Следвайки Тръмп, Борис Джонсън и британския национализъм, за втори път шамаросаха брюкселския неолиберален тоталитаризъм

Преди 3,5 години (23.06.2016 г.) на общонационален референдум 52% от британците подкрепиха Brexit, излизане на Великобритания от Европейския съюз (ЕС). Въпреки масираната и координирана кампания на европейските и американските (при президента демократ Барак Обама) медии. Тогава британският парламент се съобрази с волята на народа и предприе опит да напусне ЕС. Но Брюксел, опасяващ се от верижна реакция на други страни, постоянно блокираше постигането на сделка.

Това доведе до оставка на премиера Тереза Мей (7.06.2019 г.), неспособна да се пребори с нарастващата опозиция. Тя наследи като лидер на Консервативната партия Дейвид Камерън. Който, оказал се скрит противник на Брекзит, непосредствено след референдума подаде оставка.

Никой обаче не предполагаше, че Борис Джонсън, бивш кмет на Лондон, ексвъншен министър в кабинета на Т. Мей и премиер (от 23.07.2019 г.), иронично оценяван от соросоидните и соцлиберални медии, ще постигне оглушителна

ПОБЕДА НА ФАТАЛНИЯТ ПЕТЪК, 13-И.

Забележително поражение на лейбъристите, което консерваторите не помнеха от времето на Маргарет Тачър, последния велик държавник на United Kingdom (Обединеното кралство).  

В избягване обвинение в пристрастие, да се позовем на анализа на Даниел Смилов, специалист по конституционно право, програмен директор на Центъра за либерални стратегии и експерт към Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа: „Обединеното кралство ще излезе преди Нова година от ЕС. Победата на Борис Джонсън е лоша новина за Европа: тя показва, че политическите опортюнисти и на други места могат да се надяват да получат сериозен електорален бонус. Брекзит временно консолидира 27-те в ЕС, но изкушени да повторят успеха на Джонсън със сигурност ще има. А и в крайна сметка излизането на една от най-големите, най-богати и военноспособни държави не може да е добра новина за ЕС“.

Авторът търси причини за слабото представяне на лейбъристите, настояващи за нов референдум и дори оставане в Евросъюза: „Друга новина от Англия е, че завоят на Корбин (лидер на лейбъристите – бел. ред.) към по-радикално леви позиции – национализация, разхлабване на бюджета и т.н. – не получи подкрепа. Тази тежка загуба показва, че социалдемокрацията в Европа няма да спечели нищо от един радикален завой наляво. Този урок трябва да го чуят в Германия и на други места, където левите се надяваха да се преродят по модела на Корбин. Този план снощи също абортира“.

Едва ли е случаен fake (фалшивият) извод на автора, прикриващ очевидния възход на национализма в Европа. Защото на изборите за Европарламент (май 2019 г.) най-голям успех националистите постигнаха във Франция (Националният фронт на Марин льо Пен) и в Италия („Лига“ на Маттео Салвини, бивш вицепремиер и министър на вътрешните работи).

Д. Смилов: „Като цяло победата на Джонсън е победа за един нов свят на политически опортюнизъм. В този свят по-богатите и силните ще се опитват да скъсват връзките си с по-бедните и по-слабите, да се отделят в привилегировани анклави. Мечтата на Джонсън е да направи Обединеното кралство данъчен рай, възползващ се от близостта си с големия европейски пазар, но нямащ ангажименти към по-слабите и бедни държави (и техните граждани) от този пазар. Джонсън е умалена реплика на Доналд Тръмп в това отношение“.

Горният текст диагностицира „извора на болката”: изненадващата победа на Тръмп на президентските избори в САЩ (есен 2016 г.), въпреки компроматната кампания на 90% от медиите. Едва ли случайно, когато Б. Джонсън пое премиерския пост, Тръмп въодушевено реагира: „Той ще бъде страхотен“. 

СЛЕД ТРЪМП ПОБЕДАТА НА ДЖОНСЪН

по значимост е втора по ред. Вещае лоши години за скръбно издишащия „розов балон“ на брюкселския неолиберализъм. Въпреки новите лица в Брюксел, воглаве с Урсула фон де Лайен, заменили компрометираните с бежанската криза Юнкер-Туск-Таяни.

Идването в САЩ (януари 2017) на първия президент-националист се оказа прелюдия към победата на Борис Джонсън. Знайно е, че от Втората световна война Вашингтон и Лондон поддържат специални стратегически отношения.

Естествено Тръмп потърси съюзници не в компрометираните брюкселски „муцуни“, а сред националистическите лидери от Вишеградската четворка (Полша, Чехия, Словакия, Унгария) плюс Австрия на канцлера Себастиян Курц. На 14 май 2019 г., в навечерието на евроизборите, Тръмп прие в Белия дом унгарския премиер Виктор Орбан и го определи като лидер, уважаван в цяла Европа, „запазил сигурността в държавата си въпреки мигрантската криза“, открито противопоставящ се на Брюксел и Берлин в опита им да наложат задължителни квоти за бежанци.

Малко отклонение. Понятието „национализъм“ на Запад е изопачено. Почива на мисълта „Национализмът е последното убежище на комунизма”, изказана от американския политолог демократ Збигнев Бжежински. Последният е известен като ярък антикомунист и „ястреб” в кабинета на US президента Джими Картър. Което го прави не консерватор; щото по деянията си е странно десен троцкист. Бжежински префасонира думите на британския интелектуалец от XVIII век Самюел Джонсън: „Национализмът е последното убежище на негодниците”. Всъщност истинските негодници са онези, които днес оплюват национализма. Един от които бутафорният лидер на ПЕС С. Станишев.

Именно Доналд Тръмп „поведе хорото“ на набиращия скорост национализъм – явление, трудно „преглъщано“ от брюкселските неолиберални бюрократи. Лято 2016 г. едно изречение в предизборна реч на Тръмп подсказа нова политика на Белия дом:

„НАЦИЯ БЕЗ ГРАНИЦИ НЕ Е НАЦИЯ“,

изрече на висок глас, а на червената му шапка избирателите съзряха девиза „Make America Great again!“ (Да направим Америка отново велика!). Какво означава? От век насам Доналд Тръмп е първият US президент-националист, дошъл от големия бизнес, отлично запознат от какво се нуждае Америка и наясно как да го направи.

Разочарован аналитик: „Обещавайки да постави интересите на американския народ и сигурността на САЩ над всичко, провъзгласявайки принципа „Америка преди всичко!“, Тръмп изключително близко подхожда към повтаряне концепцията Deutschland über alles (Германия над всичко!). За това, че съвременното американско общество се намира в дълбока системна криза, в него възникна и крепне търсенето на „свой Хитлер“. Разбира се, Тръмп не иска да стане „нов Хитлер“ – той иска да стане „нов Рузвелт“, но за това е необходимо крупният транснационален капитал отново да разчита на САЩ, а не на някой друг субект на съвременната геополитика“.

Манипулативен извод. Тръмп е първият американски президент, стриктно изпълняващ предизборната си програма. Най-труден сегмент в нея е отношението към транснационалните компании, системно работещи против националните икономики. Анализаторите бяха скептични: „С транснационалните корпорации, особено финансовите, които играят гигантска роля не само в икономиката, но и в политиката, на Тръмп предстои твърде тежка и по своята същност безнадеждна игра, макар той и да позиционира себе си в амплоа на „нов Рузвелт“, извел САЩ в 30-те години на миналия век от Голямата депресия“.

За три години Тръмп разсея скептицизма на икономическите анализатори. Настойчиво, с воля и успех, изпълни ключово обещание в предизборната програма. С ясно дефиниран мотив: „Но за това е необходимо връщане на производството и работните места в реалния сектор на икономиката на територията на САЩ. За това е нужно подавляващо превъзходство на САЩ във военната и невоенна сила“. Последното обяснява агресивната линия на Вашингтон срещу газопровода „Северен поток-2”, отслабващ Киев, ядосващ Варшава, но икономически изгоден за Берлин.

Още за едно се закани Тръмп: „Ако ние сложим край на кражбата на американски работни места, това ще ни даде тези ресурси, необходими за възстановяване на нашата армия и укрепване нашата финансова независимост и мощ. Аз съм единственият кандидат на президентските избори, който разбира този проблем и знае как да го реши“. Днес, 3 години след като пое „кормилото на властта“, американската икономика преживява невиждан в последните 30 години подем. Подсказващ – ако не се случи нещо извънредно – неминуем втори президентски мандат.

Следните думи олицетворяват националиста Тръмп: „Ние повече няма да подчиняваме нашата страна и нейния народ на лъжливата песен за глобализацията. Националната държава досега си остава истинска основа на щастието и хармонията. Аз скептично се отнасям към международните съюзи, връзващи ръцете ни и потискащи Америка. Никога няма да позволя Америка да влезе в съюз, ограничаващ нашите възможности да контролираме нашите собствени дела“.

Мисъл ключова и обясняваща защо

САЩ ФУНДАМЕНТАЛНО СЕ РАЗМИНАВАТ С ЕС.

Защото Брюксел работи системно и целенасочено да ликвидира националните държави и техните граници. Процесът де факто води до унищожаване на европейските нации с техните уникални култури и традиции, превръщащ гражданите в зомбирано, лесно манипулирано население. 

Две от 10-тe предизборни обещания на Тръмп са откровено националистически, т.е. патриотични. Третото: „Да се огради страната от нелегални имигранти“. Но най-важно е десетото: „САЩ да се откажат от неизгодните търговски сделки“. Това означава открита война на Белия дом с международните корпорации. „Тръмп – сочи Вл. Ардаев – осъжда програмата за Транстихоокеанско партньорство (ТТП), подчертавайки, че е готов да поддържа само тези търговски съглашения, способстващи за създаване на работни места на пазара на труда в САЩ“.

Но най-силен шок предизвика изявление, с което Тръмп се обяви против идеологията на глобализма. „Американизмът не е глобализъм, това е нашето кредо“. На 22 юли 2016 година, още кандидат-президент, обясни разликата между двете понятия: „Ние напуснахме политиката на американизма, която се концентрираше в това кое е добро за американската средна класа – към политиката на глобализма, фокусирал се как да заработи пари за крупните корпорации, които изнасят своите капитали и работни места в други страни в ущърб на американските работници и американската икономика“. Така Тръмп потвърди: за него интересите на американския бизнес, на американските инженерно-технически кадри и работници стоят на първо място. С влизането в Белия дом (януари 2017 г.) Тръмп осуети подписването на трансатлантическото търговско споразумение между САЩ и ЕС, изготвено в края на президентството на Обама. Това предизвика остро недоволство в Брюксел. Без колебание Тръмп мина в настъпление и поиска страните-членки на НАТО да заделят най-малко 3% от бюджета за военни цели. Докато САЩ дават близо 60%, такива мощни икономически страни като Германия внасят до 2%.

Три и половина години след Брекзит, в търсене обяснение за случилото се на 13 декември, да се върнем на победата на Борис Джонсън. На помощ ще призовем 

МАКС ВЕБЕР – УЧИТЕЛ И ПЪТЕВОДИТЕЛ, 

личност, чиито анализи от преди век не губят своята актуалност. Н. Сомин отбелязва: „Името на Вебер се поставя редом с такива титани, като Айнщайн, Фройд, Маркс. Този човек е най-известен с посмъртно издадения класически труд „Протестантската етика и духът на капитализма“ (Мюнхен, Лайпциг, 1924 г.). [У нас преведен 1993 г.].

       Руски автор отбелязва изключителната обективност на М. Вебер като учен: „Тази маска на обективност той никога в своята научна дейност не сваля. Той бил политик, при това политик активен, бих казал страстен политик. При това винаги твърде критично или скептично се отнасял към социализма и към всяка социалдемокрация“.

       Жизненият път на М. Вебер е кратък. „През 1918-1919 години Германия губи войната. Версайският мирен договор е тежък за Германия. Сваля се германската монархия. Трябва да се каже, че Вебер никога не е бил монархист; считал, че монархията пречи на развитието на капитализма в Германия. Но там се извършва германската революция – социалистическа. И Вебер е рязко против. И даже излиза пред войските със специална реч „Социализмът“, дето всячески ругае идеите на социализма. И като цяло пропагандира войската против социализма. През 1918 година отново го канят да преподава. Съгласява се. И, неочаквано, в 1920 година умира от испанка (пандемия от испански грип, погубила стотици хиляди между 1918-1921 г. – бел. ред.) на възраст 56 години, в разцвета на творческите сили“. Макс Вебер не доживява разгара на кървавите протуберанси на Лениновия болшевизъм, „подпалили“ Русия  през Гражданската война (1918-1922 г.).

       Пет години след преждевременната му смърт, друг велик френски учен психолог (Густав Льобон) 1925 г. в Париж издава знаменит труд: „Политическа психология“. Там обръща особено място на ролята на характера на политическите мъже за реализиране на техните идеи. Льобон отбелязва разрастването в Европа на негативна черта, днес властваща в ЕС – от Берлин през Брюксел и Париж до Букурещ и София: „Най-сигурният признак за заплашващия ни упадък е общото отслабване на характерите“.   

И прави паралел между колониално поробена, но духовно извисена Индия и страната-метрополия Великобритания. Привежда откъс от книгата на Г. Шалеи „Британска Индия“: „Индусите претендираха по-рано само за талант и умения; англичаните се занимават само с характера. Защо? Защото ето истинската стойност на човека: хладнокръвие, когато се касае да се решава; и бързина, когато се касае да се действа; съвест за противопоставяне на изкушението; енергия – на заплашването. Това е чувството на дълг към родината и към самия себе си“.

Тези качества проявява Борис Джонсън. Което подсказва: британската традиция на възпитание характерите на политиците още не е отмряла. Не е „отмряла“, защото двамата предшественици на Б. Джонсън в Консервативната партия – Дейвид Камерън и Тереза Мей – се провалиха именно поради липса на железен характер, воля и гъвкавост. Фактът, че днес неохотно сравняват съкрушителната изборна победа на Б. Джонсън с годините на най-големите успехи на забележителната Маргарет Тачър, подсказва: след години на забвение консерваторите се завръщат, припознавайки изконните традиции на британския национализъм. Нещо съвършено чуждо и непознато на лъжедесния партиен конгломерат, наречен Европейска народна партия, включваща (изключая ФИДЕС на В. Орбан) партии, нямащи нищо общо с градивния консерватизъм.

Да не забравяме: именно Б. Джонсън критикуваше тоталитарния подход на Брюксел в налагане решения против националните интереси на отделните страни, обслужвайки космополитната идеология на глобализма. Едно от тях е прословутата Истанбулска конвенция, съдържаща пункт, чието изпълнение разрушава традиционното (нормално) семейство. Тук Тръмп  и Б. Джонсън имат общи позиции.

Една от причините за успеха на Б. Джонсън е несъмненият му журналистически талант, наследен от турския му прадядо Али Кемал. Като кореспондент на британския в. Daily Telegraph в Брюксел Б. Джонсън изучава детайлно и критикува остро брюкселската бюрократична машина.

Той прониква и осъзнава едно пагубно явление, посочено още от френския философ и социолог Реймон Арон в предговора към знаменит труд на Макс Вебер („Ученият и политикът“). Там предупреждава за едно опасно за демокрацията

ПАГУБНО ЯВЛЕНИЕ – НЕОЛИБЕРАЛЕН ТОТАЛИТАРИЗЪМ.

„Всяка тоталитарна държава (разбирай и ЕС) обявява извън закона някои факти, ако те не влизат в официалната схема. Всяка тоталитарна държава издига до абсурдна степен солидарността между факта и интерпретацията“.

Примерно: Брюксел „издига до абсурдна степен“ проблема с бежанците, огромен процент от които са не политически, бягащи от зоните на военни конфликти, а икономически мигранти, налагайки безпринципно принципа на „солидарността“. Принцип, интерпретиран извън неговия цивилизационно-културен и религиозен контекст. Доколкото преселението на няколко милиона мюсюлмани от Близкия изток (сирийци, кюрди) плюс неканени „гости“ от Афганистан и Африка заплашва да измени коренно расово-религиозния ландшафт на Европа. Гибелна заплаха за бъдещето на Европейската християнска цивилизация, доколкото ислямът като религия от политико-екстремистки тип възпитава фанатична нетърпимост към други религии и култури; не търпи мирно съжителство.

Коментирайки горецитирания труд на М. Вебер, публикуван точно преди 100 години (1919 г.), Р. Арон отбелязва фундаментално негативна черта, днес същностна в Брюксел. Неолиберален тоталитаризъм, налагащ общи закони и санкции, ограничаващ демокрацията вътре в отделните страни-членки. Р. Арон предупреждава: „Демокрациите са постоянно заплашвани от аритмия, предизвикана от анонимността на властите, от посредствеността на управляващите и пасивността на бездушните тълпи“.  

Именно в контра на покушението върху националната демокрация дойде референдумът във Великобритания, препотвърден категорично в петък, 13 декември. Това навремето предугади Р. Арон: „В трагични обстоятелства, когато животът на нацията е заложен на карта или конституцията трябва да бъде възстановена, народите са по-склонни да следват един човек, отколкото да се подчиняват на законите“. Този човек се оказа Б. Джонсън, на изборите категорично подкрепен от мнозинството британци.

Ние, българите, исторически комплексирани от две национални катастрофи, пречупили националния дух, трудно можем да си представим психологията на англичанина. Който помни, изучава и се гордее с историята на Великобритания и нейната колониална империя, многократно превъзхождаща по територия и население Римската. В която слънцето никога не залязвало. Няма как британското самочувствие да не е оскърбено от смехотворните и глупави директиви и закони, идващи от Брюксел, гласувани от паразитния Европарламент в Страсбург, тежащ като огромна финансова гира върху бюджета на общността.

Високото заплащане на евродепутата (отнася се и за българския парламент) подгрява „материалното либидо“, погубвайки „духовността“. Защото, сочи М. Вебер, политиците живеят „не“ за политиката, а „от“ политиката. Когато личността няма идеи, идеали, чувство за мисия, тя „вижда в политиката постоянен източник на доходи, живее от политиката“. 

И тъй като от социализма ние (с редки изключения) излязохме еднакво бедни в имуществено и финансово положение, след Промяната 1989-а нашенската политика се задръсти от умствено увредени, морално глухи и

ПРОФЕСИОНАЛНО КОМПЛЕКСИРАНИ НЕДОРАСЛЯЦИ.

При все по-тревожна тенденция: всяко следващо Народно събрание и правителство бележат все по-ниско интелектуално, културно, морално и експертно ниво. Сринахме се до уникуми: председател на парламент „праща“ Пекин (столицата на Китай) във Виетнам, а партийният й шеф с апломб твърди: Бейрут (столицата на Ливан) е в Сирия! Тези наглед невинни факти доказват поразителното невежество на управляващите. Слепотата в политическата география, съчетана с безхарактерност и външнополитически слугинаж, доказва: Отечеството се управлява не от държавници, а от „кукли на конци“. И по-лошо: двойно по-невежи в деликатната област, наречена културно-историческо наследство. Това обяснява националното предателство, сторено на 1 август 2017 г. с подписването в Скопие на българо-македонския договор за сътрудничество. С това де факто признахме „македонския език“, легитимирахме (за разлика от Атина!) кражбата на българска история. Престъпление с безгръбначното участие на лъжевойводите на „Пиротска“ 5, узурпирали историческата марка „ВМРО“. Неслучайно тези дни Македонската академия на науките и уменията остро реагира и обяви „македонския език“ за хилядолетен, следвайки Зоран Заев. Който октомври 2018 г. в полемика с вицепремиера Кр. Каракачанов обяви македонскиот jазик за „европска вредност“ (на сръб. вредност означава ценност).

Обратното видяхме тези дни в Обединеното кралство? Държавна легитимация на национализма. Ако се позовем на Макс Вебер, станалото се дължи на друг род политици. Които, за разлика от нашенските, живеят не „от“, а „за“ политиката, превръщайки я в мисия, в „цел на своя живот“. Национално отговорни политици: в британския случай Б. Джонсън, в унгарския В. Орбан, в полския – Я. Качински, посветили се на благородна кауза: освобождаване на отечеството от оковите на разрушителния „неолиберален тоталитаризъм“.   

Защо победи Б. Джонсън? Не само защото, трети след Тръмп и Орбан, институционализира национализма, издигайки го в ранг на държавна политика. Ако цитираме Р. Арон, Б. Джонсън доказа принадлежността си към „цяла една школа, чийто най-виден представител е Макиавели, отстоявайки позицията, че същността на политиката се проявява най-точно в екстремни ситуации. Един политик трябва да бъде едновременно убеден и отговорен. Макс Вебер счита, не без основание, че политиката е по същество конфликт между нациите, партиите и индивидите“.

В петък, 13-и, Б. Джонсън спечели най-важната политическа битка в своя живот. И въпреки че предстоят сложни преговори, които несъмнено Брюксел ще протака, зад него застана Великобритания, народът, което прави позициите му по-силни от тези на брюкселските чиновници.

Точно преди 100 години М. Вебер предупредително прозря обърканото бъдеще на Европа. Там дето говори за „еволюцията, която превръща политиката в „предприятие“, [което] разделя чиновниците на две категории: „от една страна, чиновниците от кариерата, от друга – „политическите“ чиновници.

В Брюксел това са главно еврокомисарите, неизбирани, а назначавани след нечисти задкулисни договорки между основните партийни семейства. Тези „политически“ чиновници – бележи М. Вебер – „по принцип външно се познават по това, че лесно се местят по собствено желание или най-малкото биват „поставяни“ на разположение, като префектите на Франция или подобни чиновници в други страни“. 

Типичен пример е Меглена Кунева. Първо, главен преговарящ с Брюксел, която без изрично решение на Народното събрание, подписа ликвидацията на 3-ти и 4-ти блок на АЕЦ „Козлодуй“. За тази си „заслуга“ бе назначена за еврокомисар. А от юли 2018 г. непотъващата бюрократична „акула“ е ръководител на Представителството на Европейския съюз към Съвета на Европа.

Вторият пример е със симпатичната Мария Габриел. Завършила политология в Пловдив, сетне специализация в Бордо (Франция), потвърди парадокса: евродепутат без капка министерски и друг висш административен опит пое ресор „Цифрова икономика и общество“. Без компетентност и управленски знания в IT (информационните технологии). Наш’те медии старателно премълчаха сериозните критики срещу нея, дошли от Германия, Дания, Италия и др. За утеха получихме ресор „Иновации и младеж“. Без да е учен, преподавател, администратор в престижен университет! Но убедително шества с приспивното монотонно говорене в студиата на столичните телевизии, в губеща надпревара с евролатерната на „ВМРО“, леко подпийващия Ангел Джамбазки.

Какво хем пречи, хем спасява тези „еврофактори“ от сънените въздишки на приспаната съвест? Тяхната суетност, пръкната от властовите им позиции. Отбелязва го Макс Вебер: „Политикът всеки ден и час трябва да побеждава един много вулгарен, но типично човешки враг: най-обикновената суетност. Тя пречи на всякакво отдаване на кауза или на разграничаване от самия себе си“.

Суетата, свързана с „желанието да притежава власт“, има имплицитна (скрита) връзка с онова, което Вебер нарича „инстинктът за мощ“. Когато суетността – типично и простимо женско качество – обладае политика, лесно преминава опасно тънка граница: „В политиката – предупреждава М. Вебер – има два смъртни гряха: да не защитаваш никаква кауза и да нямаш никакво чувство за отговорност. Суетата, или с други думи – нуждата по най-прозрачния начин да застанеш на преден план, въвлича твърде често политика в единия или в другия, или и в двата гряха едновременно. Още повече, че демагогът е длъжен да се съобразява с „ефекта, който предизвиква“.

Но тъй като у нас (най-мизерен пример – разединените лъжепатриоти) политиците живеят не с каузи, а „от“ политиката“, то, ни напомня М. Вебер, „липсата на чувство за отговорност го кара да се наслаждава на властта заради самия себе си, без никаква благородна цел“.

Накрая, визирайки онуй що днес представлява Брюкселския неолиберален Олимп, получил звучен шамар отвъд Ла-манша, Макс Вебер ни подсказва защо се случи: „Една нация прощава винаги материалните щети, които са й нанесени, но не и унижаването на достойнството й, особено когато това се прави от позицията на всезнаещ оракул“.

НИКОЛА СТОЯНОВ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *