Потомъкът на Паисиевия брат хаджи Вълчо, банскалията Константин Икономов: Най-важното е човек да намери отговора на въпросите – какво направих, какво промених, в какво успях и какво загубих

 
В Банско едва ли има човек, който да не познава 81-годишния Константин Икономов – съосновател и директор на Техникума по електротехника и металообработване, било като първия директор /1980-1995 г./ на създадения по онова време Национален парк „Пирин“, било като председател на Комитета по горите в служебното правителство на Стефан Софиянски, а след това и като заместник-министър в Министерството на земеделието, горите и аграрната реформа.
Банскалии и многото негови приятели го познават и като виден интелектуалец, автор на десетина поетични книги, съставител на албума “Банско. Роден дом”, човек с удивителна ерудиция и интереси в различните области на знанието, изкуствата и езиците, запален турист и защитник на Пирин планина и, разбира се, като представител /11-о коляно/ от потомците на Паисиевия брат хаджи Вълчо, един от големите ктитори на Зографския и Хилендарския манастир на Света гора в Атон.
Вижте за какво си говорихме с него броени дни преди рождения му ден.

– Ако си направиш равносметка на изминалия път, кое от постигнатото ще посочиш като свой най-голям успех?

– Според мен най-важното е човек да намери отговора на въпросите – какво направих, какво промених, в какво успях, какво загубих, сбъднаха ли се мечтите ми, постигнах ли целите си… Бог ми е дал възможност да имам чудесно семейство, да се радвам на три дъщери и четирима внуци. Въпреки че съм прехвърлил 80-те, все още съм в една сравнително добра физическа и ментална кондиция. Какво повече да искам!

– В живота на всеки човек има винаги значими моменти. Твоите кои са?

– През 1967 г. получих предложение да оглавя току-що създадения Техникум по електропромишленост в Банско. Приех това предизвикателство, разделяйки се с една многообещаваща научна кариера. Значими моменти са раждането на дъщерите ми, на внуците и рухването на комунизма през 1989 г.
– За кое изпитание се оказа неподготвен?

– Не бях подготвен за взривяването на къщата ми през 1995 г. от една тъмна клика от залязващи партийни функционери, изгряващи мутри и… за пипер – „приятели” от СДС. За няколко секунди само щях да загубя една от дъщерите си. Не бях подготвен и за изпращането на баща ми през 1945 г. в концентрационен лагер „Куциян“ край Перник, където тоталитарният комунистически режим изпращаше политическите си противници.
– През периода 1980-1995 г. ти беше първият директор на НП „Пирин“. Според тебе защо те свалиха от този стол?

– Много пречех, оказа се, на почти всички, споменати в отговора на предишния въпрос. А събитието с взрива стана няколко дена след клетвата на правителството на Виденов пред парламента – януари 1995 г. Известно време след това целият състав на НП „Пирин” бяхме освободени поради „закриване на предприятието”.

– Как се възстановяваш, след като изгубиш някаква такава битка?
– На мен специално не ми е и хрумвало, че губя битка, така че не ми е било и нужно да се възстановявам. Мисля се за индивидуалист, но на две места бях успял да изградя прекрасни колективи, откъдето получих невероятна морална подкрепа.Тогава от неочаквано много места срещнах погледи с почит, с любов и признателност.
– Има ли верни и грешни въпроси, когато човек си прави равносметка?
– Има, разбира се! Грешният е какво получих, а верният е какво дадох.

 – През периода 1989-1995 г. ти беше един от активистите на СДС. Като такъв през 1991 беше избран за председател на Общинския съвет в Банско, а по-късно – през пролетта на 1997 г., стана и председател на Комитета по горите в служебното правителство на Стефан Софиянски и зам. министър в Министерството на земеделието и горите в кабинета на Иван Костов след закриването на комитетите.Какво ти взе и какво ти даде този „брак с политиката“?

– Хората като мен, родени под знака на Везните, имат дарбата да балансират, т.е. колкото взимаш, трябва поне толкова и да даваш. Понякога човек не го съзнава, но то се получава от само себе си, както вероятно е при мене. Бракът с политиката е нещо много страшно, защото ти създава илюзията, че си замесен от друго, по-различно тесто. Радвам се, че успях да осъзная навреме грешката си.

– Днес живеем отново в объркано време. За да тръгнем реално напред като държава и народ, какво ни е нужно?

– Времето винаги е объркано, а и държавата често е иреална. Това е даденост и за които не се съобразяват с нея са запазени тук-таме действащи вятърни мелници. Конкретни съвети и схеми не мога да дам. Най-важно е да се уцели посоката на пътеката, трасирана през изминалите две хиляди години от християнските добродетели.
– Мнозина мои познати изповядват убеждението, че ако човек не обича себе си, не може да обича и другите. Ти как мислиш?

„Възлюби Господа така, както обичаш себе си…” – това е записано в първата Божия заповед.

 – Според тебе егоизмът в малки дози здравословен ли е?

– Егоизмът откъдето и да го гледаш, е тумор. Доброкачествените са равни на понятието „егоизъм в малки дози”. Но егоизмът невинаги означава, че се интересуваш само от себе си. Той може да бъде и знак, че си открил или си се научил по-добре да разбираш себе си. Защото себеуважението се печели най-трудно.
 – Какво си казваш сутрин, когато станеш?

– Сутрин не си казвам нищо. Мъча се да обозра мисловно и сетивно света, който се отваря с новия ден. Точно тогава се чувствам като новороден. И започвам всичко отначало. И така… цели 81 години.
 – А вечер?
– Вечер ме спохожда упоритата като магаре мисъл: „Къде, Господи, сбърках днес?”. Много рядко долавям отговор. Сигурно защото той е в мене.
– Ако загубиш своя житейски комфорт, къде ще потърсиш най-напред причината за това?

– Житейският ми комфорт не може да се изгуби поради никакво външно въздействие. Убеден съм, че на тази възраст човек има специални защитни рецептори за това. Ако полагаме минимални усилия да ги поддържаме свежи, те ще ни надживеят. Затова почти всеки ден си повтарям: MEA CULPA /Моя е вината/.

– Можеш ли да посочиш най-големите „подаръци“, които си получавал от живота досега?

– Един влюбен говори на Нея: „Дарявам ти очите си, сърцето си, душата си, живота си, света!”. Тя отговаря: „Благодаря, благодаря, неучтиво би било да откаже човек такива дребни подаръци”. Най-скъпоценният подарък в моя живот е възможността ежедневно да мога да гледам и да усещам света около мен.      
– По повод 80-годишнината си ти получи почетния знак на Банско. На кои други достойни за тази обществена признателност банскалии трябва да бъде връчена тази морална награда?

– Книгата ми „Багри” – 2013 г., която е любимото ми поетично дете, започва със следното: „Посвещавам на Пирин и Банско и достойните им люде”, а достойни люде тука има в изобилие.

– Как се спасяваш от всичко онова, което не ти харесва или не пасва на твоите разбирания за достойно, за добро или честно например?

– Перефразирам: Спасяването съм предоставил на себе си. Имам и списък от помощници – широкия кръг от приятели: Пирин – не мога да избирам от всичко в него, защото той е уникален; Банско е домът ми, родът ми, семейството ми, книгите, музиката, писанията ми и, разбира се, глиптиките ми…
Всичко в тях е подредено по схемата „достойно, честно, добро”. Затова и нарекох третата си стихосбирка „Добросфера”.
– Спомена за Пирин планина. За нея е писано какво ли не, но повече от казаното е от хора, които са свързани житейски с нея. Кое те сприятелява с Пирин и днес?

– Същото, което ме е сприятелявало с родителите ми, което ме сприятелява с децата и семейството ми – любовта. Четох някъде, че „Истинските приятели са като звездите, невинаги можеш да ги виждаш или докоснеш, но знаеш, че са там”.
– 15 години беше директор на дирекция „Национален парк „Пирин“. Можеш ли да си спомниш -кое от многото предизвикателства по онова време е било най-голямото за тебе като ръководител?

– Неразбирането какво е Пирин, защо ни е Пирин, на кого е Пирин? Пирин и историята, Пирин и естетиката, Пирин и емоциите ни, Пирин и икономиката, Пирин и… всичко. За съжаление това неразбиране не се е променило през последните 30 години – нито от страна на институциите, нито от любителите на природата. Почти няма разлика между онова време и сега. Комерсиализацията доминира с прогнозата ми за пълна нейна победа. Дано обаче този път да греша в прогнозата си!
– Националният парк „Пирин“ във вида, в който е днес, има ли нещо общо с парка, за който ти си полагал усилия да бъде?

– Разбира се, има и положителни промени. Например днешното финансиране е десетократно по-добро от времето, когато аз бях негов директор. Познаването на световния и европейски опит е изключително полезно. Очакваните огромни плюсове от това, че дирекцията на парка отиде на естественото си място – Министерството на околната среда и водите, не се оправдаха. Даже си мисля, че ако паркът беше останал под „шапката“ на Министерството на земеделието и горите, щеше да има по-голяма полза.

– Тези, които ходят по-често в Пирин планина, знаят, че от няколко години насам повечето от езерата умират, задушени от блатната трева в тях. В такова безпомощно състояние са Безбожкото езеро, повечето от езерата в циркуса Папаз гьол, любимото ти ниско Василашко езеро, част от Бъндеришките езера, Превалските езера и т.н.Чия е вината за тази екологична катастрофа?

– Първите сигнали за заблатяването на езерата бяха подадени още през 1986 г. Бяхме обаче чути само от специализираните институти към БАН. От горското ведомство казваха, че това е научен въпрос, а от екоминистерството отговаряха, че паркът е към горите и грижата за него е тяхна. За съжаление това прехвърляне на отговорността за здравословното състояние на националния парк продължава и днес, и това дава отговор на въпроса ти.
– Защо все по-малко и по-малко наши и чуждестранни туристи посещават Пирин планина, дори и през лятото?
– Пирин планина е едно малко, но безценно бижу и затова цената му е невъобразимо висока. Той няма нужда от някогашния организиран туризъм и нищо не трябва да се прави този вид туризъм да се възстановява, тъй като човек сам трябва да реши дали да отиде или не в един природен парк, защото става дума не за поредната седмична разходка, а за съпреживяване с природата.

– С кои от твоите някогашни набори или сегашни приятели ти се иска да походиш ден-два из Пирин планина?

– С изключение на онези, най-ценните, които вече ги няма, десетки и стотици са приятелите ми, с които бих искал да съм на всяко място и по всяко време в любимата ми планина. В този списък са и двата ми многострадални крака. А и годините ми натежаха доста. Скоро ще навърша 81.
– Къде ще заведеш човек, който иска да му покажеш твоето най-любимо място в Пирин планина?

– Някъде по пътеката между долното и горното Василашко езеро надвечер, когато огнената светлина напуска деня. Тогава се наблюдава най-фантастичният залез, проектиран върху зъбера на Стражите.
– Сега си на 81 години. Кое е предизвикателството, което те мотивира да не се затваряш в себе си и да продължаваш да бъдеш неуморимият Константин Икономов?

– Животът. А как става – не знам. Да си „неуморим” означава да не се затваряш в себе си. Гьоте е казал: „Всеки ден трябва да изслушаш поне една хубава песен, да погледаш хубава картина и ако е възможно, да прочетеш поне едно мъдро изречение“. Твърдя, че е полезно да се следва съветът на този умен човек.
– Написал си няколко чудесни поетични книги: „Банско – роден дом“, „Високосна година”, „Добросфера“, „Багри”, „Требник”, „Часовник от пясък”, „Мурови стебла”, „Домислици”, „Подир сенките на поплаците”, ”Житница“ и „Въглени“. Коя от тях ти би избрал, за да я преиздадеш отново?

– „Добросфера” и „Подир сенките на облаците” са издадени и в Скопие. Под печат е „Лексикон”, а тези дни завършвам ръкописа на новата си книга „Суграшица”. Рано ми е за преиздаване обаче, понеже имам идеи и бележки за поне още три книги. Ако съм жив и здрав, разбира се, все един ден ще видят бял свят и те.
– През 2013, връчвайки ти наградата „Народен будител“, твоето родно Банско те постави всъщност редом с Неофит Рилски, Лазар Тодоров Герман (Голев), Тома Хаджиикономов Вишанов (Молера), Преподобний Паисий Хилендарски. Какво си каза в онзи момент?
– Спомням си, че от вълнение не можех дори да говоря. Не очаквах толкова високо признание, но чудото стана.  

– Родната ти къща е съседна на вековната църква „Св. Троица“ и къщата на възрожденеца Неофит Рилски в Банско. Гледал ли си някога на това обстоятелство като знак, че си орисан да бъдеш духовно извисен човек?

– Аз наистина съм пораснал в църквата и в къщата на Неофит Рилски, в която тогава живееха потомците му, сред които и двама мои връстници. Бях от онези деца, специално облечени, които носеха икони и хоругви по време на литургията и литийните шествия. С одобрението и аплодисментите на 10-те братя и сестри на баща ми и три пъти по толкоз първи братовчеди дълго време растях с усещането, че съм предопределен за духовник. Но житейската ми пътека се оказа съвсем друга.
– Налага ли ти се да си „откраднеш“ от деня свободно време за някои от нещата, които обичаш да правиш?

– Имал съм щастието да правя винаги онези неща, които обичам. И особено докато бях директор на НП „Пирин”. Това е като удоволствието да носиш някакво лакомство в джоба си, а после да бръкнеш в другия си джоб и там да намериш още една опаковка от същото.
– С художника проф. Кирил Гогов, който е близо пет години по-млад от тебе, те свързва дългогодишно приятелство. Кое е общото, което прави духовната спойка между вас?

– Най-напред бях удивен с каква любов и невероятен професионализъм този човек подхожда към създаването на една книга – от шрифта до архитектониката, илюстрациите, корицата, хартията, формата…
После открих /поради скромността му/ редица висококаратни негови лични качества. Има и поразителна прилика в съдбата на семействата ни /пак концлагеристи/. Това са неща, за които може да разказвам много. Останалото е необяснимо.
 – Според тебе на какво се дължи твоето човешко и творческо дълголетие?
– Едва ли е само на възрастта ми. Не го дължа и на призива „да живей, живей труда”. Сигурно е някаква даденост, каквато например е тънкият музикален вкус или склонността човек да разбира от качествени питиета. Често споделям с приятелите и близките си, че най-трудното е човек да преглътне любопитството си, да се „заиграе“ с това, което най-много обича, и да има смелост да погледне в очите онова, от което най-силно се страхува. Простичко е, но трябва да го можеш.
– Какво ни трябва днес?
– Повече уроци по човечност.
Популярността ти на поет и на човек, който се занимава с приложно изкуство, радва ли те? Питам те, защото с годините мнозина започват да стават незабележими, а при тебе очевидно става обратното.

– Според мен делението на приложно и изящно изкуство е малко изкуствено. А заниманията ми с тези неща с напредването на годините ми носят все повече и повече радост. А това, че има повече зрящи хора, които ме харесват, определено ме радва.
Държиш ли все още да имаш твое лично пространство?
– Доживях да кажа, че днес цялото пространство е мое, лично. Даже и онова зад хоризонта и зад битието.
Глиптика в превод от гръцки език означава „изрязвам“ и се възприема като изкуство за гравиране върху скъпоценни и полускъпоценни камъни, слонова кост, корали , седеф и др. Част от твоите глиптики обаче са нещо съвсем различно – коренища или клони от дървета с причудливи и интересни форми, които ти умело си пипнал тук-там. Къде ги търсиш и как ги намираш тези интересни природни дарове?

– Възприел съм думата глиптика по-общо. Освен „изрязвам” за мен тя значи още – правя нещо триизмерно, правя скулптура. Започнал съм драматично: на 15 години съм спасил от изгаряне една изящна „магарешка глава“, като съм се загледал „в еден угарок” и съм го сложил настрана, а не в печката. А толкова години, по толкова километра годишно, на толкова много места подсказва колко много красиви неща съм видял и от които много малко съм донесъл вкъщи за довършване, защото те са си създадени първо от природата. А за да се видят и от други хора, досега съм организирал 15 изложби с мои глиптики.

Разбират ли хората посланието на твоето поетично и приложно изкуство?
– В началото си мислех, че посланията ми чрез изкуствата ще са трудно разбираеми. Оказа се обаче, че последните десет години, в които публикувам по една книга с поезия и правя по една изложба на глиптики, все повече и повече хора идват на представянията, слушат и гледат с извънредно внимание и разбиране. По време на представянето на книгата ми „Багри“ през юни 2013 г. например мой близък, който заснемаше събитието, беше преброил около трийсетина души да докосват твърде често очи с кърпичките си! Това значи, че сетивата за духовното са все още живи и затова аз живея с един твърде бодър за годините ми оптимизъм.

– Дълго време се занимаваш с подреждането и редактирането на личния архив на дядо ти, свещено коном Константин Чучулайн (1861-1941) и на баща ти Асен Икономов (1906-1996) . Какво могат да научат банскалии от този архив, ако бъде направен достъпен до широката общественост?

– През 1936 г. стихиен пожар изпепелява почти една трета от Банско. Изгаря, и то последна, дядовата ми къща заедно с една уникална сбирка от книги. Освен старопечатни книги там е имало и няколко средновековни ръкописи. Дядо ми е бил немощен, а баща ми в същия момент чакал в София среща с министъра на просветата за обсъждане честването на 100 години от построяването на черквата „Св. Троица”! Като по чудо в този ден са оцелели няколко богослужебни книги, една Библия от 1874 г., малък резбован от баща ми иконостас, любимата му флейта, една газена лампа и калиграфският препис от Историята на отец Паисий, направен от дядо ми. Многозначеща символика или пък нещо друго, но реликви с историческо значение. Сега продължавам да работя върху бащините ми дневници и един свитък от неделните проповеди на дядо ми.
– Спомена ми за калиграфския препис на Паисиевата история. Малцина обаче знаят, че твоят дядо Константин, на когото си кръстен, е направил последния известен препис от нея. Запазен ли е някъде този препис ,или и е погинал като много други безценни книги и документи?

– Дядо ми до 40-годишната си възраст е бил учител в Банско заедно с Гоце Делчев. Преписът на Паисиевата история е направен от него, за да му служи като учебник по история. След това приема сана на свещеник и служи като свещеник цели 40 г. За щастие ръкописът оцелява и през 70-те години на миналия век баща ми го дари на Музейния комплекс в Банско, въпреки че имаше и предложения преписът да постъпи във фонда на Народната библиотека „Кирил Методий“ в София. В дарствената грамота е вписано и моето име.

– Кога разбра, че си потомък – единадесето коляно, на Паисиевия брат хаджи Вълчо, един от ктиторите на Зографския и на Хилендарския манастир в Света гора?
– Открих доказателствата тази година, докато се ровех и изследвах силно кръстосаните родословни дървета на старите родове в Банско. Много се гордея с този факт.
– Скоро, на 05.10.2020 г., ще честваш 82-ия си рожден ден. Какво ще си пожелаеш тогава?

– Родът ми се движи през последните 4 века. Прадядо ми се е занимавал с просветна дейност. След него тя е продължена от дядо ми, от баща ми, от мен самия, а сега и от една от трите ми дъщери. Дай Боже, и някой от внуците ми да тръгне по този път. А по-нататък другото ще си дойде само, тъй като в Библията е записано: „Не хлебом единым жив человек, а всем исходящем из Уст Божьих живёт человек”.
– Защо избра да завършим това интервю с цитат от Светото писание?
– Защото продължавам да вярвам, че човекът винаги ще има нужда не само от хляб, а и от ЗНАНИЕ – тъй като единствено то може да нахрани едновременно душата и сетивата ни.
Интервю на ГЕОРГИ БУЗОВ


           

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *