Председателят на „Акация” – Благоевград и координатор на „Обединени пчелари” за Югозапада В. Ифандиева: Време е да вземем поука от пчелите, които не знаят мързел и какво е да живееш от чужд труд

– Венета, председател си на пчеларско сдружение „Акация” в община Благоевград, координатор си на националното сдружение „Обединени пчелари” за Югозападна България. Друго има ли?

– Ами друго е, че и аз имам пчелин, и то добре устроен, разположен на моя земя и база край Струма.

– Разкажи нещо за благоевградското дружество „Акация”.

– Ами това е сдружение на пчелари, повечето от селищата в Благоевградска община, избрали си за символ медоносното дърво акация. Задачата на сдружението е да създава условия за взаимоутвърждаване на пчеларството като съществен отрасъл в общинската икономика на Благоевград и на страната. Стараем се това да се постига с по-добра информираност по отношение на пчеларството като наука в теория и практика, в намиране на по-добри връзки с държавни и обществени институции, имащи отношение към пчеларството.

– Това как практически го осъществявате?

– Не е лесно, че при нас няма щатове на заплати и всичко е на доброволен принцип. Ръководството на „Акация” търси връзката си с членовете си с уреждане на срещи за обмяна на опит, с упътване за получаване и ползване на пчеларска литература. За начинаещи пчелари, независимо дали са млади или стари по възраст, организираме и курсове, като завършилите получават удостоверения.

– Откога си председател на „Акация”?

– От 2013 година. През тези десетина години „Акация” се разви, но за община като Благоевград все още не е достатъчно, за да намери пчеларството достойното, а и необходимото си място в общинската икономика. Общо в общината към „Акация” сме към 200 пчелари с пчелини. Като брой не изглежда лошо, но не и по стопанисване на пчелни семейства, които са около 3000, а това е далеч от вида на пчеларството в сближаване на промишлени отглеждания.

Нашето пчеларство отива така повече като отглеждане на пчели за свои домашни нужди и малко за продан на мед и пчелни продукти, колкото да се покриват разходите по отглеждането. Рядкост е пчеларството да е професия за някого, чрез него да регистрира доходите си и да попълва трудовия си стаж. Но не сме и без отличници.

– В какъв смисъл отличници?

– Ами с отлично устроени пчелини с по 100, а и повече пчелни кошера, и бази, отговарящи на необходимите условия за съвременно пчеларство. Ще си позволя и да посоча някои от тях. Тук мога да поставя Ралица и Георги Петкови с пчелин в Логодаш, Венци Тодоров с пчелин в Дъбрава, Христо Михайлов от Кочериново. Към тях мога да причисля и Давидко Манов, Петър Иванов, Славин Говедарски, Борис Станков, Веселин Филипов…

– Присъединяват ли се нови членове?

– Случва се. Такава е и основната задача на сдружението. Чрез наши пчеларски курсове за последните три години с тапии за пчелари се сдобиха над 30 души от Благоевградско и Кюстендилско. Сред тях вече понапредват със свои пчелини в пчеларството Кирил Солачки с пчелин в Лешко, Александър Стамболийски в Бело поле, Златко Цветков с пчелин в Мурсалево.

– Кой ти помага в ръководството на „Акация”?

– Имаме си нещо като управителен съвет. В помощ са ми най-вече видните пчелари Петър Иванов с пчелин от над 100 семейства в Железница, поел задълженията и на секретар, и Веселин Филипов – с пчелин в Селище.

– С какво се издържа сдружението?

– Събираме по десет лева за редовно членство. Естествено, те са недостатъчни, но при организиране на разни мероприятия се разчита и на собствените джобове.

– Членуващите в „Акация” членове ли са и на националното сдружение „Обединени пчелари”?

– Повечето са и в това сдружение. Чувстват го за необходимо, а и има защо. Сдружението дава все пак някаква сигурност, някаква защита на индивидуалното пчеларство. Чрез него лесно се стига до информации за новости в пчеларството, в законодателството. Пчеларите получават и информация за пазарите. От полза за пчеларите са и организираните от „Акация” и „Обединени пчелари” съвещания по изучаване технологията на пчеларството, срещи по обмен на опит, касаещи как да се произвежда не само в добри количества мед и другите млечни продукти, но и как да са с добро качество. Не ми се пропуска и това, че се търсят организирани форми на общуване и за привличане на нови имена в бранша. Форми на организирана дейност са и провеждането на различни веселия, изложби на продукти, като не се пропуска и празнуването на патрона на пчеларите Свети Харалампий, което в най-честите случаи е в моя пчелин край Струма, където имам възможност за посрещане на повече хора.

– А из други райони, така за сравнение, докъде се е стигнало с пчеларството, понаобикаляте ли?

– И тази задача влиза в календара на „Акация”, а и на „Обединени пчелари”. Провеждали сме срещи в Банско, тук, в Благоевград, в Кюстендил, Пловдив, гостували сме на македонски пчелари в Куманово.

– Преди години гостува и на еврокомисаря Мария Габриел в Брюксел. Как се случи?

– Бях с делегация на „Обединени пчелари”. Представихме се пчелари, аз от Пиринско, а другите из страната, с пчелен мед и други пчелни продукти.

Впрочем в Брюксел в делегация съм била и по повод затоплянето на климата на земята, което се оказва вредно не само за хората, но и за пчелите. Там отправихме с призива, че човечеството ще съществува, докато има пчели…

– Поддържаш ли връзка с Мария Габриел сега?

– Да, ама не с очи, а чрез телефон. Наскоро ме зарадва и с една колетна пратка с фланелки и сувенири.

– Венета, 2021 година бе белязана за човечеството от жестоката пандемия Ковид-19. Засегна ли тя и пчеларството в Пиринско?

– Пандемията е по хората и с нищо не засегна пчелите. Ако е имало лошотии, то те са по други причини. По мои сметки годината бе нормална за пчеларите, но не за всички. Лично за мен няма място да се жалвам. Имам семейства, които ми дадоха по над 25 килограма мед, от други съм по 10-15. Достатъчно ми беше. Пък и аз не съм алчна, че да гледам да експлоатирам пчелния труд до изхабяване, и по-скоро гледам да има и за мен, но и за тези, които правят меда, да се опазват силни и здрави семейства. Слушала съм, че имало доста пчелари позакъсали, малко им дали пчелите, но при мен това, що ми дадоха, ми е достатъчно. Да са ми живи и здрави.

– Ще ме разходиш ли из пчелина?

– Може. Но не съм само с пчелин. То това си е нещо като животновъдно-земеделска ферма. Цялата ми база е близо до река Струма. Имам над 50 работещи пчелни семейства, настанени в кошери Дадан-Блат. В една обща площ от три декара освен пчелина съм устроила и развъдник на зайци, близо до него има кокошарник, та съм производителка и на заешко и птиче месо, а и на яйца. Добре съм се устроила и със складова и битова база. При мен, така да се каже, нещата в производствен цикъл и реализация са донякъде в затворен кръг. Имам овощна градина с ябълки, череши, дюли, вишни, кайсии и други плодни дървета. От плодовете им си правя ракия, мармалади компоти, а каквото не го оползотворя в такъв вид, отива за храна на зайците и кокошките. Опитвам се да осигурявам и близка паша на пчелите, като съм засадила лавандула и други медоносни видове.

– С болести и вредители как се справяш?

– Ами казах вече, че пчеларството, пък да добавя и зайчарството и кокошкарството, а и земеделието не се развиват добре, ако се опитват да бягат от науката. Природата помага, ама и вреди, като често с това, което вреди, пък помага на друго да е от полза. Доста неща вече понаучих, мога да съм донякъде в крак с ветеринарното и агрономското дело. Не минавам обаче и без да търся при нужда съвети и конкретна помощ от ветеринарни специалисти. Работя на договорни  условия с доктор Веселин Филипов. Много отзивчив човек.

– Викаш ли понякога и неволята?

– Рядко, но и това се налага. Аз съм привърженик не на търсенето на неволята, а на лафа „помогни си сам”. Според мен тя, неволята, е нещо като дядо Господ – докарва, но не вкарва в кошарата.

– Венета, как прихвана този вирус с пчеларството? Нещо наследствено ли е?

– Няма нищо по родствена линия, самостойно дело е. В Благоевград съм пришълка. Родена съм в Бараково, но и там не съм с дълбоки жилки. По бащина линия съм се откъснала от земята на Звегор в Северна Македония. Имали сме някой от прадядовците ми, на име Иван, който убил турчин и за да не го хванат и убият, бяга  към Бараково. Това обаче, пчеларството, дето го сравни с вирус, така излезе за мен, и то нелечим. Хванах го преди тридесетина години, но не съжалявам.

– Виждаш ли се в поговорката „Работлив като пчеличка”?

– Да не се самооценявам, но истината е, че в моите вече 75 години кажи-речи без работа не съм била, та като в добавка, както се казва, към служебните ми ангажименти все съм имала и нещо отгоре. Така ми дойде и пчеларството, а пък в сегашното ми пенсионерско време то ми е смисъл на живота. Пък с него оправдавам и разните тапии.

– И какви са ти тапиите?

– Аз държа на принципа каквато и работа да хванеш, първо я опознай и се научи на теория най-малко да знаеш как да я вършиш. За пчеларството се погрижих, като се квалифицирах като пчелар-проверител. Имам и тапия като техник-животновъд, по специалностите „Пчеларство” и „Бубарство”.

– Името ти наистина е известно сред пчеларската гилдия. С нещо отличавана ли си досега?

– Мисля, че това, че съм издигната в разните му там пчеларски сдружения и управи, си е едно признание. Имам и грамоти. Имам една от кампанията, която е с традиционен привкус – „Подкрепяй българското”, друга от националната изложба „Медът – храна и лекарство”.

– Какво е за теб пчеларството?

– Излязло е от моите граници на влечение, на хоби. За мен то вече е наука, изкуство, професия. Бих сравнила пчелния кошер като едно населено място. Примерно Благоевград. Да го вземем като един пчелен кошер с добро пчелно пило. Всеки нещо работи, нещо добавя в общото развитие. Така е и в пчелния кошер. Има обаче и разлики, и това е в начина на общуване, на другаруване. При нас, хората, има злоба, завист, неравенство, няма задружност, а при пчелите има строг ред, дисциплина, всяка хвърковата животинка си знае правата и задълженията, използва ги и ги спазва. Пчелите не знаят мързел, не знаят какво е да живееш от чужд труд, а това и в най-развитите държави от хората не е постигнато, а и не вярвам, че някога може и да се случи.

– Чувствате ли държавата като майка на пчеларството?

– Е, де да беше така. Пчеларството, поне за Пиринския край, се представя най-вече от пенсионери и отглеждането на пчелни семейства никога не е било в промишлен вид. Малко млади хора ще се хванат с пчеларство, тъй като трябва да се регистрират и да си плащат съответно разните му данък общ доход, здравни и други осигуровки, като в същото време никой не се грижи за това дали пчеларят ще си реализира продукцията. По тези и други причини рядко пчелар ще се регистрира и ще търси някаква подкрепа от недомислените от държавата разни програми. Получава се така, че ако пчелар получи 15 лева за кошер, брои 25 като разни удръжки.

– А какво трябва да се случи?

– Ами, както е в Гърция и Северна Македония – да се подпомогнат пчеларите с по 25 евро на пчелно семейство, без да бъдат питани и разпитвани като престъпници кои са и що са.

– Венета, ще ме разходиш ли малко и по пътищата на пчелите?

– Пътят им е от кошера до местата за паша. Според това как е пашата могат да правят прелитания и над 5 километра. На моите пчели това много не им се налага, тъй като има много акация край Струма, а и им осигурявам паша и в моята овощна градина.

– Зимата време на отдих ли ти е?

– При пчеларството няма отдих. През зимата се подготвят нужните неща за пролетта и лятото – ремонт на кошери, подготвяне на рамки. Работа все се намира и не бива да се пропуска нито по календар, нито по качество на изпълнение.

– Трудна ли е азбуката на пчеларството?

– Само за немарливите.

– Рецепта за добри резултати?

– Една е – прави всичко както трябва, и то в нужното време. Пчелите знаят как да се отблагодаряват.

– След теб пчелинът на внука Ванчо ли ще е?

– Дай боже! Знам, че все в някой божи ден не ще мога да се грижа, а никак, ама никак не ми се ще да се затрие това, що съм създала. Ако на света има рай, аз зная, че за мене рай е имало и ще го има поне докато съм жива, и той се намира в полето на Благоевград, край река Струма.

– Имаш две дъщери, не разчиташ ли на тях?

– Едва ли. И двете ми щерки са в Испания, устроили са се там със семействата си, съпрузите им са музиканти, правят веселие на испанци и едва ли ще помислят за връщане в България. Надеждите са ми във Ванчо, а може и в някое от другите внучета – Мартин и Адриана, но едва ли.

– Да надникнем малко в житейската ти и трудова биография?

– Ами, на 75 години съм вече, родена съм 1947 г. в Бараково. След учение в НХГ „Св.св. Кирил и Методий” в Благоевград се специализирах по студена обработка на металите в Механотехникума и събрах към 40 години трудов стаж в контрол по качеството на изделията в някогашната гордост на Благоевград – Завода за измервателни инструменти и уреди (ЗИИУ) и като инспектор по чистота в предприятие „Биострой”.

Съпругът ми Димитър Ифандиев бе инструктор по обучаване на кандидат-шофьори. Имам две дъщери – Захария и Мария, работещи в Испания, със съпрузи, занимаващи се с музика. Вече съм и с три внучета – Мартин, Адриана и Ванчо.

-Венета, а сега накъде, вече си на 75?

– Да. От един възрастен човек някога чух, че човек живее, докато има нещо, с което да се занимава, да работи. Онзи, що е горе и държи съдбата ни, гледал и като видял, че някой нищо не върши, го прибирал, че от него вече нямало нужда на земята.

– И съветът ти в това отношение?

– Хора, гледайте да късате повече обувки по пътища, ръцете ви да не изнежняват много, старайте се да правите нещо и когато вече сте като мен в пенсия, да не оставяте с очи в тавана. Добре е и да си припомняме, че трудът е свалил маймуната от дървото и я е сторил човек, а мързелът може пак да ни качи там.

БОРИС САНДАНСКИ