Пътешественик! 50-г. Георги Юручки от Кресна: С кораб стигнах до Огнена земя, три пъти съм плавал през Панамския канал, тъпкал съм пясъка на пустинята Атакама

През 50-те години на своя живот Георги Симеонов Юручки е живял повече на суша, но има повече изминати километри по вода. Бяло море, Средиземно, че и други не са му стигнали, но по Атлантическия океан е стигал и до последния пристан при Огнена земя за Арктика, плавал е през Панамския канал и из Тихия океан.

       Роден е в Кресна на 28 ноември 1971 година, родовите му корени са от село Обел, Благоевградско. Учи в Кресна, завършва Математическата гимназия „Сергей Корольов” в Благоевград, а висше образование има от УНСС – София по специалността „Управление на индустрията”. Първите си три години трудов стаж вписва в Българската телекомуникационна компания /БТК/ в отдел „Маркетинг и развитие”. По късно е нает от американски туристически компании и започват плаванията му по вода. Плавал е с различни кораби. Сега продължава да събира трудов стаж, но вече само на суша, с работа в туристическа компания в София.

       Син е на пенсиониралия се вече бивш директор на Горското стопанство в Кресна инж. Симеон Юручки, създател на много нови гори и любител на шахмата. Има брат Илиян, автор на сборници с песенни обработки, секретар е на ОНЧ „Никола Вапцаров” в Благоевград и председател на читалището в Кресна.

Георги, фамилното ти име Юручки откъде идва?

– От село Обел, Благоевградско. Там има и махала Юручка, което ще рече, че си е така на рода. Думата „юрук” е от турски произход и в наш превод означава „пастир, скитник”. В рода ни обаче скитници няма. Може би някога да е имало и от наши прадеди скитащи пастири, но то ще да е било дълбоко нейде из годините.

Докъде откриваш жилчици от родовото дърво в земята на Обел?

Ами някъде до два века назад. Живелите там мои прадеди са имали здрав родов корен и скитничеството не им е било по природа.

Роден си в Кресна, сега си и в Кресна, и в София. С Обел нещо свързва ли те?

О, да! Обел в миналото си е било будно село и горе-долу, ако не на половина, то в четвъртината си е било наше. Имали сме над 300 дка земи и гори,  големи стада от овце и кози и много говеда, коне, прасета, кокошки.

И как се е смогвало с работна ръка?

Как ли? Ами всеки, който правил нов клон в родословното дърво, побързвал да го попълва с нови клонки. Пораствали децата и се хващали със стоката, нивите и ливадите. Един от нашите родоначалници, от когото пряко съм издънка, се е казвал Атанас, който, не знам защо, фамилно се е водил Мицов, но го знаели и Юручки. Над половин век е бил свещеник на селото. Какво и къде е учил – не знам, но нещо така не му било чуждо бунтарството и то го отвело за три години в затвора Бялата кула в Солун. Това е записано в един требник, който може би и сега още стои в църквата на селото. Годините в Бялата кула обаче не минали напразно и като се върнал, добре си е служил с турски, гръцки, руски и английски език.

       Връщайки се в Обел, продължил с попските си дела. Потрудил се и да създаде голямо семейство. При сегашните раждания неговата челяд си е чисто за рекордите на Гинес – 12 деца е имал, от които 8 са били момчета, а 4 момичета. И за всички е имало работа по гледането на животни и ниви. От мъжката страна са били Иван, Павел, Стоян, Стефан, Георги, Захари, Йордан и Воин, а от женската – Роска, Фрона, Гина, Стоянка. Това детеизобилие подсказва защо в рода ни са били необходими и сме ги имали тези над 300 декара гори и ниви, а трябва да се добавят и ливади, пасища…

Посещаваш ли сега Обел?

Често – не. Но случва се. Преди месец ходихме с баща ми Симеон и брат ми Илиян. Илиян там нещо се е нагледал на тамошната природа и му се иска да се пооземли и да си изгради някаква вила, че като му поскисне от секретарските грижи по читалищните дейности в Благоевград, да има къде да поотмаря.

Обел предлага ли такива възможности?

О, да! Селото се е наричало Лешница. Пръснато е било на махали и една от тях е нашата, Юручката. Църквата, в която е служил прадядо ми Атанас, е строена през 1973 година и се казва „Успение Богородично”. Още при изграждането й към нея е било открито и училище. В края на 19 век селото се сочи с 294 жители, а през 1946 година са 1122, но в годините на 21 век едва бере душа. Разпаднало се е селото, но околната природа не се е променила – гори, поляни, простори… все има накъде да се отправят очи. Има позапазени все още къщи, а и стара архитектура, и църквата като един уникат, има какво да се покаже. Църквата е сред паметниците на културата. В нея е работил иконите и големият молер от Банската школа Михалко Голев.

Как се е случило раждането ти в Кресна, а не в Обел?

Всичко идва от баща ми Симеон и дядо ми Георги. Дядо Георги по работа, освен земеделие и стока, е наследил и свещеничеството на прадядо ми Атанас. И на него се събират много години в попски дела и заедно с прадядо ми са изкарвали из църквата на Обел и други църкви повече от един век. Та за дядо Георги – искал да изучи сина си и го разпределили да започне работа в горското стопанство в Кресна и сега, дори в пенсионерските си години, aко се надникне из отчетите на горското стопанство, ще се видят негови подписи, които удостоверяват създаване на десетки хиляди декари нови гори из планините Пирин и Малешевска, както и на много пътища, които и сега се ползват, и то не само за горски дейности, а и от хора, които обичат тукашните природни чудесии.

       Като се установил баща ми в Кресна, тук открил и другарката на живота си, моята майка Юлия Бенгюзова, известна в Кресна общественичка. Събрали са се и така сме се появили аз и брат ми Илиян.

Прадядо ти Атанас, като се е върнал от затвора в Солун, прекратил ли е бунтарството?

Не знам, но една случка така подсказва, че не са му били далече от главата борбите за освобождение. Случката е описана и от Христо Стилянов в книгите му. Там се споменава, че някъде по времето на Илинденското въстание в църквата на Обел „Успение Богородично” той е бил укривал няколко дни цяла чета, която била следена от турска потерия.  Турците обикаляли из селото, надниквали из долове и шубраци, но четата сякаш била изчезнала, както се казва, вдън земя. Знае се, че турци в църквата избягват да влизат и там не търсили. Харно, ама в църквата нямало храна, а четата яко поизгладняла. Намерил му обаче поп Атанас колая. Взел едно старо, дебело дърво, издълбал го, напълнил го с храна, обвил го с подходящи за смърт покривки и със свои помощници така като ковчег пред погледа на турците, като както се носи мъртвец, го вкарали в църквата. Нахранили се четниците, турците постояли още някой ден и си отишли, а четата хванала път към връх Обел.

Георги, поскитал си много, и повече по вода. Според тебе светът широк ли е?

Ами поскитал съм. Ако гледаме нещата откъм изминало време, то повече съм бил на суша, но ако ги измерваме в разстояния, то повече съм бил на вода. След многото ми скитосване взех да си мисля, че за отделния човек светът е широк и голям, но за човечеството става все по-тесен и по-малък.

По суша къде обичаш да пътуваш?

Ами най-вече по асфалт и тротоари. Хващам и по горски пътеки, но не ми е по кръв търсене на скалисти висини. Е, като човек от Кресна не съм се напълно изоставил, та да не се изкача поне на Вихрен.

Ами до плаванията си из морета и океани как стигна?

Ами как? Като си работех в отдел „Маркетинг и развитие” в БТК приятел от Варна ми съобщи, че посредническа американска фирма търси обслужващ персонал. Това беше фирма „Аполо Шипчондлър”. Знаех език, кандидатствах и ме приеха. Името на фирмата в наш превод означава „корабно осигуряване”. Седалището й бе в Маями, щата Флорида. Така се озовах на кораба „Ренесанс – 1” с маршрути Истанбул – о. Родос – Кипър – Израел – Пирея, Гърция. С този кораб като за морско кръщение имах 18 плавания. Обслужващият персонал бе от 350 души, от които нашенци бяхме 50. Това бяха интересни и чудесни плавания. Многомилионният Истанбул е като приказка с трите си части – Пера /Бейоглу/, Юскудар и полуостров Стамбул, и с разположението си край Босфора и Златния рог, стъпнал на два континента. Да добавя и многото старини – Капалъ чарши с покритите над 5000 магазинчета, Топкапъ – старият сулстански дворец, светинята „Света София”, Синята джамия, старият Хиподрум… Ами плаването през Мраморно море! Ето го и Ченак кале, бряг, от който на пет километра онзи чудак Хайнрих Шлиман успя да потвърди, че Троя съществува и не е измислица на безсмъртния певец Омир…

       Пътувал съм до острова държава Кипър, с неговите бисери Никозия, Ларнака, Лимасол и Фамагуста, вдъхновила поета Никола Вапцаров. Чудесии са и островите Родос, с 5-те хиляди магазина, където очите търсят из пристанището останки от едно от чудесата на света – Родоския колос. Впечатлява и Лабиринтът, както е наричан дворецът на цар Мидас.

– Разбрах, че при тези плавания си станал и хаджия.

Да. Случи се още при първото ми посещение на Йерусалим. Всеки, който посети Божи гроб, получава от министъра на културата на Израел специална грамота, която на английски се казва „полигрем”.

Знаеш ли, че хора от Кресненско по хаджилък са те изпреварили, и във време, когато не е  имало ни влакове, ни автомобили, а за самолети не се е и помисляло?

Знам, и те все са били първенци от Влахи. Ходили са през 19 век с кервани и кораби хаджиите  Атанас, Димитър, Георги, Стоян, Руйчо от село Влахи, което ще рече, че селото е било много будно в ония години, и неслучайно Яне Сандански е от там.

       Самото посещение на Божи гроб е събитие за всеки. Посещава се мястото, където царица света Елена е открила кръста, на който е бил разпнат Христос, като на това място е изградена църква. В стария Йерусалим се минава и по Виа Долория – пътят на страданията, по който Христос е носил кръста си с трънен венец на глава към мястото на разпъването му.

– Плавал си с „Ренесанс – 5” на същата фирма. Защо се прехвърли?

На този морски съд бях работещ барман. Утвърден бях и като сомелиер, което ще рече човек със способности да прави дегустации на вина.

И умееш ли?

Справям се. Мога да определям вина по вкус, тръпчивост, време на направа, сорта на гроздето. Това не стана случайно, а завърших специален курс.

Като познавач на вина как приемаш виното „Кресненска керацуда”?

Много се хвали, ама така, по домашному. На пазар не излиза, а и трудно ще може. Керацуда е бял сорт винено грозде, съществувало в Кресненско още по време на робството. Според мене трудно ще гони вината от рода на Бургундско, Шампанско…

С „Ренесанс – 5” повече ли свят видя?

Новият ми кораб бе досущ като стария, само нашенците в персонала бяхме по-малко. Задължителният език на кораба бе английският. На палубата не се разрешаваше друг език на персонала, за да не се създава впечатление сред пасажерите, че някой им казва нещо обидно. Плаванията започваха от Сен Назар във Франция и през Ламанша до Осло, Норвегия. Осло е много подреден град. Пълен е с паркове и зеленина, там видях двореца на краля и прословутите норвежки фиорди. В маршрута на плаванията се включваха още Копенхаген, известен с прочутия музей на восъчните фигури на Мадам Тюсо. После идваше ред на Стокхолм. Столицата на Швеция е разположена на много острови и е с много канали. Никога няма да забравя една случка. Бе студено и поуморен от ходене приседнах на една каменна пейка.  Изненадах се, когато усетих, че от нея се излъчва топлина. Оказа се, че пейката е затоплена с вътрешна инсталация.

       С „Ренесанс – 5” съм плавал и по други маршрути. Те започваха от френското пристанище Бордо, където американците – туристи и военни, се запасяват с прочутото вино „Бордо”. Опитвал съм този еликсир, но само като комка, че не ми бе по кесията.

       Първата ни спирка след Бордо бе в Лисабон, където пропуск ще е да не се види статуята на Христос, висока 50 метра, издигната на хълм. После идва о. Мадейра, а след него са Канарските острови. Нататък спирки са след Гибралтар – Валенсия и Барселона. Плаването включва и известни италиански културни средища, каквито са  Венеция и Рим. И сега пред очите ми са Колизеумът, площад „Сан Марко”, владенията на Ватикана.

Само по европейски маршрути ли си плавал?

Не. С кораба „Зенит” на туристическа фирма „Селебрити Крузос” имам маршрути от Киуест /най-южната част на САЩ/ през Мексико до остров Гранд Кайман на Карибите. Докато сме в Киуест всеки бърза да види местата, където е живял писателят Ърнест Хемингуей.  Киуест е град на артисти. Остров Гранд Кайман пък е известен с дълга плажна ивица. Островът е офшорна зона и се правят много покупки. Втората част от пътуването включваше Бахамските острови, където видях хотел, разположен на два бряга, чиято височина бе от 20 етажа. Взирал съм се и във водите, носещи зловещото сега име Бермудски триъгълник, в който по мистериозен начин са изчезнали много кораби и самолети. Бермудите са малка държавица, а столицата й Хамилтън е един добре спретнат град.

Бил си и на Огнена земя!

Да, и то четири пъти. При тези плавания тръгвахме от Ню Йорк. Плава се по цялото протежение на Южна Америка до Огнена земя. Макар и отдалече, съм се позаглеждал към висините, където е бил древният град на инките Мачу Пикчу. Изключително впечатляват и чилийските фиорди. Корабът ни навлиза из тях, а глетчерите се спускат от големи височини. Един глетчер по измеримост ще излезе голям и колкото територията на Кресна. Ледените парчета постепенно се спускат в океана, като гледката е много вълнуваща.

       Проливът Огнена земя и сушата Огнена земя са свързани с околосветското плаване на Фернандо Магелан. Той нарекъл сушата Огнена земя, защото местните туземци палили огньове по брега, за да изплашат мореплавателите и да прогонят кораба им. В южната част на Огнена земя е град Ушуая, като в по-далечни времена там е имало затвор.

Приема се, че Огнена земя е краят на света?

За нас наистина бе краят на маршрута ни. От Ушуая корабът ни поема към Буенос Айрес, намиращ се в делтата на р. Рио де ла Плата. Името на града означава „Добър въздух”. После акостираме в Рио де Жанейро. Фестивалът в Рио, само това да беше, пак е достатъчно за един град да има световна известност. Ние обаче се разхождахме из известните плажове, заставаме за снимки под статуята Исус Христос, издигната върху скалите на хълма Корсовада. Бразилия е интересна и с това, че е държава, в която единствена от цяла Южна Америка няма коренно черно население.

Наистина си видял много чудесии.

О, вярно са много. Мога да добавя, че съм плавал три пъти по Панамския канал, тъпкал съм пясъка на пустинята Атакама. Панамският канал по двата си бряга е изпълнен с гори, а много любопитно е качването и свалянето на нивата на водата при шлюзовете, тъй като водите на Атлантическия и Великия /Тихия/ океан не съвпадат в тази част. Ще добавя още за Огнена земя, че това е земя, която с острови заема 48 000 кв. километра. Тук е последното пристанище за всички полярници, експедиции и изследователи, отправили се към Арктика и Южния полюс, където сега има и Българска станция.

       Не ми е непозната и Северна Америка. В Ню Йорк съм се качвал на Емпайър Стейт Билдинг, за да погледам града от високо, бил съм под Статуята на свободата. Ще се върна за малко пак към Буенос Айрес, открит от испанските конкистадори през 1535 година, и то не за друго, а за да спомена, че от там идва прочутият танц танго, където и сега могат да се видят танцуващи двойки по улиците.

След толкова много скитосвания Георги Юручки сега накъде е поел?

Ами заседявам се в Кресна и София. На суша съм. Ако аз вече позабравих плаванията, то спомагам на други да го правят.

Брат ти Илиян се е закотвил в музиката, а ти?

Не. Ходенето по петолинието е чуждо за мене. Да си кажа право, малко завиждам на Илиян. Върви му, а и като председател на читалището в Кресна, и като секретар на читалището в Благоевград има възможност  да работи това, което най-много му се иска. Композира, обработва песни, води хорове, каквито са  „Езерец” в Благоевград и „Синаница” в Кресна. Нека пее, нека твори, че народът има нужда не само от работа, а и от веселие и песни.

Ти лично как приемаш фолклора?

Като нещо велико, което е способствало през вековете за опазване на език, вяра, национална идентичност.

А чалгата?

– Може би трябва да има свое място, но е край миндера. Чалгата опошлява, изворчетата й са нечисти и мисля си, че е време властимащи и институции да се позамислят, че така, както е тръгнало, чистия, изворния български фолклор, май взеха да го ценят повече в чужбина, отколкото у нас.

Бъдещето си на как го виждаш?

– Ако се наложи да е зад граница, то ще е така за част от време. Иначе „котвата” е пусната на родна земя и няма да се вдига. Е, мечтата ми е да се поразтъпча по палуби на кораби, които могат да ме отведат до Австралия, някъде по бреговете на Китай, Япония, да надникна по Нова Зеландия.

Дано ти се случи.

Дано, ама едва ли…

Разговаря БОРИС САНДАНСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *