Режисьорът Ст. Карамфилов: Бях талантлив и скандален, но ме търсеха, за да ме прогонват, обичаха ме, за да ме намразят, даваха ми възможности, за да ме унищожат

Режисьорът Ставри  Карамфилов си отиде от този свят. Новината дойде внезапно и неочаквано и попари в сряда вечерта приятелите и почитателите му. Ст. Карамфилов е един от емблематичните български режисьори в годините преди прехода. Името му се свързва основно с благоевградския театър ДТ „Н. Вапцаров“, където поставя провокативни спектакли, както и с основаването и работата му в Експериментален студентски театър към ЮЗУ. Преди 20 г., на върха на славата си, Ст. Карамфилов замина за САЩ с покана за участие в международен фестивал, и остава. Без да знае и дума на английски, започва работа като разносвач на пици. Той е единственият преподаватели в US университет, чел 3 г. лекции на български език. В Щатите насочва творческата си енергия към скулптурата и прави изложби. Преди 4 г. се върна в Българя заради покана да постави „Хамлет“, но проектът не видя бял свят и породи скандал, тъй като творческият екип не получи нищо за около месец работа. През 2019 г.  режисьорът  за втори път долетя от Щатите с одобрена идея за постановка на спектакъл за 100-г. юбилей на ДТ „Н. Вапцаров“, но отново постановката бе провалена.

Това интервю Ставри Карамфилов даде за вестник „Струма“ точно преди година. Публикуваме го за първи път.

  • Ставри, преди 20 г. беше на върха на славата си, един от  най-търсените млади и талантливи режисьори, постави емблематични спектакли, които още се помнят, но внезапно напусна България. Защо избяга?
  • Напуснах не по собствено желание. Да, талантлив и скандален – такава ми бе известността и славата. Но ме търсеха, за да ме прогонват, обичаха ме, за да ме намразят, даваха ми възможности, за да ме унищожат… С болка осъзнавам, че нищо не се е променило и до днес, а уж живеем в някакви времена на промени… Времето е нужно като коректив, за да разберем стойността на онова, което сме правили някога. Професионалното ми присъствие в благоевградския театър, от идването ми тук по разпределение, до изхвърлянето ми е желонирано от присъствието на една емблематична за мен фигура, тогавашният директор на ДТ „Н. Вапцаров“ Борислав Владиков. Той също бе скандален човек, личност, минала през много медии, през всички културни институции и „кацнал“ в театъра, за да се случим двамата заедно там. Въпреки че няма завършен театрален институт, той е поет, така широко скроен и с такава чувствителност, че ние трябваше да се учим от него, а не него да учим на театър.
  • На колко години дойде в Благоевград?
  • На 24, току-що завършил ВИТИЗ. Имаше опасност да ме вземат в армията и тук, в Благоевград, беше последната ми  комисия, която можеше да ме изпрати в някое военно поделение. Отложиха ме заради язва на дванадесетопръстника и останах като режисьор.
  • В Благоевград още се помнят спектаклите ти  „Антигона“, „Нирвана“, „Едип“…
  • Започнах с една знакова за мен постановка -„Вишнева градина“ по Чехов. Когато я заявих като моя дипломна работа, другарите от Окръжния комитет на партията ме извикаха да изразят несъгласието си. Чехов изобщо не беше поставян в Благоевград.  „Как така?! Това е работнически град, а Чеховите герои са отпадъчна буржоазия, седят и си пият кафето. Това заглавие не е хубаво, променете го“ , ми казаха, а аз отговорих, че Чехов ни учи на много по-дълбоки смисли, които да откриваме в ежедневието си, в което понякога се убиваме в скучни разговори, продаваме себе си или някой ни купува. Оттогава се трасира един конфликт с властта, който продължи във времето с малки успокоителни периоди. Години по-късно разбрах, че имало спуснат ултиматум от председателя на Съюза на артистите спектакълът „Антигона“ да не види бял свят, актьорите били задължавани да присъстват на репетициите, но да не произнасят и дума и благодарение единствено на директора Владиков тази постановка се случи. Аз усещах, че има нещо подмолно, което не можех да си обясня, и това ме вбесяваше. Владиков не ми е казвал, за да ме съхрани и да се получи спектакълът. Благодарен съм на Благоевград, защото това е моят театрален дом. Въпреки конфликтите съумях да поставя „Антигона“, „Едип“ по Софокъл , направих една детска пиеса мюзикъл „Вълкът и седемте козлета“, която страшно много се гледа и с която много се гордея, защото издържах един от най-трудните си изпити – детската аудитория.  Имахме и национални награди за този спектакъл, а в контакта с детската аудитория режисьорът доказва  дали носи сърце и душа. В спектаклите за възрастни можеш да имитираш и да заблудиш, но детето никога като зрител не може да бъде излъгано.
  • Готов ли си да се изправиш отново пред тази най-трудна публика?
  • Това е единственият ми детски спектакъл, но винаги съм готов за втори опит. Режисьорът трябва да съхрани в себе си детето и е  изключително важно да гледа всеки ден през призмата на дете. За жалост, имам много колеги, които са убили детето в себе си и са се лишили от възможността да светоусещат чрез тази сетивност, а за един режисьор това е равно на подписване на смъртната присъда.
  • Колко години бе в Благоевград?
  • В Благоевград останах 17-18 години въпреки скандалите, които не бяха провокирани от мен. Но по някакъв начин пречех може би с начина си на мислене, с това, че приобщавам благоевградския зрител към други територии, които бяха Тера инкогнита за местния театър. В театъра като изкуство най-силно резонира идеологемата на времето, тя много плътно се намесва и за хубаво, и за лошо.
  • В Благоевград направи не само най-добрите си спектакли, но и студентски театър…
  • Да, това е нещо, което много ценя,  Експерименталният студенски театър (ЕСТ) към ЮЗУ, който години наред беше една от най-добрите формации не само в България, но и в Европа. Тогава Златко Павлов имаше своя трупа (УСЕТ) и проф. Пенчо Пенчев, шеф на катедрата, ме покани да направя трупа, явно търсейки конкуренция, без тя да е мерене на възможностите. За моята трупа по настояване на Студентския централен дом бе построен театър,  издействаха се пари и ръководството на града направи всичко възможно това да се случи за едно лято, за да се даде дължимото на една формация, която бе с изявено име в чужбина. Говоря за базата до сградата на Окръжния комитет на партията, бившият ІІІ учебен корпус на ЮЗУ, срещу съда. Театърът бе построен и работи, докато в началото на едно лято бяха сменени ключалките и ми съобщиха, че този театър вече не е мой.
  • Кой го направи?
  • Въпросът трябва да се насочи към тогавашната театрална катедра на ЮЗУ. ЕСТ просъществува от 1982 г. до 1989 г., в него участваха студенти от всякакви специалности, които искат да се пробват в театралното изкуство. Беше славно време. Тогава, след като Владиков си тръгна от директорския пост, бях възпрепятстван да правя каквото искам в драматичния театър и компенсаторно правех експериментите , от които имах нужда, в студентския театър. Студентите бяха много почтени и честни и всеотдайно присъстваха в спектаклите.
  • И пак стигаме до първия ми въпрос за решението ти да напуснеш Благоевград и да заминеш за Щатите…
  • Преди заминаването ми за САЩ обаче имах кратко „пътешествие“ из софийските театри. Сам си подадох оставката и си тръгнах от благоевградския театър заради може би най-експерименталния ми, най-трудния като актуалност спектакъл, който направих на прехода на развития социализъм и т.нар. „демокрация“. Това бе една дилогия на „Лазарица“ по Бекет и Радичков. В този проект срещнах източния и западен човек, които се съзират след рухването на Берлинската стена, без идеологическите бленди в погледа. За жалост тогава Н. Кимчев, който създаде образа на Лазар, не съумя да бъде на нужната висота. Трудно е да говоря за тези неща в контекста на неговата липса, той остави ярка диря, която не може да бъде заличена в историята на благоевградския театър, но към онзи момент така стояха нещата. Тогавашният директор Д. Цолов трябваше да намери виновен, спектакълът бе съкратен с 45 мин. без мое съгласие, след това бе свален със заповед от афиша, а аз обвинен, че съм вкарал театъра в разходи… Затова напуснах Благоевград. Междувременно бях поканен в „Сълза и смях“, където след 8-ия месец се оказа, че документите ми били изгорени, а как са ми плащали заплата, така и не се разбра. По същото време поставих в НАТФИЗ „Калигула“ на Камю (за първи път в България), а идеята бе да стана асистент на проф. Халачев. Но се разбунтува асистентката и аз просто си тръгнах. В средата на 90-те години спечелих конкурс за директор на ДТ „Н. Вапцаров“, председателят на комисията Иван Кондов ми съобщи новината и ми каза да тръгна към Благоевград и да започна да готвя репертоара. На следващия ден в Министерство на културата се получило писмо, подписано от почти всички актьори в театъра, в което се заявяваше, че ако лицето Ставри Карамфилов бъде назначено за директор, те ще направят жива верига да не ме допуснат вътре.
  • Прости ми директния въпрос, но толкова конфликтна личност ли си, че хора, с които си направил емблематични спектакли да не искат да работят с теб?!
  • Звучи парадоксално, но е факт. Първоначално се опитваха да мотивират моята скандалност с характера ми, защото скандалността на избор на заглавия не можеше да бъде поднесена като официална причина. Така този творчески скандал, нагазването в територии, от които някои се плашеха и не припознаваха като възможни за нивото на благоевградския театър, бе прехвърлен върху характера ми и моята взискателност.
  • Сигурно си насъбрал обида?
  • Не само, това бяха пречки, които ме лишаваха от възможност за художественото ми израстване. Тези удари под кръста продължават и до ден днешен.
  • Затова ли напусна България?
  • Напуснах заради всички прътове в краката ми, заради ударите, от които още нося белези… Каква е благодарността с раздадената си младост и умение, които оставих в летописа на благоевградския театър – да спечеля омраза, да спечеля рани в паметта и в кариерата си?!
  • Омразата обаче не е била от публиката…
  • Това е парадоксът, публиката ме харесваше, обичаше ме и посещаваше спектаклите ми. Ако обичам нещо, то е онова невидимо, но колективно цяло благоевградска публика от тези години, която намери благородството да съхрани тази обич и да я демонстрира всеки път, когато се завръщам. Лицесъзирам я по улиците от хора, които вече не познавам, чийто имена съм забравил, но те ме поздравяват и ме прегръщат и аз се чувствам безкрайно неловко.
  • Това не е ли своеобразен реванш на съдбата към теб?
  • Да, това е не награда, а Божия благословия, която изкупва цялата болка, отмива наслоените омрази, бунтове и създадени интриги от колектива на театъра.
  • И все пак защо напусна страната? Избяга ли?
  • Избягах с пари назаем за билет и с някакви пак назаем взети 58 долара джобни, защото тук вече нямаше как да си плащам кафето, нямаше как да се прехранвам и да упражнявам професията си във всички театри. Сега, 20 г. по-късно,  виждам, че тази блокада към моята персона продължава и до ден днешен с добавена стойност от някои фондации с чужд корен.
  • Тези подмолни „удари“, за които говориш, не са ли  двата неуспешни опита да се върнеш на българска сцена преди 3 г.  с „Хамлет“  и миналата есен с „Евангелие за Никола“?
  • Може да се каже, да. Излъгаха ме хора, опрели се на стабилния гръб на министъра на културата и на председателя на САБ.
  • Спомена, че си избягал с пари назаем, но по онова време бе почти невъзможно човек да се сдобие с виза за Щатите. Как взе виза?
  •  Поводът да взема решението бе последният ми моноспектакъл тук „Прокълнат от любов“, на който бях и режисьор, и сценарист, и сценограф, и актьор… Той бе скандален и с него участвах в програмата на „Пловдив-съпътстваща столица на културата“ през 1999 г. Допуснах грешка, като разположих публиката околовръст на сцената, защото това убиваше акустиката и не можех да комуникирам пълнокръвно със зрителите. На 5-ата минута по време на представлението някакъв мъж, оказа се военен, стана, пресече сцената и изкрещя: „Ако имах пистолет, щях да ви застрелям всички тук!“. Аз успях да се събера и довърших първата част на спектакъла, а публиката така и не разбра, че не изиграх втората. Тогава взех за себе си решението : „Out of this country!”, Махам се! Оказа се, че майката на моя позната от Пловдив гледала случайно спектакъла и споделила за случилото се с дъщеря си, която бе в САЩ. Скоро след това получих покана от Америка за участие със същия този скандален спектакъл в международен театрален фестивал в Ню Йорк. Съдбата ни е изтъкана от знаци, а аз се научих да ги разчитам. Бях сам, нямах пари да плащам на екип и да творя, трябваше всичко да правя сам…
  • Дори да бъдеш актьор?
  • Аз имам две дипломи – по актьорско майсторство и по режисура, а дебютът ми в благоевградския театър е като актьор в „Книга на царете“, постановка на проф. Халачев, в която играх поп Богомил. Когато влязох във ВИТИЗ, не съм имал амбиция да ставам режисьор. В края на първата година професорът ме извика и ултимативно ми каза „Ти ще учиш режисура!“, и започна сам да  ми чете лекциите. Никога не съм го искал, защото режисьорската професия тогава бе за богоизбраните синове и дъщери на политическия  каймак. Проф. Халачев е моят театрален баща, а Юлия Огнянова – моята театрална майка, жената, която се противопостави на строгостта на режисьорската „диктатура“ на проф. Халачев. С книгите си тя ми повлия да се обърна към добротата и към тоталното разбиране на актьора.
  • Значи фестивалът в Ню Йорк ти е отворил вратата към Щатите?
  • Да, получих виза за 3 месеца и можех законно да отида. Дамата, която ми изпрати поканата, ми бе обещала подкрепа, подслон и съдействие за работа, но на летището я нямаше. И до ден днешен не съм я виждал – това са изненадите на съдбата. Няколко дни преди заминаването ми тя трябваше да се обади, но не го направи и нещо в мен ме накара да се свържа с приятелско семейство българи в Ню Йорк, които познавах от АУБ. Те ме спасиха. Обадих им се от летището и  дойдоха да ме вземат, а аз  им платих таксито с джобните си. Първите 2 седмици живях у тях, тогава Васко ми даде своя бяла риза, свой  черен панталон, сложи ми вратовръзка и каза, че ми е намерил работа в заведение за бързи закуски в центъра на Манхатън като момче за всичко. Не знаех бъкел английски, не разбирах къде трябва да занеса въпросната поръчка, а екипът ни беше от хора от различни националности. Тогава осъзнах каква сила е театърът, защото по жестикулацията и излъчването на очите на хората познавах какво искат.
  • На колко години беше тогава?
  • На 44 г. Изминавах на ден по над 20 км да разнасям храна за обяд. Първите изрази, които научих, бяха за поздрав и благодарност. Всяка вечер си перях и гладех ризата, за да изглеждам добре. Знаех, че трябва да съм усмихнат, да не съм нахален и режисьорската ми практика сработи невероятно в този контекст. Заплатата ми беше 125 долара на седмица, с които можех да си платя само пътните. Живеех в Бронкс (кварталът беше „гара разпределителна за българските емигранти) и там се запознах със съпругата си.
  • Тя българка ли е?
  • Да, цигуларка. Но говорех за това как театърът ми помогна и че получавах най-големите бакшиши, защото знаех как да се държа. Та театралната ми биография заработи в трудните житейски изпитания, на които съдбата ме поставя.
  • Как от разносвач на храна стигна до преподавател в университет?
  • След първата работа се появи друга и заедно с още двама души станахме поддръжка на единайсет сгради в периметър от 10 км.
  • Ти какво разбираш от това?
  • Нищо никога не съм разбирал нищо от техника, но съдбата чертае маршрута ни. Оказа се, че съм научил много неща от мой приятел техничар само като съм гледал какво прави. Заплатата не беше кой знае колко по-добра, но имах безплатна квартира и можех да си купувам дрехи, да се храня, да ходя на театър, а всяко ново световно явление в тази сфера идваше в Ню Йорк. Тогава той не беше днешният безкрайно скъп и мръсен град, Джулиани беше кмет и Ню Йорк беше чист и слънчев. Парите ми стигаха и дори помагах на мои приятели в нужда в България. Пак позната от АУБ – Благовеста Момчичикова, ме покани на защитата си на докторска степен в Ню Йорк юнивърсит, в чийто Силвър колидж тя преподаваше творческо писане. Там това е базисна дисциплина, която се чете в първите две години на студентите във всички сфери по изкуствата. Покани ме да съм гост лектор, въпреки че английският ми никак не бе добър, и тя се нагърби с превода. Върнах се в моите студентски години, когато ни гостуваха световноизвестни режисьори и актьори и те винаги разговаряха с аудиторията на матерния си език и лингвистичните ми притеснения се стопиха. Чувствах се горд, че мога да преподавам в Нюйоркския университет на български  Задържах се 3 г., докато декан беше един много интересен писател, който съзря у мен богатството, което споделях със студентите. Бяха ми дали тотална свобода за темите на лекциите ми. Часовете бяха малко, но те бяха емблематични за мен, защото в концентриран вариант трябва да дадеш максимума, за да задържиш вниманието на студентите. Преди това трябва да си направил изследване от какво тези млади хора, събрани от цял свят там, имат нужда. И тогава опитът ми с моите студенти в ЮЗУ се оказа от огромна полза, защото разбирах природата на младостта, знаех от какво има нужда едно младо същество и се опитах да им бъда полезен.
  • Студентите как приемаха лекциите на български?
  • След часовете винаги оставах за неофициални срещи и те сами идваха, казваха ми, че дори и без превода, по начина, по който говоря на български, разбират какво им казвам. Това ме кара да мисля, че езикът, освен специфичен носител но информация, е и носител на енергия, която, ако бъде излъчена с добро и хуманно послание, бива моментално приета и разкодирана от слушателя смислово. Вече го бях изпитвал лично като разнасях храната и без да знам дума английски да разбирам какво си поръчват хората. Студентите ми признаваха, че въпреки краткото време, което имаме заедно, аз им давам страшно много, за разлика от професори, които мрънкат под носа си, четейки лекциите си  срещу тлъсти хонорари.
  • Тъжно ли ти е, че не можа да дадеш това знание на българските студенти?
  • Същото реципрочно важи и за българските зрители. Не ми е тъжно. Насила хубост не става. Не можеш да си силов в желанието си да споделиш. В Америка се научих да се дистанцирам от балканската злоба и подлост, да съумявам да бъда винаги прям, но да не отговарям със злоба. Защото когато тръгнеш на злото да отговаряш с езика на злото, тогава ставаш съпричастен, ставаш носител на това зло, то се вклинява, влияе на твоята аура и променя енергията ти.
  • Любовта ли е най-важният урок, който научи в Щатите?
  • Любовта в оня вселенски аспект. Любовта към всичко, към всеки и към себе си, а това е най-важното, то е базисно. Как можеш да обичаш някого извън теб, ако не уважаваш и обичаш себе си?! Това беше големият ми урок и явно затова е трябвало да замина и да изживея своето 20-г. американско приключение, за да науча не само Законът на доброто и да заговоря този език, а да науча истинската история на моя народ, да опазя своя български език и да го доразвия, а не да говоря на български, сякаш говоря на английски. Казвам го, защото забелязвам, че тук вече много рядко хората говорят на книжовен български. Ню Йорк беше приключението, в което разбрах, че мога да разчитам на себе си, че мога да науча всичко, че когато аз съм учил моите студенти на театър, те са ме учили на техничарство и други умения, без да си давам сметка за това. Това е животът – този взаимообмен на енергии, на познание, а не да покажем кой колко по-мъдър е от другия, колко може повече и на кой му е по-дълъг акълът. Когато гледаш с добро око, ти научаваш, а от всеки имаме какво да научим, дори от просяка, стига да имаме очи да го видим.
  • Върна се в България за малко, но вече близо година си тук, какво те задържа?
  • Този въпрос ме занимава в нощите, когато съм сам в жилището ми. И вместо отговор „виждам“ Пирин и Рила. Природата на този край, в който съм влюбен от младежките си години, вероятно ме държат тук. Липсват ми ските в заснежения Пирин, липсва ми зеленият Пирин, Рила с чистия въздух и необятността на взора. Рила и Пирин ме спасяваха от проблемите в театъра преди години, тогава с приятели през уикендите ходехме в планината, а там хората са различни, благословени, с друга енергия и друго мислене.
  • Все пак ти се върна с една голяма надежда за творчество, но получи шамар, нарани ли те, разгневи ли те това?
  • Мисля, че не. След Америка не мога и не допускам лошото в себе си. Изпитвам съчувствие към тези, които силово се налагат над другия, защото знам, че им предстои да плащат цената на собствените си постъпки.
  • Какво те задържа тук?
  • Надеждата, че ако не в Благоевград, то в някоя точка на България има енергия на мои ученици, съмишленици, които биха били радостни да ме имат в театъра си, в групата си и в обкръжението си. В Благоевград явно това не може да се случи не защото нямам приятели, а защото те не могат да регламентират присъствието ми в творчески аспект. Остават ми 2 г. до пенсия и искам да споделя каквото знам за световния театър и публика с колегите си актьори, защото мисля, че това би ги обогатило. Имам какво да дам и ще продължа да търся възможности да го направя. Винаги мога да се върна в Щатите и обратният път за мен е най-лесният, но засега не смятам да напускам България. Въпросът е какво ще се случи с моето желание за споделяне и дали то ще се превърне в една тлъста балканска псувня, или в поредното безмълвно дистанциране и потъване в царството на тъгата.
  • В живота ти има някаква цикличност и през 20 г. се случват съдбовни промени, очакваш ли отново чудо?
  • Тая надежда. Имам покани за разговори и се надявам на чудото отново да стъпя на българска сцена, да споделя „дисагите си“, отрупани с идеи, с колегите от различни театри и поколения, защото чувствам, че мога да помогна.
  • А на публиката?
  • И на нея включително. Защото тя е тази, която както весталките в древността сочи с палеца си надолу и нагоре Публичната памет, гражданската памет е тази, в чийто мавзолей ние оставаме като заглавие от пиеса, като спектакъл и роля. Всичко друго е суета!

Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *