Сбъднати мечти! 29-г. лекарка от Благоевград д-р М. Христова разказва своята красива приказка, раздавайки здраве и яхнала мотора си

  • За нея сестра й Любима Христова разкрива: Упорита, истински Овен, не познава заден ход, направи ли крачка назад, то е за да се засили и постигне целите си. Беше малка и искаше да стане лекар, казваше, че ще измисли лекарство, за да не се разболяваме с мама и никога да не остаряваме
  • Съдбата или умението на Марина да улавя важните мигове в живота я отвеждат да специализира в Ливан, Аржентина и Мексико, страната, в която би се върнала
  • Като реаниматор за часове два пъти изтръгва пациент от смъртта

„Завърших преди две години Медицинския университет в София и оттогава съм доктор Марина Христова. Опитвам се да нося с достойнство званието, да не предавам това, в което съм се заклела”. Така започна разговорът ни с Марина, а когато го завършихме, знаех, че тя пътува щастливо с мотор и разплита красивата си приказка. Но тази приказка не й е отредена даром и уточнявам: талантливото момиче от Благоевград реди съдбата си с непрестанно учене, труд и любов. Още като студентка в първи курс Марина работи като санитар, а малко по-късно става болногледач. Днес признава: „Това е решение, за което никога няма да съжалявам. Придобих безценен опит, сега прилагам доста от нещата, които научих тогава”. И се смее с вродения си чар: „Не страдам, че се лиших от някой и друг купон”.

Кой по-дълбоко и по-кратко ще направи най-точно описание на чедото си, освен майката. Аделина Стефанова, която от 40 години работи в Югозападния университет, споделя за дъщеря си: „Животът ми с нея никак не е скучен. Тя е момиче с характер, кипяща от енергия, активна, организирана и подредена, винаги казва истината, чувствителна е”.

Марина сякаш има и втора майка – сестра й Любима Христова, която е по-голямата, грижи се за малката и не крие безмерната си любов: „Тя е моята първа голяма сбъднала се детска мечта. Първите 11 години от живота ми са най-тъжните, защото живеех в самота, без брат или сестра. Ходех на детската градина, не можех да пиша, но бях съчинила стихче: “Искам си братче или сестричка, за да не съм самичка…”. На 3 април 1992 г. това мило заклинание се сбъдва: „Помня като днес как разбрах, че се е родила, а в мен напираше неистово желание да изляза на терасата и да извикам: „Имам си сестрааа!”.

Когато след седми клас Марина Христова кандидатствала в Математическата гимназия в Благоевград, вече имала план за себе си. После го променила, решила да учи медицина в Германия и се записала в паралелка с немски език и математика. Скоро разбрала, че не иска да заминава за чужбина, но останала мечтата й да бъде лекар и се преместила в паралелка с биология и химия. „Никога не съм си представяла какво друго мога да бъда – признава Марина. – Вярвам, че не аз избрах медицината, а тя мен. Нямам обяснение за това”.

Обяснението го дава сестра й Любима: „Не си спомням точно, но беше малка и искаше да стане лекар, да ни лекува всички. Казваше, че ще измисли лекарство, за да не се разболяваме с мама и никога да не остаряваме”.

Питам Марина Христова защо много млади българи искат непременно да следват в чужбина. Смята, че сред доста сънародници битува представата, че навън е по-добре, че навън медицината е на по-високо ниво. „От мои наблюдения – споделя тя – мога да кажа, че няма разлика от българската медицина, лечението е едно и също. Чуждестранни колеги твърдят, че никак не са малко лекарите в Турция, Гърция и др. страни, получили образованието си в България. И това не е нещо, което се случва в последните години, а винаги е било така. Когато бях в Бейрут, разбрах за колеги ливанци, взели образованието си у нас”.

След като Марина Христова взела дипломата си от университета по медицина, се върнала в Благоевград. Една година работила в болницата по онкология, където придобила много опит, докоснала се до неща, които дотогава не била виждала. Но скоро разбрала, че това не е нейният избор: „Не мога да кажа, че бях разочарована, по-скоро провинциалната болница не отговаряше на моите представи за старт в кариерата. Имах възможност да се развивам, но не получих достатъчно подкрепа”.

Марина се връща в столицата, където открива нова врата, която ще отвори и ще прекрачи до най-желаното за нея. Започва работа като анестезиолог в софийска болница. С увереност и с ведрото си чувство за хумор пояснява: „Анестезиологията също ме избра, както медицината”. Младата жена не само е попаднала на добра работа, но е намерила себе си. Без колебание заявява: „Всъщност ролята на анестезиолога е водеща, той е режисьорът на една оперативна интервенция. Цяло изкуство е да владееш не само гладкото протичане на операцията, но и съзнанието, усещанията и чувствата на пациента. Отнемането на съзнанието е нещо, което се опитвам да разгадая. Анестезиологът умело  отнема и връща безопасно съзнанието на пациента, без механизмът за това да е напълно изяснен. Неизвестността ме привлича, има нещо магнетично в това да владееш умение, което никой не може да види. Човешката анатомия и физиология е еднаква, с много леки отклонения. Но разликата между нас е именно в чувствата, емоциите, настроенията, разбирането за света, за болката, за доверието, за щастието… Затова и медикаментите, които се очаква да влияят на тези усещания, се отразяват по различен начин на всеки”.

Д-р Христова вярва, че анестезиологът дава най-доброто от себе си, когато отлично познава не само фармакологията, патоанатомията, патофизиологията, но и пациента с неговите усещания и тревоги.         

За Марина недостатък в нейната работа е голямата натовареност и липсата на достатъчно време, за да общува повече с пациентите. Но използва всяка възможност, за да разговаря с всеки, след като е минала операцията. Без нотка на засегнатост признава за болните: „Рядко благодарят, много рядко. Аз и не го очаквам. За мен е достатъчно да са добре, да не са в излишен стрес, да са спокойни по време и след операцията, всичко да е преминало леко. В повечето случаи те дори не знаят какво сме извършили, а в някои случаи правим иновативни неща”.

Младата д-р Христова е преживяла доста случаи, които няма да забрави. Не всички са били с положителен край, умирали са хора. За нея не е важно дали е било заради късно пристигане в болницата, или поради други обстоятелства, защото загубата на човешки живот винаги е нещо, което оставя следи в чувствителната душа на Марина. Има и достатъчно причини за радостни емоции: „Няма да забравя, особено за последните месеци, когато през пандемията от Ковид-19 хора, които месеци наред бяха в болницата, си тръгваха на крак от нашето отделение и от реанимация. Месеци наред трябваше да подкрепяме емоционално, в много тежки моменти заразените”.

За нея реанимацията е междинната зона, в която пациентите са с единия крак на земята, а с другия не са. И пояснява с философска проникновеност: „Реанимация за мен е мястото, където много души напускат телата си и много тела намират своите души. И когато се случи нещо подобно, това е вълнуващо не само за мен, но оставя белег в живота на човека и може изцяло да го промени”.

Д-р Христова не обича да говори за ежедневните си успехи. Научавам нещо от сестра й Любима Христова. Тя разказва как в спешно отделение на УМБАЛ “Света Анна” е докаран пациент с инсулт, когото, преди да въведат в шокова зала, губи жизнени показатели. Но реаниматорът на смяна не го изоставя и го връща към живота. Продължението на случая е истинско чудо. „След като е стабилизиран и настанен за болнично лечение, пациентът отново умира, но по стечение на обстоятелствата или по Божията воля над него започва битка със смъртта същият реаниматор и повторно го спасява. Реаниматорът е д-р Марина Христова. Но това трудно може да се чуе от нея”, уточнява Любима.

Всеотдайната лекарка не се затваря в професионалния кръг на добрата си работа в София. Хоризонтът и е голям и тя непрестанно се стреми да го разширява. Когато нейни колеги търсят изяви на Запад, тя отива на стаж в Близкия изток. „В Бейрут също се озовах случайно. Тези специализации се осъществяват на обменни начала, беше останало незаето място и като разбрах, си казах: това е моето място”.

Преди да подаде каквито и да е документи, Марина е сигурна, че ще успее, както и станало. „Може би и тук Съдбата се намеси – спомня си Марина – защото това бе най-добрата болница, в която можех да попадна”.

Била в четвърти курс студентка, избрала анестезиология и реанимация, и признава, че получила много ценни знания и опит. „В Бейрут се влюбих в специалността”, разкрива тя и допълва: „Улавям нещата, които ми се дават навреме, просто не ги изпускам”.  

След Ливан Марина Христова стъпва на латиноамериканска земя, за да обогати познанията си за тамошната медицина. Първо отива като студентка в Мексико, после като дипломиран лекар се озовава в Аржентина. Очарована е от Мексико, от културата на тази страна, от многото енергия, която извира там. Но най-мили спомени са й оставили мексиканците, които според българката са доста по-различни от европейците. „Те са много добри като хора, не усетих злоба или завист, които за съжаление забелязвам често у нас”.

                 Трите дами в родния Благоевград с Йоан – по-големия син на Любима

В Мексико участвала в студентска кампания, целта била лекари да стигнат до места, където отсъства здравната система. Попаднала в едни от най-бедните села, там устройвали полеви болници в училищата и преглеждали хора с различни проблеми и симптоми. С умиление д-р Христова разкрива: „Мексико е едно от местата, в които бих се върнала”.

Нямаше как да подминем въпроса за стремежа на млади български лекари да търсят щастието си извън България. Според Марина отливът е бил най-голям във времето между 2000 и 2015 година. „Когато учех, забелязвах, че все по-малко колеги се насочват към чужбина. От моя випуск заминаха нищожен брой специалисти. Повечето предпочетоха да се развиват в България, независимо в каква област на медицината, която е необятна”.

Около 70 % от колегите й в работата са млади и без специалност, но това в никакъв случай не ощетява пациентите, а обратно – болницата инвестира в специализантите, като създава привлекателни условия на труд. Възрастните колеги, от които могат да се учат, не са много, но са качествени и опитът, който предават, е ценен. Марина е убедена: „Младата кръв в България тепърва ще има поле за изява. Кадрите, които остават в родината, все по-осезаемо ще променят неблагоприятната картина от 2000-2015 година”.

С мама Аделина и доста по-голямата кака Любима

В днешно време едва ли има лекар, който не е обвързан емоционално и трудово с пандемията от Ковид-19. Марина не само че не прави изключение, но има преки наблюдения. Тя е преболедувала вируса през есента. Заразила се в спешно отделение, където също дава дежурства. В един ден пристигнали над 20 болни, с които имала досег. Тогава си казала: „Неизбежно е. И наистина след 4-5 дни това се потвърди. Симптомите ми бяха само мускулни болки в долните крайници. Общо взето отшумяха за няколко дни, при мен заболяването премина много леко”.  

За положението в страната със смъртоносната болест д-р Христова има лично мнение: „Според мен бе достатъчно времето от март 2020 г., когато се обяви пандемията, до ноември, когато бе пикът, за да се оптимизира здравната система по начин, който да е по-адекватен и по-ефективен в помощта за болните. Защото моите наблюдения са, че повече от пациентите, които идват при нас в реанимация, са в тежко състояние именно поради късното лечение. И дали пациентът или някой е пренебрегнал важни признаци и не е назначил правилното лечение, независимо къде е грешката, тя е могла да бъде избегната”.

Ще бъде пропуск да не питам д-р Христова кои фактори влияят най-неблагоприятно върху здравето на българина. Препоръчва да се правят повече кампании, с които да се осведомяват хората за възможни опасности. Това трябва да е част от обучението: „Защото сега е Ковид пандемията, която ще отмине, но има много други болести”.

Никак не са маловажни и профилактичните прегледи, които трябва да се провеждат всяка година. „Особено след определена възраст хората трябва да бъдат по-стриктни. Това вече е отговорност на всеки човек”. Тя напомня, че пиенето на алкохол е водеща причина за развитието на последващи заболявания. Добавя тютюнопушенето и прекомерното приемане на въглехидрати. Застоялият живот, откъсването на българина от природата също не допринасят за доброто здраве. Стресът може да се включи като много рисков фактор за всяко заболяване. Всеки трябва да намира начин да се отърсва от негативите на психичните притеснения. Да търси благотворен вътрешен баланс, нещо, което д-р Марина Христова е открила за себе си: „Ето, аз съм го намерила с мотора”. И обяснява как е стигнала до машината. „Роля изигра сестра ми, защото тя беше фен на класическия рок, чиито клипове протичаха с мотори, кожени дрехи, китари… Бях доста по-малка, за да мога да избирам стил в музиката или каквото и да е. Винаги съм искала да карам мотор, и то марка „Дукати”. Това е моя изпълнена мечта”.

Майка й Аделина Стефанова внася своя багра: „Обича приключенията и да опознава света”.

Трогателни са думите, с които Марина говори за семейството си: „Винаги ме е подкрепяло, дори и в онези мои решения, които може би са странни и непредсказуеми. Силно вярвам, че нямаше да успея, ако не бяха майка ми и сестра ми. За съжаление работата ме откъсва от семейството по един или друг начин, малко е времето, което мога да отделям за любимите си същества. Нито една финансова и каквато и да е друга причина могат да компенсират това, че в 2.00 часа през нощта трябва да отидеш в болницата за поредния тежък случай и да помогнеш на непознат”.

Каквито и определения да даваме за любовта, безспорна е нейната взаимност. Любима Христова изповядва за сестра си: „Тя е специална, уникална, на пръв поглед е толкова крехка, но е силна като скала. Упорита, истински Овен, не познава заден ход, направи ли крачка назад, то е за да се засили и постигне целите си”.

Майката Аделина Стефанова разкрива своето разбиране за израстването на дъщеря си: „Старала съм се да я възпитавам така, че да имаме силна и дълбока връзка като майка и приятелка. Исках и смятам, че съм успяла, за да е Марина уверена и пълноценна личност”.

При тази обич и топлина в семейството на трите дами не е трудно да гадаем какво кара д-р Марина Христова да се завръща в Благоевград, но тя го казва по най-милия начин: „Никога не бива да забравяме откъде сме тръгнали. За мен винаги е било достойно да покажа своята принадлежност към Центъра на света, както наричам аз родния ми Благоевград. Всяка възможност използвам, за да се върна на мястото, което ще остане мой дом. Връщам се при семейството си, без което нямаше да стигна доникъде. Срещам се с приятелите, с които времето и разстоянието не ме разделиха. Отивам при най-зелената трева и най-яркото слънце, в най-топлата прегръдка, която ми дава силата да продължавам, прегръдката на мама. При най-силната ръка, която винаги ме е държала здраво, ръката на сестра ми Любима. Моят дом е изворът на моите сили, моят Център на света”.

Тук ще спрем разказа за д-р Марина Христова. И на нейния рожден ден – 3 април, ще й пожелаем здраве и да продължава своята красива приказка, раздавайки здраве и яхнала мотора си.

ВЛАДО КАПЕРСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *