Историкът Валентин Китанов, ръководител на катедра „История” в ЮЗУ „Неофит Рилски” – Благоевград, винаги ме е впечатлявал със своя оригинален изказ за историята на нашия край и със свой принос в нейното изследване и обогатяване с непубликувани и неразтълкувани досега исторически документи и артефакти. Затова отдавна го търся, за да ми разкаже историята на неговия род, който, като много други, е достоен да бъде описан в исторически роман.
Той започва разказа си с родословното дърво по майчина линия. Неговият дядо Жельо Николов Желев идва от Източна, или Одринска Тракия.Той е роден в село Яна, Бунархисарско, което се намира между Лозенград и Бунархисар. Днес името на селото е Кайнарджа. Много историци и пътешественици описват историята на това село, особено около Балканските войни. Споменават го като „голямото българско село Яна”, въпреки че в трите му махали освен българи, смесено са живели гърци и турци. „Това, което е важно да се знае, е, че селото е разположено в полите на Странджа планина и на един от най-главните пътища по онова време, който са наричали търговския, а на някои места го споменават и като войнишкия път. Това е пътят, през който са прекарвали стадата добитък за големите пазари в Одрин и в Цариград. В това село има много минерални извори – топли и студени. „Поради интереса към селото там са били построени много ханове и страноприемници, където отсядали търговците на добитък, а самите животни били изкъпвани в минералните извори, за да имат по-добър търговски вид. Селото е било доста богато и се явява едно от последните села на трайното българско етническо присъствие в тази част на Балканите. Българското присъствие във военен и териториален смисъл е далеч по на юг, но като демографско усвояване на територии, село Яна е на границата и е много близо до онази мислена линия, която един ден ще бъде емблематична в българската историческа наука, а именно линията Мидия – Енос, която трябваше да бъде и гранична линия на българската държава с Турция, но това не се случи”, разказва проф. Китанов.
Една от най-емблематичните легенди за селото е тази за кривака, или за гегата.Тази легенда Вальо е слушал като дете от дядо си Жельо, но по-късно я е намирал и в различни исторически източници и в разкази на пътешественици от различни векове. Според легендата търговец на добитък пристигнал в село Яна, влязъл в един хан и видял на стената една гега. Веднага заявил, че това е неговата гега. Ханджията се противопоставил на това изявление и казал, че това не може да бъде вярно, защото гегата е негова. След дълъг спор ханджията обяснил, че намерил тази гега в един извор. Търговецът от своя страна му отговорил, че като пасял говедата покрай Дунав, едно от тях тръгнало към реката и той хвърли гегата по него, за да го върне. Тя паднала в реката. Ханджията го попитал как ще докаже, че тази гега е негова, а търговецът му казал да завърти дръжката и от нея ще паднат пет жълтици, както се и случило. „И дядо винаги ми е казвал: Да знаеш, Вале, че под Българско минава река”. А историкът Китанов добавя, че „идеята на тази легенда е, че пространството на българите е златно само по себе си като значение и символ, като нещо, което трябва да бъде пазено. Това е един много интересен фолклорен начин за очертаване на географски пространства. И вероятно тази история има своите извори в далеч по-антични легенди, в друг исторически наратив, но в случая тя очертава географските пространства на българите по време на османската власт по по-близък до обикновения човек начин”.
Валентин Китанов казва, че често е посещавал това село и тази легенда там още е жива. Местните жители я наричат „Бастун терахи”, дори някои с по-траен интерес към историята посочват къде е бил ханът, въпреки че това не може да се докаже. Легендата е жива и вероятно тя има отношение към разбирането, че това наистина е гранична зона за българското етническо пространство”, разказва Вальо Китанов.
„По време на Междусъюзническата война през 1913 година в селото идват така наречените мухаджири – турци, преселници от Азия. Османската власт ги използвала за наказателни операции към местното население, за да не ангажира за тази цел турците, които били в добри отношения с българите. В селото започнали грабежи, пожари, изнасилвания и прадядо ми Никола, който бил голям любител на тютюна и доживява до 105 години, в последния момент трябвало да бяга от селото. От всеки род оставал по един в къщата заради стоката, която имали, и животните. В селото останал Георги, брат на дядо ми Жельо и никой не знае какво се е случило с него впоследствие. По време на трагедията, която преживяват жителите на селото, дядо ми Жельо, който тогава бил около 15-годишен, пасял овцете по Странджа планина, където имали свои кошари и колиби. Когато се върнал, негов приятел турчин го срещнал в края на селото и му казал, че трябва да бяга, защото няма да остане жив. Дядо Жельо знаел перфектно турски и гръцки език, защото по майчина линия е половин грък. Приятелят дава на дядо ми турски дрехи, чалма, потури и той тръгва към границата. Стигнал турския пост и казал на турски, че е загубил овце и че отива да ги търси. Турците го пускат с предупреждение да внимава, за да не го убият българите. След това се преоблича с други дрехи, минава българския пост и започва една двугодишна сага на търсене на семейството си. Той търси баща си, братята и сестра си, а те търсят него. И накрая съвсем случайно прадядо ми Никола при един разговор с богат животновъд от Варненско разбира,че той си е намерил много добър овчар, който разбирал всичко за животните и се казвал Жельо. Така се намерили и било доста покъртителна картина. Това е една история, която показва, че дори и в много трудни времена много хора запазвали човещината в себе си и независимо от националните и други противоречия, останали верни на едно приятелство, което съществувало може би векове в рамките на една малка общност, каквато е едно село.”
Дядо Жельо има две момчета от първата си съпруга, която умира, и той се жени за баба му Деспина, която е от село Дерекьой и също имала две деца от първия си съпруг, но останала вдовица. Двамата се събират и имат три дъщери, първата от които е Златка – майката на Валентин. След като напуснали Одринска Тракия, семейството им се заселило в село Александрово на река Ахелой, което е близо до Поморие. „Летните ваканции на моето детство са минали в това село и когато се разхождахме по реката с момчетата, често търсихме артефакти от битката на Симеон Велики с византийците през 917 г., въпреки че нищо не намирахме, но ни беше интересно”.
Майка му Златка работила като машинописка в дирекция ДАП на Благоевград, а баща му Спас Китанов бил ветеринарен фелдшер и управител на ветеринарната аптека в града. Бащиният му род идва от благоевградското село Хърсово, махала Мъртвако. Дядо му по бащина линия е Велин, а прадядото е Китан. Първият познат в рода е Мицо, който се предполага, че се е преселил от Железница, или от околните села Крупник, Симитли в село Хърсово в края на ХVI и началото на ХVII век. По-късно родът се разделя на три фамилии. Едни запазват най-старата фамилия Мицови, други стават Стоицови и трети Китанови. Баща му е роден през 1927 година и в началото на Втората световна война започва работа при известния евреин в града Челеби Нисам Аврам, който бил и приятел на дядо Велин. Когато евреите напускат Горна Джумая, дядото на Вальо купува неговата къща, която се намирала в стария квартал Вароша, в празното днес пространство между служебния вход на Регионалния исторически музей и Диновата къща. Къщата им е съборена, за да се обособи пространството, където днес обръщат колите с реквизита на музея.
Когато го питам откъде идва интересът му към историята, той казва, че първата причина за избора му на професия е, че дядо му много обичал да разказва истории за стари светилища, за стари скални християнски черкви и други събития. Всичко, което научил от него и местата, за които му говорил, Вальо посещавал като преподавател по време на експедиции със студенти в Турция и всичко това му било много интересно. Освен това винаги е имал много добри учители по история като Иванов, Пеев и в Първо основно училище, и в Строителния техникум. И не на последно място са книгите с научно и популярно историческо съдържание, които прочел още като ученик и преди да влезе в казармата от богатата лична историческа библиотека на неговия приятел Григор Димитров, който по-късно беше и директор на Регионалната библиотека за известно време.
И днес историческата тематика, която вълнува Валентин Китанов, пак е свързана с родословния му корен. „От доста време изследвам историята на тютюна в българските земи и това пак е свързано с една семейна традиция, защото баба Илинка по бащина линия гледаше тютюн и си спомням как се събирахме всички във вътрешния салон на старата къща във Вароша, за да нижем тютюна. После го окачвахме по дуварите на къщите да съхне, след това го диплихме и правихме балите с изсъхналия тютюн. Тютюнът е част от съдбата на моята фамилия и не само на моята”. Този родов интерес се превръща в професионално предизвикателство за Вальо и в продължение на повече от 10 години той събира материали, документи, разкази, които обобщава в едно изследване, което в този вид е първо по рода си в българската историография за историята на тютюна, или тютюна в българското пространство през ХVII-XIХ век, където разглежда неговите стопански, социални и културни аспекти за българите, мястото на българските земи за тютюнопроизводството в Османската империя, огромното значение, което има тютюнът за българската индустрия.
„Това, което искам да кажа, е, че тютюнът е основна стопанска дейност, една от малкото области, в които България беше супер сила в световен мащаб. През 80-те години на ХХ век България се нарежда сред шестте нации, най-големи производители на тютюн и сред първите производители на качествени цигари. Три са държавите, които са произвеждали и продължават да произвеждат ориенталски тютюн: Турция, Гърция и България, която вече не произвежда в такива обеми, както в миналото. Ориенталският тютюн е много важен за цигарената индустрия, тъй като в цигарите в цял свят се съдържат съставки от този тютюн, защото този сорт тютюн е нещо като желязото в стоманобетона. Той държи конструкцията на цигарата, прави я по-еластична, придава й по-хубав аромат. И ние сме имали божествената даденост да притежаваме тези територии, да развиваме този поминък, който е до голяма степен в основата и на социалното и икономическо развитие на много родове в България. Днес по различни причини този отрасъл не се развива както едно време, но ние трябва да познаваме историята”.
С книгата „Тютюнът в българското пространство ХVII-ХIХ век. Стопански, социални и културни проекции” Валентин Китанов защити своята професорска титла и сега продължава да работи по темата за тютюна в по-конкретен план. Негови колеги му донесли една английска карта за Дунавския вилает от 1873 година, в която са посочени няколко важни стопански дейности, една от които е тютюнопроизводството и около тази карти предстои да излезе негова статия. „Това, което в по-сериозен план искам да развия, са две основни теми в периода ХVII-ХIХ век. Едната е свързана с развитието на тютюнджийския еснаф, който се оказа много важен за българската културна и духовна революция през ХIХ век, особено в Цариград, и другата интересна тема е свързана с контрабандата с тютюна на територията на Османската империя и в българските земи през ХVII-ХIХ век. Дай Боже да ми стигнат годините и силите да напиша тези книги”, казва Китанов.
Валентин Китанов е семеен, има две деца и трима внуци. Съпругата му Евелина дълги години работеше в сферата на здравеопазването, сега е пенсионирана. Тя е от горноджумайски род, въпреки че по бащина линия е от село Маняк, Костурско. Нейният дядо Иван Кацарски по майчина линия е бил активен член на ВМРО и един от приближените хора на Иван Михайлов. Дъщерята на Валентин Китанов – Силвия, живее в Австралия и е докторант по теория на киното в Мелбърнския университет, но работи и в една девическа гимназия в Мелбърн. Съпругът й е наполовина австралиец, наполовина немец. От нея Валентин има внук Том Робърт. Синът му също се казва Валентин и има собствен бизнес в София. Семеен е, с две момчета, от които първият е Валентин, а другият Мико. Съвсем наскоро Валентин Китанов се завърна от Австралия, където беше на гости на дъщеря си и казва, че има какво да почерпим като опит от тази интересна държава. Но най-много са го впечатлили добрите човешки отношения, в които се усеща топлота и сърдечност дори и сред непознати хора, които не пропускат да те поздравят.
От няколко години проф. Валентин Китанов е председател на Македонския научен институт – филиал Благоевград. Той е и ръководител на катедра „История” към Правно-историческия факултет на Югозападния университет „Неофит Рилски”. Според него място за политиканство в Македонския научен институт няма и целта им е да дават възможност за личностна изява на членовете на института за изследване историята, езика, миналото, традициите, културата на Македонския край. Една от идеите на проф. Китанов е да привлекат към тази дейност повече историци и интелигентни хора и от съседните балкански страни, но сега фокусът от двете страни на границата е насочен по-скоро към бъдещето на Северна Македония и как тя ще реши въпросите, свързани с несъгласието й с френското предложение за нейното устройство.
„Може би след време, когато всички противоречия, свързани с българите в тяхната конституция не бъдат толкова политизирани, ще имаме и по-тесни контакти между културните и образователните институции от двете страни на границата. А това е най-нормалното нещо в нашите отношения”. Като слушам разказа на проф. Китанов, си мисля, че историци като него имат своите съмишленици и приятели от другата страна на границата и това ми дава надежда, че политическата злоба на съвремието ще отмине, защото надеждата ни е да живеем в мир, разбирателство и по-цивилизовано.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
