По свиша заповед министър-върховист режисира убийството на легендарния вожд на ВМРО Тодор Александров

През август, както повечето политически мъже, и премиерът проф. Александър Цанков е на почивка във Варна. С тази разлика, че е август 1924-та, година след провокираното от болшевишка Москва Септемврийско въстание в България. В морската столица научава странна новина. Хем го радва, хем тревожи. Защо ли?
„През втората половина на август 1924 година – си спомня Цанков – заминах за Варна на кратка почивка. Няколко дена след моето пристигане в града дойдоха от София и ме посетиха Никола Милев и Петко Стайнов, двамата народни представители. Разговаряхме по политически въпроси. На края на тия разговори проф. Милев се обърна към мен: „Дошъл съм и със специално поръчение – да ти съобщя едно печално известие: Тодор е убит!“. -Кой Тодор? „Тодор Александров“, отвърна той, обори глава и в кротките му черни очи бликнаха сълзи. Бях поразен като от гръмотевица. -Защо, кой го уби? – запитах аз, като дойдох на себе си. „Убиха го противниците му, и то по един подъл начин. Викат го на обяснение и по негова доверчивост и непредпазливост, той, който бе толкова предпазлив, не бе взел никаква охрана със себе си“. И продължи: „Организацията е във вътрешна междуособица“. -Ами какво става с Протогерова? – запитах аз. „Той е жив. Моля ти се – допълни Милев – запази в себе си тая трагична новина, тайна тя няма да остане, но е рано още да се оповести!“.
Странно! Премиерът на една страна e принуден да крие страшна тайна. А става дума за известна в цял свят личност, за чиято глава Белград дава награда 100 000 динара! Чак на 13 септември, 13 дни след убийството, извършено на 31 август над с. Сугарево в Пирин планина, на панихида в софийска църква Иван (Ванчо) Михайлов публично споменава убийството. На 15 септември българската и световната преса оповестява с половин месец закъснение странно цензурираната „новина“!
Този, наглед малозначим факт, подсказва заговор, чиито нишки изчезват във височайшия здрач“ Загадъчното престъпление отсича най-високия, най-мощен „бор“ на ВМРО, поражда какви ли не тълкувания. 94 години след гибелта на легендарния Т. Александров какви ли не
ВЕРСИИ РАЗПЪВАТ НА КРЪСТ ИСТИНАТА,
безпокоят духа на мъченика. Най-популярната: вината е на генерал Протогеров, посветен в заговор за убийството на Т. Александров. Вина недоказана, но паразитираща връз нелепо обстоятелство: атентаторите застрелват само Тодор и охранителят Панзо, а генералът се отърва с уплаха. Хронологично най-ранна версия обаче е участие на БКП и Москва в убийството. Тиражирана от близки до властта медии. Според нея заповедта била на Алеко Василев, влязъл в тайна колаборация (сътрудничество) с комунистите. Комунистическата контраверсия обвинява за убийството правителството на Ал. Цанков, като наказание за подписания от Тодор на 6 май 1924 г. „Манифест на ЦК на ВМРО към македонския народ, към организираното революционно население в Македония и към македонските революционери“, известен още като Майски манифест.
Тук изскача първа странност: оказва се, че ген. Протогеров, главният заподозрян, присъства във версиите и на десницата, и на левицата! Макар основната атака да е към Алеко, обвинен за технически разпоредител на убийството, дело на двама подопечни нему войводи – Щерю Влахов и Динчо Вретенаров. А старият генерал става главна мишена на съмнението, прераснало в „ария на клеветата“.
Историкът-архивист Цочо Билярски: „Досега в литературата съществуват няколко версии по заговора – личните мотиви на ген. Александър Протогеров в съдружие с Алеко Паша и Георги Атанасов; ген. Ал. Протогеров в съдружие с горните двама като оръдия на правителството на проф. Ал. Цанков, за когото Т. Александров става опасен противник не само след подписването на Майския манифест от 1924 г., но и като несъгласен с линията на правителството към подобряване българо-югославските отношения; Комунистическият интернационал (КИ) съвместно с БКП, довели до дискредитирането на Т. Александров с публикуването на Майския манифест във в. „Балканска федерация“ и в. „Илинден“. Но от документите на БКП и КИ е видно, че техният интерес е главно да привлекат ВМРО, ръководена от Т. Александров, за осъществяване на световната социалистическа революция. След като не успяват в тази насока, те започват да се стремят не към физическото му ликвидиране, а към политическото му дискредитиране. В подкрепа на версията за ролята на правителството на проф. Ал. Цанков през последните години стана известно изказване на ген. Иван Вълков, че зад убийството на Т. Александров стои военният съюз, свързан с правителството“.
Проблем на проблемите, неразрешен до ден-днешен, е не толкоз ролята на правителството, а кой или кои издават смъртната присъда. Но е ясно: дълбинните корени на заговора „покълват“ от шока на официална София, получен след публикувания на 15 юли във в. „La Federat“on Balcanique“ (Виена) манифест, а на 2 август – и във в. „Илинден“.
МАЙСКИЯТ МАНИФЕСТ ПОГРЕБВА КОЛАБОРАЦИЯТА
на ЦК на ВМРО с кабинета „Цанков“, сключена на тъмно с Демократическия сговор преди Деветоюнския военен преврат 1923 г.
Новината за „болшевизирането“ на ВМРО се подема от европейската преса и бързо се превръща в сензация. Особено силен е шокът сред българското правителство. В интервю министърът на външните работи Хр. Калфов заявява, че правителството поема ръкавицата от ВМРО и също отправя обвинения в „болшевизъм“. Под натиска на правителството следва публичен отказ на Т. Александров и ген. Протогеров от манифеста.
Да се върнем на последиците от атентата… Още в първото официално съобщение властта хвърля вината за убийството на Т. Александров върху БКП и т.нар. „левица“ във ВМРО. Т.нар., защото е измислена, за да се оправдае със задна дата ликвидирането в нощта на 12 срещу 13 септември 1924 г. в Горна Джумая (дн. Благоевград) на ръководството на Серския революционен окръг (Алеко Василев и о.з. полк. Г. Атанасов). Един сведущ (бившият михайловист Благой Видов), запознат „с кухнята“, отбелязва: „На 15 септември 1924 г. бе дадено първото официално комюнике за убийството на Тодор Александров. Разбира се, то бе така нагласено, че вината да падне върху македонската левица и комунистите. Очевидно, това беше лъжа, от която имаха нужда само тия, които замисляха и наредиха убийството. Истината беше друга. Т. Александров беше убит по нареждане на Цанковото правителство, защото знаеше много добре, че Тодор е подписал протоколите във Виена. То използва вътрешните дрязги между Т. Александров, Алеко и двамата околийски войводи (убийците Щ. Влахов и Д. Вретенаров – бел. ред.), и изпълни своя план“.
Да поясним“ Благой Видов едно време бил изключително близък с Ванчо Михайлов. Притежавал пребогата информация, съдържаща неудобни тайни. По-късно, когато съдбата го среща със стари врагове, но вече „съюзници“ като Перо Шанданов, използва журналистическия си хъс и интуиция, за да изкопчи компрометиращи тайни между ВМРО и властта.
В началото на август 1924 г. вътрешен информатор предава на Трета секция (военно контраразузнаване) ценно сведение: Т. Александров предлага на Коста Янков, завеждащ военния отдел на БКП (т.с.) среща. Стават две. Тайно: в София и в Кюстендил. Властта е наясно: публичният отказ на Т. Александров от Майския манифест всъщност е тактическа игра. Няма как подновените контакти с БКП да не останат без последствия. Именно тогава неизвестна нам инстанция
ВЗЕМА ОКОНЧАТЕЛНО РЕШЕНИЕ ЗА ОТСТРАНЯВАНЕ
на Т. Александров. Не принципно, а „окончателно“. А първата половина на август вече търси изискуемия за атентат „човешки инструмент“.
Това, което отбелязват ред автори, е нарастващото напрежение във ВМРО през втората половина на август 1924 г. Особено валидно за Петрички окръг. Под сурдинка се говори: на предстоящия конгрес на Серския революционен окръг Тодор щял да изобличи Ал. Василев в корупция и други прегрешения. Че имало напрежение в организацията, е несъмнено. Въпросът е, наистина ли амплитудата на противоречията била толкоз голяма, че да пръкнат кървави сблъсъци? Ако използваме удачен израз на историка Дечо Добринов, „едва ли някога историята ще повдигне мистериозното було върху скритите пружини на това политическо убийство. Проблемът не е в преките извършители и техните мотиви, колкото до ролята на правителството на Цанков и особено тази на ген. Протогеров“.
Ех, тоз неуморим стар комплекс за монопол над истината! „Срамна болест“ на егото, не само на историка. Доколко е вярна тезата на Д. Добринов, че се подготвяло „детронирането на Т. Александров“ от ЦК“ Ако наистина се подготвяло бламиране на идващия общ конгрес на ВМРО, тогава защо им е на Алеко и „дебнещият в сянка“ Протогеров да махат физически Тодор! Не е ли по-болезнена, по-унизителна политическата смърт! Абсурдните обвинения (най-яростен автор Ванчо Михайлов), че заповедта за убийството е взета автохтонно (на местно ниво) от Алеко, с мълчаливото съгласие на ген. Протогеров, не подсказва ли мислене на фанатик-социопат“!
Тогава, кои са интелектуалните вдъхновители, поръчители на убийството на Т. Александров? Едва кървавите отблясъци на Горноджумайските събития, станали точно 13 дена след убийството на Александров, ще хвърлят дискретна светлина върху тъмните силуети на кукловодите.
Да се концентрираме върху организационно-техническата страна на заговора. Има ли събитие или просто знак, подсказващи трагичен развой“ Онази „брънка“ във веригата, която, подобно „нишката на Ариадна“, прекрасната дъщеря на критския цар Минос, да ни изведе до изплъзващата се истина“ В Държавен архив – Благоевград се пази безценен спомен, като че съдържащ липсващ фрагмент от счупеното в бясната месомелачка на времето „мътно огледало“ на заговора. Ръкописни, едва четливи спомени на Христо Динев Ампов, наречени „Убийството на Тодор Александров“. Там описва посещение в Свети Врач (дн. Сандански) на непозната нам личност: Янко Д. Стоенчев, министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството в кабинета на проф. Ал. Цанков. Непозната, защото в претъпкания от информация интернет няма и помен от негова снимка. Само тук публикуваното удостоверение на ЦК на ВМРО за заслуги, лично подписано от Т. Александров и Ал. Протогеров, подсказва: министърът имал специално отношение към ВМРО. Той ли е
ЛИПСВАЩАТА „БРЪНКА“ В ЗАГОВОРА ЗА УБИЙСТВО
на Орела на Македония, нека читателят сам прецени.
На пръв поглед посещението на министъра в Петрички окръг изглежда служебно. Още повече, придружен от негов подчинен, директора на пощите полковник Савов. Интересно е друго: и двамата са масони.
Христо Ампов: „Беше към средата на месец август 1924 г. Бях в Свети Врач във връзка с работата. Неделен ден. Страшна жега. Целият град бе излязъл в Острова (днес там е ресторант „Байкал“ – бел. ред.) на Мамин Кольо, стар войвода от с. Стояково, Гевгелийско. Отидох и аз. Там заварих и Щерьо Влахов, бивш Горноджумайски войвода, който бил се скарал с Т. Александров и избягал в Мелнишко, под закрилата на Алеко паша. Покани ме да изиграем една партида табла. Седнахме. Около нас събраха се неколцина „кибици“ (зрители). Щерьо Влахов почна да злослови против Т. Александров – бил жесток убиец и не представлявал никаква сила. Силата и парата били при Алеко. Т. Александров имал само неколцина албанци в Кочанска околия и нищо друго. Хората почнаха да се оттеглят, зер не бе безопасно по онова време да се говори против всесилния Т. Александров. Останахме сами. По това време дойде един „облак“ (така наричаше народът в тия краища хората на ВМРО). Извика настрана Щерю и му подаде една бележка. Дойде на масата, затвори таблата и ми каза: „Аз отивам до града, като се върна, ще продължим играта“. След час, час и половина, върна се. Продължихме играта. Бяхме сами – без кибици.
– Знаеш ли кои са дошли в града? – рече Щерю.
– Отде да знам. Не ме интересуват вашите работи – му казах.
– Дошли са министър Стоенчев и полковник Савов; при тех бех на среща. Ке стават големи работи. Гледай ти да се измъкнеш оттука – беха думите на Щерю.
След десетина дена аз свърших си работата и се прибрах в София. Атмосферата тук беше сгорещена. Възбуждение цареше всред македонската емиграция. Вестник „Илинден“ беше публикувал вече фамозния манифест. Броят беше конфискуван, но първите 400-500 броя беше ми дал Арсени Йовков да ги закрия. Очакваше се конфискация… Към края на август пристигна у нас вкъщи моят съученик от Солунската гимназия Димитър Точев от Белевехчево. Той донесе новината, че в Мелнишко са убити Т. Александров и Протогеров – такъв слух се пръсна из Мелнишко. Съобщих това на Занков. Той не даде ухо: „Откъде накъде пък ще бъдат убити в Мелнишко““ – беха думите на Г. Занков“.
Това е квинтесенцията на спомена. Истинската цел на посещението на министър Стоенчев, несъмнено скрита зад служебна командировка, била друга. Още 2-3 извора потвърждават: посещението на Стоенчев е свързано с тайния развой на заговор срещу Т. Александров. При това извори говорят за няколко посещения. Само през август! Хипотетично ще очертаем два варианта относно описваната от Хр. Ампов среща. Първи: министърът прави сделка с Щерю Влахов, чийто отношения с Тодор били непоправимо накърнени още пролетта на 1924 г., след като последният го обвинил в тайни връзки с болшевишката агентура във Виена. На срещата Стоенчев и Влахов се договарят: ако Щерю и Динчо убият Тодор, в замяна властите осигуряват коридор за безпрепятствено напускане през Гърция, плюс солидна материална обезпеченост в чужбина. Втори вариант: всъщност посещението на министъра във Свети Врач е второ. Сделката е сключена още първата среща, а сега заповедта за убийство е препотвърдена плюс неведома нам корекция в плана.
Обаче при реализацията на атентата възникнал проблем, извън възможностите на кукловодите на заговора. Нямало време за втора корекция. Няма нищо по-страшно от т. нар. форсмажорни (непредвидени) обстоятелства в нашия живот. Кукловодите и
МИНИСТЪР СТОЕНЧЕВ, ТАЙНИЯТ РЕЖИСЬОР
на заговора, нямало как да знаят, че Александров и Протогеров ще пътуват заедно от София за конгреса на Серския революционен окръг. Това двамата решават в последния момент. Това именно обстоятелство ражда тежък, морално неизлечим проблем за Протогеров. Станал неволен, безсилен свидетел на гибелта на своя другар и колега по ЦК. С последици ужасни: до трагичната си смърт (7 юли 1928 г.), върху достойния генерал ще тегне проклятието на съмнението за участие в заговора.
Но кой е Янко Стоенчев? Той, като брат му Любомир Стоенчев, е офицер-върховист. Активно участва в македонските въстания до Балканската война. Министър Стоенчев е изключително близък с премиера Ал. Цанков. Научаваме го от мемоарите на последния („Моето време“). Това предопределя специфичната, особена роля, която ще играе. Подобно на проф. Н. Милев, осъществяващ дискретната връзка дворец-ВМРО, същата функция (правителство-ВМРО) изпълнявал и Стоенчев. Колко важна роля изиграл като медиатор (посредник) между ВМРО и бъдещата Деветоюнска власт говори фактът: 1922 г. лично привлича ВМРО в заговора срещу БЗНС след тайна среща с Тодор Александров.
Две години по-късно, вече министър, Стоенчев е пратен да търси „под дърво и камък“ из Пиринско Т. Александров. Със задача: да го принуди публично да се отрече от Майския манифест. Благой Видов: „Публикуването на манифеста предизвика голямо раздразнение всред правителствените среди. То трябваше да вземе съответните предохранителни мерки. Правителството възложи на министър Янко Стоенчев, същият който през 1922 година беше завербувал Тодор Александров за участие в готвения тогава заговор срещу кабинета на Ал. Стамболийски, да се срещне с Тодор Александров за пълно изяснение на въпроса. Директивите обаче този път бяха не да моли, а да диктува“.
За друга Стоенчева мисия споменава видният историк К. Палешутски, родом от с. Скребатно, Гоцеделчевско. Когато правителството научава, че въпреки уверенията за прекъснати връзки с комунистите, Т. Александров тайно се среща с Коста Янков, предприема нов натиск върху непокорния вожд. Пращат Стоенчев в Петричко да иска от Александров разпускане на ВМРО. „Има сведения – бележи К. Палешутски – че Тодор се е съгласил, което е малко вероятно, но Алеко се бил възмутил и отказал да даде организационните суми“.
Благой Видов е по-конкретен. Черпи сведения от посветени очевидци. Един от тях е Мамин Кольо (Никола Арнаудов) от Свети Врач. Същият, който имал заведение на Острова. Мамин Кольо споменава на Видов за посещение на Стоенчев в първата половина на август 1924 г.
Че министърът играел ключова роля на режисьор в организацията на заговора срещу Тодор потвърждава историко-криминалното изследване на Блаже Видов „Моменти от македонското революционно движение“. Засичането му със спомена на Хр. Ампов, както и данните на К. Палешутски доказват правилността на нашата теза: Янко Стоенчев е задкулисният режисьор на заговора по убийството на Тодор Александров.
Благой Видов описва срещи на министър Стоенчев с бъдещите убийци на Тодор. Доказва защо правителството не се успокоило от гръмкото отричане на Майския манифест от Александров. „Отказът на Тодор Александров от подписа си беше голям успех на правителството на Цанков. С това Т. Александров беше окончателно дискредитиран всред македонските среди и всред българската общественост. За правителството на Цанков обаче това не бе достатъчно. Трябваше работите да се доведат до своя край: физическото премахване на Т. Александров. Разбира се, това не беше много мъчно, защото физическите убийци беха налице. Оставаше да се помисли как да се организира убийството, че вината да не падне върху правителството“.
Таз „работа“ свършва подмолната „торпила“ Янко. Бл. Видов: „С тази задача бе натоварен пак министър Стоенчев, който умееше да сплита интриги, и то доста изкусно. Притежаващ целия обвинителен материал, който Т. Александров беше събрал против Алеко паша, министър Стоенчев тръгва за Петричкия окръг да се среща с Алеко паша. На срещата присъстват Щерю Влахов и Динчо Вретенаров“.
Ето как описва Бл. Видов развоя на заговора. „Планът най-сетне е измислен. В началото на септември 1924 г. ще се състои в Пирина конгрес на Серския революционен окръг. Според устава на организацията на окръжните конгреси присъстват и членове на ЦК. „Ето защо Алеко успокоява министър Стоенчев – ще поканим да присъства Тодор; по-нататък си знаем работата“.
В писаното от Видов обаче има момент, който „не се връзва“ с отношението на правителството към Алеко. За последния то има данни от Трета секция (военно контраразузнаване) и от източници в БКП, че Пашата е неофициален лидер на т.нар. „левица“ във ВМРО, тайно гравитираща към фикс идеята на Коминтерна за Балканска комунистическа федерация, в която да влезе и обединена „съветска Македония“. Разбира се, това е онова, което днес на Запад наричат fake news (фалшива новина). Но лъжата, че Алеко бил таен „комунист“, знаем едва днес, десетилетия по-късно. Когато по времето на Елцин Москва разсекрети хиляди документи на КПСС, Коминтерна и КГБ, а след 1990 г. Централният партиен архив на БКП постъпи в Държавен архив – София, митът за „левицата“ във ВМРО се оказа пропаганден фишек. Но през 1924 г. са повярвали. Едва днес осмисляме парадокса: в левия политически сектор изкуствено и преднамерено са включени лица (Ал. Василев, Г. Атанасов, ген. Протогеров), доказали своя антикомунизъм и лично участвали в потушаването на Септемврийското въстание. В Пиринско: Разложката комуна и Горноджумайският въстанически отряд, тръгнал в посока Дупница.
И тъй като тогаз БКП открито тръби за „левица“ във ВМРО, министър Стоенчев не рискувал да се довери на Алеко. Конспираторът-режисьор реализира пряк контакт с бъдещите убийци, а по-вероятно само с печения и по-умен Щерю Влахов. Т.е. опитен конспиратор като Стоенчев не си е и помислял да договаря с Алеко кога точно, преди или след конгреса да ликвидират Т. Александров.
И все пак, както пише Бл. Видов, възможно ли е Алеко изрично да предупредил Щ. Влахов и Д. Вретенаров да не посягат на очаквания на конгреса Т. Александров“ Не само вероятно, но и задължително. Това, разбира се, няма нищо общо с Я. Стоенчев, който не отказва контакт с Алеко, но премълчава за заговора. Видов е прав: Ал. Василев изрично предупреждава Щерю и Динчо, защото именно тях определя да съпроводят двамата членове на ЦК от Мелник до мястото на конгреса в Пирина, в местност Лопово.
Бл. Видов дава сведения от Мишо Шкартов, бивш окръжен войвода на Солунски революционен окръг, лично доверени. „По този случай ето какво разказва Мишо Шкартов, който имал възможност да узнае поръчението на Алеко към хората и по-специално към Щерю Влахов и Д. Вретенаров, които бяха пратени да посрещнат двамата членове на ЦК – Т. Александров и генерал Протогеров. Алеко ги предупредил да не си позволяват да направят някаква глупост – да посегнат на Тодора, и добавил: „Тук, на конгреса, ще имаме възможност да го съдим. Той е инициаторът на сдружаването на организацията с комунистите, и той е накарал Протогеров да подпише Виенските протоколи и известния манифест. Само този акт е достатъчен конгресът да го осъди. Пък и аз съм предупредил мнозинството от делегатите – продължил Алеко. – Хайде, вървете и върнете се обратно!“.
Ясно: Алеко бил против физическото отстраняване на Т. Александров. А последният, изпаднал в изолация, едва ли би се осмелил на конгрес, чиито делегатски състав определя Алеко паша, да излезе с обвинителна реч. Тодор в последния момент се отказал от битка на конгреса. Стараел се да „успокои топката“ в отношенията си. Както с правителството (доказателство: мекото интервю в края на август с руския журналист Л. Неманов, кореспондент на „Таймс“), така и с колегата по ЦК ген. Протогеров.
И все пак защо Щ. Влахов и Д. Вретенаров не се подчиняват на Алековото предупреждение, а убиват Тодор преди конгреса? Бл. Видов разкрива мотива: „…Щерю Влахов и Динчо Вретенаров по пътя обмислили друг план. Те може би са сметнали, че конгресът може да вземе друг обрат, не така, както им казваше Алеко. Тодор е голям оратор, умее да приказва, може да спечели делегатите и тогава работата ще вземе съвършено друг край. При страха при едно надмощие на Тодор в конгреса могат и те да пострадат, особено като се знае за конфликта между Щерю и Т. Александров в с. Покровник. Те взимат друго решение – да го ликвидират по пътя. Толкова повече, че и двамата бяха обещали това на министър Стоенчев“.
Всъщност убийците просто стриктно изпълнили инструкциите, дадени лично на Щерю Влахов от режисьора Стоенчев на срещата в Свети Врач.
Загадката обаче тегне… Изводът, че правителството стои зад убийството на Т. Александров, не задоволява. Защото практиката по цял свят доказва – най-секретните решения, онези, които таят опасност за авторитета на властта, не се вземат от, а извън правителството. Или, ако се вземат, само от негова малка част. Другите министри просто не ги информират. Години след като е убит Т. Александров, Благой Видов, освен революционер, но и талантлив журналист, безнадеждно се фиксира в търсене действителните поръчители на убийството на Т. Александров. Не само за него, но и за неговите следовници, нашего брата журналиста въпросът
КОЙ УБИ АЛЕКСАНДРОВ, СИ ОСТАВА БЕЗ ОТГОВОР.
През 1931 г., 7 години след гибелта на Т. Александров, Бл. Видов прави нов опит да изкопчи истината за кукловодите, поръчители на убийството. Обръща се към Перо Шанданов. Неслучайно: есен 1924 – зима 1925 г. той е главният следовател по убийството на Старио (прозвище на Тодор). Моментът бил благоприятен. През 1931 г. Видов и Шанданов са от едната страна на барикадата. Протогеровисти, борещи се срещу побеснелия Ванчо Михайлов, компрометирал ВМРО с кървавата терористична тактика. Това, което Шанданов неохотно признава пред Видов, е: „Тодор е убит от българската реакция и двореца, заради Виенските документи“.
Абстрактният отговор на Перо не задоволил напористия Блажо. Несправедливо подвежда под един знаменател всички десни сили, всички ръководни личности. Виновници и невинни в един кюп. Удобно. А политическото убийство е особен феномен. Тежките, „окончателни“ решения вземат не нормални консерватори, а фанатици, известни от психологията с термина „социопати“.
Проблемът на Перо Шанданов бил в това, че в 1931 г. 7 години след трагичните събития (убийството на Т. Александров и Горноджумайската вакханалия) твърди пред Видов обратно на това, което мисли и казва 1924-1925 г. Че вината за „кървавите протуберанси“ изцяло е на БКП и Коминтерна, на измислената „левица“ във ВМРО. А тогава, преди 7 години, като „главен следовател по убийството на Т. Александров“ е пряко подчинен на червено-черния гаулайтер на Петричко Ванчо. Именно въз основа показанията на заловените и измъчвани кадри на Алеко Василев, на арестуваните комунисти и земеделци, с треперещи ръце подписващи продиктуваните от палачите им показания, се ражда фалшификат на фалшификатите – брошурата „Заговорътъ противъ Тодоръ Александровъ“, издадена края на 1924 г. За да дойде 1931 г., когато ексглавният следовател Шанданов признава: вината на Алеко, на т.нар. „левица“ във ВМРО е недоказана, но въпреки това стоварена върху него и съратниците му, без абсолютно никакви доказателства.
И все пак, заслужил ли е Т. Александров смъртната си присъда? Кои са поръчителите, казано директно – кукловодите на заговора, как Орелът на Македония попада в двоен капан е тема, заслужава отделно внимание…
НИКОЛА СТОЯНОВ

loading...


Коментар с Facebook

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *