Секретар-библиотекарят Галина Чивиева: Преди 43 години започнах работа в читалището в Черниче с 40 лв. заплата, тогава имаше малко книги и много читатели, днес е обратното – разполагаме със 7000 тома литература, но телефоните и компютрите я изместиха

Галина Тодорова Чивиева е родена на 26.03.1956 година в благоевградското село Дебочица. Начално и основно образование завършва в училище “Св.св. Кирил и Методий” в Крупник, после и техникум в Якоруда. По-късно – курс по библиотекарство.
В Черниче създава семейство с общественика, първи кмет на Черниче, след като то престава да бъде махала на Крупник и се обособява със статут на село, Валентин Чивиев. Имат двама синове: Ивайло, който работи в “Геострой” – Сандански, и Антон, шофьор на тир. И двамата са семейни, допълнили семейството с вече отраснали внучета.
43 години Галина Чивиева работи в НЧ “Гоце Делчев-1958”, като секретар-библиотекар.

– Галина, поела си библиотекарството на читалището в Черниче само на 19 години, как намери кураж?
– Стана и малко случайно, пък и все нещо трябваше да започна да работя, след като завърших. До 1975 година, когато поех читалището, всичко в дейностите му беше на обществени начала. Вече бях семейна и ми бе предложено трудов договор на половин щат с възнаграждение от 40 лева. Приех, а от 1978 година бях вече на пълен щат с 80 лева. И в онези години, а и сега заплащането в читалищата все е на дъното в класацията, но пък работата е благородна и някак си по-удовлетворителна.
– Сама ли реши да се захванеш с тази работа?
– Подкрепи ме съпругът ми Валентин Чивиев, който тогава беше първи секретар на ОбК на ДКМС към община Крупник, ама да се захвана с тази работа ме придума вуйчо ми Стойне Миленков. Той беше всеотдаен в народните и културните дела. Хората в Черниче имат добри спомени от него като общественик. Бил е дълги години учител в Долно Осеново, в гимназията на Симитли. Много години беше в Окръжния съвет за култура в Благоевград като секретар. Отговаряше за общинските съвети за култура и за народните читалища в Пиринския край. Автор е и на книги. Този човек извън преките му задължения намираше сили да председателства читалището в Симитли и ред други обществени дейности, като такъв си остана до смъртта му през 2017 година. Сега, ако гледа и чува там някъде, да знае, че съм му благодарна, че ме насочи към самодейната култура и творчество, че ми помогна с много съвети, които за мен се оказаха добри житейски уроци.
– Каза, че те е подкрепил и съпругът ти Валентин Чивиев.
– И на него дължа много. Извън обществено-политическите си и административни грижи, той също прие читалището като нещо свое и през всичките тези 43 години все е бил една от най-надеждните ми опори при решаването на всякакви ситуации.
– Какво ти даваше увереност, че ще се справиш?
– Като ученичка в Крупник учителите ми прецениха, че имам глас за пеене и ме включиха в училищния хор. По това време имаше и училищен духов оркестър и аз заставах сред него със саксофон в ръце. Подготвяше ни учителят Атанас Лазаров, който разбираше от такива неща и успя да ни научи и как да пеем, и как добре да използваме инструментите. Излизахме на празници из селото и най-вече на площада, изнасяхме програми и ми се струваше, че човек у дома не е оставал, всички са идвали да ни видят и чуят. Не ми беше чуждо ученическото представяне и докато бях ученичка в Якоруда. После се върнах, омъжих се и се видях не само като чернишка булка, но и като чернишка самодейка.
– Извън оскъдното заплащане през тези 43 години служене на читалището, то друго даде ли ти?
– О, много! То осмисли живота ми, създаде ми контакти с хора на изкуството, на културата и народните дела. Чувствах се полезна. Пък и работата се оказа интересна, благородна, а и необходима и подчинена на една цел – да търси форми и възможности хората да живеят с повече радости и повече веселие.
– А взе ли ти нещо?
– Всяка работа дава, но и взема. На мен какво ми взе читалището – ами времето, и то цели 43 години досега. Обикновено работата ми беше вечер за репетиции и по време на празници, а това ме отдалечаваше от семейството. Случвали са се и проблеми, трудни за решаване. Какво ли не ми се е случвало… Пет пъти по мое време читалището мени адреса си. Най-напред бе в къщата на Стефан Чивиев, после отиде в къщата на Стоица Катарджийски, третият адрес пак беше в частна къща, после в сградата на ПК “Македония” и се установи в една малка обществена сграда, ползвана някога за детска ясла.
– Тези премествания лесно ли ставаха?
– Де да бе така! Почти всичко ставаше с мой си труд. Представи си как се преместват книгите от библиотеката. Някога тя бе започнала с няколко стотици тома, но постепенно нарасна на 6000-7000 тома. Сваляне от лавиците, почистване от прах, редене в кашони, пренасяне, разреждане по рафтове по уточнена система и класификация… Трудности много, но сега вече само мили спомени.
– Художествената самодейност в Черниче в какво главно се изразява?
– Главното е откриване, опазване и представяне на местното песенно и обредно народно творчество. Черниче е ново, младо село, няма стари корени, но оказа се, че преселилите се тук хора от Сенокос, Брежани, Мечкул, Кадийца, Дебочица и други селища не са оставили там своето фолклорно богатство и са дошли с него. И по-важното е, че Черниче чрез читалището си стана нещо като събирателен фокус на народното творчество от Пирин и Влахина планина. Всичко това превърна читалището в институция, която стана и школа за таланти.
– С какво е забележителен фолклорът на Черниче?
– И песните, и обредите са свързани с труда, с любовта, с борбите за национално освобождение, всичко, което може да радва и весели, да кара сърца да се разтуптяват.
– Каза, че читалището е станало и нещо като школа.
– Да, вярно е! В нашето читалище са пропели големите народни певици Павлина Теова, която е член на националния съвет на Съюза на пенсионерите, Снежина Андреева, която вече я знаят от Кулата до София. Наши самодейци са търсени и желани на много сцени из Пиринско и из Македония. Наред с това наши самодейки станаха откривателки на стари народотворчески извори. Вече имаме записани хиляди народни песни. Казвам това, защото знам, че само Севда Христова Стаменова в две тетрадки е записала точно 401 народни песни. А такива имат и Пенка Илчова, Веселинка Чивиева и други.
– А има ли и авторски песни и изпълнения?
– О, наспорил Бог! Павлина Теова има много записи и албуми. От една година тя изпълнява и една песен в оригинал за Васил Левски, като най-интересното е, че тази песен е сътворена преди повече от век и касае идване на Апостола из нашия край. Ще добавя, че към 30 песни от фолклора на Черниче са записани и се излъчват по телевизията. Самодейките Севда Стаменова и Пенка Илчова вече имат и по над 30 авторски песни.
– Кои са основните дейности на читалището?
– Една от тях е библиотечното дело. Преди години ролята на читалищната библиотека беше твърде значима. Четяха от деца до пенсионери, а библиотечният фонд беше в полза и на учението. Тази възможност създаде нарастването на библиотечния фонд, който сега е с над 7000 тома, но за съжаление читателите намаляват. Причината е ясна – компютърът, телефонът, телевизията изместиха посоката на четенето.
Другото и по-важно в читалището е художествената самодейност. Главното е, че се намира добър изворен материал. Представяме го на всевъзможни сцени – прегледи и фестивали като “Пирин пее”, “Малешево пее и танцува” в Микрево, в Сапарева баня, Неделино, търсени сме на празненства и събори в Ощава, Сенокос, Мечкул, Крупник, Симитли и други селища, а в Черниче без самодейките на читалището не минава който и да е празник. Сега голямото фолклорно изкуство се представя главно от читалищния хор “Чернишки звуци” и няколко тройки за изворен фолклор. Някога имаше и школи по спортни танци, практика бе организирането на творчески срещи с поети, писатели и други дейци на културата и изкуството.
– 43-те години в читалището как се вплитат в живота ти?
– Ами те са ми и голяма част от живота. Мисля, че са били добри.
– Чувствала ли си обществена подкрепа в работата си?
– Много. И преди всичко от самодейците. То ако не са те, не би имало и читалище. И всичко що го правят не е от друго, а от сърце и душа. Благодарността и “заплащането” им е, когато тръгнат по улиците към читалището да чуят “Я, певиците пак тръгнаха нанякъде”, което е знак, че са уважавани. И трябва да бъдат уважавани, че са полезни “на ползу народу”, те често са оставяли грижи по деца, по домакинство, по работа из ниви?
– Има ли бъдеще читалище “Гоце Делчев-1958” в Черниче?
– Надявам се и вярвам, че ще го има. И ще го има докато има и народно творчество, а и хората имат нуждата от празничност в живота си.
– Извън читалището какво прави Галина Чивиева?
– Домакинствам. Грижа се за семейството си. Някога повече, а сега по-малко, но обичам да плета на една кука. Обичам да ходя на театър, на концерти. Старая се да намирам време за приятелки, да поразлистя книга, да погледам телевизия.
– Известна си и като Домозетска. Откъде идва?
– Родовите ми корени са от Дебочица, село някога с 16 махали, а една от тях се казва Домозетска. От нея е. Оттам тате се е преселил в Крупник. Интересно е, че домът на дядо ми Илия е бил изпълнен с 8 деца, а тате е бил първото. Дядо ми Илия бил кротък човек, но прадядо ми Димитрачко пък бил комита, борил се за народни правдини.
– Галина, как се опази 43 години в читалището?
– Питаш как не са ме изгонили?
– И така да е.
– Ами може би, че през тези години, имащи привкус и на политически промени, че моята политика в читалището е била само една – читалището да е институцията, която да има само една политика: да прави живота на черничевчани по-смислен, по-празничен, а и да показва на много сцени какво е сътворявало и какво може Черниче, та да е стожерът, около който да гравитира всичко, което може да е в служба на веселието и радостта.
– От рода ти има ли други, занимаващи се с изкуство?
– О, да! Брат ми Марин Домозетски завърши музикално училище в Котел, редовен участник е в прегледа “Пирин фолк” в Сандански, има и награда с песента си “Старият чинар”, свири на тамбура, пее химна на Крупник. Другият ми брат – Венцислав, е майстор на акордеона и тамбурата в ДАНПТ “Пирин” – Благоевград, а съпругата му Сабина е преподавател по тамбура.
– Галина, след 43 години в читалището, а докога още?
-Да му отпразнуваме на читалището първо наесен една голяма 60-годишнина, пък после може да изляза в пенсия. Това обаче няма да означава, че няма да съм в читалището и да участвам в някои от дейностите му, каквото правят мои дружки, макар и минали вече 70-те и повече години.
БОРИС САНДАНСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *