След 24 г. в САЩ бивш пожарникар слага край на гурбетчийството, с пенсия от 1111 долара се връща в родното си село край Бобов дол и отваря цех за мебели

Васил Велков е от бобовдолското село Коркина. Преди 24 г. заминава за САЩ и се установява във Флорида, където през февруари трябва да се пенсионира. „Америка не е моето място“, казва той. И затова в момента прави цех за производство и ремонт на мебели в родното си село.

Преди да отлети отвъд Океана, опитал да развие бизнес тук, но все го спъвали. Бил пожарникар и напуснал заради стремежа си да направи нещо повече. Изградил супермодерна за времето си оранжерия, но се оказало, че не може с парите си да си купи въглища от мина „Бобов дол” за отоплението й.

„Като пожарникар нямаше нужда да чакам пенсия, защото ставаш на 50 г., а заплатата ти е фиксирана“, обяснява Васил Велков причината навремето да напусне държавния щат. „Аз искам да изкарам повече. И да работя повече. Но в пожарната бяхме лимитирани, на служителите към МВР не ни разрешаваха да имаме втора работа. Бях на 34-35 г., когато напуснах. Започнах частен бизнес. Взех шприцове, които под налягане от пластмаса правят разни неща – тапи за дамаджани, перки за водомери, сокоизтисквачки, бъркалки за кафе (това беше най-добрият ми продукт, за 15 секунди излизаха 60 бр., при това ги правехме от вторичен материал). Но някои от колегите, които работеха с тези шприцове, ги вкараха в затвора, защото сме си правели нереални трудови норми. За да взема 5000 лв., трябва да имам 5-има работници, тогава казваме, че е окей, ако аз взема 5000 лв., казват, че не е реално, така беше.

Започнах да правя свещи за рождени дни, пуснах първите свещи-цифри. Васко Лучано ги продаваше и бяха в 2 цвята – сини и червени. Имах работилница в с. Волуяк и шприцовете само за 3-4 г. ми правеха повече пари от оранжерията, която направих в двора на къщата ни. Тя беше най-модерната за времето си, отоплението беше с руска газова горелка, с българска нафтова горелка, с нагреватели 16 kW и освен това котелът работи на въглища. Тръбите са западногермански (тогава имаше Западна Германия) и са безшевни, стените им са 10 мм, така са направени, че при минус 50 градуса не могат да се спукат, когато водата е вътре. В държавните оранжерии стъклата бяха дебели по 3 см, аз сложих 5 см дебело стъкло. От оранжерията за 3-4 месеца изкарвах заплатите на 5-6 души за цяла година. Отглеждах най-вече краставици и марули, защото те за 40 дни са готови. Продавах ги на мината в Бобов дол, давах им ги с 6 ст. по-евтино, за да не се занимавам, и те идваха направо тук да ги товарят.

Проблемите дойдоха от това, че нямаше въглища, не можеше човек да вземе повече и аз ходех с бележки за по 2 тона за чичо ми, за баща ми, стрина ми – всички роднини, защото не ми даваха с моите си пари да си купя въглища. Семена също нямаше, поръчвахме по международни шофьори краставици „Сандра“, които са женски тип – каквото цъфне, връзва”, разказва бобовдолчанинът.

Васко Велков се прибира от Щатите заедно със съпругата си Ева. Там остават двете им деца, вече семейни. Половинката му е софиянка, 22 години е била акушерка, преди да решат да заминат за Щатите. Тя първа тръгнала за Америка, защото била убедена, че трябва да даде шанс на децата си. „За мен беше добре тук, но не и за тях“.

„Това е началникът“ – представя я мъжът й с широка усмивка.

Първите години в САЩ не били леки, цялото семейство работили, включително и децата, докато учили. Бизнесменът от Коркина бързо се окопитил в новата обстановка и година по-късно започнал собствен бизнес. Помогнал е на стотици българи и продължава да го прави, без да чака отплата. Преди 9 години организирал първия събор на българите във Флорида и платил всички разходи от джоба си.

„Някои мислят, че съм луд да дам 15 000 долара “, искрено казва той, а съпругата му го подкрепя с много любов: „Дойдоха българи отвсякъде, дори от Чикаго. Такава радост е за хората да се съберат, като не са се виждали с години, да слушат българска музика, да се веселят и да общуват!“.

Когато медиците ни бяха в затвор в Либия, поръчал и платил лепенки с надписи в знак на солидарност и ги раздавал на познатите си, като дори изпратил и в консулствата ни в Щатите.

Домът им винаги е пълен с приятели и близки – и тук, и в Щатите. Детската площадка в парка в Коркина е направена с дарение от тях, всяка година помагат финансово за организиране на събота в селото на Илинден, както някога го е правел баща му.

 

– Г-н Велков, имали сте печеливш бизнес в България, защо тръгнахте за Щатите?

– Жена ми имаше леля там. Отиде на гости с дъщеря ни и се разбрахме – ако им хареса, да отидем и ние със сина. И не сбъркахме. Сега синът ни е компютърен инженер и работи за ATNT, най-голямата телефонна компания в Америка. Той е архитект и с една сериозна група правят нови неща – какво ще представляват телефоните ни след 10 г. Дъщерята също завърши там, зет ми е доктор в армията, психолог.

– Вие как успяхте да вземете визи? Беше много трудно тогава, особено щом половината семейство вече е било там?

– Подготвих се добре. Казах, че имам бизнес тук, показах им, че имам пари в брой… Дадоха ми туристическа виза. Като отидеш така там, сменяш статута и чакаш.

ПРИ МЕН БЕШЕ 18 ГОДИНИ ЧАКАНЕ ДА ПОЛУЧА ЗЕЛЕНА КАРТА.

– През това време не сте могъл да се приберете у дома да видите близките си…

– Това е проблемът, да. Родителите ми починаха и не можах да ги изпратя. Изпращах парички тук, да знам, че няма да гладуват. Магарето умря на баща ми, той плаче. Пратих му 500 долара за ново, да не се ядосва. Много по-късно разбрах, че майка ми спестявала парите, дето съм й пращал. Не я осъждам, по-скоро мисля, че не е било правилно, защото тя е имала нужда от тези пари, а не ги е използвала.

– Къде живеете в САЩ и как тръгнахте в началото?

– Във Флорида. Започнах като работник в работилница за мебели. Не знаех нито една дума на английски, а синът ми се смееше: „Знаеш „Марлборо“, знаеш „Кока-кола“, не ми казвай, че не знаеш езика“. Свиря на акордеон и на китара, имам добър слух – като чуя нещо, запомням как се произнася. Ходех вечерно време на училище, а учителката казваше, че за мен трябва 2 класа – единият за говорене, другият за писане и четене. Още втората година купих къща, защото там много лесно дават кредити, а и елементарната аритметика показва, че вместо да плащаш наем, по-добре да плащаш твоята къща и след 15 г. я имаш.

– Кредитът притесняваше ли Ви?

– Не. Ние, българите, взимаме къща и живеем в нея, а американците утре решават и отиват в Бостън, вдругиден в Атланта. Те не са като нас.

– Връщате се със съпругата, така ли?

– Да, заедно. Аритметиката ми е много проста: пенсията ми ще е 1111 долара, което за Америка е много малко, и с тези пари там не мога да живея и да плащам застраховките, коли, пътища… А и Америка не е моето място. Искам тук да направя едно шкафче, не там. Там имам собствена работилница, в която и в момента работят 13 човека, и всички са българи.

– Защото българите се справят по-добре като работници ли? Доволен ли сте от тях като работодател?

– Доволен съм. Имаше някои, на които не им се работеше, и те си отидоха. Там нямаме много търпение към хора, които всеки ден получават заплата, но не работят. Много хора смятат, че е грешка да взимам само българи, но българина го чувствам по-близък от всеки друг. Плюс това нашите за съжаление са по-умни, а това е причината дисциплината да куца.

– Какво имате предвид?

– Имах например един хубав стол, останал от застрахователна компания, и казвам на един: „Боби, вземи го и го изхвърли в боклука“, а той ми казва: „Бате Васко, гледай какъв е хубав, дай ще го дадем на някого”. Викнах един от Хаити, той само каза: „Yes, Mr. Vasko”, но не можа да мине през вратата, не знае как да го завърти. Факт е обаче, че той свърши работата, защото не мисли.

– И все пак е хубаво, че българите мислим…

– Мислим, но не сме всички на едно ниво и това пречи. Моята информация е една и като започне някой да ми обяснява как да стане, казвам му веднага, че е сбъркал.

ВЪВ ФИРМАТА ЗАТОВА ИМАМЕ ЕДНО ПРАВИЛО: „ОПИТАШ ЛИ СЕ ДА ГО НАПРАВИШ ПО-ДОБРЕ, ВЕЧЕ СИ СБЪРКАЛ“.

– Кога всъщност стартирахте свой бизнес?

– Една година след като почнах работа в Щатите. За 8 месеца станах най-добрият бояджия в „Моторола“. Боядисвахме автоматите пред банките. Явно ръката ми е добра и моите бяха всички еднакви. За 1 г. 7-8 пъти ми вдигаха заплатата. Но парите не стигаха, защото децата много бързо станаха студенти. Синът взе 11 и 12 клас за 1 година, дъщерята е по-малка. Затова започнах втора работа, намерих и трета… Миех чиниите в ресторант и станах най-добрият мияч. Собственикът като дойдеше, познаваше кой тиган съм мил аз. Жена ми също работеше, гладеше дрехи – сериозна работа, тежка, защото беше много горещо, но стискаме зъби.

– Защо направихте работилница за мебели, а не открихте например ресторант?

– За ресторант ти трябват едно 50 000-60 000 долара, защото той се купува. Регистрирах фирмата си, когато вече имах достатъчно опит и вече 24-25 години правя мебели. Започнах с ремонти и поправих една много скъпа маса с много скъпо покритие, което се прави на ръка.

– И тази маса ли Ви спечели доверието на клиентите?

– Там доверието идва от застрахователните компании, които не искат проблеми и не ги интересуват колко ще платят за застрахованото имущество да се поправи перфектно. И аз го правех. Това става с много дисциплина, а аз я имам.

– Президент сте на първата българска организация във Флорида, как се случи?

– Избраха ме за президент на Българо-американската лига във Флорида. Каквото се случва по българска линия там, не може да стане без мое участие. Във Флорида има около 15 000 българи, 2-3 български училища, 2 църкви, през последните десетина години правим събирания в парка по различни поводи. Аз дори правя кебапчетата (специално си взех за тази работа машини да бъркаме месото). Идването на „Фондацията“, на Володя Стоянов, на Йорданка Христова, на всички, включително и на театрите, в Южна Флорида е с мое съдействие.

– Споменахте, че сте инициирали сбирки на българите в парка, по колко човека се събирате на тези срещи?

– Първия път бяха към 1000 човека и всичко им беше безплатно. Аз платих, включително и на музиканти и певци, които поканих от Чикаго. Беше през 2009 г., тогава още не бяхме направили лигата. За този събор похарчих сигурно 15 000 долара, те и не разбраха защо го правя… Поръчах българска бира и 250 кг кебапчета, карначета и кюфтета от един наш българин – Наско в Ню Йорк. Много ми помогнаха тогава Ели и Илчо Николови, и двамата са от Коркина. Ели приготви курбан чорбата а Илчо помага за приготвянето на салатите и гарнитурите. Евгени Душанов с още няколко души майсторски изпекоха кебапчетата.

– А защо го направихте?

– Защото не можах да изпратя родителите си, а баща ми винаги участваше  в организацията на събора на Илинден в нашето село. Затова и там го направих на Илинден – и за живите, и за умрелите.

РАЗБРАХ, ЧЕ НЕ Е ПРАВИЛНО ЗА БЪЛГАРИТЕ ЯДЕНЕТО И ПИЕНЕТО ДА Е БЕЗПЛАТНО.

– Защо?

– Ами взимат по 18 кебапчета, бири си слагат в багажника… Бях поръчал „Загорка“ по половин литър, а там е топло, като пийне човек 2 пъти, бирата се стопля. Като е без пари, оставят топлата и си взимат друга от хладилника. Затова на следващата година сложихме лимит по 1 долар бирата – ако искат да я пият, ако искат да я хвърлят. Продължих да участвам активно в организацията на съборите и следващите години, но вече само като спонсор. Дарявах и труда си, естествено, защото поне 2 дни са нужни да приготвя кебапчетата в една от моите работилници, намирам някой да ги пече, за което плащам, разбира се.

– И въпреки това продължавате да го правите…

– Ще го правя, докато мога. Един беше написал в тетрадката, която оставям за предложения и мнения: „Васко, кой щеше да знае къде е България, ако ние не се научихме къде е Коркина!“. На мен ми е кеф да събера българите – 200-300, колкото дойдат. Иначе си седят вкъщи и одумват премиера, тоя, оня. Преди избори вървя от къща на къща, че на мен не могат да ми откажат, да събера 100 човека да подадат заявления да се отвори секция. Много хора ме познават.

Аз посрещнах Ивайло Калфин във Форт Уотърдейл, за певците да не говорим. Христо Стоичков като е там, идва при нас да гласува. До нас живее Сашо Петрунов от една стара група – „Сребърни гривни“, после пя в „Тангра“. С него сме баджанаци, жените ни са първи братовчедки. Той прави уникални бас китари, номер 1 в света са. Виждал съм при него големи музиканти да настръхват, като чуят звука.

Но говорех за събора, още при организацията на първия имах разговор с кмета на Пампано, който ми каза, че трябва да се регламентираме като организация, за да могат да ни дават да ползваме част от парка. Затова на първата сбирка през 2009 г. сложих тетрадка, в която да напишат кои искат да ги представляват. Събрахме се в моята къща и избрахме името „Хан Аспарух“ за лигата ни.

– В Америка помагате на много българи, защо? Не се ли страхувате, че ще ви измамят?

– На един българин, авиоинженер  дадох пари, които нямах, от кредитната карта ги изтеглих. На едно наше момиче от Сливен, Ралица, помогнах в работилницата ми да направи свой проект за изложба, която се прави веднъж на 4 г. в САЩ. Творбите се носят в пустинята и се изгарят, експозицията се вижда само веднъж. Не съм й взел 1 стотинка, включително съм плащал на работниците ми да го направят. Но пък тя направи логото ни…

– И защо го правите, не Ви ли разочароват българите?

– Не са ме разочаровали. Е, има какво да кажа, но не искам да се впускам в тази тема.

КАТО СЕ ПРИБИРАМЕ ТУК, В БЪЛГАРИЯ, УСТАНОВЯВАМ, ЧЕ НАШИТЕ ХОРА НЕ РАЗБИРАТ КАКВО СЕ СЛУЧВА.

Ето, кооперацията, от която миналата година исках бившите магазини за бизнеса си, сега фалира. Аз щях да ги ремонтирам, а сега сградите са пред разпадане, обявени на търг, но няма кой да ги вземе. Такива неща ме разочароват донякъде. А ние имаме планове, например има едно наше момче, генерален мениджър на много хотели в САЩ, и искаше да направим тук нещо като вилно село с животни, с вода. Нашите хора обаче искат да видят нещо готово, това няма как да стане, но това е типична българска черта. Като направихме лигата в Щатите, викат: „Къде е сградата?“. Като създадохме църквата, пак същото питат. И им отговарям: „И лигата, и църквата са хората и идеята, останалото ще си го направим“.

– 4 години не пропускате да се приберете всяка година в България, защо?

– Защото това е моето място, аз нямам друго място. Сигурно има милиони други, по-хубави села, но това е моето. Аз тук съм роден, тук съм израснал, тук съм учил, участвал съм в изграждането някога на водопровода, тютюн съм садил… Тук ми е хвърлен пъпът. В началото исках да взема няколко пустеещи магазина на кооперацията, да ги оборудвам набързо с машините си от Америка и да започна да работя, но ми поискаха 600 лв., твърде висок наем, затова реших да строя ново помещение в имота си.

– Само с производство и ремонт на мебели ли се занимавате в САЩ?

– И с търговия, започнах да изнасям български стоки, но ме провалиха българите тук. Преди 6-7 г. вкарвах в Щатите сирена, кашкавали, точно 202 български продукта. Но започнаха да идват лоши продукти. Един господин от Бяла, Русенско, изпрати един контейнер със сирене, което се разпада. 65 000 долара отидоха. От друга фирма дойде стока с етикети, произведена за „Била“ в Румъния, а в САЩ всичко минава пълен контрол и етикетите трябва да са по техен стандарт. След 3-4 години от фирмите, с които работех тук, започнаха да хитреят. От „Олинеза“ взех първия път кисели краставички – хрупкави, страхотни! Зареждах 55 магазина. Обаждаха ми се, че от тях искат още и още. Следващият контейнер краставичките все едно бяха варени 3 часа – меки, ужасни. Кого лъжем ние?! Мениджърите ми казаха, че етикетът е същият, но няма да ги продават. Просто стара стока!

– Това не Ви ли поля със студен душ и да Ви отврати от партньорството с българи?

– Мисля, че е индивидуално, не считам, че това е България.

– Като се пенсионирате, можете просто да си гледате живота тук, защо Ви е всичко, което стартирате?

– Та това е животът! Какво – да легна и да чакам да умра ли?!

– Мнозина ще Ви кажат, че с пенсията, която ще взимате, тук ще живеете царски…

– Но аз мога да помогна на тези момчета тук. В работилницата могат да работят 3-5 човека. Имаме към 60 дка сини сливи, американски сорт „Стенлей“, някои вече ще започнат да раждат. И договор за износ в Щатите имам. Аз ще купя трактор, но физически не искам да работя, тракторист няма да стана, затова ще наема хора, които искат да работят.

– Мислите ли, че ще намерите желаещи да работят на полето?

– Разбира се, че ще намеря! С тази техника вече не ти трябват 200 човека, трябват ти 5 – и аз ще ги намеря. Ще ви покажа една машина, която купих, италианска, която отделя костилките.

СЕГА ПРЕДЛАГАМ НА ВСИЧКИ СЕЛЯНИ ТУК ДА МАХНЕМ КОСТИЛКИТЕ НА СЛИВИТЕ ИМ СРЕЩУ 5 СТ. НА КИЛОГРАМ. РАКИЯ ОТ СЛИВИ БЕЗ КОСТИЛКИ НЯМА НИЩО ОБЩО С ТАЗИ, НА КОЯТО НЕ СА МАХАНИ.

Миналата година я пробвахме, но всеки си прави сметката.

– Т.е. имате намерение да ги преработвате, така ли?

– Да. Е, няма да правя конфитюр, по-скоро бих ги сушил, да ги продавам сушени. Цената им се умножава по 3.

– Значи ще има още едно производствено хале?

– Да. Ще направя и един казан за ракия, а искам да направя и склад за дърва за огрев. Хората да ги купуват от нас. Ще ги докарвам тук на едро.

– Не си губите времето, докато сте в България. Колко души живеят в Коркина, за да сте такъв оптимист, че ще намерите работници за всичко?

– Към 250. И със сигурност има хора, които искат да работят. В Америка от 500 човека сигурно само 2-ма знаят какво правят. Другите са като машинки – нито може да чете, нито да пише, нито да мисли. Същото става и в България. Гледам сега младежите слагат каруцата пред коня. Първият им въпрос е: „Колко пари ще получавам?“. Питам го: „Какво можеш да правиш?“ – „Нищо“. Значи нищо няма да получаваш. Заплатата е най-малкият проблем, изкарай 10 000 лв. на месец, само че трябва да произведеш 15 000лв. „Можеш ли?“ – „Не мога“. Е, как тогава?! Кога ще ги стигнем американците?! Никога.

– Българинът е беден, може би затова първо пита за парите…

– А защо е беден?! Казвам на племенника ми: „Трябва да свършиш нещо в понеделник“. Той ми отвръща: „Ще го направя в четвъртък“. Не може в четвъртък, закъснял си с 4 дни вече, а това значи, че си с 200 лв. назад.

– Искате да кажете, че на българите им липсва дисциплина ли?

– Дисциплина и мотивация. Един трябва да каже: „Хайде, взимай мотиката“, и тръгват всички. Няма ли кой да каже: „Ще седим и няма да има резултат”. И после не разбираме защо оня има 1000 лв., а ти ги нямаш. Трябва да се мисли, да има план, и аз го имам.

АЗ РАБОТЯ ПО 10-12 ЧАСА НА ДЕН, ВКЛЮЧИТЕЛНО И В СЪБОТА. ТУК ПРОБЛЕМЪТ Е, ЧЕ ДОРИ ДА ИМАШ ИДЕЯ, НЯМАШ ПОДКРЕПА ЗА НЕЯ.

В Америка като искаш кредит, получаваш го без проблем, докато тук няма как да намериш начален капитал, защото банките не дават. Направих си експеримент и попитах в няколко банки за кредит за трактор. Казваха ми, че не мога да взема, защото нямам кредитно досие, въпреки че им обяснявам, че тракторът е гаранцията и ще го вземат, ако не изплатя сумата. Исках да си представя как тук един човек, който няма повече от 2000-3000 лв., може да прави бизнес. Ами с тези пари може само да си купи една лопата, 20 лв. не може да изкара, дори да иска.

Сега, като пристигнахме за два месеца ваканция, исках да взема кола под наем, потърсиха ми 4000 лв. Питам го: „Ти продаваш ли ми я?“. Даже отстъпка ми правили – беше отговорът. Е, купихме си кола…

Нещата в България са обърнати. Ето, като строим, длъжни сме да направим пожарен хидрант, нищо че няма налягане на водата. Правим болници, а няма лекари. Защо ги правим всички тези неща – защото изискването на Европейската общност било такова. Къща не можеш да си построиш, ако нямаш пожарен хидрант, но дали имаш вода – не ги интересува.

Нещата не са се променили, особено от времето, когато правих оранжерията. Скъсахме се от работа с приятели тогава, идва някакъв и вика: „Вие такси не плащате“. Ние не сме изкарали 2 краставици още, те искат такси да им даваме. Дай на човека да работи, пусни го, после да има какво да вземеш. Ония там, отвъд Океана, дават безлихвен заем за 5 г. да работиш и нищо да не плащаш, и де факто ти печелиш, защото инфлацията изяжда дълга ти. Взимаш 5000 и връщаш 5000, но можеш да работиш. Там е важно да имаш добро кредитно досие и да си бил коректен, имаш ли го, дават ти много възможности. Аз например на много българи съм давал да се възползват от моето досие, за да не чакат по няколко години.

– Това си е риск…

– Е, какво като е риск?! Ако толкова ни е страх всичките, нищо няма да направим. Но ето – авиоинженерът, на когото помогнах, сега ми е казал, че където и да лети (вече е капитан), в неговия самолет винаги има място за мен. Това малко ли е?!

– С новото начинание в България не се ли притеснявате, че няма да имате работа?

– Това въобще не трябва да ме спира! Във Флорида сме работилница до работилница и няма завист, няма нищо. Аз нямам нужда от работа, за да имам притеснения, като пенсионер се събуждам с 20-50 лв. на ден, а нали казват, че кеф цена няма. Купил съм си машините, искам да ги имам, а работа винаги има. Достатъчно добре съм се обучил, имам дори лиценз за оценител на мебели. Тук започваме с кошери за пчели и още други неща, ако е нужно, и ковчези за умрели ще правим. Вече поръчах бял бор за кошерите от Разлог, защото пчелите не обичат миризма на смола, и чакам да ми го доставят. Купил съм си и машинка за питите на пчелите, по 10 пити наведнъж прави.

– За всеки нов бизнес проект явно се готвите специално. Имате много бизнес идеи…

– Не, няма повече да се разраствам, защото е глупаво.

– Няма ли да Ви е скучно да живеете в село Коркина след огромната Флорида?

– Не, имаме София съвсем наблизо, на две крачки е Сърбия, Македония е близо. Имам един приятел македонец, Перо Христов, може би най-добрият им певец в момента. С него се знаем от Флорида, пя на моята 60-годишнина, с когото си гостуваме. Отиваме в Струмица, отиваме където искаме. Колко му е – качваме се в колата и заминаваме, за нула време сме където искаме.

– Но децата Ви остават в САЩ.

– Преди няколко години зет ми замина в армията и 4 г. с дъщерята бяха в Германия, да не би с жена ми да сме ходили след тях! Сега са в Канзас, той е шеф на клиниката в най-големия американски затвор за военнослужещи. Там ли да ходим?! После, като сме там, отиваме за 15 ч. до тях, а оттук за 15 часа стигам до Маями.

– Американски граждани ли сте вече?

– Да, от няколко месеца, иначе, за да поддържаме зелената карта, трябва по 6 месеца да живеем там. Зимата Флорида е много хубаво място за живеене, топло и има къде да отидем, нищо не ни пречи да я караме там.

– Не изключвате вариант да се върнете обратно в САЩ?

– Никога нищо не изключвам.

– Не Ви ли е мъчно за Америка?

– Не. Америка е тръпка повече за жените, отколкото за мъжете.

– А на съпругата Ви дали ще й е мъчно?

– Не, не мисля. 45 години сме заедно. Тя винаги ми е помагала. Не сме си затворили пътя към Америка, все пак децата ни са там, просто сменяме системата – повече тук, по-малко там. Все пак като създавам нещо тук, трябва да го контролирам. Трябва някой постоянно да обяснява на работниците как се правят нещата, защо с греблото не се гребе нагоре, а надолу. И това е наш проблем. Тези, които знаем, трябва да учим другите и да не спираме да им показваме, не да ги осъждаме, защото те толкова си знаят и за тях техният начин е най-добрият.

Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *