Противоестествен блок на Кобурга, външнополитически слуги и дворцов агент тика България към фаталната пропаст „Ньой 1919“

В романа „Игра на стъклени перли“ бележитият немски писател Херман Хесе привежда мисъл на патер (католически свещеник) Кнехт, разсъждаващ как „се раждат“ историческите личности – истинно велики или фалшиви герои. „За младежите великите хора са стафиди в „баницата“ на световната история; и съвсем не е така лесно да се отличат действително великите от мнимо великите. Когато имаме работа с мнимо велики, илюзията за величие я създава историческият момент и способността да се налучка. Има също немалко историци и биографи, да не говорим за журналисти, за които това налучкване и разбиране на историческия момент, с други думи – на моментния успех, вече се представя за признак на величие“.  

Но в живота на нациите и държавите има съдбовни моменти, безцеремонно разголващи старателно скривани истини за „велики“ държавни мъже с въртяща се около тях шайка лакеи. Такива съдбовни моменти са войните. Едва ли е случайна мъдростта на древногръцкия философ Хераклит Ефески: „Войната е всеобща; всичко възниква чрез борба и войната е баща на всичко и цар на всички“.

Настоящият анализ е посветен на три фактора през Първата световна война: „отговорни“ (цар Фердинанд и кабинета „Радославов“) и „неотговорен“ (ЦК на ВМОРО). Третият фактор в състав Т. Александров – П. Чаулев – Ал. Протогеров играе ключова роля за националното обединение на тракийските и македонските българи. Но от 1910 г. безусловно подчинен на коронования дресьор тайно къса с революционните традиции и завети на Гоце Делчев и Даме Груев за автономна Македония. Завети, синтезирано изразени в знаменита фраза, изречена 1897 г. от британския либерален политик и държавник Уилям Гладстон – „Македония за македонците!“. Тази фраза приемат за девиз на ВМОРО Гоце Делчев и Даме Груев.

ВОЕННИ КАМПАНИИ (ЕСЕН 1915 – ПРОЛЕТ 1916)

След като на 1/14 октомври 1915 г. с Манифест цар Фердинанд обявява война на Сърбия, щабът на действащата армия разгъва българските сили. Първа армия: запад-северозапад (към Сърбия); Втора армия: запад-югозапад (към Македония); Трета армия: север-североизток (към Румъния). [Виж картата].

Втора армия се командва от ген. Георги Тодоров, през Балканската война освободител на Горна Джумая (дн. Благоевград), Струмската долина и Македония на изток от Вардара. „Още на 1 октомври – пише 1929 г. видният историк Никола Станев – българите заели Царево село, Пехчево и Берово, а колоната от Гюешево заела Крива Паланка и се насочила към Куманово. Друга колона от Босилеград със силна конница преодоляла всички мъчнотии, на 4 октомври завладяла Враня и прекъснала пътя от Сърбия за Македония. Това било силен удар за сърбите, които вече били заплашени от пълно обграждане. От 5 до 9 октомври българските войски заели Щип, Велес, Куманово и Скопие. От Скопие войските потеглили за Тетово и Качаник, дето пресекли пътя от Косово за Македония. Втора колона минала Вардара при Щип и се укрепила на височините Бабуна, Клепа и Преслап, па се приготвила да спре идещите от Солун по линията френски войски“.

Какво става в Егейска Македония? Н. Станев: „Стоварените в Солун френски войски под командата на ген. Сарай получили заповед да навлязат в Македония в помощ на сърбите. Те веднага се явили на границата при гр. Струмица откъм Валандово, натиснали слабите български части и навлезли на българска територия. Скоро обаче от Неврокоп били прехвърлени мощни части, които посрещнали и отблъснали с големи загуби френската колона, що настъпвала от юг. Ала френците задържали височините по Благуша планина и чрез това прикритие дали възможност на главните си сили да заминат по Вардарската линия и достигнат до Градско над Криволак. Тук били посрещнати от V, VІІ и от ХІ македонска дивизия. Боевете между френците и българите започнали около Криволак и Градско на 21 октомври, продължили седем дни и свършили с това, че френците били сломени и отблъснати, та се върнали надолу по Вардара и по р. Черна“.   

На северозапад, дето действа Първа армия, след като губят Ниш (23 октомври), Враня, Лесковац и Качаник, отстъпвайки сръбските войски след „15-дневен бой на живот и смърт между българските и сръбските войски (от 26 окт. до 9 ноември), вече по необходимост трябвало да се оттеглят на Косово поле. За тях имало два пътя: или да пробият българския фронт и да се спуснат в Македония, за да се съединят с френците, или да се дръпнат в албанските планини, ако не искат да капитулират. Опитали да пробият българския фронт към Македония“. Не успели. Тогава сърбите „се оттеглили на Косово поле, дето изглеждало, че ще загинат, както що бяха загинали на същото място преди 530 години (1389)“. 

Тук те вземат „самоотвержено решение: да оставят отечеството си, да минат непроходимите албански планини и да слезнат на адриатическия бряг. Част от сръбската войска загинала или била пленена, част захвърлила пушките и се разотишла по домовете си, а част заобиколила своя крал Петра, който оставил царската си каляска в Призрен и се покачил на волски кола, изоставила артилерия, кола, камиони, та поела планината в зимен ден посред сняг до пояс без всякакви пътища за синьото море“.

Ето развоя на военните действия в Македония през ноември 1915 г. Н. Станев: „Нашите войски превзели Прилеп и Гостивар (1 и 3 ноември). Възхитеното население ги обливало със своите радостни сълзи. Македонската дивизия носела родното знаме на свободата и надеждите. След решението на военните задачи към сърбите на Косово поле българските войски от Първа армия се прехвърлили в Македония. На 20 ноември българските колони влезли в Битоля; на 22 бил превзет Дебър; на 24 бил освободен Охрид, център на старобългарската цивилизация. Нашите войски след упорит бой върху мостовете на река Черни Дрин влезли в Струга, родния град на братя Миладинови. Сръбските войски из Македония се оттеглили към Албания и поели пътя през Елбасан за Драч (град на Адриатика – бел. ред.)“.

Влизането на България във войната „отпушва“ решение за десант на Съглашението в Солун, за да подпомогне сръбската армия, притисната в клещи от немските, австро-унгарски и български войски. К. Кацаров: „Така в края на 1915 г., поради закъснението си и поради недостатъчните разполагаеми сили, генерал Сарай успя да стовари едва 120 000 души и да помогне на Сърбия само с това, че спаси сръбската армия от пълно обкръжаване“.

Тук, на юг, релефно се очертава 

НЕГАТИВНАТА ЗНАЧИМОСТ НА СТОП-ЗАПОВЕД НА БЕРЛИН – 

Втора армия да спре настъплението към Солун. На юг френските войски, към които се присъединяват и английски, се оттеглят с ариергардни боеве и на 29 ноември достигат гръцката граница под Гевгели, отстъпвайки към Солун. Победният марш обаче бил спрян по заповед, издадена от главнокомандващия съюзните войски на Балканите фелдмаршал фон Макензен.  

Заповедта се оказва фатална оперативно-стратегическа грешка. Казионната история на Македонския научен институт (МНИ) „Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи“: „Втора армия за три дни прогонва сръбските войски на десния бряг на р. Вардар, като нейни части се срещат при Криволак и със Съглашенските войски, които дебаркират в района на Солун, и тръгват на север в помощ на сърбите. След неколкодневни кръвопролитни боеве са обърнати в бягство. Преследващите ги български войски обаче са спрени по заповед на Германското главно командуване на дотогавашната сръбско-гръцка граница“.

Как реагира ЦК на ВМОРО на внезапната стоп-заповед на Берлин? Казионна история на МНИ: „На 21 декември 1915 г. ЦК на ВМОРО отправя апел към германския кайзер да разреши на Българската армия да продължи бойното си настъпление до пълното освобождаване на Македония. На 27 декември кайзерът отговаря, че той не е забравил българските интереси и че само по военностратегически причини временно е спряно българското настъпление срещу съглашенските войски. „Големите дела изискват големи жертви и търпение“, заключава германския кайзер“.

ЦК на ВМОРО тихо се кротва. Отговорът на кайзера е йезуитски. „Временното“ забавяне нашето настъпление към Солун продължава девет месеца! Дори в хвалебствена за Фердинанд статия доц. Г. Кокеров признава: „След влизането на България във войната Българската армия провежда няколко бляскави кампании. През 1916 г. спира стремителното настъпление на гръцката граница и това спасява съглашенските войски от пълно унищожение. Това е съгласно стратегическите съображения на Германския генерален щаб, според който трябва да има Македонски фронт, за да отвлича сили на Съглашението“.

Докато стотици българи, членове на ВМОРО, се бият на фронта, какво правят членовете на ЦК на ВМОРО? Петър Чаулев става околийски началник на Охрид, Т. Александров е в щаба на Партизанския отряд, не участващ в боеве! Единствен подпоручик Хр. Чернопеев командва рота и загива геройски на 6.11.1915 г. край Криволак. Мястото му в ЦК заема полк. Протогеров. Той също реално участва като командир на 2-а бригада на 11-а Македонска пехотна дивизия.

Т. Александров е нещо като „свободен електрон“. Ред документи сочат: без военно, икономическо, юридическо и пр. висше образование, лишен от командирски (воеводски) качества, бившият учител със средно педагогическо образование действа странно. Кирил Пърличев-внук, базиран на спомените на дядото, член на Задграничното представителство (ЗП) на ВМОРО, пише: „Т. Александров имал статут на „чиновник за специални поръчения към щаба на армията“. Но документи, публикувани последните години, подсказват и друга функция:

Т. АЛЕКСАНДРОВ ДЕЙСТВАЛ КАТО ДВОРЦОВ АГЕНТ,

информиращ двореца за всичко що в царството „заслужава“ внимание.

Подпомага го особена „атмосфера“. К. Кацаров: „След като походът на Българската армия в Сърбия беше завършен в края на 1915 г., България нямаше други военни задължения към съюзниците си и правителството счете, че е време да се заеме с по-общи задачи. Организирането администрацията в Македония и окупираните части от Сърбия беше, разбира се, колосална задача. Но Радославов предоставяше тази задача в голяма степен на своите партизани. А те от своя страна, заемайки отговорни места из администрацията в новите земи, в много случаи смесваха големите държавни задачи със собствените си користолюбиви интереси“.

Ето документ, осветляващ користолюбивата „атмосфера“. В паметна бележка до княз Кирил Преславски (10 май 1916 г.) Т. Александров тревожно алармира. Там се „преплитат“ верни констатации и „вметки“, засягащи деликатна област: висшата кадрова политика. „Лъжица“ не „за устата“ на подофицер без висше образование, административен опит и умения. Дворцовият агент се самозабравя: не само информира княза, но и му внушава какви решения да предложи на височайшия Кобург. Решения из сферата на висшата държавна политика! Че няма делегирани правомощия, туй не притеснява подпоручика, амбициозно пришпорен след получения в Ниш (9.01.1916 г.) от кайзер Вилхелм ІІ Железен кръст ІІ степен.

В паметна бележка, описваща разговор на Т. Александров и полк. Протогеров с княза (9.05.1916 г.) и лично връчена му на следващия ден, пише: „1. Лошо прехранване на войската. 2. Глад в Македония. Главната причина за това е антагонизмът между Военния министър и Началника на Главното тилово управление. Продоволствието на войската и населението трябва да се ръководи от едно и също място. Необходимо е да се внесе единство във военните учреждения, като Главнокомандующия стане и Военен министър, в който случай, при нужда, да оставя заместник, както това бе през Съюзническата война с генерал Ковачев“.

По-надолу, едва ли случайно, следва текст: „(Ако е полезно, Организацията [визира ВМОРО] може да земе участие в управлението)“.

Че лобира за назначаване на свои авери, е явно. Това е време, за което К. Пърличев, член на ЗП на ВМОРО, си спомня. „Всички първи радости и възторг от завземането на Македония от българска войска и настаняването на българска съдебна и военноадминистративна власт се помрачаваха още в самото начало. Първо, гладът изнуряваше населението в Македония. Второ, много жестокости от страна на отговорни органи и неотговорни бивши революционери…“.

Следва любопитна добавка, щрихираща друга функция на агент-информатора. Тази на доносник. „Пропуснато да се говори: 1. Щабът на 2-а армия изгонва от Неврокоп пунктовите началници Ст. Филипов и Ив. Вапцаров и ги замества с Паница и други подобни“. Следва текст-завръзка на интрига, целяща морално-политическо дискредитиране на командващия Втора армия ген. Георги Тодоров. „Между другото“ дворцовият агент вметва:

„ГЕН. ТОДОРОВ НА ГОДИШНИНАТА ОТ СМЪРТТА НА САНДАНСКИ

ходил на гроба му на поклонение.)“.

Историята е неясна, ако не знаем нейната „предистория“. На 1 окт. 1915 г. България влиза в Първата световна война. Йонко Вапцаров, станал приятел на Фердинанд покрай далавера със закупуване на бейски горски земи в Пирин планина за цивилната листа на Интендантството, се стяга за фронта. Но скорострелно се връща в Банско. Причината? Мария Радонова в книгата „Жажда за светлина“ (София, 2005), въз основа документи от Военния и царски архиви разкрива облика Йонков. Един от онези, както ги нарича К. Пърличев, „неотговорни бивши революционери“, които се превръщат в местни деребеи (тирани), облечени във власт в току-що освободените краища на Македония. Царят, приемащ „строена на преглед пред двореца“ част от 11-а македонска дивизия, забелязал Йонко. „Попитал го какво търси тука. Отговорил му, че дошъл като всички българи. Царят само кимнал и продължил церемонията. След малко комендантът го извикал и му съобщил да се яви в двореца. Връчена му била заповед да се върне в Банско и да ръководи Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост”.   

Йонко Вапцаров свършил доста работа. М. Радонова: „Успя да снабди Разложко с липсващите от години храни. Тогава българската войска още напредваше, та докара и военнопленници. На тях даваше мизерна дажба“. За няколко месеца построява обещания път през Бетоловото, Предел, Суходол и Бъндерица. „Банскалии го кръстиха „царския път” и веднага доуточняваха – „вапцарския”. А колко средства отклонил, сам си знае. 

Слава богу! Имало човек, смело информиращ цар и князе за корупцията, вихреща се в Дирекцията за социални грижи и обществена предвидливост. Т. Александров неуморно пращал в двореца писма, докладни, записки. Но в духа на алъш-вериша прилагал двойни стандарти: бичувал крадливите партизани от опозицията, но прикривал своите! Нищо че в цитираната паметна записка остро поставя въпроса за „грабежите в Комитета за обществена предвидливост“, за забогателите „отделни облагодетелствувани партизани“, което пораждало „а/ завист и злоба всред пренебрегнатите партизани; б/ упадък на духа на армията, в/ отчаяние всред населението”.      

Всичко е вярно. Но когато повдигнатият от него проблем опрял до негови провинени крадливи партизани, лидерът на ВМОРО прилагал изпитания трик на двойните стандарти. Затуй в Паметката се оплаква от ген. Г. Тодоров, че отстранил за корупция негови хора.  

Двамата натирени от генерала му били верни хора. Особено Ст. Филипов, технически организатор на убийството на Яне Сандански, извършено от чета под ръководството на Стоян Мълчанков на 22 април 1915 г. в дебрите на Пирина. По внушение на Фердинанд и по заповед на Т. Александров. Генералът нямал власт да уволни от длъжност двамата уличени в корупция, но забранил да изпълняват частта от функциите, касаещи снабдяването на Втора армия. Там била най-голямата далавера. Но болката на Александров по повод натирените му крадци била по-дълбока. Генералът си позволил на мястото на изгонените авери да назначи Тодор Паница, човек на омразния Яне Сандански. Същият Паница, който 1907 г. ликвидирал верните на двореца върховисти Борис Сарафов и Ив. Гарванов. Това Александров счел за непростим удар срещу ЦК на ВМОРО. Наясно с патологичната омраза на Фердинанд към Сандански, „дворцовият агент“ чрез Паметката пуска клевета срещу ген. Тодоров.

Интригата обаче бързо е пресечена, клеветата опровергана. Нещо повече. Следват неприятности, самопризнати от главния интригант. Дневникът: „Установи се също, че донесените сведения от Протогеров, какво ген. Тодоров с група офицери от Щаба на 2-а армия са били на гроба на Сандански на годишнината, се оказа неверно. Царят направил бележка на ген. Тодоров, а последният доказал, че това не е верно, и царят му съобщил, че тая интрига е пусната от Протогеров и мен. С това се изложихме твърде много както пред царя, тъй също и пред ген. Тодоров, който почна систематически да преследва Протогеров и хората на Вътрешната организация“.

Какво става? Главният виновник е Т. Александров, но „го отнася“ Протогеров. Защо? При разговора с княз Кирил полковникът забравил да повдигне въпроса за отстранените от ген. Тодоров двама авери на Тодора, както и че генералът „присъствал“ на панихидата на Яне Сандански. Това се вижда от дневника: Тодор добавя след израза „Пропуснато да се говори“ текста за отстраняването на Вапцаров и Филипов плюс клеветата за участие на генерала в панихидата за Яне. Паметната записка отишла при царя. Ген. Тодоров обаче доказал, че това е клевета. 

Но „го отнася“ Протогеров. Генералът предприел санкции. Командирът на Втора бригада е отстранен от своя началник. Възлагат му да създаде Планинската дивизия, състояща се местни турци и 177-и турски полк, командван от майор Назим. Полк. Протогеров минал на пряко подчинение на Генералния щаб. Сетне е назначен за генерал-губернатор на Скопска, сетне Моравска военно-инспекционна област. През април 1917 г. поема изключително отговорен пост: директор на Стопански грижи и обществена предвидливост.   

РАЗВОЙ НА СЪБИТИЯТА ЗИМА 1917 – ЛЯТО 1918

Последната година и половина от Световната война носи обща специфика, характерна и за Западния фронт: позиционна война и активна разложителна (корупционна и пропагандно-болшевишка) дейност на фронта и в тила.

Разбира се, тук иде ключово събитие. К. Кацаров: „1917 година. Настъпват големи събития, от които се очаква решаване на войната. През март избухва революцията в Русия. Това разкрива изгледи в полза на Централните сили. Крал Константин, отбранявайки нарушения неутралитет на страната си, става настойчив и опасен за Антантата. Но през месец април Съединените щати се намесват активно във войната в полза на Антантата. Всеки що-годе по-далновиден политик разбира, че вече само някакво чудо може да спаси Германия от поражението. Венизелос разбира, че неговият час е ударил. През юни 1917 г. с помощта на съглашенските войски в Атина се извършва преврат. Крал Константин е детрониран. Венизелос е отново министър-председател и първият акт на управление, който извършва, е обявяване война на Централните сили“. Kакво следва? „Втората половина на 1917 година и първата половина на 1918 г. минават в упорити окопни сражения между една вече изтощена и в голяма степен обезверена в победата Българска армия, и една постепенно увеличаваща превъзходството си в броя на дивизиите, във въоръжението и снабдяването „солунска армия“ на Съглашението. Първоначалният състав на тази армия са френски и английски полкове. Но после към тях се прибавят дивизии от спасената на остров Корфу и реорганизирана сръбска армия. Към тях се прибавя сега и гръцката армия“. 

Какво става в тила, на „вътрешния фронт“, там дето разрухата и корупцията главоломно нарастват? Т. Александров се активизира. Колкото повече се усложнява обстановката на фронта и в страната, толкоз нараства критиката в писмовните доноси до двореца. Агентът вихрено се вживява като кадровик на царството. Нищо че препоръките му не хващат дикиш.

През 1917/18 година голяма част от времето прекарва в Ниш. Там е с тиловашки охранения „партизански отряд“, не участващ в бойни операции. Но твори „мръсни дела“. Благой Видов: „Понеже беше необходим на германското разузнаване, седалището му бе определено в град Ниш. Тук Т. Александров събра цял щаб от свои хора, минаващи за войводи. Задачата му бе да проследява сръбските нелегални четници, пуснати да вършат диверсии в тила на Българската армия. Всъщност той си постави и друга задача: да прочиства Моравско от всичко подозрително из сръбското население. Когато събирал хората си на съвещание, открито заявявал: „Сега имаме възможност да отмъстим на сръбската организация „Църна рука“, която издевателстваше в Македония след сръбската окупация“. Но вършейки вандалщини, Т. Александров отмъсти не на истинските виновници, които нареждаха кланетата над българското население, а на хора, нямащи никаква вина за извършените злодеяния. Резултатът от извършените наказателни акции, заповядани от Т. Александров, го изравни с прочутите сръбски злодеи Коста Пекянец, Йован Бабунски, Василе Тръбич, Коста Павлович и др., които бяха оръдия на сръбската буржоазия (разбирай: на сръбския шовинизъм)“.  

В какво се превръща през войната Т. Александров през този период? Ето документирана диагноза „аморално-психическо преображение“: от революционер (преди 1910 г.) през прикрит върховист, дворцов агент, до лакей. Доказва го писмо до цар Фердинанд с поздравления по случай 30-годишното му царуване: „Като поднасям на Ваше Величество своите най-почтителни поздравления по случай щастливото приключване 30-те години от царствуването на престола на българските царе, прекланям се пред проявените през това време силна воля, постоянство и удивителна енергия в преследване делото на народното обединение. В сравнително кратко време Ваше Величество с голямо умение и такт успяхте да превърнете малкото и слабо васално Българско княжество в добре уредено, силно и независимо Царство и да обедините всички поробени български кътища в една велика балканска държава… Искрено предания на Ваше Величество Тодор Александров“.

Честитката е от 15.08.1917 г., когато и глухият, и слепият знаят: Централните сили губят войната, след като април с.г. САЩ с тяхната огромна икономическа и финансова мощ обявяват война на Германия.

Но това не е върхът на падение. Пак дневника: „11 октомври – важна дата от историята на България – посещението на кайзер Вилхелм II в София. След блестящо и сърдечно посрещане на гарата и из града вечерта имаше поканени в двореца около 100 души на динето, дадено в чест на Кайзера. И аз бях поканен на приема“.

Тук ексреволюционерът е представен на Вилхелм ІІ от полк. фон Масов. „Негово Императорско Величество кайзера, усмихвайки се, ми стисна ръката и ми каза: „Не можахме да Ви познаем, защото в Ниш Ви виждахме в друго облекло, а сега сте в цивилно“ – запита ме за някои войводи и четници, които в Ниш му бяха направили по-силно впечатление… След това аз изказах благодарностите на сички македонци и признателността на българския народ, и на храбрата германска армия за съдействието, което дадоха и продължават да дават за освобождението на Македония и обединението на българския народ“.

Накрай, имайки едно наум, Т. Александров казва: „Още един нов неприятел на съюза се яви на Балкана, това е Гърция, вековният заклет враг на България“. „И с нея ще се разправим“ – каза с енергичен тон Кайзерът. Погледна в тоя момент ордените ми, всред които личеше Железният кръст II ст., с който благоволи да ме награди чрез НВ Царя при срещата в Ниш, и ми каза: „Заповядахме да Ви предадат ордена, с който Ви награждаваме”. Поблагодарих му за това ново внимание спрямо мен“.

През 1920 г. в сп. „Сила“ д-р Христо Татарчев пише: „Тия отделни македонски ратници бяха издигнати съзнателно от двореца, правителството като главни фактори и тям бе дадена морална и материална подкрепа, за да се бъркат във всички отрасли в живота на страната, не поради тяхната компетентност, а поради тяхната сервилност, предаността и безскрупулната им готовност да служат вярно, сляпо дори“.

Несъмнено, за ЦК на ВМОРО свободата на Македония стояла над всичко. Тази фанатична отдаденост обаче се оказва нож с две остриета, „отсякъл“ трезвият поглед върху неща, обстоятелства, възможности, последици. Френският писател Албер Камю има мисъл, ключ към най-споменаваната тук личност: „Онзи, който иска да служи на едно, като изключи всичко друго, не служи на нищо, нито дори на самия себе си, и в крайна сметка става двойно повече слуга на неправдата“.

НИКОЛА СТОЯНОВ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *