Последният мохикан на борбата в Дупница Виктор Бонев: От 24 години тренирам деца, мои възпитаници са олимпийски медалисти, европейски и световни шампиони, при първото му излизане на тепиха цял ден наливах с вода и боза Йоан Спасов, за да удари кантарът 26 килограма

Виктор Бонев е роден в Дупница през 1964 г. Завършва Механотехникума в родния си град и се записва в НСА, профил борба. Завършва през 1992 година и се връща в Дупница. По това време борбата като спорт е замряла в Дупница и Бонев създава клуб по борба в столовата на бившия тютюнев склад зад спортната зала. Купува оборудване и започва да тренира младежи от града. От тази зала излизат силни борци, които са гръбнакът на националния отбор по борба на България и печелят медали на европейски и световни първенства. Всички те, както и съгражданите му, и досега го наричат Бате Вики или “тренер”.

– Здравей, Вики! Двама от твоите възпитаници получиха почетни награди от кмета на Дупница Методи Чимев за голям принос в спорта. Какво е чувството, което изпитваш?
– Гордост. Кирил Милов и Даниел Александров тръгнаха към големия спорт от моята тренировъчната зала и израснаха на тепиха. Те са част от националния отбор по борба и печелят медали за България.
– А теб кой те запали по борбата?
– Аз не знаех нищо за този спорт. До 8 клас учих в ОУ “Евлоги Георгиев”. В 3 клас се записах да тренирам гимнастика. Бях пъргав и издръжлив. Всяка свободна минута тренирах. Бях в 6 клас, когато в училището дойде един мъж и ни огледа в час по физическо. След часа се приближи до мен и ми рече: “Ела при мен да тренираш борба. От теб ще стане добър борец”. Аз му казах, че нищо не зная за борбата, но той настоя и му обещах да отида вечерта на тренировка, но не отидох. По едно време някой почука на вратата, баща ми отвори и влезе треньорът. Оказа се, че се познават с баща ми, и тогава научих името му – Костадин Няголов, основателят на борбата в Дупница. Заведе ме той в училището, където беше имаше тепих, и аз започнах тренировките. Два пъти си чупих едната ръка, но не спирах да тренирам, тичах, правех лицеви опори с едната ръка. Запалих се по борбата. Ходех по състезания, печелех медали…
Оттам тръгна любовта ми към борбата и 27 години не съм спирал да тренирам деца по борба. Такси никога не съм събирал на децата, които тренирах през годините. Първите три години, след като започнах треньорската дейност, получавах заплата. Тогава вземах по 60-70 лв. месечно. И оттогава работя без заплата. Работя като учител по физкултура и така се издържам. Със собствени средства закупих оборудване, за да тренират борците. В малката зала, в която съм под наем, вземам символично по 1 лв. такса. Така плащам наем 300 лв. на месец за помещението, ток, вода… И в момента тренирам деца, водя ги на състезания.
В Дупница се навъдиха клубове по борба ментета. Децата си плащат за тренировки, но не ходят по състезания. Клубовете получават субсидии от общината наравно с моя клуб. Тази година ми отпуснаха 2100 лв., но ми дадоха само 1000. Закъде по-напред да ги използвам – за наем, за консумативи, да водя деца на състезания ли, но се справям.
– Да те върна назад във времето. Как започна треньорската ти дейност? Къде започнаха първите ти треньорски стъпки?
– Когато започнах треньорската си дейност, борбата в Дупница беше замряла. Тогава треньор беше Станко Станков /б.р. треньор на Пламен Галев и Ангел Христов-Геле/, беше отворил собствен бизнес и нямаше време за тренировки. Оборудвах едно помещение с изкъртен под, прогнили тавани, използвано за столова към един от тютюневите складове в Дупница, със собствени средства купих необходимите уреди и така започнах. Оттам тръгна пътят в борбата за Даниел Александров, който е в националния. Той започна да тренира в категория до 42 кг, беше едно от най-сериозните деца. Не отсъства нито веднъж от тренировка. Идваше и при минусови температури през зимата. Беше сериозен спортист още от малък. Когато нямаше други деца, тренираше с мен. Две години, в 6 и 7 клас, тренира при мен и след това отиде в Самоков. Той спечели два бронзови медала на две европейски първенства. През 2016 година взе бронзов медал на Олимпийските игри. На него разчита националният отбор по борба за квота за олимпийски и европейски първенства.
Кирил Милов, който спечели второ място и единствен донесе сребърен медал за България от световното първенство в Унгария, дойде в залата в четвърти клас и тежеше 38 кг. На него изобщо не му се идваше на тренировки. Предпочиташе да играе навън, а не в залата. Много му се отдаваше футболът. Ходил съм у тях да го търся, за да идва на тренировки. В 5 клас го заведох на изпит в “Левски”. Там събра очите на всички треньори с гъвкавостта си. Излезе първи на всички дисциплини. Треньорката на Ивет Лалова като го видя, веднага го поиска за леката атлетика. От място Кирил скочи 2,15 м. Останалите деца стигаха до 1,20-1,50. Тя упорито настояваше, но аз не можех да взема решение вместо родителите му. Беше приет в “Левски” и в момента е в националния отбор.
Първият състезател от клуба, станал шампион по борба и трети на европейско първенство, е Станислав Станкев. Той се отказа на средата на пътя към славата и победите. В момента работи в частната болница в Дупница.
В националния отбор по борба са и други мои открития. Марио Доцин от село Бистрица спечели медали на много международни и републикански първенства. Август Спасов от Дупница също е един от тях. Той започна да тренира заедно с брат си Йоан. Миглена Селишка пък стана трикратна европейска шампионка. Тя идваше да тренира с брат си Александър в залата и стана голям боец. Докато чакаше да свърши тренировката на брат й, Миглена се бореше с момчетата. Направи ми впечатление, че е много пъргава и сериозна. С майка й и брат й Александър ги заведох в Спортното училище в Самоков, където Сашко кандидатства. Треньорът Васил Сейманов също я забеляза и ме попита дали ще се съгласи да тренира при тях в училището. Майката се съгласи и двете й деца останаха да учат там. И Миглена стана добра боркиня. Сашко не можа да постигне нейните успехи. Случи се така, че Миглена дойде да подкрепи брат си на изпита в Спортното училище, а тя остана и печели медали с националния женски отбор по борба.
За кратко работих като треньор по борба към спортната федерация на хората с увреден слух в София. През 2005 година в Мелбърн на Олимпиада за параолимпийци Иван Ангелов се класира 5-и.
– В дългогодишната си практика на треньор несъмнено си имал интересни моменти. Ще ни разкажеш ли за някои от тях?
– Имаше много тренировки, много труд, но и комични ситуации, които ще се помнят дълго. Спомням си, когато Кирил Милов го заведох на първото му състезание – републиканско първенство в Горна Оряховица. Беше много притеснен. Седеше отстрани на пейката и не искаше да се мери на кантара. Като го попитах защо, той ми отговори, че няма да се бори. Чудех се по какъв начин да го накарам да се качи на кантара. Почти всички участници се премериха, а Кирчо категорично ми отказваше. Накрая реших да го излъжа и му казах, че няма да се бори на следващия ден, ще се премери и толкоз. Съгласи се след много кандърми. Тогава тежеше 38 кг.
На следващия ден започна състезанието Кирчо продължава да отказва. Тогава му казах, че няма да го пусна на тепиха, тъй като срещу него излиза много слаб борец и може да го контузи. Тогава Кирчо ме попита кое е това момче. Огледах се и му показах най-дребния състезател, и се съгласи. Дойде време за неговата среща, излиза на тепиха, но срещу него излезе по-високо момче. Тогава той се обърна към мен и ми рече: “Бате Вики, ама не е това момче, дето ми показа вчера”. Аз го успокоих, като му казах да се бори само за участие, и започна схватката. Победи с туш противника. Това бяха първите крачки към големия спорт на Кирил Милов.
На състезание в Стара Загора братът на националния състезател по борба от Дупница Августин Спасов – Йоан, трябваше да се бори в категория до 30 килограма. При тази категория долната граница е 26 кг, а той тежеше по-малко. Беше малък тогава. Целия ден преди да мине на кантара го тъпчехме с боза и вода. Вече му преливаше и само се държеше за устата, за да не повърне. Преди кантара си обу два чифта панталони и кантарът спря на точно на 26 кг. Спортът изисква жертви. На същото състезание тушира един от опонентите си. Съдията свири край на срещата, но Йоан не чува, вкопчил се в противника и не го пуска, ще го удуши. Тогава съдията хвана и двамата и ги вдигна във въздуха, а Йоан не се усеща, че срещата е приключила, и продължава да стиска здраво момчето.
Спортистът на годината в Кюстендил Милослав Методиев от Бобов дол също е мой възпитаник. Малко време водих тренировки и там. Той тренира при мен в 4 и 5 клас. Веднъж, по време на борба на тепиха, забелязах, че противникът ще го тушира и му крещя отстрани да събере ръцете, за да избегне туша, той не ме чу, спря за секунда и ме пита: “Какво каза, тренер?”, и в този момент опонентът му го тушира.
– В продължение на 14 години ти правеше международен Коледен турнир по борба. В Дупница идваха борци от Македония, Гърция, Швейцария. Канеше големи имена в борбата – Армен Назарян, Боян Радев… Защо спря тази традиция?
– Спрях по финансови причини. С 1000 лв. от общината нищо не мога да направя. Преди години от общината отпускаха пари специално за турнира. Имаше и спонсори. Завистливи хора, които уж работеха за спорта, за борбата, започнаха да злословят пред управниците, че няма как да не съм “гушнал” поне 5 бона от турнира. Напротив, даже съм дал от себе си пари, за да протече турнирът както трябва. Нощувката и храната на отборите от други населени места излизаше за два дни по 6000 лв. Тогава такива бяха цените. На всички състезатели се даваше суха храна за обяд, няма как да се борят гладни. Медалите и купите излизаха по около 1000 лв. За тениски за всички участници с логото на клуба и града плащах по 2000 лв. На съдиите плащах по 100 лв. на ден плюс храна и нощувка. Турнирът излизаше някъде около 10 000 лв. Подготовката траеше около месец.
Прекъснахме и борбите на открито. Те бяха като празник за дупничани.
– Излиза, че ти си последният мохикан на борбата в Дупница.
– Не. Аз обичам борбата. Идват деца и тренират при мен. Дай Боже някое от тях да продължи, след като аз спря да се занимавам със спорт. Борбата не е на почит вече в Дупница. Има нови клубове с нови спортове в Дупница – таекуон-до, бейзбол, бокс… но и борбата ще я има.
– Вики, ти са на 54 години, но не ти личат. Само спортът ли е в основата на твоето младеене, или има и нещо друго?
– Всяка свободна минута съм в залата. Тренирам с младежите, карам колело през лятото, едва ли изглеждам по-млад за годините си, но се чувствам в кондиция.
ЙОРДАНКА ПОПОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *