Валентин Дрехарски е от Перник, икономист е по професия и пътешественик по душа. От 1985 г. обикаля с автомобил по широкия свят – Европа, Азия, Африка, Северна и Южна Америка. Достигал е бреговете на Атлантическия, Тихия, Индийския и Северния ледовит океан. Вече е пенсионер, но продължава да отговаря за счетоводството на малки фирми, така че не се откъсва от основната си професия, докато планира следващите си пътешествия.
„Първото ми самостоятелно пътешествие с автомобил е през 1985 г. Вдъхнови ме пътешественик номер 1 в България – журналистът Симеон Идакиев. Четях неговите пътеписи и книги, той е моят учител и вдъхновител да тръгна по неговия път. Първото пътуване беше кратко – обиколка на Гърция с „Лада“.
Категоричен е, че няма нищо страшно и опасно да се шофира на дълги разстояния по света.
„В повечето случаи пътувам сам. Няма с кого човек да си размени две думи, но следвам най-подходящите пътеводители за индивидуални туристи. Много ходене пеша, много впечатления, не ми остава време за скучаене“, казва още Дрехарски.
Не се наема да отличи само една страна, която му е любима и го е впечатлила. На мнение е, че навсякъде е интересно.
„Имам само ориентировъчен маршрут. На място следвам моя пътеводител и решавам точно кое да посетя. Купувам си пътеводител, човек трябва да има удобни обувки и дрехи, автомобилът трябва да бъде технически изправен“, сподели пътешественикът.
„Обикновено ям улична храна и от топли витрини в супермаркетите. Нося си суха храна и вода, за да оцелея 2-3 дни“, отбеляза Валентин Дрехарски, запитан как се справя с храната.
Едно от последните му пътешествия е 6900 км с автомобил до Алжир – от 27.03.2025 г. до 15.04.2025 г. „Тримата (аз, Любо и Краси) похарчихме общо 6 хиляди лева за двадесетдневното пътешествие – по 2 хиляди лева на човек. В Алжир храната е два пъти по евтина от България, а бензинът – 4 пъти”, казва Дрехарски. Ето и продължението на неговия разказ:
Да получиш поздравление, написано на български език в неголям град. Да станеш приятел с Омар и да срещнеш много добронамерени алжирци. Това беше най-вълнуващото преживяване по време на нашето пътешествие. По тъмно пристигнахме с Любо и Краси в град Айн Дехеб. Спряхме с автомобила там, където навигацията показваше, че от другата страна на улицата трябва да има хотел. Сградата обаче се оказа заключена. Разбрахме, че сме паркирали пред военно поделение. Дежурният офицер ни взе паспортите, за да ни запише в техния дневник, такава била процедурата. После ни заведоха до центъра на града в полицейското управление. Там също изчакахме, докато запишат данните от паспортите ни в дневника за произшествия и събития. И военните, и полицаите се държаха приятелски и дружелюбно. Останахме с впечатлението, че скучаят и с нашето пристигане отчитат дейност, като ни записват в дневниците си. След това с ескортиращ полицейски автомобил ни върнаха при хотела. Вече бяха извикали един младеж на рецепцията. Скоро пристигнаха още няколко алжирци, на които им беше интересно да научат по какъв маршрут пътуваме и разглеждаме страната им. Най-добре протече разговорът с Омар, много умен и интелигентен мъж, говорещ четири езика. Разбрахме, че той е директор (управител) на това място, което се оказа Дом на културата и младежта с хотелска част.
Докато сваляхме багажа и се настанявахме, в стаята Омар беше написал на един лист поздравление до нас на български език, вероятно ползвайки преводача на телефона си. То гласеше: „Уважаеми приятели от България, с голямо удоволствие ви посрещаме в нашия Дом на младежта в Айн Дехеб. За нас е чест да бъдете наши гости и да имаме възможността да споделим част от нашата култура и традиции с вас. Ние сме благодарни за вашето присъствие и се надяваме да прекарате приятни и незабравими моменти тук. Моля, предайте нашите поздрави на добрите хора на България. С уважение: Alaoui Omar и Вашите приятели от Алжир”. Накрая завършваше така: „Гостите са като дъжд – идват и си тръгват, но оставят след себе си свежест”.
На следващата сутрин много трудно се разделихме с Omar Alaoui, вече бяхме станали добри приятели.
P.S.: Айн Дехеб беше единственият град в Алжир, където по улиците видяхме да се движат десетки стари 40-годишни руски „Лади”. Не ни стана ясно на какво се дължи това изключение.
Гардая е исторически град във вътрешността на страната. Разположен е на южния склон на източните Атласки планини. След него започва пустинята Сахара, поради което наричат града „Вратата на Сахара”. Намира се в долината М’Заб, която е регион, исторически населен от бербери. Казват им „мзаби” по името на долината. През периода 11-14 век на пет хълма са изградени укрепени берберски селища, всяко от които е наречено „ксар”. Там сградите са построени от камъни и кирпичени тухли, а за греди са използвани стволове на палмови дървета. Сега и петте селища са обединени в град Гардая, в който живеят над сто хиляди души. Той е включен в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство. Най-добре съхранената историческа част започва от голям площад с фонтан, магазини в обграждащите го здания и наредени пазарски сергии. По хълма над него са разположени старите сгради, до които се стига по тесни криволичещи улици. На най-високата част е построена джамия с квадратно минаре, стесняващо се към върха, наподобяващо пресечена пирамида. Този стар град е пълен с магазини и кафенета, продават се различни сувенири на туристите.
В единия край на Гардая по каменист хълм е изградена зона за отдих. От най-високата част се разкрива панорама към квартали, които в миналото са били отделни селищата. Архитектурата на новите сгради повтаря традиционния стил на къщите в ксаровете. В подножието на хълма има паркова зона със стадион и ресторанти. Около внушителен монументален паметник, символизиращ миналото на града с укрепени берберски селища „ксар”, е изградено кръгово кръстовище.
С Любо и Краси пренощувахме в този град, а на следващия ден купихме четири нови гуми за автомобила. Те бяха алжирско производство, неизвестна за нас марка – „Ирис”. Старите изхвърлихме, новите се държаха отлично по пътя до България. Тази покупка направихме, защото ни бяха останали много алжирски пари и трябваше да ги похарчим.
След град Гардая потеглихме по пътя през пустинята Сахара.
През Сахара. Това е най-голямата пустиня на нашата планета. Тя заема почти цялата северна част от континента Африка и се простира върху територията на десет държави. Само 1/5 от Сахара е покрита с пясък, над десет на брой са обширните зони с големи пясъчни дюни. Останалата част от тази пустиня е покрита с песъчлива почва, върху която има по-големи и по-малки камъни, и там растителността е от ниски бодливи храсти и треви. Голи скалисти планини заемат част от Сахара, някои от тях са с вулканичен произход. Няколко са солените езера, доста са пресъхналите речни долини. Местата с вода и растящи наоколо палми образуват оазиси.
Пустинята заема 80% от територията на Алжир.
В източната част на страната с автомобила минахме през част от алжирска Сахара. На това място тече подземна река близо до повърхността от юг на север. Местните се са научили да откопават най-горния слой на пясъка, достигайки до влажна песъчлива почва, в която засаждат палми.
Не пропуснахме да се разходим по пясъчните дюни. Любо и Краси като по-млади оставиха повече от мен свои следи върху пясъка.
Не мога да пропусна темата за икономиката на Алжир, включително транспортната инфраструктура (нали съм икономист по професия). Страната е голям производител на нефт и газ. Добива се желязна руда, цветни метали, фосфати и различни минерали. По два газопровода (един до Испания и един до Италия) по дъното на Средиземно море се доставя природен газ за западна Европа. Развити са металургията, машиностроенето, нефтопреработката, химията и други отрасли на тежката индустрия.
Пътувайки с автомобила през Алжир с Любо и Краси видяхме електроцентрали, работещи на природен газ. Зърнахме няколко завода от леката промишленост, както и площи за отглеждане на селскостопански култури. Пътищата са асфалтирани, но в северната част някои участъци са с нагънат асфалт поради натоварване от големия трафик на автомобили. Няколко града на Средиземно море разполагат с големи търговски пристанища. Алжир провежда протекционистична политика с цел защита на местното производство.
За автомобила купихме гуми и двигателно масло, алжирско производство. Те бяха два пъти по-евтини от аналогичните, внесени от Европа.
Туризмът е доста по-слабо развит от съседните Мароко и Тунис. Основна причина е продължилата повече от десетилетие гражданска война между ислямистки групировки и светската официална власт. Туристическият потенциал на Алжир е доста голям, със сигурност тази страна ще стане популярна дестинация и за българските туристи.
Пътувайки през източната част на страната с Любо и Краси, спряхме в няколко града сред пустинята Сахара. Така, като туристи, добихме представа от живота в този слабо населен регион от Алжир. Разходихме се из град Уаргла, чиято централна част е относително модерна. Той е административен център на област със същото име. Като повечето градове в пустинята и той се е разраснал около оазис.
По тъмно пристигнахме в град Ел Уед и спряхме на площад с монумент в средата и кръгово движение около него. От трите хотела там избрахме този с най-добри условия, нощувката за тримата струваше 37 лева. На сутринта трябваше да похарчим оставащи ни алжирски пари. Купихме четири петлитрови туби с двигателно масло за личните ни автомобили.
Последното градче преди границата с Тунис се казва Талеб Ларби. Там напълнихме резервоара с бензин, който е четири пъти по-евтин отколкото в България. В магазин за хранителни стоки си напазарувахме продукти, за да похарчим и последните алжирски динари.
На границата дълго проверяваха паспортите и документите на колата. През това време алжирски и тунизийски автомобили бързо минаваха граничната и митническа проверки.
Влязохме в Тунис и без бавене се отправихме към забележителности в западната част на страната.
След като напуснахме тази държава, първата ни задача беше да разгледаме някои забележителности в западната част на Тунис.
Star Wars: Mos Espa е филмово селище сред пустинята, в което са запазени декори от снимките на филма „Междузвездни войни”.
Шебика може да се определи като оазис в пустинята Сахара. Той е природна забележителност, чието посещение определено си заслужава. Там може да се види каньон сред внушителни скалисти планини. През долината тече поток с водопад и край него са засадени по-малки и по-големи гори с палмови дървета. Сградите в селището са в традиционен стил от камъни, кирпичени тухли и греди от палмови стебла. На скалист планински хълм с Любо и Краси дочакахме залеза на слънцето.
В Тамерза пристигнахме по тъмно и местен жител ни заведе с мотоциклета си до хотел, където пренощувахме.
На следващия ден продължихме да обикаляме западната част на Тунис.
В района на Тамерза с Любо и Краси разгледахме няколко забележителности: Малка река с водопад течаща през полуканьон; Тесен каньон, започващ от реката и продължаващ навътре в планината; Обширна палмова гора, растяща във влажна долина; Изоставен след наводнение стар град, в който къщите са изградени от камък и кирпич. Всичко това като цяло го наричат оазиса Тамерза.
Оказа се, че хотелът, в който се бяхме настанили по тъмно предната вечер, се намира точно до първата забележителност – реката с водопад и полуканьон. За това говореше и името му: хотел-ресторант „Каскада”.
Край оазиса Мидес е най-впечатляващият каньон, който видяхме в западния край на Тунис. Той е дълъг 3 километра, а дълбочината му е повече от 50 метра. Малка река тече по дъното му, на разширенията са израснали палмови дървета. Старите къщи са изградени от камък, кирпич и палмови стволове за укрепване.
След Мидес продължихме на изток, прекосихме соленото езеро Чот ел-Джерид, спряхме се в град Доуз, отбихме се от пътя, за да разгледаме разположения на хълм старинен град Тамезруд.
Пътувайки обратно към България в южен Тунис разгледахме Матмата. Това е старинно селище на коренното берберско население, характерно със своите вкопани в земята защитени жилища. В твърдата почва са изкопани големи кръгли ями с дълбочина 5-8 метра и диаметър 10-15 метра. При основата, която е вътрешен двор, странично в грунда са вкопани самите жилищни помещения. На някои места е направено второ ниво стаи, до които се стига по стълби. Отвън по тунел има достъп до основния вътрешен двор. Освен защита тези жилища в земята осигуряват прохлада в летните горещини и топлина през зимата. Етнографска музейна експозиция дава представа за бита на хората , които са наричани „троглодити”, по името на тези подземни троглодитни структури. Официалното определение на „троглодити” е „хора, които живеят в пещери и в жилища, вкопани в скалите или в земята”.
Матмата добива популярност, след като там са заснети някои от епизодите на филма „Междузвездни войни”.
Пристигнахме в Матмата на свечеряване и директно заведох Любо и Краси в хотел „Сиди Дрис”. На това място бях нощувал през 2008 година по време на обиколката на Тунис с моя пернишки автомобил. Първата разлика от тогава видях на входа. Името на хотела вече беше променено на „Сиди Идрис”. Вероятно, защото на някои славянски езици, като българския, думата „дрис” е неблагозвучна. Втората разлика отпреди 17 години се състои в това, че днес този хотел е по-благоустроен, по-чист и по-добре уреден. Тогава стаите имаха естествен вид със стени и подове директно в рехавата почва. Сега стените са боядисани в бяло, а на пода има тъкани пътеки. Всяка стая носи името на герой от филма „Междузвездни войни”. Самият хотел се състои от няколко свързани помежду си кръгли подземни структури, където освен стаи за гости има ресторант с кухня, кафе, тоалетни и душове. Преди 17 години нощувката с вечеря в този хотел ми струваше 20 лева. Сега тримата платихме общо 118 лева за вечеря и спане във вкопана в почвата хотелска стая. Обяснимо е с инфлацията за този период.
Не пропуснахме да посетим Ел Джем в Тунис. Основна забележителност в този град е Римският амфитеатър от ІІІ век. Той е трети по големина след Колизеума в Рим и амфитеатъра в римския град Капуа. Побира 35 хиляди зрители. Използван е за гладиаторски борби, за боеве с диви животни, за състезания с колесници. Дължината на тази елипсовидна структура е близо 150 метра, а ширината е над 120 метра. Височината му е 35 метра. Самата арена е с дължина 65 метра и ширина почти 40 метра. Този римски амфитеатър е включен в списъка на ЮНЕСКО за световното културно-историческо наследство.
С Любо и Краси обходихме всички етажи с коридори и трибуни, разходихме се по самата арена. Влязохме в подземните помещения, където са стояли гладиаторите, дивите зверове и затворниците, всички те участвали в зрелищни боеве. Макар и в малка степен усетихме как са се чувствали на това място гражданите на Римската империя. Около този монументален амфитеатър е изградена туристическа инфраструктура с ресторанти, кафенета и множество магазини за сувенири. Ние тримата не пропуснахме да обядваме в ресторант на главната улица, водеща към амфитеатъра.
Веднъж вече бях посетил Ел Джем през 2008 г. по време на обиколката на Тунис с моя пернишки автомобил.
В Тунис отделихме време за два по-големи града на брега на Средиземно море.
В Сус пристигнехме привечер и намерихме евтин хотел, за да пренощуваме – 38 лева за тримата. Сутринта тръгнахме да разглеждаме забележителностите на този крайморски град: оградената с каменна стена стара част с калдъръмени улици и огромно количество магазини, продаващи всякакви стоки, арабски площади, централна джамия от 9 век, черква, синагога, исторически къщи на богати граждани; пазара над рибарското пристанище; залива с пристанището; касбата (крепост), издигната на най-високата част с археологически музей; автогара с десетки микробуси, превозващи хора до по-близки и по-далечни дестинации. Медината (историческата стара част) на този град с четвърт милион жители е включена в списъка на ЮНЕСКО за световното културно-историческо наследство. Големите пясъчни плажове край града обуславят превръщането му в морски курорт с множество съвременни хотели.
Хамамет е стохиляден крайбрежен град в североизточната част на Тунис. Както нашия Бургас има Слънчев бряг, така този тунизийски град има своя курорт Ясмин. Основна забележителност на Хамамет е неговата медина, оградена с високи каменни стени. До сградите в арабски архитектурен стил се стига по тесни калдъръмени улици. В доста от тях са направени ресторанти, кафенета и магазини за сувенири, кожени изделия, дрехи, обувки… Приятно място за разходки е крайбрежната алея, започваща край защитните стени на медината. Централният градски парк е спокойно място с направена детска площадка.
Късно вечерта се качихме на ферибота от терминала край град Тунис. След денонощие и половина плаване, слязохме в италианския град Чивитавекия. През северна Италия и Балканския полуостров се прибрахме в България. Завърши нашето двадесетдневно пътешествие с автомобил до Алжир, продължило от 27 март до 15 април 2025 година.
Тримата (аз, Любо и Краси) похарчихме общо 6 хиляди лева за двадесетдневното пътешествие – по 2 хиляди лева на човек.
