Когато преди 27 години съобщиха вестта за смъртта на Ванга, не исках да повярвам, че странната жена, за която се говори във всяко селище и всеки дом у нас, пък и в съседните страни и необятната Русия, вече няма да бъде цитирана, че е предсказала и познала това или онова. И точно тук сбърках – оказа се, че посветените от нея са много повече, колкото въобще е възможно. Излязоха десетки книги за нея, и което е най-жалкото, истината във всяка от тях се отдалечава с огромна скорост.
Сега, а в бъдеще още по-силно ще се прояви нуждата от истината за тази феноменална жена. И както се случва с известните хора, митовете и легендите ще я обградят с ореол, зад който наистина ще бъде абсолютно невъзможно да се пресъздаде реалният й лик.
Като родена под Пирина, и аз може би с първоначалното познание за света съм чула името на тази забележителна личност. В средите, в които растях, за нея се говореше винаги с уважение. Толкова много истории за трагедии и нейното име неизменно имаше някакъв дял в разгадаването или просто разрешаването им. От такива истории чувствителният човек се учи на човеколюбие и доброта към всеки и всичко. Обикновено трагични събития са главните двигатели за среща с нея. А контактът й с мъртвите в повечето случаи е давал някакъв мир на изтерзаните от мъка.
Болестта на моя тетка сближи баща ми с Ванга. С нейните съвети и лекарска помощ тетка ми оздравя. Тогава направихме в дома ни тържество, на което присъства и баба Ванга, придружена от сестра си Любка (в онзи период тя беше неизменен неин спътник). Запомнила съм я в черни дрехи, със затворени очи. Голямо беше удивлението ми, когато наблюдавайки я, чух да казва: „Това Лалка е?“. Не ме изненада, че знае името ми, а че беше усетила моето присъствие (та нали не вижда!). Понеже беше горещ ден и нашите се суетяха къде да сервират вечерята, тя каза на баща ми: „Отвънка, Лефтере, под лозницата!“.
С годините разбрах, че това е твърде малка част от дарбата й да „вижда”. Защото тя не просто виждаше човека пред себе си, а виждаше случки от миналото му и неща, които ще му се случат в бъдеще. Казват, че невинаги е постъпвала тактично със страдащите и сигурно е вярно, но притежаваше състрадание повече от всеки човек около себе си. И макар понякога да раздаваше строги присъди към хората около себе си, които срещу пари вреждаха без ред бързащите, беше снизходителна. Тези нейни пристрастия и слабости обаче идват да ни покажат, че тя беше просто жив човек.
Това, което винаги ме е удивлявало, е какъв е този тип човешка нервна система, и в частност психика, който би понесъл товара на човешката мъка повече от половин век?
Онова, което тя имаше в повече от всички нас, нормалните, си остава една загадка, която обаче все един ден ще бъде разгадана. Вярвам в добросъвестните учени и възхода на науката. Защото макар и твърде рядко явление, подобни на Ванга ще има и в бъдеще.
Първоначалната ми идея да запиша спомените на семейството ми и близкото ми обкръжение неусетно и логично прерасна в замисъл да разкрия по-малко познати черти от образа на тази легендарна личност от ХХ век и как тя е съхранена в паметта на съвременниците си. Някои разказваха лаконично, други отваряха душата си за изповед на нелекото си житие, в което особено място заема пророчицата от Петрич. Запазих техния език и стил на изразяване, съкращавах, но не добавях. Книгите от поредицата ще останат своеобразен документ на времето, защото те не са само за Ванга, а и за хората по времето на Ванга.
В периода 2013-2019 г. излязоха шест тома под заглавие „Ванга в народната памет“. Разказвачите на спомени са 132-ма души (най-възрастната е родена 1922, най-младата – 1976 г.) от близо и по-далеч (и няколко чужденци), учени и по-прости, вярващи и съмняващи се, но всички запазили чувство на благодарност за дарена надежда, съвет и помощ в тежък момент. Без специално да съм го търсила, се получи социологическа извадка, в която са представени почти всички професии: учители, работници, икономисти, земеделци, лекари (в т.ч. ветеринарни), журналисти, фоторепортер, библиотекари, медицински сестри, акушерка, съдии, адвокати, професори (музиколог, фолклорист, педагог), писатели/поети, историци, държавни служители, читалищни дейци, фармацевти, народни певици, фолкпевец, инженери, агрономи, търговец, туристически деятел, строителен техник, социален работник, свещеник, общественик, о.з. полковник от ДС, о.з. подполковник от армията, музикант, драматург, директор на фабрика…
Ценя всеки разказ, защото добавя по нещо от знанието за легендарната Ванга. Сега предлагам няколко откъса, които развенчават митове.
ИСТИНСКИЯТ АВТОР НА ПЪРВАТА КНИГА ЗА ВАНГА
Всички знаят, че първата книга за Ванга издаде племенницата й Красимира Стоянова, четох я на циклостил в края на 80-те години. Съвсем случайно през 2014 г. ми попадна книгата на Николай Стоянов „Истината за Ванга“. Авторът е неин родственик, писател, сценарист на филми. В книгата си той пише, че истинският автор на първата книга не е Красимира Стоянова, а писателят Христо Ганов. Срещнахме се в Благоевград и записах неговата история.
ХРИСТО ГАНОВ (1938-2022) завършва медицина, за кратко работи като лекар. Журналист, редактор, дългогодишен административен секретар на Съюза на българските писатели. Автор на много стихосбирки, литературна мемоаристика, сценарии за документални научнопопулярни филми.
НЯМАМ НИЩО ОБЩО С ТЕБ!
Не знам дали това въобще е за разказване, защото са лични неща. Тръгнах с известен скептицизъм, защото съм малко скептичен към възможността за ясновидство по принцип, защото знам, че в човешката памет има много неща. Близо четири години (1962-1966) бях лекар в Ардино. Там имаше районна болница. Един от лекарите се оказа личен приятел с Ванга. Той беше акушер-гинеколог, жена му рентгенолог. Бил е някъде в тоя регион. Казваше ми смайващи неща за Ванга. Приемах едно към едно това, което той ми каза: „Отивам при нея притеснен, че ще се явявам на изпит за специалност. Медицината е огромна”. И тя му казва: „На тебе ще бъде нещо за корема, там да знаеш, около черния дроб”. Все пак това е много важна ориентировка, когато отиваш на изпит: дали ще бъде мозъкът – цял учебник има само за мозъка; ортопедията – и тя по учебник… И му се пада точно това. Няколко такива съвпадения. Но в същото време много хора казват: „Нищо не ми позна”.
Аз самият съм убеден от оня случай през 1957 година. Бяха бедни, много бедни години. Проблем беше да се вземе софийско жителство. Сестра ми се ожени в София, аз завършвам в Пловдив и казах на баща ми: „Няма как да се връщам в Северна България”. А наш съсед, приведен зет, там има имот. Почина тъстът му. Той беше единствен зет и тъстът му завещал едно дворче, половин декар, с една вила. Баща ми остави целия имот – три декара, пет къщи и дойдохме в София. Жителство няма, не може да почне работа, почва по строежите. Тогава се даваха пари на адвокати да уредят жителство, но нищо не се получава. И отиде при Ванга. Трябваше на захарче да се спи. Тя му казва: „След две години ще стане”.
Минават много години. През 80-те години в списание „Пламък” се запознавам с Красимира Стоянова. Любо Левчев я взе в Съюза на писателите, там ни бяха всичките редакции. Аз хранех известно не само любопитство, едва ли не и малко страхопочитание към Ванга. Още повече пък сляпа жена. Знаех някои подробности. Идва Красимира – любезна, внимателна: „Ще ти целувам краката! Моля ти се!“. „Краси, не мога!” – викам. Почна да ме провокира. Аз съм човек, който се поддава: „Ето, виж тука, да ти дам…“.
И ми дава няколко странички. Единайсет страници. Приех само заради Ванга, викам: „Заслужава си да положа тоя труд, все пак има нещо странно, има някакъв феномен”. Очевидно е имала гениални съвпадения, което вече говори, че там определено има един феномен. Съдбата й е много странна, тя е едно интелигентно момиче, свири на пиано – това е, което знам от Красимира. Вече беше излязъл филмът на Невена Тошева, която аз познавам лично. Те бяха добрите документалисти: Юлий Стоянов, Невена Тошева, Оскар Кръстанов и Павел Васев. Там ми направи впечатление за проф. Лозанов. Красимира ми каза, че той е направил хиляда и петстотин епикризи на случаи, които Ванга е излекувала. Викам: „Краси, една ми дай само! Една! Аз все пак трябва да се аргументирам, дай нещо да поставя!“.
Нито една!!! Няма.
Гледах филма няколко пъти, тя после го взе тоя филм, исках да го видя пак, когато вече пишех книгата. И виждам как Ванга е един гениален манипулатор. Обяснявам си го: една сляпа жена, която е усетила, че има способността може би – приемам, че вижда някои неща – но от всичко, което гледах, видях тя как подпитва. Невинаги. Този, лекарят, ми казва, аз и от Невена Коканова знам. Без да знае, стои в тълпата и тя казва: „Да влезе Невена! Там стои некъде…“. Никой не й е казал.
Имах един колега, от години притеснени – нямаха деца. Отиде, чака в тълпата, а тя се провиква: „Оня там, доктора от Родопите, да дойде!“. Чака в тълпата, ама тя го извикала. Казала му: „Догодина, догодина“. И му се роди дете. Та в особени състояния има прозрения. И това е естествено. Защото какво означава един транс при нея? Това означава максимално съсредоточаване, тоест мобилизиране на това, което ви казах за подкорието, яйцето, паметта. Там проблясват ония петна, които ние не ги знаем, но които са запечатали всичко. Има си една логика на събитията и като тръгнат, те вървят и ще стигнат дотам. Стига да можеш да ги видиш. Тя има тази способност да ги види. Вероятно. В такива моменти. Но невинаги.
ТЯ НЕ ПОЗНА, ЧЕ СЪМ ДО НЕЯ.
Вече бях написал книгата, аз всяка секунда й знам на Ванга. Спомням си, седях до нея на такова разстояние на Рупите. Тя излезе по едно време на една пейчица пред къщата и аз съм седнал до нея – тя не позна, че съм до нея. Аз вече обичах Ванга, защото съм писал толкова за нея, исках да я погледам само така. Брат й на Красимира ме заведе. Отидох в Петрич, взех си стая в хотела. Аз почти бях написал книгата. Исках да видя последните неща, последната ми редакция. Ванга беше тоя ден много зле, направи бронхопневмония и майката на Красимира – Любка, вика: „Христо, ела да отскочим до Дамяница. Тя ми каза да отида да й взема две бутилки бяло вино“. С колата, с един москвич, отидох в Дамяница, взехме виното, оставихме й го и се прибрах после.
НА МЕН МИ ТРЯБВАТ ЕПИКРИЗИТЕ НА ЛОЗАНОВ!
Красимира ми беше дала списания за някакъв ливански журналист, на когото тя му казала едни неща. Викам: „Краси, това е казано, може да е измислено. На мен ми трябват епикризите на Лозанов! Нещо друго, което да бъде убедително“. Почнах да живея със съмнение, че получавам фалшива информация. Казвам й: „Краси, има ли подобен случай на това, което съм написал дотук, с който да потвърдя тая теза?“.
Тя на секундата ми предоставя случай. Говоря с брат й – той същото. Как дошъл негов приятел и Ванга му казала: „Са ше отидеш там до една рекичка и точно в дванайсет часа през нощта хвърляш една стомна три пъти – и минава“. Само че това е малко в сферата на въображението и приказността. Всичките случаи, които е излекувала, все в реката, все със стомната, все с това. И ми се струва, че е малко нагласена работа. Така вървяха тия неща.
НЯМАМ НИЩО ОБЩО С ТЕБ!
Тази книга я писах в Банкя, в София и в Плевен. Плевенлиите имаха големи дружества, а и половината ми род е в Плевен. В Кайлъка генерал Иван Винаров беше направил една вила, в която спа Хрушчов, когато идва. Беше най-представителната вила. После я подариха на писателите. Аз отидох там, седнах и довърших книгата. Вече съм бил на осемдесета-деветдесета страница, на половината на книгата. Там идваха един куп писатели – аз съм седнал на машината, те вече са я изчели и чакат да допиша страницата, за да я прочетат. Тоест имам един куп свидетели.
Имах няколко свои теории, бях написал това, за което говорехме, че е възможно, защо и до каква степен е възможно. По принцип е възможно да се прозрат нещата. Има такава теория – човешката памет се унаследява, предава се от поколения по някакъв начин и е възможно да носите памет например от прабаба или прадядо,
Много теории има. Първо, ДНК е неизменно у човека. Ние не знаем какво носим от десет поколения. Вероятно в някоя клетка стои от години спомен, който ние не знаем, но по някакви причини, които не можем да си обясним, да проблесне и ние да видим. Тоест може да бъде и така.
Направих я в два екземпляра. Никаква уговорка нямахме, очаквах Красимира най-малкото да ме пише редактор. Никога нямаше да кажа, че съм я написал, защото какво да обяснявам. Тя си е племенничката. Давам й книгата на Красимира: „Краси, ето всички тия неща, които си ми дала, в два екземпляра“. Тя се обръща към мене и казва: „Христо, нямам нищо общо с теб!“. Аз една година пиша книгата. В това време навивам Георги Константинов, Николай Стоянов. Казвам, че пускаме „Феномена Ванга” – пускаме реклама, защото щеше да бъде събитие първата книга за нея. „Нищо общо!”. Бях смаян. А преди това: „Христо, ще ти целувам краката! Никой не може – само ти!“.
И толкова. Така е с десет думи. Не ми се приказва за това, защото какво значение има. Не съм я виждал оттогава. Никога. Никога. Моето име никъде не е споменато.
Николай Стоянов беше направил една беля и аз се скарах с него, но един път гузен-негузен вика: „Извинявай, пиша една книга – а той знае цялата история, цялата редакция на „Пламък” я знае. – Мога ли да го цитирам?“ – Разбира се, че може. Аз бях я написал, бях му я показал – ето, книгата е готова, рекламирахме я вече, трябваше само да се набере и да излиза. Но и той не ми подари книгата си, не съм я видял, не знам какво е писал.
22 май 2014 г., Благоевград
***
ВАНГА НЕ Е СВИРЕЛА НА ПИАНО
Случва се лъжа или грешка да бъде цитирана веднъж, а после всички да я повтарят, без да търсят доказателства. Изпитвах съмнения, че през 20-те години в дом за слепи в Сърбия ще обучават питомците си да свирят на пиано. В бедните следвоенни години е било важно да научат слепите да се справят в домакинството. Етномузикологът проф. ИЛИЯ МАНОЛОВ (1929-2019) многократно е бил при Ванга, воден от любопитство по темата за русалиите. Именно той развенча тази заблуда:
НА ОСЕМНАЙСЕТ САНТИМЕТРА НАД ГЛАВАТА МИ СТОИ ДУХ, ОН МИ КАЗВА ЩО ДА ГОВОРЯ.
Никога не съм носел захар, когато съм ходел при Ванга. Като й задавам въпроса, започва да ми говори.
В Академията двама възрастни прислужници – мъж и жена, имаха болен син. Те знаеха, че съм от Петрич, знаеха за Ванга и когато си тръгнах на ваканция, ми дадоха захар да питам за техния син. Отидох при Ванга, давам й захарта и тя ми казва:
- Тая захар е престояла много у тебе! За тебе мога да говоря, за него – не.
Когато бях във връзка с русалийските гробища, тя поведе следния разговор:
– И са ти що учиш?
– Музика.
– Седиш пред некакъв инструмент, ногите ти са на едни жълти работи. Що е това?
– Пиано и педалите на пианото.
– Ръцете ти са върху едни черни и бели… Какво е това?
– Клавиатурата на пианото.
– А що е това: А, Бе, Це, Де, Е, Еф, Ге?
– Немските наименования на тоновете.
– Пишеш некакви точки и запетайки. Що е това?
– Това са нотите.
Накрая аз й зададох въпроса:
– Ами ти говориш неща, които не ги разбираш. Откъде ги намираш?
И тогава тя ми каза нещо, което май на никой друг не е казвала:
– На осемнайсет сантиметра над главата ми стои дух, он ми казва що да говоря.
Не педи, а точно „осемнайсет сантиметра“.
Каза ми, че ще отида да уча в Чехия, което не стана обаче. Единственото нещо, което тя не позна, беше това.
20 август 2012 г., Благоевград
***
СЕРИОЗНО СЪМ ВЪЗМУТЕН ОТ ПОВЕДЕНИЕТО НА НЯКОИ ЖУРНАЛИСТИ
Д-р ДИМИТЪР НАПОЛЕОНОВ ме прие в дома си в Петрич. Забележителен човек, почтен и сърцат. Той е роден 1926 г. в Петрич. Ветеринарен лекар, заместник-председател на Градския народен съвет в Петрич (1971-1977), един от учредителите и пръв председател на фондация „Ванга” (1994-2002). Възмутен, че за Ванга се пишат глупости и откровени лъжи.
Дал съм много интервюта, много пъти съм говорил за Ванга. Но сериозно съм възмутен от това, че за нея излиза толкова фалшива информация и от поведението на някои журналисти – чули нещо невярно и с такъв патос го приказват и натрапват.
Ето например един случай с вашата колежка Тадаръкова. Тя два пъти ме е посещавала за интервюта. Но единия път се възмутих от нейните приказки за Вячеслав Тихонов: че когато е бил при Ванга, е припаднал и едва са го спасили.
– Е как е припаднал? – питам я аз. – Откъде знаете?
– Знам от достоверен източник.
– Кой ви е казал?
– Хора.
– Нямаше никой при тоя разговор. Аз го водих при Ванга. Бяха петима души от екипа на филма „17 мига от пролетта” – три жени и двама мъже. Водеше ги режисьорката Татяна Лиознова. Ванга им гледа не повече от трийсет-трийсет и пет минути. За филма каза: „Това, що го говорите, така е било!“. Наистина поряза много Тихонов, като му каза: „Ти си голем артист, но ти не си човек. Ти си лош човек. Теб затова дъщеря ти не те обича”. За поведението му към съпругата, тероризирал я по някакъв начин. Той се стъписа и попромени малко вида си.
За другите малко говори, на всички каза по нещо. Тогава бях заместник-председател на Градския съвет в Петрич, отговарях и за Ванга, и след срещата се върнахме в общината, където организирахме малък коктейл. Вячеслав Тихонов нищо не отпи, нищо не каза. Държа се много конфузно.
Разказвам й това на Тадаръкова и я питам:
– Не се ли срамуваш сега?
– Ами така ми е предадено!
Комшии разказали на съпругата ми, че гледали по телевизията нейно предаване, в което тя казала, че Ванга имала слабост към Благото – нейния пазач, дето се обеси, понеже бил висок и имал… Тя не е в ред! От това се възмущавам, да знаете!
Ето, виждате ли докъде стигат нещата?! Много е трудно да се добереш до истината по някакъв въпрос, но когато източникът е автентичен, би трябвало да се вярва. Вярно е, всеки го предава, както той го разбира, но Ванга е една. Ние знаем, че Ванга е един изключителен феномен; знаем дарбата на Ванга; знаем онова, което Ванга е направила за хората. Така че както и да го описваме, то е едно – Ванга е направила много за тези, които са търсили опора и помощ от нея.
27 септември 2012 г., Петрич
***
ВИТКА – ПОМОЩНИЦАТА НА ВАНГА
СТЕФКА ВЕЛЕВА е родена 1929 г. в Петрич. Служителка. Сватя на дългогодишната Вангина помощница Витка от село Първомай.
ТОЙ УМИРА И ТЯ ДО НЕГО ПРЕЗ ЦЕЛОТО ВРЕМЕ СПИ
Не мога да ви кажа годината точно, имах в гимназията една съученичка, на която лелята беше много близка с леля Ванга и ние често играехме в нейния двор. Оттогава я познавам. Не ни е правило впечатление на нас тя да ни гледа, просто си играехме там.
Тя дойде тука в 1942 година от Струмица и дворът не беше така уреден още. Като идваха хората на пазар, си връзваха животните в тоя двор. Пазарът беше отсреща. Обаче тя като дойде, всичко вънка изчистиха със сестра й, оправиха къщичката. После мъжа й даде още един етаж нагоре и добре беше. Той живя малко човека, почина млад, много млад. Даже ни направи впечатление тогава, че през целото време, докато той беше в къщата, тя непрекъснато спа. Сестра й се притесни:
– Абе, како, айде, ше го вдигаме Митко, ти още спиш!
– Ами аз му проследих целия път.
Той умира и тя до него през целото време спи. Хората идват, отиват, палят свещи, носят цветя, а тя спи. На Люба й прави впечатление. Какво нещо е! Защо така? Тя тогава така го обясни: че е проследила пътя му. Какво искаше да каже с това? Преди смъртта или след смъртта – не разбрахме.
ЖЕЛЕЗНИ ОБУВКИ СКАПАХ, ДОКАТО ТЕ НАЙДА!
После загубихме с нея връзка. Аз си ожених децата. Но дванайсет години преди да почине, на мойта снаха – на малкия ми син жената, нейната майка Витка беше при нея като прислужничка, гледачка. Тогава често отивахме на Рупите при нея.
Витка не е добре сега. Тумор в мозъка й откриха, оперираха я. Казаха, че нема нещо, ама не е както беше. Все пак – отворен мозък. Тя е 1928 година родена, от село Долене в Ограждена. А сега живеят в Първомай. Мъжа й е от Зойчене, оженили са се и са си направили къща там. Имат три деца. Най-големата Наташа е в Англия при детето й. Мойта снаха, Стефка се казва и тя, и двете сме Стефки – я гледа. Малкият й брат Гошо е болен, шизофреник, него също го гледа.
Мисля, че Витка е била в училището прислужничка. Тя нема образование. Но мъжът й беше образован човек и напредничав. Интересуваше се от всичко. Партиен секретар беше на селото. Но много рано умре той. Кат се ожени малкият ми син за Стефка, не мога да ви кажа коя година беше, и шест месеца след това той почина. Много млад почина. Той си е бил болен човека, ама не е обръщал внимание.
Преди това Витка също е отивала при Ванга в къщата – почиствала й е. Искала е за детето й цер некакъв и тя й е казвала да го къпе с орехова шума и с други лекарства – да помогне. След това отива, връща се, пак отива – гледа я, помага й, но не е там. Сестра й Люба вече се умори да я гледа. Разболе се, имаше рак на гърдата ли, не знам къде, не можеше да се грижи за нея и леля Ванга тогава се спре на Витка, на мойта сватя. Тя си я избра.
– Железни обувки скапах – така говореше тя – докато те найда!
Тя е много скромна жена, нито я крадеше, нито нищо. Намери пари паднали – всичко отчет: „Лельо Ванге…!“. Затова беше доволна тя от нея и й се отплащаше, разбира се. Но всички други – кой какво беше – всеки некъде я използва.
От съвета не я одобряваха Витка и тя се оплака на председателя на Окръжния народен съвет Кирил Антонов. Жена му беше учителка с Коцка, на Камелия с майка й беха колежки. Ванга го вика и му казва:
– Тука не я одобряват, не й дават заплата. Но аз държа на нея.
Председателят тука вика:
– Лельо Ванге, ние искаме да ти дадем по такъв човек, по-учен.
– Аз знам какъв човек ми требва! Вие нема да ми се бъркате.
Кирил Антонов разреши въпроса Витка да е при нея. Остана Витка, дадоха й заплата. Назначиха я – каква длъжност й дадоха, не мога да ви кажа. Поработи жената, тя беше до последния момент при нея и си я гледа.
Те отиваха сутрин и вечер се прибираха, тука спеха, в къщата. А в петък леля Ванга я освобождаваше да си иде у дома. На другия ден, събота, като тръгнеха, минаваха през Първомай, взимаха я и отиваха на Рупите. Там си имаше пазач, обаче там не спеха. Накрая тя отиде в болница, обаче Витка с нея не отиде. Там си я гледаха лекарите.
Тя си се прибра на село. След като почина моят син, тя получи парализа на тая ръка. Те викаха да не би да е кръвното, защото имаше и кръвно. След като я доведоха тука в болницата, на скенера се показва, че има тумор в мозъка. Изпратиха я в София и там я оперираха. Към хиляда и петстотин лева й беше операцията. Марианчето от Англия прати пари – понеже Стефка не беше на работа, майка й не е на работа, нема кой да плати. Оперираха я и казаха, че нема метастази. Дадоха й инвалидност трийсет лева. Пенсия има и така живеят. Снахата ги гледа, тя им готви. Нема кой. Сега се движи, поне не е на памперс. А преди беше и на памперси, когато лежеше.
Стефка си е при майка й в Първомай. Не е на работа, изгониха я от работа. ГЕРБ я изгони, понеже работила в Комсомола. Всички са работили, ама нали требваше да изгонят некой. Без работа е жената и без съпруг.
14 юни 2014 г., Петрич
Четете продължението в следващия брой
