
Самостоятелна изложба откри преди дни в сърце- то на Рим санданчанинът Николай Делиянев. Той живее в Италия вече 19 г. и цялото му семейство от Сандански замина специално да присъстват на вернисажа. Никой друг във фамилията му не се занимава с изкуство. Майка му е известната акушерка в курортния град Роза Делиянева, баща му Димитър е пенсиониран инженер химик, работил много години в местно предприятие, а сестра му Мариела е икономист. Николай е учил рисуване в благоевградската Национална хуманитарна гимназия “Св.св. Кирил и Методий” в профилираната паралелка по изобразително изкуство. Учителят му по живопис Живко Янев въпреки изминалите години си спомня акварелите на Ники, старанието и таланта му от гимназиалните години.
– Ники, откога си в Италия и защо емигрира?
– Бях на 23 г., когато заминах. Италия беше моя мечта заради изкуството и великите постижения на италианските художници. Нямах намерение да емигрирам, исках просто да видя с очите си едни от най-великите творби в историята на изкуството, защото те са като книги и от тях се учи много. Тръгнах за Италия точно на рождения си ден, 29 октомври 1996 г., бях го обмислил предварително. Майка ми настояваше да не заминавам сам, да намеря приятел, с когото да пътуваме заедно, но така и не намерих някого.
– Рисуването за теб не е просто хоби, кой те вдъхнови и те подкрепя да се развиваш в тази посока?
– Първият беше дядо ми. Той ми разрешаваше да рисувам по стените, нещо, което родителите ми категорично забраняваха у дома. Дядо ми Асен имаше брат, който му идваше на гости от Петрич с кон. Качвал ме е на гърба му, давах му да пие вода и толкова бях впечатлен, че навсякъде бях изрисувал коне. После в училище (бях в III ОУ „Хр. Ботев“) изпратиха моя рисунка, пак на кон, царски, с диаманти, на конкурс или изложба в Москва. Бях 12-годишен, когато правихме цветните мозайки в парка в Сандански, помня, че събирахме камъчетата в река Бистрица. Непрекъснато рисувах, пращаха ме от училище на всички асамблеи и конкурси. После кандидатствах в Благоевград в специализираната паралелка по изобразително изкуство в НХГ „Св.св. Кирил и Методий“. Там от художника Живко Янев, който ни преподаваше, се запалих по акварела – една от най-трудните техники.
– Продължи ли обучението си след гимназията?
– Влязох в казармата, тогава все още беше задължителна, и още в началото ме взеха за писар и да правя лозунгите. Служих в канцеларията и бях шофьор в щаба на ВВС на Четвърти километър в София. Като се уволних, останах в столицата и започнах да карам такси. Лятото заминах за Несебър, работих като администратор в хотел „Св. Георги“.
– И все пак как се озова в Италия?
– Имам приятел още от ученическите години – Стойчо от Петрич. С 1 година беше по-голям и учеше биология. Той беше заминал за Италия и ме покани на гости. Но да отиде човек в Италия по онова време не беше никак лесно, защото България не беше в Евросъюза и границите не бяха отворени като сега. Пътуваше се само с бизнес визи, а аз нямаше как да си извадя такава. – Разкажи ми как стигна до Рим?
– Тръгнах с 400 марки, за нашия стандарт по онова време сериозна сума, но както се убедих впоследствие, нищожна за западняците. Нямаше организирани екскурзии до Италия, както сега. Качих се на автобус от София до Берлин и слязох в Будапеща. Разходих се и си взех билет до Любляна, оттам пак с автобус до Нова Горица, Словения. Градът е граничен с Италия, от другата страна на 33-34 км е гр. Удине.
– И как мина границата без виза?
– Връщаш ме толкова години назад, към вече забравени, но много силни преживявания. Спомням си, че бях силно притеснен. Тръгнах сам през нощта да прескачам мрежата, но най-страшното бе, че в тъмното не знаех в каква посока се движа. Този момент беше голямо „пречупване“, всичко можеше да се случи, но ме крепеше единствено мисълта, че съм в Европа и най-много да ме арестуват и да ме върнат обратно. До Удине по линията вървях над 30 км пеш. Три дни след тръгването ми от София бях в Рим и първото нещо, което направих, беше да си купя карта и да се обадя на майка ми, че съм жив и здрав, да не се притеснява.
– Приятелят ти петричанин ли те приюти?
– О, не, нямаше как. Той работеше и живееше при семейство. Намерих една изоставена къща и в началото спях там. Започнах да мета в една църква, това беше първата ми работа в Италия. От „богатството“ ми от 400 германски марки ми бяха останали 100 и банкнотата и до днес е в шкафа ми. Тя ми е много скъп спомен. Бяха пари за крайна нужда, които пазех, и добре че не опрях до тях.
– Помниш ли първата си Коледа в чужбина?
– Беше тъжна Коледа. Помня, че със Стойчо си купихме една бутилка газирано вино и седнахме в една градинка да „празнуваме“.
– Намираше ли време за рисуване?
– Винаги. Непрекъснато рисувам. Всяко свободно време използвам за това. Първото, което си купих, като спечелих пари, бяха маслени бои и платна. В началото започнах да правя акварели, но за да ги продаваш в Италия, са нужни разрешителни и е много трудно. Като понаучих италиански, започнах да си търся работа в хотелите като пиколо, по-късно и като администратор.
– Пробва ли да спечелиш нещо с изкуство?
– Помня, че собственикът на магазина, от който си купувах материалите, ме помоли да му покажа свои работи и като му отнесох, си купи една. Взех 100 000 лири, което беше към 100 лв., сравнено със заплатата, около 1/10, което никак не беше зле.
– Стилът ти на рисуване в момента е много различен…
– Да, това е оптическо изкуство, което се характеризира с триизмерност и вибрации. Запалих се по него преди 3 години. Уилмър Хернисон, венецуелски художник, с когото се срещнах в хотела, в който работя, ми разкри тази техника и възможностите ме провокираха да търся своя почерк. Обичам експериментите и искам да се усъвършенствам. Предложи ми да направим две картини – срещата на православието и католицизма, огледалното единство, и общата творба подарихме на папа Бенедикт ХVI.
Чрез посредник, разбира се. Това е нов начин на триизмерно рисуване, който сега ме вдъхновява със своята актуалност и сила на въздействие, в същия стил са и последните ми картини, които показвам в изложбата си в галерия Пилгерзентрум. В изложбата ми съм включил и две различни творби – икона на св. Богородица „Умиление“ и разпятието на Христос. Правих ги преди време за българската църква „Св. Павел“ в Рим. Знаех за нея, но когато я потърсих, не можах да я открия. След време разбрах, че била преместена, и успях да я намеря. Поговорихме с отец Емил Ангелов, който служи в нея, казах му, че съм художник, а той ми отговори, че храмът няма разпятие, нито голяма икона на св. Богородица. Не бях рисувал икони до този момент и се наложи няколко месеца да изучавам иконопис, дори ходих в руската църква да гледам православни икони. По три месеца ми отне да направя всяка. Най-важното и най-трудното при зографисването за мен са очите. Те трябва да те гледат, откъдето и да ги погледнеш. А за разпятието се наложи да изчислявам височината и тежестта на кръста, за да е стабилен и да не падне. Иконите ми са уникални, защото в тях съм вкарал и модерно изкуство „оптикал арт“, което само обогатява класическата иконопис. Хубавата новина от вернисажа, който продължи към 4 часа и бе открит от професор по история на изкуството, е, че имам покана за самостоятелна изложба в италианския морски курорт Агрополи догодина в началото на туристическия сезон и тя ще стои цял месец в Музея на морето.
– Какво се котира на пазара на изкуството в Рим в момента?
– Пазарът тук е много интересен, основното и най-важно е да „втресеш“ зрителя по някакъв начин, да го изненадаш тотално. Това се търси.
– Спомена, че работиш в хотел?
– Да, като администратор. Хотелът се намира на 300-400 метра от Ватикана, в превод на български името му е „Ухание“.
– Липсва ли ти България?
– Обичам много България и често си идвам, но все за кратко – около седмица. – Не планираш ли да се върнеш у дома за постоянно?
– Не. Не знам какво ме спира, дори не съм се замислял за това. Не правя сравнение за начина на живот, ако това питаш.
– Семеен ли си?
– Не, не още. Не бързам. Явно не съм срещнал още човека, който да ми завърти главата, да е загадъчно-мистична, като дрога да ме кара да се чувствам в еуфория. Когато се случи, ще знам, че това е истинската любов. Ще дойде и този момент със сигурност.
Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА