под непрекъснат стрес не ви ли изхабява много бързо емоционално и физически?
– Ние сме деформирани и не сме като останалите хора. Приемаме живота по различен начин и осъзнавам това, когато съм извън професионалния кръг – със съученици, колеги общински съветници… Улавям се, че им завиждам, че живеят живота си сякаш няма страдание и смърт – същите, с които ние се сблъскваме всеки ден. Мисля, че едно от важните неща за всеки човек е да бъде позитивен, и съм забелязала в практиката си силна връзка между състоянието на духа и физиката, като при пациентите, изпълнени със страх и недоверие, по-често се случват непредвидени ситуации и усложнения. Затова се опитвам да внуша позитивизъм на пациента още при първата ни среща, докато се поздравяваме. В нашата работа е много важно да усетиш човека отсреща още в първите секунди и да прецениш как да подходиш към него, за да се отпусне, да не се дразни и да е спокоен, за да работим и ние спокойно.
– Значи не е преувеличено твърдението, че всичко има значение в живота ни, дори думите и мислите с енергията, която носят?
– Абсолютно! За жалост хората стават все по-груби в общуването и това ми прави впечатление, деца държат отвратителен език на родителите си, син или дъщеря нагрубяват възрастните си баща и майка… Как да искам такива хора да се отнасят добре към мен?! Най-лошото е, че хората станаха изключително взискателни към другите и никога към себе си. Като влизат в лекарския кабинет, не се запитат: „Защо се доведох до това състояние?“. А най ме е страх от онези, дето идват учудени: „Хапче не съм пил през живота си, не знам сега какво ми стана“. Не е пил, защото не е ходил на лекар, не е бил проследяван, не знае какво се е случвало в неговия организъм и в един момент проблемите, които е неглижирал, толкова са се натрупали, че настъпва криза.
– Съветът ти е да ходим редовно на профилактични прегледи ли?
– Съветът ми е да си следим здравето, без да се вманиачаваме, защото и другата крайност – все да ходят по лекари, е неприемлива. Имали сме случаи хора да изискат да им се направи ненужна операция, защото прочели някъде или някой им казал, че ще им се реши определен проблем, без да си дават сметка, че всеки организъм е различен.
– Като специалист по здравни грижи с 28 г. опит си наясно с проблемите в системата на здравеопазването, защо не се случва прословутата вече реформа, започната преди повече от 10 г.?
– Фактът, че сме на първо място по смъртност в Европа, е ужасна атестация за нашето здравеопазване и не е тайна, че то е изключително неадекватно.
– Навремето на един от блоковете на Медицинска академия в Студентски град имаше шеговит лозунг „Нито един пациент, умрял без лекарска намеса“, постигнахме ли го?
– Май вече да. И първата причина е, че специалистите по здравни грижи – сестри, акушерки, рехабилитатори, лаборанти, сме изключително малко. В цялата страна сме 24 000, здравната ни система има нужда от 60 000 здравни специалисти, като санитарният минимум, за да съществува системата, е 35 000. Данните са от регистрите. Една от причините да вляза в политиката е, че искам да популяризирам нашата професия, която е много достойна, не само хуманна, но и много тежка и физически, и психически. Управниците ни решават проблемите в здравеопазването по много странен начин, преди време имаше разписани медицински стандарти с ясна формула за броя на медицинските сестри в различните отделения съобразно броя на пациентите и лекарите, за да има качествени здравни грижи. И тъй като този стандарт стана неизпълним по обективни причини, политиците ни просто го премахнаха. Премахнаха и акредитацията на здравните заведения, оставиха само акредитацията на учебните. Проблемите се „решават“ по най-неадекватния начин – като се премахнат правилата, за да не се нарушават. Да не говорим, че от тези 24 000 здравни работници 1/3 са пенсионерки, а другата 1/3 са в предпенсионна възраст. Признавам си, аз се страхувам, че когато остарея, мен няма кой да ме гледа при нужда.
– Ниското заплащане ли смяташ, че е основната причина професията на среден медицински специалист да не е сред предпочитаните в България?
– На първо място е заплащането, изключително много кадри заминават в чужбина и работят там при други условия.
– Какво трябва да се направи?
– Ако политиците ни не могат да осигурят на хората фундаменталното им право на живот и здраве, значи тотално не си вършат работата. Системата трябва да бъде обезпечена и подредена. Националната стратегия по здравни грижи се прави от 10 г. и още не е готова, да не говорим да се приеме.
– Защо?
– Защото в здравеопазването има много пари и много интереси, затова никой не иска системата да е подредена.
– Как се случват нещата в другите държави?
– С политическа воля. Там отдавна тези правила са приети и се случват, макар и мудно. Затова при тях всичко е канализирано и пациентът получава грижи, за да има не само дълъг, но и качествен живот. При нас всеки сам е принуден да се бори и да намира начин да решава проблемите си с лични контакти, вместо да има регламент и официален алгоритъм за поведение при различните заболявания, което ще направи ефективна здравната грижа. За съжаление не виждам как тук това може да се случи скоро.
– Защо продължаваш да работиш в България и не си заминала в чужбина да практикуваш професията си?
– Заради корените и семейството ми. Не мога да си представя, че ще съм далече от близките ми, от приятелите ми, ако щете – от комшиите. За себе си съм разбрала, че не съм за чужбина, защото там ги няма хората, които обичам и с които искам да общувам.
– Ако детето ти избере да се реализира в чужбина, как ще реагираш?
– Не проектирам емоциите си върху него и не бих го спряла да върви по пътя, който сам избере.
– Защо все пак тази 24-хилядна армия от медицински сестри, рехабилитатори и лаборанти, колкото и малка да е, продължава да работи в България – въпреки системата или напук на системата?
– Защото обичаме България. На някого може да звучи странно, но има и хора, които си обичаме родината и ще останем тук напук на всичко. За мен животът е непрекъснато доказване и борба за усъвършенстване. Трудът определя човека, ние по това се различаваме от другите биологични видове, че можем да творим и да създаваме с мисълта си.
Не знам защо напоследък толкова народ намрази труда и не иска да работи. Елементарен пример ще ти дам – наскоро пуснахме обява, че търсим операционна сестра, и близо половин година нямахме кандидат, а на обява за секретарка само за 2 дни се събраха 18 молби, това нормално ли е?!
– Несравними са двете позиции все пак. Дефицитът на кадри може би ви прави по-търсени и по-ценени?
– Имам надежда, защото напоследък идват нови колежки и засега остават, а специално в нашата болница финансово сестрите сме по-добре от колегите в страната. Факт е, че където и да отидем, все се появяват бивши пациенти, благодарни и признателни хора, които ние отдавна сме изтрили от паметта си, но те нас – не. Помогнали сме им и сме им дали надежда в тежък период, когато са нямали сили, може би и вяра. Това е наградата за работата ни.
Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА
