Рехабилитаторката Райна Димитрова: Профилакториумът на миньорите в село Мало село беше един палат на здравето, жалко, че се унищожи, в Италия ме впечатли как пенсионерите ходят усмихнати и спокойно пълнят количките си в магазините, а ние се самоизяждаме…

Райна Крумова Димитрова Райна Крумова Димитрова  е родена в гр. Дупница. Вуйчо й Костадин Георгиев Лазаров – Васко, е убит като партизанин. Баща й Крум Димитров Иванов-Сърбински е взел участие в Отечествената война като разузнавач, а майка й Теменужка Георгиева Димитрова е работила в “Галенова фабрика” в гр. Дупница, тя е била първата бригадирка и първа медалистка във фабриката. Райна Димитрова е завършила основно образование в ОУ “Неофит Рилски”, дупнишката гимназия “Христо Ботев”, а след това завършва Института за рехабилитация в  София.На чаша ароматно кафе разговаряме с Райна Димитрова за нейния живот.
– Г-жо Димитрова, Вашият вуйчо Костадин Георгиев Лазаров

– Васко е бил най-младият партизанин в Рило-Пиринския отряд “Коста Петров”. Разкажете за рода си?

– Моята майка Теменужка Георгиева Димитрова е родена в село Бараково и произлиза от комунистическо семейство. Нейният брат Костадин Георгиев Лазаров-Васко е убит като партизанин. Той е бил най-младият партизанин в Рило-Пиринския отряд “Коста Петров”. Майка ми остава сираче на 10 години и поема грижите за двамата си братя,  единият на 7 години, а другият на 40 дни. За трудното детство на майка ми е написано в книгата на Митка Гръбчева “В името на народа”, в книгата на Мойс Аврамов “Рилски партизани” и в книгата “Деца герои”. Майка ми е работила в “Галенова фабрика” в гр. Дупница, тя е била третата работничка, първата бригадирка и първа медалистка във фабриката. След това започва работа в “Тютюнева промишленост” като работничка, а по-късно става заводски партиен секретар. Майка ми беше жена с интернационална душа, за която жълти, бели и черни са еднакво умни и еднакво добрички. Баща ми Крум Димитров Иванов-Сърбински е взел участие в Отечествената война като разузнавач. Взима участие в Ремсовата организация в гр. Дупница, а през месец август на 1952 г. го затварят като трайчокостовист. Седем години и пет месеца е бил в Софийския затвор, след което се връща и започва работа в складовете на “Тютюнева промишленост” като обикновен работник. С честността си, с трудолюбието си, със знанията си става началник склад в “Георги Муструков”, след което става началник износ на тютюна. След това напуска и отива в “Енергоремонт – ТЕЦ Бобов дол”, където заема длъжността началник механизация и партиен секретар, където се пенсионира.  Аз съм завършила основно образование в ОУ “Неофит Рилски”, като първата ми учителка от първи до четвърти клас ми беше Катя Чолакова, а от пети до осми ми клас – Костадинов. След това завърших дупнишката гимназия “Христо Ботев” и Института за рехабилитация в София.

– Професионалната Ви дейност като рехабилитатор започва от Профилакториума на миньорите в село Мало село. Как се развива кариерата Ви?

– Институтът за рехабилитация в София беше един палат на здравето, в който имаше басейн за подводна гимнастика, крачни и ръчни вани, тангентор, поморийска луга, физиотерапевтичен кабинет, кабинет по лечебна физкултура, парафинолечение… всичко беше много добре обзаведено. И жалко, че едно такава медицинско заведение се унищожи, а не се намери начин да се запази и да се използва за лечение на хората. След това започнах работа в Транспортна болница в гр. Дупница, където имах възможност да се развия като рехабилитатор, защото там се работеше с много добри специалисти. Не се забравяха старите методи на работа и паралелно се въведоха новите методи за лечение на пациентите. След като беше затворена Транспортна болница, останахме на работа в Градска болница – гр. Дупница, а след това започнах работа в частната болница.   Някога работехме в колектив, бяхме задружни. Имахме възможност с безплатни билети от жп транспорт да пътуваме в чужбина. Колективно сме ходили в бившия СССР, в Полша, Германия, Югославия. Разгледахме много исторически паметници, като Вратата в Берлин, Райхстага в Лайпциг и др. Колективът беше прекрасен, когато работехме – работехме, когато се веселяхме – се веселяхме, и много сме си помагали. За да отгледам децата си – две момчета, се налагаше да работя допълнително. Отглеждах тютюн и колективът идваше да ми помага да го нанижем.   В болницата оставаше само дежурният персонал, а лекари, медицински сестри, рехабилитатори, санитари идваха и ми помагаха… На всички ни е мъчно, че се затвори Транспортна болница в гр. Дупница, но и днес по всякакви поводи -рождени дни, празници, именни дни работилите някога в колектива се събираме и си спомняме за трудностите, но и за хубавите моменти от нашия живот.

– Разкажете за някои случаи от работата си.

– Имам един случай… 12-годишно момиче катастрофира с дядо си и баща си. Дядото и бащата умират, а детето остава живо, с пластика на мозъка, с пареза на дясната страна, със счупен ляв крак, счупено тазово дъно и изваден далак. Когато го изписват, лекарите от болница “Пирогов” казват на майка му, че от тук нататък ще има едно голямо бебе, но за наша голяма радост, благодарение на Бог, на съвместната работа на мен и моите колеги, лекари, се проведе лечение и това дете вече е студентка в Благоевград и вече се омъжи.

– Според Вас има ли нужда от реформа здравната система в България и на какво се дължи тази агресия от страна на пациент към лекар?

– Да, има нужда от реформа здравната система в България. Преди 1989 г. имаше във всяко училище училищен лекар, училищен стоматолог, училищна медицинска сестра, които се грижеха за учениците. Много се работеше върху гръбначните изкривявания при децата. Провеждаха се профилактични прегледи, при които се откриваха на време заболяванията. А сега всичко това къде е? Какво правим с нашите деца? Агресията се дължи на това, че липсва контрол, възпитание в хората. Точно това сме изпуснали, трябва да променим мисленето си.

– Вие сте щастлива майка на двама синове, които живеят със семействата си в Италия. Разкажете за тях?  – Двамата ми синове Костадин и Крум Зашеви са женени, с по две деца и от близо 20 години живеят в Милано Италия. Работят и двамата, а снахите се грижат за децата. Идват си всяка година, аз също ходя при тях.

– Какво Ви е направило най-силно впечатление при  посещението Ви в Италия?

– В Италия ходя почти всяка година. Направило ми е впечатление, че там има разделно изхвърляне на боклука. Попитах синовете си как са успели да го постигнат в Италия? Всеки блок си има определено място за изхвърляне на боклука и ако се намери смесен боклук, се налагат големи глоби. Имат полиция, която е неподкупна. Поддържа се чистота във входовете. Всеки си плаща за портиер, който поддържа хигиената в блока. Улични кучета няма, хората имат работа.

– Хареса ли Ви италианската храна, имахте ли възможност да разгледате забележителностите и да видите лицата на италианските пенсионери?

– Да, храната им е много качествена. Имат богати хора, имат и бедни, но доста голям процент е средната класа. Пенсионерите ходят усмихнати и спокойно пълнят количките си в магазините… Българите, които работят в Италия, обясняват на работодателите си какво здравеопазване сме имали, а те не могат да повярват, че всичко това го е имало някога и някъде. 40-годишни момчета италианци имат по 30 години трудов стаж, защото работят още от 10-годишни. Докато нашите деца някога имаха едно прекрасно детство, от училището излизаха знаещи. А сега какво става?!  – Според Вас ще ги стигнем ли италианците?

– Ако продължаваме, както в момента да живеем – самоизяждайки се, не изслушвайки се… По този начин няма да ги стигнем италианците.

– Какво ще пожелаете на младите семейства?  – Родителите да учат децата си на труд още от малки. Да ги подготвят за живота, а не като излязат от семейството и малко се спънат, психиката им отива…

Интервю на НИКОЛАЯ ИВАНОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *