Първообразът! Академикът от благоевградското село Лешко Антон Попстоилов и проф. Йордан Иванов от Кюстендил откриват през 1902 г. черновата на Паисиевата история

Големият учен, писател, дипломат, преподавал в ЮЗУ, проф. Кирил Топалов дава висока оценка на приноса на двамата учени в прототипно издание със Зографската чернова

В дните около празника 24 май, когато търсим продължения във великото дело на св.св. Кирил и Методий и княз Борис Първи Покръстител, е добре да си припомним, че акад. Антон Попстоилов от горноджумайското село Лешко открива първообраза на „История славянобългарска“. Събитието се случва, когато през 1902 г. учителят в българската солунска гимназия „Св.св. Кирил и Методий“ посещава с научна цел манастира „Св. Георги Победоносец“ в Света гора. Изучавайки и систематизирайки стари български ръкописи в библиотеката на светата обител, 33-годишният Антон Попстоилов попада на непознат екземпляр на „История славянобългарска“.  Младият историк, етнограф и филолог приема, че находката е препис, каквито се множат след призива на светогорския монах: „Препишете тази история – платете да ви я препишат, ако вие не можете… пазете я да не се изгуби!“. Антон Попстоилов уточнява: „Тоя препис тъкмя да издам в непродължително време“.

Четири години по-късно, през 1906 година изследователят на старата българска литература Йордан Иванов попада на същата  книга, оповестена от бъдещия академик Антон Попстоилов. Йордан Иванов е от Кюстендил, с произход от Кратово в Северна Македония и остава в българската научна мисъл с епохалния си труд „Български старини от Македония“. След задълбочени анализи той допуска, че става дума за черновата на „История славянобългарска“, върху чиито листове е писал собственоноръчно отец Паисий. Йордан Иванов изказва следното  мнение: „… ръкописът с някои зачерквания и отпращания напомня повечето работа на първомайстор, отколкото на прост преписвач“. През 1908 г. в първото си издание на „Български старини от Македония“ ученият  прави публикация с бележки и фотокопие от текста на книгата. Но за цялостното обнародване на ценния ръкопис заявява: „… други да издадат и проучат паметника, както подобава“. Ясно е, че под други има предвид първооткривателя Антон Попстоилов, проявявайки професионална етика.

Известието за откриването на първообраза на „История славянобългарска“ въодушевява силно научните и обществени духове в България. Видни наши учени не пестят възторжени  оценки за значението на находката, която става известна с името Зографска чернова. Явяват се и авторитети, които оспорват или изказват съмнения в изводите на проф. Йордан Иванов, че става дума за първообраза на книгата, възвестила Българското Възраждане. Сред тях е известният историк на новата българска литература Боян Пенев.

Обърнах се към проф. Кирил Топалов, който е сред най-задълбочените познавачи на делото на отец Паисий Хилендарски и „История славянобългарска“. Проф. Топалов е роден в София през 1943 г., произхожда от Дебър в днешна С. Македония. Той е високоизявен учен, писател, дипломат, посланик на България в Гърция и Ватикана, общественик, родолюбец, университетски преподавател, известно време чел лекции и в ЮЗУ „Неофит Рилски“. Преди петнадесетина години по поръчка на кмета на община Банско Александър Краваров благоевградски екип с оператор Николай Костов, музикално оформление Валери Димчев и режисьор моя милост създадохме документален филм за Паисий Хилендарски с водещото участие на проф. Топалов. В образа на великия светогорски монах успешно се превъплъти покойният вече банскалия Владимир Баряков, тогава уредник на сбирката от икони във Веляновата къща. Разговарях с проф. Кирил Топалов за това, че пиша материал за Зографската чернова и приноса за нейното откриване, и тълкуване от двамата големи учени акад. Антон Попстоилов и проф. Йордан Иванов. Попитах го дали би отговорил на някои мои питания за в. „Струма“. Отвърна, че с удоволствие би го сторил, но тежки научни задължения поглъщат времето му. Предложи ми да ползвам фототипното издание на „Зографска чернова“ от 1998 г., чийто съставител е той със свой пространен анализ. Възползвам се от даденото ми право да открия как оценява мястото на акад. Антон Попстоилов за намирането на Паисиевата чернова. „Между многобройните и все още слабо проучени писмени паметници – пише проф. Топалов – Стоилов попада на един неизвестен ръкопис на Паисиевата история, за която в своя „Преглед на славянските ръкописи в Зографския манастир /1903/ прави следното съобщение: „Че един преглед на зографската ръкописна сбирка може да разясни донейде някои тъмни въпроси, говори ясно фактът за преписа на „Славянобългарската история“ от о. Паисий под №168, за който досега нищо не е известно. А тоя препис е не само важен, че показва кога о. Паисий е отишъл на Св. гора да стане калугер – 1745 г., дата тоже неизвестна в историята ни, но по всяка вероятност той е един от най-старите преписи на историята му“.

За мястото в проучването на първообраза на Паисиевия труд от Йордан Иванов, проф. Топалов изяснява, че малко по-късно изследователят е подготвил пълно издание на Зографския ръкопис, който отпечатва през 1914 г. „В заключение – отбелязва проф. Топалов – изтъквайки голямата научна стойност на паметника, Йордан Иванов пише: „Зографският ръкопис като чернова на „Славянобългарската история“, неподложена на случайните промени, внесени от граматика-преписвач, естествено стои по-близо до Паисия. Само в тази черновка са отразени най-добре писателските похвати на автора, неговият език, правопис и диалектични особености от родния му край“.

     Научните  вълнения и по-нататък държат будни българската научна мисъл и обществено мнение. Изследователи споделят различни мнения за приноса на двамата велики учени акад. Антон Попстоилов и проф. Йордан Иванов, спорят и на кого се пада честта да е първи откривател на безценния книжовен паметник. Дава се превес на проф. Йорданов, а името на акад. Папстоилов сякаш изчезва от темата за черновата на Паисиевия труд, оставил го монахът от Банско. Подобна съпоставка е несъстоятелна, защото както изяснихме, първи се докосва до черновата историкът, етнографът, фолклористът, роден в с. Лешко, а неин пръв тълкувател е произхождащият от Кюстендил изследовател на старата българска литература. Или казано иначе, откривателят е акад. Антон Попстоилов, а тълкувателят е проф. Йордан Иванов.

На учените убягва друго събитие, свързано с изучаването на Зографската чернова и проблемите на българското духовно пробуждане, свързани с напрежението между монасите българи и сърби в Хилендарския манастир, където отец Паисий пише своята история. През 1912 г. по случай 150- годишнината от завършването на „История славянобългарска“ Антон Попстоилов описва вълнуващ спомен от Света гора под заглавие „Въ „тихата“ килия на Отца Паисия“.  „Отъ 23 юлий до 18 августъ 1906 год. – започва разказа си Попстоилов – бехъ втори път на Св. гора, за да продължа научните си занятия въ българския манастиръ Зографъ, почнати през 1902 год. Тоя пътъ се усили у мене желанието да спохода Хилендарския манастиръ, не толкова да работя в библиотеката и архивата му, колкото да видя и се поклоня на килията, въ която е живелъ бащата на нашето Възраждане, Отецъ Паисия, наречена „тиха“ килия.“

Антон Попстоилов имал притеснения, че посещението му няма да се посрещне добре от управителното тяло на Хилендар, което било сръбско, независимо че повечето от монасите били българи. „Справедливостта изисква да призная, че азъ намерихъ такъвъ приемъ въ Хилендаръ, на какъвто малцина посетители се радватъ“. Старците запитали учения с каква цел идва в обителта и с какво биха му съдействали. Когато споделял, че иска да му окажат съдействие за неговите занимания с миналото на Хилендарскиа манастир, направило му впечатление, че един подгърбен и белобрад монах го гледал с особено внимание и вълнение. Антон Попстоилов помолил старците да определят водач, който да му покаже манастирските старини. „В тоя моментъ белобрадиятъ монахъ съ треперещъ гласъ извика: „Азъ ще го развеждамъ“. После ученият споменава сана и името на въпросния духовник – архимандрит Даниил, българин, ученик на Неофит Бозвели, един от най-заслужилите водачи на църковното и просветно движение в Българското Възраждане. Три дни Антон Попстоилов и архаминдрит Даниил, когото нарича „жива история“, беседвали за важни събития от времето на българската духовна пробуда. С умиление Антон Попстоилов изповядва: „Не знамъ какъ да си обясня, защо отецъ Даниилъ беше много откровенъ къмъ мене, ала все ми се иска да вервамъ, че му беше мило да слуша българска речъ от книжовенъ българинъ“. А възрастният монах не криел желанието си да споделя най-съкровени мисли с госта от България: „Синко, много се радвамъ, че ме изслушвашъ с внимание за нашите български борби в миналото. Искамъ всичко, всичко да ти изкажа, що помня! Виждашъ, че не е далечъ денът, когато ще влезна в гроба…“.

Антон Попстоилов доловил и притеснения у сънародника монах, когато му разкривал ценните сведения, дори архимандрит Даниил изчезнал за известно време. Друг монах, сърбоманин от Берово, изпълнил желанието на Попстоилов да го заведе в „тихата“ килия на Паисий Хилендарски. Възторгът от радушното посрещане на българския учен от управителното тяло на Хилендар изчезнал и той признава: „Отсетне разбрахъ, че на старците сърбомани не било приятно да се разправя за българско минало и по български език“.

Когато Антон Попстоилов се приготвял да си тръгва, отново се появил отец Даниил. Сега белобрадият монах го завел въ „тихата“ килия на отец Паисий, където разказал още важни неща за манастира Хилендар. Ученият го слушал с благоговение, накрая дълбоко му се поклонил и понечил да целуне ръката му, а старецът поел ръката на госта в своята и изрекъл разтърсваща изповед: „Синко, ти си отивашъ?… Колко ми е леко на душата, ей тука, въ килията на о. Паисия, че можах да си разкрия сърцето на тебе. Спокоенъ ще легна въ гроба, олекна ми. Колко се радвамъ, че българскиятъ народъ напредва!… Бог да го пази!“.

 Антон Попстоилов, видният изследовател на българското духовно минало, израсъл в джумайското село Лешко, заплакал.

А нелеките митарства на Зографската чернова продължили и във времето по-нататък. Ръкописът се пазел като светиня от монасите в българския манастир „Свети Георги Победоносец“ на Света гора. Положението станало тежко след установяването на  просъветската власт след 9 септември 1944 г., когато на българските граждани била наложена атеистична политика. Нехайството на „народната република“ спрямо делата на Българската православна църква се отразило пагубно на Зографския манастир, връзката между българската държава и светата обител се разкъсала, монашеското братство се топяло до минимум, след който манастирът е могъл да стане гръцко притежание. Стига се дотам, че през 1985 г. двама кадрови офицери от Държавна сигурност крадат от манастирската библиотека черновата и нелегално я донасят в България, където потъва в касата на тогавашния министър на вътрешните работи.

След промените през 1989 г., когато тайните на ДС започват да излизат наяве, гръмва и скандалът около похищението на реликвата. По-възрастните българи помнят медийния шум, който стигна не само до нашето общество, но прехвърли и границите на демократична България. С намесата на президента Петър Стоянов Зографската чернова бе върната на своето законно място в Света гора.

През 2008 г. на 6 май посетихме с бизнесмени, хора на изкуството, родолюбци от Благоевград и Сандански манастира Зограф за празника на свети Георги Победоносец. Водач бе Николай Шушков, тогавашен началник на митница Кулата, с нас бяха съгражданите Емил Велинов – директор на Дирекция по вероизповеданията, финансистът Кирил Пендев, архитект Димитър Кутев и др. Видяхме много от забележителностите на светата обител, но не достигнахме до черновата на „История славянобългарска. Отдаде ми се по-късно, когато с телевизионен екип направихме филм за манастира Зограф. Трябваше с мъки да преодоляваме недоверието и възбраните на монасите, но накрая успяхме да достигнем с поклонници от Банско и Разлог до библиотеката и под стъклен похлупак да разгледаме и заснем Зографската чернова.

Сега, когато знаем повече за пътя на „Историята славянобългарска“, нейните съдбовни скиталчества във времето, откриването на черновата, научното й осветляване от трима достойни българи от Македония – акад. Антон Попстоилов, проф. Йордан Иванов и проф. Кирил Топалов,  можем по-дълбоко да осмислим заветното послание на бащата на Българското Възраждане: О, неразумний и юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин!…“.

                                     ВЛАДО КАПЕРСКИ