СПОМЕНИ ОТ СТАРАТА РАКЛА! Как празнувахме Коледа и Нова година някога

Бъдни вечер, Коледа и Нова година винаги са носили неповторимо настроение, което трайно се запечатва в детската памет. В детството ми шумният празник бе Нова година. Бъдни вечер бе поприглушен и прикрит в домовете заради укорителния поглед на партията. Но възрастните държаха да се почете рождеството на Младенеца, както е било и както трябва да бъде. Моята баба с лопатка загребваше от печката жар, хвърляше в нея тамян и прикадяваше дома, а в пушилката напевно се носеше гласът й: „Спадни, Боже, да вечераме!”. Гонеше „гяволите”, за да е чиста трапезата за Небесния гост и семейството.

Всеки от по-възрастните би разказал тази приказка от детството, която колкото и да е подвластна на църковните наредби и народния обичай, за всеки дом е различна. Потърсих приятели и близки, за да споделят свои спомени. Руми Хаджиева – главен уредник в отдел „Етнография” на Историческия музей на Благоевград, пояснява, че празникът е известен и като Малка Коледа, и дава обобщена картина как е протичал: „Бъднивечерската трапеза се нареждала върху слама на земята, както бил роден Христос. Върху сламата се постилал месал и чувал за жито. Стопанката е омесвала боговица – кръгъл хляб с украса и вечерник с изображения на стопански дейности. На трапезата присъствало всичко, отгледано и произведено в домашното стопанство. Поставяли се 7, 9 или 11 постни ястия, орехи, чесън, плодове, жито – това изразявало пъстра картина на земната благодат и плодовете на човешкия труд. В огнището цяла нощ горял миросаният бъдник от дъбово или буково дърво. Вечерята започвала рано, за да узреят рано житата. Най-възрастният от семейството прикадявал трапезата и къщата, палел свещ, разчупвал питата с парата и канил Господ да вечеря с домакините. Ако децата станели от трапезата, трябвало да ходят приведени, за да се накланят от зърно житата”.

Руми Хаджиева показва изследване на Мара Тимчева от 1940 година. Ценните сведения на горноджумайската дама показват как всичко в святата нощ имало свой смисъл. Така например сармите, които неизменно присъстват на масата, символизират пелените, с които бил повит Младенецът.

Ани Мицова от Благоевград споделя с удивителни подробности своите рождественски спомени: „Приготовлението за Бъдни вечер започваше от сутринта, замесваше се питката и приготвяхме гозбите за вечерната трапеза. Децата украсявахме елхата с направени от нас играчки от орехи, увити със станиол, с фенерчета от гланцова хартия и гирлянди, които пак ние изработвахме. Особено скъпи ни бяха стъклените играчки, пазехме ги като очите си, грижливо увити и поставени в кутия от обувки. Когато ги изваждахме, погледите ни заблестяваха с отражението на светлините в лъскавите топки”.

В къщата на Мицови живеели три роднински семейства и всички сядали на обща трапеза. „Баба прикадяваше масата и помещенията, молеше се за здраве и да бягат дяволите. После казваше молитвата „Отче наш”, разчупваше питката и първото парче даряваше на Богородица, следващото заделяше за къщата. Накрая раздаваше на всеки от нас по старшинство. Хапваше чесън и наричаше: „Да бъдем здрави като чесъна”. Отпиваше вино, за да бъдем червени като виното, и това бе знак да започваме вечерят”.

Писателката Евгения Йорданова изповядва как на Бъдни вечер къщата, построена през 1923 г. от дядо й Дино Кехайов на мястото на семейната воденица, и маслобойна се изпълвала с хора: „Спомням си невероятния миг, в който всички роднини идваха от столицата в Благоевград, защото когато по време на Междусъюзническата война през 1913 г. родът на дядо ми Дино Кехайов и неговите братя пристигнали от Кукуш в България, ги заселили в Горна Джумая и София”.

Всеки от многото роднини вършел нещо по подготовката на празника. Нищо не липсвало на масата и след като се спазели задължителните изисквания, се отдавали на веселието и радостта братя, сестри, братовчеди, зетьове и снахи да изживеят заедно святата нощ.

Д-р Михаил Николов, син на почетния гражданин на Благоевград, хирурга Гоце Николов, е позабравил кога в тяхното семейство се е правела баницата с късметчетата – на Бъдни вечер или на Нова година. За останалото паметта му е свежа като на младенец: „Събирахме се семейството, правеха се определен брой постни храни. Баща ми беше тамадата. Имало е моменти и да го вдигат насред празника по спешност, за да оперира”.

Леля Виолета, майката на Мишо, позната като образцова домакиня, била основният действащ по приготвянето на гозбите и другите неща. Помагала бабата Александра Хаджиева: „Тя знаеше подробностите и нареждаше какво, кога и как да стане, каква последователност да се следва. С тамяна минаваше по стаите”.

С д-р Николов срещам на маса журналиста Георги Бузов. Вече шест години двамата приятели скитат с фотоапарати из Пирин и Рила, ловят дивностите на планината. Всеки ден в 10.30 ч. те се срещат в едно от знаковите заведения на Благоевград, за да пият кафе, което в студените дни греховно подсилват с ром. Георги Бузов уверява: „Като сравняваме времето отпреди петдесет, шестдесет, седемдесет години, аз съм на 74, не намирам нищо от тогава и сега между празнуването на Коледа и сурвакарските празници. Днес правим постна питка, слагаме 9 или 11 на брой ястия и с това се изчерпва отбелязването на празника. Няма го духа, духа го няма”.

Майката на Георги е починала, когато е бил на година и седем месеца. Не я помни, израсъл е при баба си и дядо си в гр. Сандански. Признава, че е имал тъжно детство. „Но пък цял живот съм се радвал на любовта на баба и дядо, и няма да ги забравя. Не съм се чувствал човек втора ръка, защото стринките, братовчедите, всички бяха около мен, бяха невероятни хора. Съжалявам само, че в детството ми нямаше развита фотография и нямам много снимки с тях. Но беше весело, сега няма веселост, няма го чувството за съпричастност, отчуждихме се от тези празници, а покрай нас и децата”.

Раклата с богатство от спомени щедро отваря и Саша Ласина, дъщеря на незабравимия актьор Илия Бръчков. Нейната рождественска приказка носи виенски привкус заради бабата си виенчанка: „След като минеше Бъдни вечер, слагаха ни децата да спим. През това времe баба ми Хилда и мама са украсявали елхата с коледни сладки, бонбони, орехчета и играчки. Под коледното дърво са поставяли подаръците ни. Точно в 24.00 ч. ни събуждаха и честитиха „Весела Коледа!”. Получавахме подаръците и запявахме в кръг песента „О, танен баул” /О, елхови лес/. Всички пеехме и танцувахме. За Коледа и Великден винаги бяхме с нови дрехи, ушити от мама и баба. Те правеха и сладкишите руло, щолен, щрудел, баклава и сладък салам”.

Много благоевградчани и техни земляци от областта, живеещи в Америка, празнуват по нашенски Бъдни вечер и Коледа. Еленка Джои, по-голямата от двете дъщери на благоевградския зъболекар д-р Кирил Попниколов, се установява в САЩ през 2001 година. Работата й като етнограф в музея на Благоевград помогнала на Еленка да започне проучване за преселението на българи в Америка и за празниците около Коледа. Тя създава „Сдружение БГ музей Чикаго“. Колекциите й от традиционни тъкани, носии и орнаменти помагат при връзките й със съгражданите от Благоевград.

С неизчерпаема жизнерадост Еленка разкрива: „Бъдни вечер, Коледа и Нова година в Чикаго са свързани с моето детство в Разлог, където съм родена, и в Благоевград, където живях след 5-годишната си възраст” – разказва Еленка Джои. „Бабите ми от двата града ме учеха как се е чествала Бъдни вечер, с постните храни и прикадяването за здраве. Най-много харесвах обучението как се правят сурвачки. Сега в Чикаго това е моята работа – да предавам на български деца какво е значението на дряновота завита клонка, украсена с всичко, което ражда нашата земя”.

Госпожа Джои прави за българската общност в Чикаго изложби на носии и чорапи от Разложко. Чрез неправителствената си организация, която е единствена по рода си извън пределите на България, запознава българи и американци как се празнува Бъдни вечер, Коледа и като цяло – с българските традиции и обичаи.

С присъщия си темперамент Георги Бузов продължава своя разказ: „За децата най-желан бе денят след Бъдни вечер, който от незапомнено време се нарича Коледа. Ставахме много рано, в 6.00 часа. Ходехме по къщите и пеехме: „Ой, Коледа, мой коледа…”. Хората изваждаха кой каквото имаше и ни го даваха от сърце. Радвахме се, че сме станали по-богати с орехите, ябълките, крушите, фъстъците”. Най-ценният дар бил петмезът. Георги Бузов обяснява какво е това и как се е приготвял в родния му град Сандански. Правили го от захарна тръстика, която изстисквали на специална преса. Петмезът бил неописуемо сладко лакомство. „Като минеше коледуването, се събирахме в къщата на някое от децата и слагахме на масата всичко, което сме събрали. Беше много вълнуващ момент”.

В семейството на Ани Мицова Коледа бил ден за радост и песни. За обяд приготвяли в гювеч пълнен петел с кисело зеле. Събирали се около масата и след първата чаша вино всички запявали. Децата получавали подаръци, най-често те били дрешки, обувки, нещо, от което имали нужда. „Ходехме до близките къщи и пеехме коледарски песни. Получавахме дребни парички, орехи, ябълки, бонбони лакта… А най-прекрасното нещо бе обилно натрупалият сняг, пързалките и надпреварата с шейни”.

За големия род на Евгения Йорданова Коледа бил празник от кулинарно, питателно и артистично изобилие. „Основното ядене бяха пържолите, в онези години месо не се ядеше всеки ден. Нямахме хладилници, беше прясно, от прасе, хранено с чиста храна и любов”.

На трапезата не липсвала пълнената с ориз кокошка. С домашното вино, което отлежавало в избата на старата къща, изригвали песните, пеели като хор. „В нашия род имаше много музиканти. Братовчедите Мишо и Нино Ушинови свиреха на цигулки и китари, те осигуряваха музикалния фон на празниците”. Подаръците за децата били домашно приготвени – кукли, вълнени чорапки или рокли, ушити от дрехи на по-големите братовчедки.

Евгения отново е в детството, което носи в себе си като скъпоценно бижу: „Всичко беше безкраен купон и до ден-днешен в мен кънтят песните на хора, които отдавна вече ги няма”.  

Еленка Джои заплита детските си спомени, както баба й Еленка от Благоевград навързвала плетките. „Изработваше невероятни неща. Плетеше много хубаво и на една кука. Тя първа ми направи терлички, едни толкова малки, че ги носех около врата! На другата година ги закачих на дряна, направихме сурвачка с много терлички. Повечето бяха бели, зелени и червени. Стана весело! У дома баба ми шиеше по поръчка, предимно мъжки ризи. За Нова година от парцалите ми правеше кукли”.

Д-р Михаил Николов има свое предпочитание: „За мен големият празник бе 1 януари, или Нова година – с елхата, с играчките, със свещите!”. И има основание, не защото това е официалният празник тогава. „Появил съм се между 23.00 и 24.00 ч. На едно място пише, че съм роден на 31 декември, а на друго – на 1 януари 1953 година. На майка ми са предложили да избере един от двата дни, тя е предпочела да ме запишат на 1 януари”.

Майчиният инстинкт не може да бъде излъган и, естествено, тя предпочела началото за своя син. С присъщата си дарба да се смее, Мишо прави признание: „Чувствах се ощетен, защото минавах с един подарък – за Нова година и за рождения ми ден. До последно си страдах за това”.

Няма човек от приятелите на д-р Николов, който да не си спомня щедрите купони, които правеше за рождения си ден – с тежко мелнишко вино и всякакво кулинарно изобилие. „Поначало обичам да събирам приятели. А това бе двоен празник”.

За мен голямото вълнение нахлуваше в домовете ни с новогодишната елха, която украсявахме с топки от стъкло, свещи и гирлянди. Голяма част от играчките изработвахме сами от гланцова хартия, сред тях преобладаваха цветните фенерчета с изрязани фигурки. Клоните на живото дърво се посипваха с памук, който представляваше снега. В полунощ, малко преди часовниците да възвестят пристигането на Нова година, се палеха свещичките и се гасяха лампите. Стаята се изпълваше с приказна атмосфера от играещи светлини и сенки. Но трябваше да се внимава, за да не стане пожар. При едно честване на Нова година в службата на майка ми Дядо Коледа, който в онези години бе Дядо Мраз, започна да пали свещичките, но пламъче близна дългата му брада, също от памук, и за миг я подпали. Огънят нападна елхата, настана суматоха, някои от децата ревнаха. Наскачаха татковци и потушиха огъня. Макар и с обгоряла брада, добрият старец успя да раздаде подаръците на малките и веселието продължи с песни и стихотворения.

Празниците в края на декември са красиви, мили и всеки ги приема по свой начин. Но за всички са желани, защото идват с надеждата и очакванията за неща, които носят обновление и правят възможни най-съкровените ни мечти.

ВЛАДО КАПЕРСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *