Преподавателката по английски в САЩ, банскалийката Мария Цакова: Братя в Северна Македония, така не ни е писано

Демокрацията изисква сериозно разглеждане на документите от миналото, твърди една от изследователките на прословутия „македонски въпрос“, имала възможност в проучванията си да се докосне до малко известни исторически мемоари

„Църно му било писано на Александър Турунджев“ беше любимата народна песен на баща ми и понякога я пееха с приятелите му от комунистическите затвора и лагери, защото сякаш беше и за тях, за техния пропилян живот и за обречеността на всички, посветили живота си за свободата на Македония.

Тая елегия за народния герой Александър Турунджев е една алегория на съдбата на македонските българи, за тъжните съдби на дедите ни, пролели кръвта си за свободата на Македония, за техните вдовици, които са палели свещи пред празни гробове, за обречеността на много поколения, за невъзможността да се намери някакъв по-добър изход за Македония.

Но сега времето е друго и пред нас има друга дилема. И ние трябва да я решим мъдро и достойно – не само заради хилядите знайни и незнайни герои на Македония, а и защото трябва веднъж завинаги да сложим край на изкривеното мислене, наложено от една антиутопия, която не оцеля във времето и върху която не трябва да се гради бъдещото демократично общество на нито една държава, членка на Европейския съюз.

Тук не става въпрос за обидни епитети и празни слова, каквито някои съседски учени, политици и даже обикновени хора си позволяват да употребяват. Защото ако отворим старите книги на древния философ Аристотел, който е останал в историята на човечеството не само като любимия учител на техния любим античен герой Александър Македонски, ще видим, че всяка безпочвена улика, обида или заключение, направено без достатъчно факти,  довежда до грешка в логическото мислене, което на български се превежда като заблуда, а на английски се нарича fallacy inlogic.

За да се докаже правотата на една идея, трябват факти и аз искам да споделя някои от тях, които по някаква причина не виждам да се използват в настоящия важен исторически момент.

Няма да е трудно за Европейската комисия, назначена по въпроса за приемането на Северна Македония в ЕС, да отвори архивите на Лигата на нациите в Женева, днес офис на Обединените нации, и да намери безбройни доказателства за етническия характер на населението в Македония. Сред тях са няколкото безкрайно интересни мемоари, написани от жители на Македония, които разказват за ужасите, които преживяват под сръбска власт. Сред тях е мемоарът, подписан „От името на българското население под югославска власт“, под който стоят имената на Григор Атанасов от Кавадарци, който е бил и депутат в Скупщината, Димитър Шалев, бивш кмет на Скопие, и бившия съдия, адвоката Димитър Илиев от гр. Велес.

Не трябва да забравяме и участието на няколко забележителни жени, които изпращат своите свидетелства до Лигатата на нациите. Сред тях са г-ца Гена Велева от Скопие, която рискува не само своя живот, но и живота на семейството си и близките си, за да направи изявление пред свободния свят за положението на жените под сръбска власт във Вардарска Македония. Тя изнася много факти за насилията от сръбска страна и говори за принудителното затваряне на всички български училища в Македония под сръбска власт. А също така тя дава и свидетелства за това как на съпругите на емигрирали в България жители на Македония не им дават паспорти и как насила много млади момичета са принуждавани да се оженят за сърби.

Силно впечатление също правят апелите на инж. Иван Петров от Скопие и на неговата съпруга, по рождение белгийка, г-жа Жермен Вилерис-Петрова, внесени поотделно в Лигата на нациите. И двата доклада свидетелстват за насилието в Македония спрямо българското население. Те разказват за ежедневния психологическия терор и издевателствата на сръбската власт над българското население.

Друг забележителен мемоар до Лигата на нациите е внесен от г-жа Марта д-р Асен Татарчева, която е швейцарка по рождение, прекарала няколко години в родния град на мъжа си Ресен, преди да успее да се върне в Швейцария, подгонена от терора и нехуманното отношение към нея и съпруга й. В мемоара тя изнася данни не само за ежедневния терор над населението под сръбска власт, но представя данни за това как сръбското правителство систематично разрушава културното наследство на македонските българи, и между другото ги нарича точно така. В мемоара тя посочва, че са били затворени 677 черкви, 54 параклиса и 48 манастира, също 556 основни училища, няколко лицея с десетки хиляди ученици. Всички тези институции са били превърнати в сръбски, а свещениците и учителите са били прогонени в България.

Другият важен документ е докладът на международната Карнегиева комисия за причините за провеждането на Балканските войни, назначена след Карнегиевата фондация за международен мир, публикуван през 1914 година и преиздаден през 1993 г. по предложение на МПО в САЩ и Канада. Това е един безкрайно важен международен документ, съставен не само от независими членове и представители на най-големите европейски държави, но също не трябва да забравяме, че те всички са били известни в своето време учени, интелектуалци, журналисти и политици.

Без да влизам в големи подробности, но нежеланието на сръбската страна да дава показания и да оказва съдействие на комисията е било забелязано и отразено в доклада й. Отношението на гръцкото правителство е било подобно. Най-важното е, че в доклада се говори за българско население в Македония, а също е отбелязано как двете останали държави Сърбия и Гърция се опитват да представят ситуацията по съвсем различен начин.

Тук искам да добавя, че само един от членовете на Карнегиевата комисия е посещавал и преди това Македония. Това е бил забележително талантливият британски журналист Хенри Ноел Бресърфълд, който посещава Македония като член на британската хуманитарна мисия, изпратена там след Илинденското въстание 1903 г. През 1906 г. той публикува в Англия книгата си „Македония: Нейните народи и тяхното бъдеще“ (Macedonia: Its Races and Future), която за първи път е била публикувана в България през 2013 г. В тази книга той прави много сериозни и правдиви оценки за грешките на международната политика спрямо разрешаването на македонския въпрос и както всички останали изследователи, нарича населението „българско“.

Не трябва да се забравят и архивите на Отоманската империя. През 90-те години на миналия век правителството на новосъздадената тогава Република Македония беше изпратило в Турция група историци и очакваше те да открият несметни архивни богатства. Аз работех в „Македонска трибуна“ и много добре помня ехидните подхвърляния на някои хора, че като завърши изследването, ще има достатъчно доказателства да се види историческата истина за македонската нация. Тази група се прибра в Македония и от нея нищо нито се чу, нито се видя, защото всеки, който е запознат поне малко с историята и с публикациите на знаменития Йордан Иванов, знае, че по време на владичеството Отоманската империя третира мнозинството от християнското население в Македония като българско. И до ден-днешен никой в Западна Македония не пише и не споменава за този архив.

Нямам претенциите да съм напълно изчерпателна по въпроса, защото ако продължа да пиша, сигурно ще стане материал, достоен за една докторска дисертация, но искам да спомена и една друга забележителна книга, която буквално ме разтърси, когато я четях. Тя е написана от Анри Пози и е озаглавена, поне в българския й превод, „Войната се завръща“. На английски е известна като „Черната ръка върху Европа“ (Black Hand Over Europe), публикувана през 1935 г. В нея този забележителен френски политик, дипломат и писател разказва за пътуването си в Сръбско-словенско-хърватското кралство и отделя специално внимание за положението в Македония. Той самият казва, че след като вижда с очите си терора, на който са подложени народите в същото това кралство от негов симпатизант и един от тези, които са настоявали то да се създаде, се превръща в един от неговите врагове. Заради книгата е осъден задочно на смърт от Црна рука, сръбската парамилитаристична организация. За македонските българи той излага факти, които човек не може лесно да забрави. Мъченията спрямо симпатизантите и помощниците на ВМРO, а и отношението към мирното население създават една детайлна картина на издевателства, с каквито даже и средновековната Велика инквизиция не може да се похвали.

Нека днешните дипломати и политици, които трябва да намерят решението за Северна Македония, да разгледат документите, оставени не само от българска страна, а след това да ангажират антрополози, психоаналитици, историци и т.н., и да докажат как може едно население, което Отоманската империя за 500 години е считала за българско, а и то самото се е самоопределяло като такова само 10-20 години преди създаването на комунистическата Югославска република, без терор,  насилие и усилена пропаганда днес се отказва от своите корени и се смята за нещо друго.

Аз не искам да отнемам правото на самоопределение на нашите съседи, но тук не става въпрос само за това, а за съвместната ни история и култура, за това, че нашите деди са умирали заедно в битките за освобождението на Македония и ако сега имаха възможност да ни видят отнякъде, сигурно щяха да си помислят, че гледат филм на ужасите, създаден от Холивуд.

А решението на двете страни трябва да е мъдро и достойно, за да не продължаваме да пеем елегиите, като тази за Александър Турунджиев и за тъжната ни обреченост като народ, защото, независимо от всичката политика, която е изградила планини от омраза и недоверие, ние трябва да я разрушим и да си подадем ръка. Бъдещето го изисква от всички нас. Оцеляването ни също. Нима историята на Балканите да не го показа вече многогократно?

Записа ВАНЯ СИМЕОНОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *