Преди 70 години кремълският тиранозавър Сталин осуети поглъщането на България в Титовата федерация

На два пъти след 9 септември 1944 г., в контекста на планирана от Коминтерна Балканска федерация, българската държава е спасявана. Заслуга на две велики личности. Първия път (1944-1945 г.) е дело на заклет българомразец, сър Уинстън Чърчил. Втория път (1946-1948 г.) щафетата „поема“ кремълският тиранозавър Сталин, стар враг на Чърчил, а през войната съюзник. Това е загадъчна история, родена от необясними „игри на съдбата“. Как двама врагове „помагат“ на 1300-годишна държава да не бъде загробена от най-продажната политическа класа в Европа – българската. Класа, чийто аморални бастарди (мелези) я управляват до ден-днешен“
Сталин поема „щафетата“ юни 1946 г., когато подкрепата му за Тито достига най-високо ниво, а недоверието към Георги Димитров расте. Знак за това е октомври 1944 г. Когато българска делегация отива в Москва да сключи примирие със СССР, външният министър Молотов я приема сурово и мрачно.
2 години по-късно, юни 1946 г. в подмосковска дача (вила), тристранни разговори за бъдещата федерация

„ОТВАРЯТ“ ОЧИТЕ НА СТАЛИН
за дълбоко таени хегемонистични аспирации на Балканите у „хърватския вълк“ Тито.
Каква е позицията на Сталин? На 10.01.1945 г. Димитров пише в дневника: „Сталин се обади [и каза]: „Вчера приех югославската делегация. Югославяните ми съобщиха, че предложили на българите България да влезе в Югославия на онези права, както сърбите и хърватите. Но българите не се съгласили с това и настоявали за създаване от Югославия и България на равноправна българо-югославска съюзна държава. Аз казах, че българите са прави, а югославяните не са прави. Би следвало от Югославия и България да се създаде двуединна държава на равноправни начала, нещо като бившата Австро-Унгария. Иначе влизането на България в Югославия ще означава поглъщане на България“.
Сталин казал и друго, знак за начален симптом на недоверие: „Югославяните искат да вземат Гръцка Македония. Искат също Албания и даже части от Унгария и Австрия. Това е неразумно. Не ми харесва тяхното поведение“.
Конфигурацията на най-важните постове в бъдещата федерация не вещаела нищо добро за България. Д-р Боян Захов: „В модела, който подготвяха тогавашните управници, на Г. Димитров се отреждаше президентско място, което няма никакви права. Тито ставаше министър-председател на федерацията. Властта отиваше изцяло в сръбски ръце. Българската армия щеше да бъде част от югославската“. Започва идиотски пазарлък между българи и югославяни: кой да е министър на вътрешните работи, коя да е столицата, цветът на държавното знаме и какъв да е гербът, кой език ще бъде официален.
В разсекретен документ в Централния държавен архив – София Сталин казва: „Не бива да се използва тежкото материално положение, в което е изпаднала България, за да бъде погълната. По отношение на нея не бива да се хитрува. Нужна е пълна искреност и от двете страни“.
Историкът Ив. Петрински обобщава: „Веднага след Деветосептемврийската революция първото ОФ правителство е в еуфорията на братските връзки с Югославия. Бързо се възражда идеята за създаване на Балканска федеративна република между всички балкански държави (вкл. Гърция). Проектът е наречен „малък СССР“. Сравнително скоро се изяснява, че в Гърция нещата не вървят според очакванията; според започналата там гражданска война тя вероятно ще отпадне от проекта. Албания осъществява ускорена интеграция на стопанството си с икономиката на Югославия като първа стъпка към обединение на двете държави, т. нар. проект „Велика Югославия“ (Югославия + Албания). Но не след дълго Енвер Ходжа е принуден да спре обединителните процеси и да постави въпросът пред Й. В. Сталин за въвеждане на съветски войски в Югославия, които да помогнат за откъсването на областта Косово и Метохия от Югославия и присъединяването й към Албания. Мечтаната от Г. Димитров всеобхватна Балканска федерация вече е невъзможна, особено след като Сталин приема идеята на Тито за федерация само на славянските балкански народи, изключвайки по този начин и Румъния“.
Тъй приключва първият етап (септември 1944 – май 1946), фиксиращ провала на варианта за федерация. Вторият етап, макар Скопие да не постига целта Пиринско да влезе в НРМакедония преди федерацията да стане юридически факт, се характеризира със задълбочаване отродителния процес в Горноджумайска област. Става първата половина на 1946 година, която бележи

АПОГЕЯ НА
СТАЛИНОВОТО
БЛАГОВОЛЕНИЕ КЪМ ТИТО.
Потвърждение са безценните „Беседи със Сталин“ на Милован Джилас, публикувани чак 1961 г. За тях е осъден на 3 месеца затвор за разгласяване на държавна тайна. Тогава черногорецът е №3 в партийно-държавната йерархия. Приближен на Тито, 1954 г. къса с него и става дисидент. Пише: „Когато разширената делегация на висшето югославско ръководство – Тито, Ранкович, Кидрич, Нешкович – беше лятото на 1946 г. в Москва, отношенията между двете ръководства придобиха повече от сърдечен характер. Сталин прегръщаше Тито, предсказваше му голяма роля в европейски мащаб, отнасяйки се с явно пренебрежение към българите и Димитров“.
Именно тогава (6-7 юни 1946 г.) у Сталин се раждат подозрения за таени далечни цели на Тито. За роля, който се готви да играе, опрян на своя висок авторитет през войната, като ръководител на най-силното партизанско движение на Балканите и в Европа.
Има един повече от странен факт. На 20.02.1946 г. в Петрич между БРП(к) и Гръцката комунистическа партия (ГКП) е сключен таен договор. Таен, защото касае Македония. Днес знаем: на 9 октомври 1944 г. в Москва Чърчил и Сталин „на четири очи“ си разделят Балканите на зони на влияние. В Гърция Лондон има 90% доминация, в Югославия – паритет с Москва (50:50), в България Кремъл доминира (75:25). За тази договорка тогава никой не знае. Дори британският парламент, камо ли българи и гърци. А договорът, подписан в Петрич, нарушава тайната геополитическа договорка на Чърчил и Сталин. Самият факт: договор сключен тайно, на необичайно място, подсказва нещо друго.
Документът е открит в разсекретен московски архив от Владимир Иваноски (Институт за национална история – Скопие). Ученият коментира: „Независимо от такива договори между най-силните държави, след края на Втората световна война, във втората половина на 1945 г., у съветската дипломация ръководителите на БРП(к) и ръководствата на ГКП се появила идеята за създаване на Балканска федерация във връзка със статута на Македония и с възможността за решаване на македонския въпрос. Именно СССР настоявал, преди всичко, за признаване на България, Югославия и Гърция и за обединение трите части на Македония в една държава, която би станала една от републиките в състава на СССР. В това бил смисълът на договора, сключен между ръководството на БРП(к) и ГКП на 20 февруари 1946 г. в град Петрич в България. В член 6 на посочения договор се отбелязва: „Македония (гръцка, българска и югославска) трябва да бъде независима автономна Съветска република в състава на СССР“.
Това е време, когато „зад кадъра“ още виси въпросът за Пиринска Македония. Ив. Петрински: „Несъмнено, за България тези събития се въртят все около Македония и опитите за създаване в Пиринския край на „културна автономия“ във времето от 1946 г. до 1948 г., която по своята същност не е нищо друго освен опит да бъдат смекчени условията на Парижкия мирен договор“.
Този курс към „културна автономия“ на Пиринска Македония, поддържан от Сталин, през 1946 г. в лицето на Тито стига до изнудване. Праща съобщение на Г. Димитров: съюзен договор между България и Югославия ще се сключи едва след „присъединяване на Пиринска Македония към Федерална Македония“.
Важен жалон по пътя към федерацията е тристранната среща в

ЛЮБИМАТА НА СТАЛИН ВИЛА КРАЙ КУНЦЕВО,
известна като „ближняя дача“. Ст. Германов: „На 7 юни 1946 г. на среща при Сталин са обсъждани въпроси от вътрешната и външната политика на България. Наред с критиките към партийното ръководство Сталин с твърде категоричен тон смята, че „трябва да се даде културно-национална автономия на Пиринския край в рамките на България. Че нямало развито македонско национално съзнание там, това нищо не значи. И в Белорусия нямаше такова съзнание, когато я обявихме за съветска република. А сетне се оказа действително, че има белоруски народ“, троснато казва вождът на цялото прогресивно човечество.
Договарят се: „Сключването на съюзен договор да се отложи до подписването на мирния договор; окончателното решение на въпросите за двете области (Горноджумайска и Западни покрайнини ) трябва да стане едновременно“. Така се слага край на искането на Скопие Пиринско да влезе в НРМакедония по-рано.
На този фон „естествено“ идва предателско изказване на Г. Димитров. На 9 август 1946 г. на Х пленум на ЦК на БРП(к) „вождът и учителят на българския народ“ подчертава: „Няма три Македонии, има само една и тая Македония в основната си част се представлява сега от създадената и развиваща се Македонска народна република в границите на Югославската федеративна народна република. Ние говорим сега за македонското население в Пиринска Македония. То още сега трябва да се проявява като част от македонския народ, която част предстои да бъде присъединена към Народна република Македония“.
Конкретно за Горноджумайска област пленумът постановява: „БРП(к) счита за необходимо, щото в периода до присъединяването на Пиринския край към народната република Македония систематично да се работи за културното сближение на македонското население на тоя край с народната република Македония, за популяризирането сред него дейността и достиженията на македонската народна република, на македонския език и македонската литература, запознаването с историята на македонския народ, преподавана в училищата в Македония, да се облекчат граничните условия между Македония (Югославия) и Пиринския край за широко взаимно общуване на македонското население от едната и от другата страни, и въобще да се предприемат ред други мероприятия по линията на културна автономия, които биха способствували за развитието на националното самосъзнание на македонското население. Вестник „Пиринско дело“ следва да добие преимуществено македонски характер“.
В Горна Джумая е създаден Македонски театър, а в броя си от 5 май 1947 г. в. „Пиринско дело“ в специална „македонска страница“ пише: „Во Горна Джумаjа се отвори прва македонска книжарница“.
На 28 юни 1947 г. Димитров праща по философа Сава Гановски в Белград проектодоговора за приятелство и взаимна помощ, заедно с лично писмо за Тито. Върви се към известната среща в Блед, която ще ескалира напрежение между Сталин и Димитров.

БЛЕДСКИТЕ РЕШЕНИЯ РАЗГНЕВЯВАТ СТАЛИН
Месец по-късно, на 26 юли следобед българската делегация заминава за Белград. Вечерта на 29 юли е в Блед. Почват преговори. От българска страна са Г. Димитров, Кимон Георгиев, А. Югов, Д. Терпешев, С. Гановски, от югославска – Тито, Кардел, Джилас, Симич, Белбер. Уточняват текста на договора за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ. Предвиждат подписването да стане в Белград след ратификацията на мирния договор, а размяната на ратификационните книжа – в София.
В забележителен стойностен труд „Македонският въпрос 1944-1989“ историкът Стоян Германов пише: „Конференцията в Блед се провежда от 30 юли до 1 август 1947 г. в условия, в които българската страна е направила предварително някои отстъпки. Още преди срещата Г. Димитров фактически приема принципа на неравноправието в отношенията между България и Югославия. На път за Белград в Цариброд той прави изявления, че Югославия е далеч по-напреднала спрямо България. При откриването на срещата признава ръководната роля на Югославия, като заявява: „ФНР Югославия е в положение и задължение по моему да играе ръководна роля на Балканите и в Дунавския басейн“.
Папагалски се повтаря старо решение на вече несъществуващия Коминтерн. И макар в Блед да постигат принципно съгласие да „не се допуска никакво вмешателство на органите на македонската република и да не се води никаква пропаганда за присъединяването на този край към югославската държава“, скопските емисари продължават да пропагандират откъсване на Пиринския край от България. Някои ръководители на Горноджумайска област фанатично пригласят. Сред тях се откроява тогавашният главен редактор на „Пиринско дело“ Георги Мадолев. От 1947 година 4-та страница на вестника се списва на „македонскиот jазик“.
Съюзният договор Тито и Димитров подписват не в Белград, а няколко месеца по-късно – в Евксиноград. От Север гръмва „кремълски смерч“ – Сталиновият гняв. Грехът на Г. Димитров: заминал за Блед, без да информира, без да поиска разрешение. На 7 август Димитров приема съветския посланик в София Кирсанов. В дневника си не пише защо. Но на 8 август в 5 часа сутринта спешно полита за Москва, за да кротне гузно пред диктатора.
В СССР Димитров остава на лечение до 16.11.1947. Здравословно състояние: повече от тревожно. В дневника пише: „Установиха, че черният дроб е увеличен и в лошо състояние; чревният тракт не работи добре; възрастова склероза на сърцето; оттичане на краката и пр. С една дума – положение на истински болен, нуждаещ се от сериозно лечение най-малко два месеца“.
Остава 3 месеца. Приказките, курсиращи след 1989 г., че Сталин отровил Димитров, са нелепо смешни. От август 1947 г. Димитров е бавно умиращ човек. Прилича досущ на Ленин през 1922 г. Жива мумия. На 7 октомври в шифрограма до Трайчо Костов моли: „Здравето ми още не е съвсем добре. По всяка вероятност ще се наложи курсът на лечение да продължи малко повече, отколкото предполагах. Предвид на това трябва да се помоли Тито да отложи своето посещение за ноември“.
На 25.11. 1947 Тито пристига в София. Димитров се върнал от санаториума „Барвиха“ на 16 ноември. На 26 ноември в Евксиноград с Тито подписват съюзния договор.
На 17.01.1948 г. Димитров прави нов гаф. Сериозен, с международен отзвук. На връщане от Букурещ за България във влака за Гюргево дава пресконференция пред чуждестранни журналисти. Огласява топновина: предстои създаване на федерация или конфедерация на балканските и придунавските страни (с включване в нея на Полша, Чехословакия и даже на Гърция). Ни Москва, ни Варшава, ни Прага, ни Атина знаят! На 28 януари статия в официоза на ЦК на ВКП(б) „Правда“ дезавуира (отрича истинността на новината).
На 24 януари идва шифровка от др. Дружков (Сталин). Вика в Москва др. Иванов (Димитров) да обясни казаното на пресконференцията. „Считаме за свой дълг да доведем до Вашето внимание, че вашето изказване на пресконференцията в Румъния в частта, отнасяща се до федерацията и конфедерацията на страните на народна демокрация, в това число Гърция, Полша, Чехословакия и т.н., се оценява от московските приятели като вредно, нанасящо вреда на страните на новата демокрация, облекчаващо борбата на англо-американците против тези страни… Трудно е да се разбере, какво е могло да Ви застави да направите на пресконференцията толкова прибързани и необмислени заявления“.
Действията на Димитров са трудно обясними. Вероятно следствие здравословното състояние, рефлектиращо върху способността за трезво, нормално мислене. Резултат от гафа: тристранна среща в Москва (10-11 февруари 1948 г.). На нея Сталин препоръчва Югославия и България неотложно да се федерират, но вече със съветски благослов. За да дойде изненадата… На 19 февруари Белград сам се отказва от федерация с България!
Инак на Московската среща пристигат Кардел, Джилас и Бакарич. „Съветското правителство покани не тях, а Тито, но в Белград се позоваха на това, че не се чувства добре. Това говореше за взаимно недоверие“, разкрива Джилас.
Българите пристигат на 9 февруари, на 10-и са в Кремъл. От българска страна протоколира Трайчо Костов. В него спестява неприятните сцени. Именно тях описва Джилас в „Беседи със Сталин“. Особено груба е критиката на Молотов за договора в Блед. Димитров се оправдава: „В Блед ние не сключихме договор, а съгласувахме текста на бъдещ договор между България и Югославия“. Сталин иронизира: „Вие искахте да кажете ново слово. Поляците и чехите се смеят над Вашата федерация. Питайте ги: искат ли я?“.
Иронията е свързана с гафа в Румъния. „Струва ни се – казва Молотов – че др. Димитров се увлича до известна степен с пресконференции и интервюта, като дава по такъв начин повод да го провокират по работи, за които не бива да се говори. Това ние считаме неправилно и твърде нежелателно. Постави се въпрос за федерация или конфедерация, за митнически съюз, като се включат в него и Полша, Чехословакия и Гърция. Др. Димитров говори за всички тия страни, без да е упълномощен от някого за това. Това е неправилно по същество и тактически много вредно. С това се облекчава работата на създателите на западния блок“.
Другарите Дружков и Молотов дружно „пердашат“ сгърчения Димитров пред смълчаните балкански другари. Джилас, очевидец на конфуза: „Хвърлих поглед на Димитров отстрани. Ушите му бяха зачервени, червени петна покриваха лицето му, дори и върху екземата. Оредялата му коса висеше върху набръчкания му врат. Лицето на места, сякаш покрити с лишеи, се появиха големи червени петна. Стана ми жално. Вълкът от Лайпцигския процес, който беше победил Гьоринг и фашизма в зенита на тяхната сила, сега изглеждаше унил и оклюмал“.
От този момент насетне Сталин профанира (опошлява) идеята за федерация, за да я осуети. Така, обективно, спасява българската държава. Прави го в типичния стил: двусмислено ироничен, прикриващ, че е против федерация. Но перфидно, йезуитски подтиква към нея. Първо „почва“ с югославяните. Тогаз „на мода“ е вторият вариант за федерация (Югославия + България + Албания). Сталин: „Югославяните видимо се боят, че ще им отнемем Албания. Албания вие трябва да вземете, но умно“.
Сетне Сталин обезсмисля съвета, който 10 минути по-рано дал на Белград и София: „Само три федерации са възможни и естествени: 1 – Югославия и България; 2 – Румъния и Унгария; 3 – Полша и Чехословакия. Ето такива федерации са възможни и реални“.
Тук Трайчо Костов плахо проронва: „Трябва ли да се счита, че можем да вземем курс на ускоряване на федерацията между България и Югославия?“. С дискретна ирония Сталин наставлява: „Направете я, ако искате, утре. Това е естествено и ние нямаме нищо против. Ние сме само против комсомолските методи на обединение. Федерацията трябва да се подготви, за да бъде приемлива за общественото мнение вътре в страните и за външния свят“.
Но Кардел е хитра лисица. За разлика от наивните българи е наясно накъде бие Сталин. Словенецът маскира хегемонизма на Тито с думите: „Ние мислим, че даже с България не бива да се бърза главно по международни причини, защото може да затрудни нашето положение“.
Сталин продължава да разиграва театър на маските. Йезуитски, лицемерно одобрява, прикривайки, че не иска федерация. „Вие тук грешите – казва той. – Вие не бива да се бавите с обединението на трите страни (Югославия, България и Албания). Но е необходимо националните събрания да вземат решение и да предложат на правителствата да започнат преговори за обединение. Беше преждевременно да се прави федерация, докато нямаше договор за мир с България. Но сега България е нормална и пълноправна държава. Сега, по моему, вие не бива да отлагате този въпрос – по-добре е да се ускори. Между българи и югославяни близостта е и в расово, и в битово отношение е много голяма и всеки ще разбере това обединение. А албанците също ще спечелят при една федерация, защото ще се създаде една обединена Албания с почти удвоено население“. Колко е прозорлив! Именно при Тито почва обезсърбяването на Косово и Метохия.
А нашенци, обременени с вековечната народопсихологична черта „дебилен наивитет“, приемат буквално думите на Сталин. За пратениците на Белград е ясно: Кремълският тиранозавър просто издевателства над тях.
Но тук югославяните са на едно мнение със Сталин. За тях федерация между Югославия
с нейния висок международен престиж от войната, и България, компрометиран сателит на Хитлерова Германия, е невъзможна. По още една причина. В източната съседка виждат „троянския кон“ на Москва. След като не успяват да подлъжат София да им даде Пиринска Македония, какво има да губят! Логично на 19 февруари Политбюро на ЮКП инициира отказ от федерацията. Месец по-късно, на 14 март 1948 г., ЦК на ЮКП изпраща до София писмо: „Ние сме осведомени, че някои от вашите дейци доста нашироко говорят, че след 2-3 месеца ще има федерация между България и Югославия. ЦК на ЮКП смята, че сега още е много рано да се говори за федерация“.
Коминтерновският федерален проект е хвърлен на бунището на историята. Там дето гние Коминтернът. А народът интуитивно усеща провала на федерацията. И тъй като общественото пространство не търпи празно място, народният гений пръква

ВЕСЕЛ ЛОЗУНГ: „СТАЛИН-ДУПКА-ДИМИТРОВ,
в замяна на неактуалния „Сталин-Тито-Димитров“.
Пред Петия конгрес на БКП (18-25.12.1949 г.), разделът „Федерацията на южните славяни и македонският въпрос“ бъка от безплодни пасажи. Доказват стара мъдрост: Г. Димитров „нищо старо не е забравил и нищо ново не е научил“. Сляпо отстоява македонистката линия: „Националистическата и шовинистическа политика на титовци и колишевци, която е другото лице на техния антисъветски курс, не е насочена само срещу България и българския народ, но и срещу самия македонски народ“.
Да се върнем на 1948 година. Ст. Германов: „Събитията следват своя неумолим ход. На 5 април 1948 г. Вл. Поптомов изпраща информация до Г. Димитров относно обиколката в Горноджумайска област и участието му на околийската партийна конференция в Неврокоп (дн. Гоце Делчев). Според него т.нар. македонизиране на Пиринския край „се върши по такъв нескопосан начин, че резултатите са твърде печални и може да се каже вредни от гледна точка на България“.
Точно когато отношенията Москва-Белград се опъват до скъсване, БКП и лично Г. Димитров пропускат златния шанс да приключат веднъж завинаги с погрешната коминтерновска теза по македонския въпрос. Това ще стори 15 години по-късно Тодор Живков. Творческа импотентност „тресе“ не само вождът, но и ласкаещото го обкръжение. С единствено изключение роденият в Белица Владимир Поптомов. Открито говори против „културната автономия“. На 15 април 1948 г. Димитров публикува специални тезиси по македонския въпрос, в които повтаря фантазните постановки за „македонска нация“ и „македонски народ“.
На 12-13 юли 1948 г. в София се провежда ХV“ пленум на ЦК на БРП(к). Вместо да приключи с антибългарската позиция на партията по македонския въпрос, в резолюцията пише: „БРП(к) не сваля като цел на своята външна политика постигането на федеративно обединение с Югославия и съответно присъединяването на Пиринския край към Вардарска Македония. Условието за това обаче е Югославия да остане вярна на „общия социалистически и международен фронт“.
А Политбюро, с едно изключение, продължава да тъне в „македонистки плен“. Само Поптомов, отбелязва Ст. Германов, „надарен с един много верен усет, с по-голяма държавническа мъдрост от много други, той отрано предвижда развитието на събитията и затова неговите идеи се подлагат на обструкции. Той не е бил желан в Горноджумайска област. Дори Г. Мадолев внася предложение в ЦК Поптомов да не посещава областта. Самият Поптомов казва, че ако не бил член на Политбюро, отдавна да е в затвора или на друго място“.
От лято 1948 г. процесът на профанация (опошляване) идеята за федерация навлиза в мъртъв стадий. Тук имплицитно (скрито) действа аргумент, свързан с ескалиращия конфликт между Тито и Сталин. Свързан с опасения в Кремъл: ако стане федерацията, ролята на Белград в европейски, международен план ще нарасне, ще се превърне в контрапункт на съветската доминация на Балканите. Към който, не дай Боже, може са се присъединят Румъния и Унгария.
Джилас признава наличието на хегемонистични аспирации у Тито. „При сблъсъците с Москва, при масовото и емоционално напрежение имаше и пропуски, и прекалено остри реакции. Особено в стремежа на Тито – именно лично на него – да изтръгне Албания от съветското влияние и да я подчини на Югославия; Сталин и съветското правителство използваха тъкмо прекомерните и хегемонистични югославски претенции към Албания за започването на кампанията срещу Югославия и подчиняване на източноевропейските страни“.
Какво отличава Тито от Димитров“ Нашенецът, след героична битка на Лайпцигският процес, заслужено издигнал го на пиедестала на славата, като борец срещу фашизма, 12 години живее в СССР. Но в друго качество. Поданик на СССР, член на ВКП(б), играе неласкателна роля на висш обслужващ съветската външна политика. Без капка самостоятелност. Обратно е при Тито, всепризнат вожд на най-силното партизанско движение в Европа. След 1945 г. израснал в държавник от световна величина. А Димитров, интелектуален заточеник на Москва, погива като „борец“, принуден да се огъва под желязната воля и прищевки на тираничния Сталин. Прилича на измършавял орел в зоопаркова клетка. Колко подхожда сентенцията на полския интелектуалец Станислав Лец: „Видях орли в летящи клетки“. А Тито, в суровите планини на Западните Балкани, израства самостоятелен лидер, неустрашимо действащ в „барутните долини“ на смъртта.
Принципната несъвместимост на двамата (Тито и Димитров) е имплицитната (скрита) причина Белград да се откаже от федерация с България. Софийски безгръбначни „лидери“ управляват исторически обременена с военни поражения България, двоен сателит на Германия (Кайзерова и Хитлерова). Тотално неадекватни с югославските лидери, които израстват в бурята и огъня на борбата за национално освобождение. Но прозира нещо далеч по-важно: фундаменталната разлика между Тито и Димитров се корени в характера и мащаба на тяхната историческа роля. Димитров обслужва чужда, антибългарска кауза: от ръководител на Септемврийското въстание 1923, наложено от Кремъл, през висш функционер на Коминтерна, чинно обслужващ външната политика на СССР, до безгласен зав. отдел в ЦК на ВКП(б). Това не е мисия, а еничарска служба. Точно обратно е с Тито. Личност с градивна мисия. Тя го прави велика историческа личност.
Странни са „игрите на съдбата“. Двама ключови играчи на световната политическа сцена – Чърчил и Сталин – върли идеологически врагове помежду си. Но, обективно, спомагат да оцелее българската държава. Тито израства без ничия помощ. Него визира М. Джилас: „Вождът не може да бъде създаден, ако не се създава сам“. Тази мисъл разкрива защо днес България бавно потъва, погива. Защото вчерашно-днешни управници, лишени от пипе и култура, от държавнически усет и визия за бъдещето ни, са кукли, лакейски обслужващи чужди сили. Е, в следвоенната история има едно-единствено изключение на български държавник. Колкото и днес да звучи парадоксално. Държавник, позитивно свързан с „македонския въпрос“ – Тодор Живков. Но това е друга тема. Противопоказна за лъжедемократи и лъжепатриоти“
НИКОЛА СТОЯНОВ

loading...


Коментар с Facebook

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *