Специалистът по лекострелково оръжие, съветник на състезателите ни по биатлон, К. Тросков: В кооперацията в Сандански за 18 г. имам 30 рационализации и изобретения, хляба там си вадеха 800 човека, днес работят няколко цехчета, жалко е

Кирил Григоров Тросков е роден в струмянското село Гореме на 24 юни 1953 година. С основно образование е от училището в Гореме, а със специално от Електротехникума в Благоевград. В армията служи като артилерист в Разлог. Военен не става, но като цивилен след курсове в Казанлък става специалист по ремонт, подготовка и поддържане на всякакви лекострелкови оръжия и производство на боеприпаси за тях. Има свое стрелбище в Сандански. Обича ловния спорт, подпомага националните състезания по биатлон.

С 18-годишен трудов стаж е в кооперация „Георги Казепов” като началник на техническа работилница и е с над 30 изобретения и рационализации.

Съпругата му Жюлиета е от Кресна и се занимава с търговия на дребно. Семейството е с две деца. Синът Стоян е футболист и треньор в Интерната по футбол в Благоевград, бивш съотборник на Димитър Бербатов. Дъщерята Десислава е завършила кинезитерапия в ЮЗУ „Неофит Рилски”, състезателка по плуване, с много отличия от републикански и международни състезания. Голямата радост в семейството вече са внучетата Кирил, Ивана и Божидара.

– Кириле, по фамилия си Тросков, а в родното ти село Гореме, а и в Сандански, където живееш, сигурно няма друга фамилия с такова име? Откъде идва?

– Идва от някой мой прадядо, преселил се от село Тросково, Симитлийско. Така са ми разправяли, но кога и защо е напуснал Влахина планина и се е заселил в Малешевска, не знам.

– И не си се поинтересувал?

– За съжаление – да! Все ми се е искало и все съм отлагал. Сега, като съм вече на години, ми идва като грижа да хвана семейството, па и други близки и да понадникнем из Тросково. Слушал съм за там любопитни неща, пък и да видим откъде се е пръкнало родовото ни семе.

– Не си ли изобщо ходил?

– Не. Но знам, че Тросково е било някога село с 11 махали, имало е останки от трако-римско селище поне 3000 години отпреди Христа, че наблизо е Тросковският манастир и едноименната му църква „Св. Архангел Михаил”, свързани с националноосвободителните борби, с укриването на Елена Стоун и сподвижничката й Екатерина Цилка по време на аферата „Мис Стоун” и много други събития. Ще ми се да се поклоня на тези исторически старини, а и да се полюбувам на намиращите се наблизо Каматински скали, за които много съм слушал и много са хвалени.

– А името Тросково какво ще рече?

– Не знам. В турски данъчни регистри от 1586 г. се сочи с име Торускова, но що означава, не знам.

– След ловното войнство кажи го из цяло Пиринско, а и сред охранители и спортисти, занимаващи се със спортове с използване на оръжия и боеприпаси, си известен като изключителен специалист по ремонти, подготовка, поддържане и използване. Как го постигна?

– С технологията и начините на ползване  на ловно и всяко друго лекострелково оръжие съм запознат още от младини. Във фамилията ми в Гореме се намираха хора, изявяващи се в ловуване на вреден и друг дивеч, та и аз край тях поопознах и ловна пушка. После като войник в Разлог поопознах и артилерията, която е наричана и Богът на войната. След уволнението взех, че изкарах курсове в Казанлък по ремонт, поддържане и използване на всякакви лекострелкови оръжия, производството на боеприпаси за тях и наученото там взех да го ползвам на практика като ловец, и след 18 години работа като началник на работилница към кооперация „Георги Казепов” в Сандански, му се отдадох изцяло и съвсем професионално.

– И с какво по-точно се занимаваш?

– Ами основната ми работа е осигуряване на ловно и друго оръжие на ловци, на хора, занимаващи се с биатлон и други спортове, за които е нужно огнестрелно оръжие, а и за хора, занимаващи се с охрана, а и за всякакви лични нужди, и то от пистолети до автоматични карабини и съответните боеприпаси за тях.

– Като човек, занимаващ се с оръжия, не се ли чувстваш съпричастен към нещо, което се е насочвало и се насочва и към хора?

– Искаш да кажеш, че предназначението на оръжието е и да убива и аз как приемам това? Не, не се чувствам, защото то може да се ползва, както вече казах, и за спортни цели. Пък и да си го кажем право, то на всичко живо по земята по кръв му е вродено да убива по-слабото от него. Така е и с човека. Лошо е обаче оръжие да се насочва от човек към човек, но за съжаление и това се случва, но в това мое участие няма.

– На какво учиш тези, които търсят съветите ти при купуването на оръжие? 

– Първото е да знаят, че не трябва да се насочват срещу хора, второто е да се запознаят с технологията и историята на оръжието си, способностите му на поражения, необходимите му боеприпаси. То нещата са си своеобразна наука. Примерно един ловец трябва да знае как се стреля при гонене, как от ловно чакало, как от мъртва точка, как в движение, а и как сам да се пази, а и другите да опазва.

– И как осъществяваш тези си задачи?

– Ами организирам курсове, провеждам учения по теория, по практическа стрелба.

Съветник и помощник съм на националните състезатели по биатлон. Тъй като съм специалист по оръжията, това ще рече, че мога и да преустройвам, да ги нагласям според нуждите на този, който ще ги ползва. Така мога да увелича дължина на приклад, да го съкратя, да правя спусъците по-меки и по-твърди, да нагласям мерника. От тези ми възможности се ползват и ловци, а и охранители, пък и притежатели на оръжия за лични нужди.

– Бъдещето на къде те дърпа?

– Към разширения на това, което вече го имам. Закупил съм 18 дка имот в района на село Вълково. Там ще правя модерно стрелбище, което ще е нещо като център за обучение на хора за прострелка и подготвяне на ловен спорт, като биатлон и други. Стрелбището ще е с възможности и за провеждане на  национални и международни състезания по СКЕЙТ и КРАБ и други ловно-спортни дисциплини. Нещата вече вървят към изпълнение.

– В твоите ръце има ли често оръжие?

– Да, но като ловно. Този занаят ми идва още от 1974 година. Позапали ме Димитър Терзиев, мой вуйчо. Още като юноша в Гореме имах чувство към ловното оръжие. Повлия ми и дядо ми Стоян. Забележителна личност бе, житейството му и в роман не може да се събере. Но накъсо: участник е бил в Първата световна война, попаднал в плен 7 години с още към 5000 пленници е бил на остров Крит. Връщат се живи едва 840 от тях. 7 години властите в България не ги потърсили и гробищата там растели. На дядо ми правили и близо 2 години помен като мъртъв. Но върнал се човекът, имал 2 деца, че се сдобил с още 3. Дали му и орден за храброст. Хванал се със земеделие и домашна стока в Гореме и както повечето горемци в онова време, хванал и ловна пушка.

– Ти как стана ловец?

– След ловен курс в м. Предел и членство в ЛРД „Сокол – 1920” в Сандански. Съпругата ми е от Кресна и първите ми ловни подвизи бяха из ловищата на дружината в Горна Брезница, там се намери място, че някога ловец се ставаше не къде искаш, а къде има място и още, ако не си големец, то непременно ще трябва да наследиш някой близък, който се отказва от ловуване. Та започнах от Горна Брезница, после се прехвърлих в дружината на Кръстилци, а като се видя място и в родното ми Гореме, веднага се възползвах и сега съм там и вече 46 години я карам така.

– Мерникът ти как е?

– Сполай му – улучва. Не съм правил статистика, но не ще да съм под 50-60 диви прасета. Това зайци, лисици, белки, златки, порове – не ги броя. Имам и 6 вълка. Най-голямото ми прасе е 200 килограма. Слуката е на лов с колеги от Тутракан. Аз, знаеш, като оръжейник съм знаен из цяла България, та често ловувам и из Русенско, Силистренско, Шуменско, из Пиринско – канят ме и ходя, но най-често съм си из Малешевска планина, из Горемско. В спомен от ловните ми скитосвания сега ми е един малък музеен кът с препарирани глави на свине, препарирани няколко заека, сърна. Намира се при стрелбището ми в Сандански.

– Знаят те и като основател на ЛРД „Голак” в Струмяни, а и в ръководството му.

– Ловните дейности в района на сегашната община Струмяни до 2000 година все са били под шапката на ЛРД „Сокол – 1920” в
Сандански. При настъпилите така наречени демократични промени от 1989 година донякъде ловната дейност се поразкрепости. Дотогава ЛРД-та бяха големи, обединяваха бивши околии и региони. Организацията им бе тромава, контролът – отдалечен и трудно осъществим. От настъпилото разкрепостяване решиха ловците от Струмянско да се възползват. Създаде се инициативен комитет, който да започне да търси практически развод с ЛРД „Сокол” и по учредяването на ново самостоятелно дружество.

Инициативата бе победата от ловците Румен Трайков, Ангел Ризов, Любомир Маникатов, Аризан Котевски, моя милост и други. Последваха събрания по дружини в Илинденци, Горна Крушица, Микрево, Гореме, Цапарево. Всякъде имаше разбиране за отделяне. Реши се новото ЛРД да носи името на третия по големина връх на Малешевска планина Голак. И се премина към конкретната работа по учредяването на дружеството и утвърждаването му с решение на Окръжния съд в Благоевград. Помня, че първата ни сбирка бе в базата на „Булгарплод” в Микрево. Хората се довериха на инициативния комитет и той стана и първият му управителен съвет, в който се намерих и аз като в членския му състав. В ръководството съм и на дружината в Гореме.

– ЛРД „Голак” постига ли целите, които си поставяхте?

– Да, постига ги. Нашето дружество е сред богатите в страната, а започна дейностите си финансово от кръгла нула. Имаме си хижи и заслони към всяка дружина и ловна група, офис в Микрево, от миналата година си купихме къща в Струмяни за ловен дом. Но най-важното е, че се повиши ловната дисциплина, нараснаха и ловните слуки, но те идват и от подобрена грижа по опазването на дивеча, по увеличение на популацията му, като с такива цели се засяват много дивечови ниви, изграждат се хранилки, поддържат се солища, калища, подхранване с концентрирани фуражи и разни сена. Много по на близък отчет е цялата дейност, а това намалява и възможностите за бракониерство. Офисът ни е в Микрево и това спомага по-лесното организиране на ловните излети.

– 18 години си работил в кооперация „Георги Казепов” в Сандански. Що за кооперация беше и сега има ли я, няма ли я?

– В „Георги Казепов” поработих като техник и началник на работилница. Кооперацията се занимаваше с шивачество, имаше картонажен цех, цех за пакетиране, цех за кабелни форми, още за плетива и други дейности.  Създаваше работа и доходи на повече от 800 души. Имаше и спомагателни цехове в Илинденци, Плоски, Микрево, Кресна. Не мога да не спомена поне имената на най-заслужилите в това й развитие – Иван Симеонов, Тодор Органджиев, Кръстьо Иванов.

– Ти не си ли сред тях като началник на работилницата?

– Хайде да не се изхвърлям. Ще кажа обаче, че в кооперацията непрекъснато се търсеха и намираха нови форми на усъвършенстване на различните дейности. Тук принос имам и аз, като съм се намесвал с около 30 рационализации и изобретения, повишаване качеството на производства и съкращението на труд. Принос имам в шатоването на картон и в областта  на пластмасите. Но не ми се говори за що е било, а какво пък е, още повече, че то е и тъжно. Сега „Георги Казепов” крета с няколко миниатюрни цехчета и голяма част от базата е отдадена под наем.

– Сега в твоята своеобразна оръжейна територия как се чувстваш?

– Ами намирам време и за малко свобода. Щом ме виждат и по ловни излети, не ще да съм близо до лошото. Пък има и празници, па може човек да сложи шапка на тояга и да тръгне из ловищата из Малешевска планина.

– А ако не си на лов в свободното време, как си?

– Като младеж много обичах да чета, та може да се случи и книга да разлиствам.

– Четенето наследствено ли ти е, както при лова?

– Не. Книгата не е била с голямо присъствие в дома ни преди мене. Но още при моето ученичество книгата стана нещо модно, а устройването на лични библиотеки пък и престижно. Четях и станах привърженик на това, че и от най-лошата и глупава книга четящият я може да научи нещо. Чета най-вече техническа литература. Романи и поезия по-малко. В библиотеката ми техническата литература ще да е над 800 тома, но не съм и без художествена. Имам и много рядко намирани книги. Някога бях свързан с управителя по печата Иван Топов и той всичко по-интересно и по-рядко за намиране ми го осигуряваше.

– Какво ти е веруюто в живота?

– Че всичко се постига с борба и труд. На прицел като голяма слука ми е една мисъл, казана от мъдър, която гласи: „Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му”.

– Твоите мечти големи ли са?

– Всякакви са, но лошото е, че досега съм изпълнил не повече от 40 процента от тях и не знам онзи там горе, тъй като съм на години, ще ми даде ли време за останалите 60 процента.

– Какво най-вече си постигнал?

– Първо – семейство. С жена ми сме един медал с две лица. Синът ми Стоян е възпитаник на НСА, ритал е топка с Димитър Бербатов, бил е футболист, треньор по футбол. Дъщерята пък Десислава е с много отличия като състезателка по плуване в национални и международни състезания. Кинезитерапевтка е по специалността „Гръбначни изкривявания”. Голяма мечта бе появата на внуци. Вече ги има – Кирил, Ивана и Божидара се казват. Друго – какво, фирмата върви, разширяваме се, имаме виждания. Ами само напред.

– Като каза, че внучетата са голямата ти радост, а ти чувстваш ли се като дядо Киро?

– Ами да. Като съм свободен, ги карам на детска градина или на училище, връщам ги. Позалъгвам ги със сладкишчета и се надявам след някой по-далечен Божи ден те да са и наследниците на това, що вече го имаме.

БОРИС САНДАНСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *