Топ теми

Пътят към храма 33-годишният богослов Николай Михов учи благоевградските ученици на християнски ценности, да казват молитви преди и след учебните часове

Благоевградчанинът Николай Михов е на 33 години. Завършил е „Богословие” в СУ „Св. Климент Охридски“. Преди това е учил в Духовната семинария в Пловдив, което е по-специално от останалите училища, тъй като освен общообразователните предмети до 12 клас се изучава богословие. След като завършва магистратура по реторика, става преподавател по религия, предпочетена като свободноизбираем предмет от болшинството ученици в Трето и Девето училище в Благоевград.

За това как обучава децата на вероучение и християнски ценности разговаряме с младия учител богослов в навечерието на празника на християнското семейство и младежта Въведение Богородично.

– Г-н Михов, откога е интересът Ви към християнската религия и богословието? Кой Ви насочи към църквата, имате ли духовници във Вашето семейство?

– Първите ми спомени са от моя дядо, Бог да го прости, който ни водеше с брат ми в благоевградската църква „Въведение Богородично“. По-късно баща ми започна работа в храма, който аз започнах често да посещавам. В нашето семейство няма свещеник.

– Как възникна желанието Ви да учите в Духовната семинария?

– Имах стремеж да се откъсна от Благоевград и реших да опитам нещо ново и нестандартно, за разлика от моите приятели, които масово се записаха да учат в елитните гимназии. Бяха ми говорили за това училище, имаше и човек, който щеше да ми помага там, и това ме мотивира да се запиша. Отидох със съзнанието, че това не е обикновено училище, да се отбие номерът само да завършиш, а че се дават солидни знания, които един ден ще ми помогнат. Единственото особено е, че учениците семинаристи са само момчета. Преподавателите по общообразователните предмети бяха едни от най-добрите в Пловдив, сред тях имаше докторанти. По специалните предметите ни преподаваха трима духовници.

– Имахте ли различно облекло или униформа?

– Ние ходихме с черен панталон, черни обувки, бели ризи, черни пуловери и черни якета. Друг цвят не се позволяваше, като излизахме от Семинарията, ни разпознаваха. По-късно се въведоха униформите за останалите училища.

– Тогава подстригаха ли ви като иподякони?

– Подстригването за иподякони е, за да можем да бъдем четци и певци и да влизаме вътре в олтара. Обикновено това става по епархиите, в които живеят семинаристите, от митрополитите или от игумена и ректора в Семинарията. Това се правеше в 11-и или 12-и клас. Мен бе подстрига на Рождество Христово в Благоевград Неврокопският митрополит Натанаил още като бях в 8-и клас.

– Естествено продължение ли беше след завършване на Семинарията да учите богословие?

– По принцип не възнамерявах да продължа в тази сфера. През 2005 г. се готвих за вътрешните матури в Семинарията и получих диплома в края на юни. Нямаше време да се подготвя за друга специалност, а имах желание да уча история или право. Записах богословие в Софийския университет и след като завърших бакалавърската степен, проф. Божидар Андонов ме запозна с шефа на катедра „Реторика“ към Философския факултет Лилия Методиева. Имах голям интерес към омилетиката, да проповядвам, да говоря, да се изразявам, и се запалих по реториката, записах магистратура по реторика. Казах на моите родители, че ще завърша само това и нищо друго. Придобитите знания в Богословския факултет и Семинарията много ми помогнаха в реториката, която сега много ми помага в преподаването.

– Кога започнахте да преподавате на ученици?

– Още като студент по богословие ми хареса преподавателската дейност по вероучение. Не съм имал друга мечта. Там се чувствах най-подготвен, защото го изучавах 10 години и съм религиозно вярващ. Човек трябва да знае в какво вярва – дали си православен християнин, римокатолик, мюсюлманин, дали изповядваш еврейската религия талмут, или източните религии. В Семинарията един преподавател ми казваше, че в едно село, ако няма църква, е по-добре дори да има джамия, отколкото да няма никакъв храм. Винаги казвам на децата, че трябва да се държим уважително към другите религии, защото така правят възпитаните хора, които, като влязат в храма, почитат обичаите.

– Къде беше първото Ви място като преподавател?

– Първо започнах да влизам в часа на класния по покана на г-жа Илонка Узунова в СУИЧЕ „Св. Климент Охридски“ в Благоевград. Като доброволец, преди християнски празници запознавах учениците с материали, подсигурени от църквата. Учих ги какво трябва да се прави, като подчертавах, че това не са само именни дни и някой да ни покани на гости на трапеза и веселие, а да сме запознати със същността на празника. След това започнах работа към Неврокопска митрополия и все по-често посещавах такива часове. По-късно тогавашният кмет на община Благоевград Атанас Камбитов пое инициатива да се въведе час по религия в общинските училища. Проведе среща с директорите и съвместно с РУО и подкрепата на Неврокопска митрополия, която осигуряваше учебници и преподаватели, и със съгласието на родителите се започна факултативно обучение по православна религия като свободноизбираем предмет. Имах групи в Девето и Трето училище. В момента имам най-много – 8 групи, в Трето училище, като са обхванати ученици от всички класове.

– Само по православна религия ли давате знания в тези часове?

– В по-горните класове се изучава за Римокатолическата църква, исляма и източните религии. От 1 до 4 клас, в които влизам, и в часа на класния в 5 и 6 клас има деца, които ме питат за другите религии и аз им отговарям. Живеем във време, свят и общество, в което границите са вдигнати, трябва да сме запознати и да знаем какво да очакваме. Главното е източната православна религия, защото църквата е тази, която е запазила българския народ. А в Пловдивската семинария ни учиха, че народът е запазил църквата. Ако не са били хората да пазят църквата и да си я предават от уста на уста на своите внуци, нямаше да има религия през тези векове, което показва, че като народ сме били сплотени.

– Какви са първите уроци, които преподавате по религия на най-малките?

– Първо ги запознавам с най-големите християнски празници – Господските и Богородични. От 1 до 4 клас това са Рождество Христово и Възкресение Христово. Първокласниците се запознават с празниците на големите светии, на които масово кръщаваме нашите деца – Димитровден, Архангеловден, Никулден, Гергьовден и т.н. Задължително включвам Деня на народните будители, на Св. Равноапостоли и Св. Цар Борис, които най-много са дали България да я има и да има собствена азбука, и на Св. Иван Рилски. Това са светиите, на които да отдаваме най-голяма почит. Цар Борис обединява два народа с различна култура и вяра, а след това Светите братя Кирил и Методий, и в частност Св. Климент Охридски, създават кирилицата, която остава за нас и за всички над 250 милиона славяни.

– Кои са най-интересните въпроси на най-малките ученици, които са най-чисти и непредубедени?

– Най-трудно е да се отговори на въпросите за Исус Христос, как се проявява в Св. Троица, защо е Бог и човек едновременно. Тези знания имат един последователен етап на развитие, от по-обикновеното към по-сложното, и човек трябва да е по-голям, за да разбере. Целта е децата да се запознаят със светиите, да знаят за празниците, да разпознават иконите, за връзката на църквата с българската история, култура, традиции и обичаи. Едно време хората са сеели и прибирали реколтата по време на християнските празници. Чел съм, че преди каквато и да е селскостопанска работа са отправяли молитва към Бог да им помага, а след това пък са казвали благодарствена молитва.

– Давате ли напътствия на учениците как да се държат в църквата?

– Моите часове започват със съвети към тях как да се държат в училище, вкъщи и навън. Училището е нашият втори дом и както се държим в него, така се държим и у дома, и в обществото. Уча децата, че когато влизат в храма, независимо християнски, мюсюлмански или друг, трябва да се държат уважително. Трябва да сме прилично облечени, нямам предвид официално, не скъпо, а чисти и спретнати. Църквата е институция, както общината, както съда, музея, театъра. На вратата на входа на църквата се прекръстваме и тогава влизаме. Наблягам, че няма никакво значение с кой крак стъпваме. Вътре решаваме дали ще купим свещ. Има икони, на които отдаваме почит, като се покланяме или целуваме. Ако има някакъв празник, в средата на храма се поставя икона, на която първо се покланяме, а след това на останалите. Уча ги, че в храма не се говори, не се лигави, както и в други институции, се пази тишина и се изключва телефонът. Хората влизат от нужда да се помолят на тишина и не бива да се смущават. По време на богослужение не се приказва, а се внимава какво говори свещеникът. Особено на Св. литургия, когато излиза на малкия и великия вход, той минава през народа и носи дискоса и чашата, в която е приготвено причастието, което се дава на хората, а те се причестяват. Случвало се е възрастен човек да се пресяга и да пипа дрехата на свещеника, и всички след него го правят, което не е правилно. По време на богослужение повечето от молитвите свещениците и четците ги знаят наизуст и всеки излишен шум може да ги разсее.

– Знаят ли децата молитвата „Отче наш“?

– Някои я знаят, други – не, но идеята е да я научим по време на часовете. Повтаряме я в час, но казвам на децата, че трябва да я учат и с родителите.

На Бъдни вечер, преди най-възрастният човек да прекади трапезата, детето трябва да каже молитвата, както е било едно време. Отделно, ние имаме молитви преди хранене и след хранене, и преди началото и края на часовете.

– Какви са молитвите преди началото и края на учебните часове?

– Съдържанието им е по-особено. Молим Бог да даде сили да усвоим материала, който преподават учителите, преди началото на часовете. След това има благодарствена молитва, с която благодарим на Бог, че ни е помогнал, на учителите и родителите. Аз им раздавам листове с тези молитви и на родителите, за да видят, че са много съдържателни.

– Сега предстои храмовият празник на църквата „Въведение Богородично“, който се счита за празник на християнското семейство и младежта. Какво трябва да знаят децата за него?

– С децата от 1 клас се запознаваме с иконата „Въведение Богородично“ и това какво представлява празникът. За това как малката Мария е изкачила сама стъпалата и свещеникът я приел да живее в храма. Преди това нейните родители, праведните Йоаким и Ана, не са имали деца и са се молили на Бог да ги дари. Обяснявам на учениците, че някога се е считало, че липсата на деца е Божие наказание заради грехове. В днешно време този проблем едно семейство да няма деца е преодолим и поправим чрез медицината със способа „ин витро“. Св. Ана се е молила Бог да я дари с дете и обещала, че ако има рожба, ще я даде на храма. Обяснявам на децата, че едно време, когато човек е давал обещание, го е изпълнявал. Дал си мъжка дума, или „казана дума, хвърлен камък“, а не като днес, когато повечето обещания не се изпълняват. Когато Мария станала на 3 години, родителите й събрали всички сродници и приятели и с шествие отишли до храма. Този момент е много вълнуващ за децата, които ми казват: „Ама, господине, родителите са я изоставили”. Не, Мария е била оставена да бъде обучавана от духовните учители, а нейните родители са били всеки ден в храма. Мисията на Св. Дева Мария е била, че когато порасне, ще роди Божия син. Тук идва темата за християнското семейство, което е основополагащ камък на обществото. Йоаким и Ана са пример за търпение, за това, че не са имали рожба дълго време, но не се разделят, а остават заедно и накрая Бог ги възнаграждава. Пример за чистата и искрена любов. В днешно време много родители живеят разделени, или пък са в чужбина, и децата се отглеждат от бабите, което не е добър модел. Много често давам домашни на учениците, които да решават заедно с родителите. Уча ги, че едно дете, независимо дали е добро, или лошо, независимо дали е най-гоненото в града, или в държавата, родителите са тези, които ще бъдат винаги до тях. А децата трябва да им се отблагодаряват, като ги слушат какво им казват, да се учат в училище и когато дойдат мама и тате да ги вземат, да бъдат похвалени от учителите.

БЕТИНА АПОСТОЛОВА


С ученици в час по религия

На посещение в БЧК

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *