Родената в Петрич примабалерина Вера Кирова – Жулиета в кохортата на световния балет

Вера Лазарова Кирова е видна българска балерина, чието танцово изкуство е символ на най-високите постижения в областта на балета. Родена е на 1 януари 1940 година в Петрич. В 1951 година влиза и започва да учи с първия випуск на новооткритото Държавно балетно училище в София, където изпъква сред съученичките си като най-добрата балерина. След завършването си Вера Кирова става примабалерина на Софийската опера. Освен в Софийската опера и балет Кирова е примабалерина във Валонския балет, Трупата на седемте звезди, Театър „Франсе дьо Данс”, Женевската трупа на Баланчин и други, където обира овациите на международната критика.

Сред по-известните й роли са Маша от „Лешникотрошачката“, Одета-Одилия от „Лебедово езеро“, Аврора от „Спящата красавица“, съвременни партии от „Гаяне“, девойката от „Рапсодия в синьо“, куртизанката от „Блудния син“, Жизел, Пепеляшка, Китри от „Дон Кихот“, Жулиета от „Ромео и Жулиета“ и други. От 1979 до 1982 година е директорка на Софийската опера и балет.

През 1980 година печели наградите „Терпсихора“ и „Анна Павлова“ от Парижкия университет по танц. Носителка е на златен медал от балетния конкурс в Осака, Япония. Кирова е единствената българска златна лауреатка на Международния балетен конкурс във Варна

Неин съпруг е журналистът Боян Трайков, починал през 2014 година на 82-годишна възраст..

„Винаги съм била много критична към себе си и другите”, казва примата Вера Кирова, чието име краси афиши по цял свят наред с легендите Плисецкая и Алисия Алонсо.

„Никога не са ме впечатлявали определения като звезда и примабалерина… Защо ме гледате така изненадано?“, усмихва се Вера Кирова. Изглежда така, както само би могла да мечтае една дама. Осанката й е все така стройна, стъпва леко, сякаш е на сцената. Отмята с красив жест кичури от все още буйната си къдрава коса, а когато говори за любимия си балет, очите й светят.

В тихия си мансарден апартамент на ул. „Оборище“ отдавна е махнала огледалата и станките на личното си балетно студио, където всеки ден е репетирала, но твърди, че не страда от това. Днес светът й е не по-малко пъстър и вълнуващ.

Името й е стояло на афиши по цял свят наред с легенди като Мая Плисецкая и Алисия Алонсо. Покорила е всички световни сцени на всички континенти. Още на щат в кордебалета, играе всички първи роли, което е забелязано от испанската критика при гастрола на балета в Барселона през 1963 г. и отвсякъде към нея летят цветя. Примабалерина на Националния академичен театър за опера и балет, помощник-режисьор, по-късно художествен ръководител на балета, педагог и балетен репетитор.

Звездата й блясва, когато цяла София говори за изумителния й „Умиращ лебед“. Тогава се представя продукция на завършилия клас от Националното балетно училище. Залата е пълна, бисовете не спират. После кариерата й се развива шеметно. Навсякъде по света я приемат с отворени обятия. Става лауреат на международни балетни конкурси. На този във Варна тя и до днес остава единствената българка, носител на златен медал. Отличена е и с призовете „Анна Павлова” и  „Терпсихора” на  Френската академия за танц.

Няколко поколения почитатели още я помнят като Жулиета в „Ромео и Жулиета“ на Прокофиев. Признава, че това е най-любимата й роля, макар повечето хора да я свързват с Одета-Одилия от „Лебедово езеро“.

Тя е и Аврора от „Спящата красавица“, и Шехерезада, и Жизел… и всъщност обича всичките си роли. Казва, че не ги сънува, но понякога си мисли за тях: „Като гледам новото „Лебедово езеро“, с по-съвременна хореография и друго режисьорско решение, си казвам: „Божичко, защо сега не съм на тези години, да мога да го изтанцувам“.

За звездните си мигове не се сеща: „Винаги съм била много критична към всичко, което съм правила – казва тя, – и винаги съм чувствала неудовлетвореност, че бих могла да го направя по-добре. Не обръщам внимание на комплиментите. Най-силният критерий е била моята собствена преценка. Не съм имала провали, всяка роля съм поемала като много отговорна задача и съм се готвила с много дисциплина, всеотдайност, любов… Доставяше ми удоволствие да работя, даже до разраняване на пръстите. Може да съм била много уморена, но докато не го направя, не си давах спокойствие“.

Необикновеният й талант е забелязан още когато на 9 години се явява на приемен изпит в балетното училище. Малката Вера идва от Овча купел – тогава още извън столичния град. Всички деца от центъра на София се явяват с костюмчета, роклички, туфлички, а тя – с едни дълги гащички. Излиза триумфално от изпита и още тогава педагозите й предричат бляскаво бъдеще.

„Нямах самочувствие сред градските деца, но когато започнаха да ме забелязват педагози и балетмайстори, стана още по-тежко. Трябваше да понеса отговорността на талантливия човек, към когото взискателността е на много по-високо ниво“, казва тя.

От този период й остава за спомен един календар, на който нейната учителка Валя Вербева е написала: „Балетът ще стане нейният живот. Господ малцина е надарил с толкова качества. Фигурка ли няма идеална?!! Красива е – същински ангел! Класически пропорции и има петте необходими за балета способности: 100-процентова обърнатост, 100-процентова крачка, 100-процентов падьом. Освен физически данни до предел е музикална, не по детски – гениално чувства музиката!”.

По-късно балетните критици ще говорят с възхищение за необикновено изразителните й ръце на сцената. От култовата френска балетна школа признават, че такива ръце като на Кирова нямат и никога не са виждали – толкова пластични и изразителни не само за Умиращия лебед, а във всичките й роли. През 1973 г. френската телевизия прави специален филм за нея – „Портрет на една звезда“, в който тя се снима с партньор Атилио Лабис. По това време той е етоал, или примабалетист в „Гранд опера“.

Костюмите във филма създава специално за тях дизайнерът Пиер Карден, който е и голям балетоман. Той кани Вера Кирова на вечеря в ресторанта си „Максим“ на „Шанз-Елизе“ в Париж и я кани в негови ревюта. По това време руската примабалерина Мая Плисецкая също е манекен на негови дрехи. Но нашата звезда отклонява поканата. „Притеснявах се как така ще излизам на подиума“, казва балерината, която без страх прекосява всички големи сцени по света.

Вера Кирова си спомня с възторг за възможността да е в кохортата на балетните величия. „Когато ме канеха на световни галаспектакли на звезди, бях щастлива, че мога да съм заедно с тях  признава дамата. – Създаваше се една много задушевна атмосфера. Мая Плисецкая например в живота е много сърдечна, Марго Фонтен и Алисия Алонсо – също. Окуражавахме се една друга, пожелавахме си на добър час. Да си с такива хора в една гримьорна, да репетираш на една сцена, е голям лукс“.

Според примата истински талантливите звезди са и много добри, земни и човечни хора. „Веднъж имах две представления – дневно и вечерно. На второто, адски изморена, си викам: „Боже, сега как ще издържа тежкото па де дьо на Черния лебед. Излизам зад кулисите, ама вече всичко, което съм могла, съм дала от себе си. А там Марго Фонтен, голямата английска балерина, ми казва: „Вера, беше просто прекрасна!“. Истински талантливите са и истински дами в живота. Те стоят над нещата и не влизат в дребнави интриги“.

Не така стоят нещата за Кирова в балетните среди у нас. „Когато бях назначена за директор на балета за три години, между 1979 г. и 1982 г., бях се амбицирала да докарам в България светила и да го издигнем на световно ниво. Работех от сутрин до вечер“, спомня си дамата. Но я пенсионират едва на 50 години. „Имах право още 5 години, поне до пенсионна възраст да работя като балетмайстор репетитор. Те обаче ме помолиха да освободя мястото и аз казах „Добре“. Но пък продължих да танцувам“, казва тя.

Следващите 10 години гастролира като прима по световните сцени: „Добре че имах прекрасни импресарии навсякъде и постоянно ме канеха. Нямаше проблем да танцувам до 60-годишна възраст. Тогава слязох от сцената. Човек трябва да знае кога да го направи“. През цялата си кариера тя получава покани да журира балетни конкурси по света. От нашия балет обаче нито веднъж не са я повикали за съвет или помощ. „Не се чувствам обидена. Скоро ще се отбележат 90 години професионален балет в България, но както винаги, ще си остана настрани, не желая да се натрапвам“, казва дамата.

НЕЙНАТА НАЙ-ГЛАВНА РОЛЯ

Днес Вера Кирова признава, че най-важната роля в живота й е била тази на майка. С мъжа на живота си – Боян Трайков, журналист и бивш шеф на БНР и БТА, се среща на летището във Варшава. Любов от пръв поглед. Когато се женят, й предстои ролята на Шехерезада в театър „Ла Моне” в Брюксел и вместо сватбено пътешествие Боян пътува с нея. След раждането на сина си Александър тежи 52 кг, а хората се чудят „къде е държала това бебе“. Шест месеца по-късно е на сцената в Париж.

„Боян ми беше голяма опора в живота, много предан съпруг и баща”, споделя дамата. Синът Алек завършва история. „Добре че не пое по моя път, защото нашата професия е много тежка, с напрежение и много травми. Дала съм му възможност да опита всичко – рисувал е, свирил е на пиано. Децата трябва сами да избират пътя си“, казва Кирова.

Затова пък внучката й Вера, която наричат още Едили, върви по нейните стъпки. Внукът Боян учи в немско училище.  И двамата с Вера-младша нямат представа каква знаменитост е тяхната баба. „Боян ме попита веднъж: „Бабо, теб всички те познават, откъде?“, а аз му отговорих: „От сцената“. Може би един ден ще проявят интерес и ще им разкажа“.

Казва, че великолепната си фигура дължи на семейния ген. В рода й почти всички са дълголетници и достолепни хора. Никога не е пазила диети, но винаги е внимавала с какво се храни. Днес отново не се спира и е в движение както в младостта си – развежда енергичния си внук Боян по интересни за него места.

Коментар с Facebook

loading...

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *