Стилистът гей в най-новия спектакъл на ДТ “Н. Вапцаров”, благоевградският актьор Симеон Тодоров: Завърших за митничар, но на мен шапка не ми отива, театърът е голямата ми любов, да бачкаш за 600 лв. не е мечтата ми, но не мога да замина в чужбина и да оставя баща си сам за Коледа

Симеон Тодоров, или както всички го наричат Монката, “влетя” в трупата на благоевградския
театър с впечатляващата роля на Габриел Кънчев – стилистът гей в първия спектакъл за 2018 г. на ДТ “Н. Вапцаров” “Ножица-трепач”. Той е само на 26 години, роден е на 8 януари, кореняк джумалия е и е израснал на пъпа на Благоевград.
– Мони, откъде се появи в трупата на благоевградския театър?
– Идвам от Габровския куклен театър, там изкарах три сезона.
– Куклен? Ти куклен актьор ли си?
– Не, но от три години съм в кукления театър “Пух” в Благоевград, още от студентските години, като учех актьорство в класа на Огнян Спиров в ЮЗУ. А иначе съм си от Благоевград. Къщата ни е точно срещу Първо основно, а баба ми живее срещу МОЛ Largo.
– А как се озова в театъра?
– От едно коледно тържество в училище. Тогава разбрах, че нещото, с което искам да се занимавам, е актьорството. Учителките ми в Икономиката ми казваха: “Симеоне, ти не си за тук!”. Завърших паралелка с митничарски профил, имам трета степен, но от училище още се бъзикам, че шапката не ми отива.
– В кой клас го осъзна?
– В 10-и. Тогава яко ме “биеше” тийнейджърството.
– И как се случи тая любов?
– В интерес на истината баща ми казва, че като малък ме е водил всяка събота на куклени спектакли и още тогава съм искал да видя какво правят отзад зад кулисите, но аз нямам спомен от това. Но в 10 клас ме удари все едно някаква магия, не знам как по друг начин да го нарека. Случи се в Младежкия дом. Съученици приятели решихме да направим нещо готино, което ни забавлява, и се включихме в училищната програма със скечове. Никога няма да забравя аплодисментите накрая! Това е нещото, което толкова много ме зареди, че си казах: “Това е! Искам винаги да усещам тая тръпка!”. И вече знаех, че ще се занимавам с театър. За съучениците ми не беше изненада, че кандидатствах актьорство, някои се чудят само защо не съм кандидатствал в Академията.
– И защо не се пробва в НАТФИЗ?
– Нямах финансова възможност да го направя, все пак София означава повече разходи. Приеха ме в ЮЗУ, но останах очарован от преподавателите в катедрата и не знам защо мнението на повечето колеги е, че тук студентите са “втора ръка”. То си е до човек – ако искаш да се научиш, ако искаш да вземеш, светът е толкова голям, че, както се казва, спасението идва отвсякъде. Така че, ако младите хора искаме да вземе нещо, трябва да имаме смелост и просто да отидем и да го направим.
Аз започнах при дядко Златко (б.р. доц. Златко Павлов), ние бяхме последният му клас, и завърших в класа на доц. Огнян Спиров и асистент Биляна Дилкова.
– Някой в семейството ти занимава ли се с изкуство?
– Не, не. Баща ме е метеоролог. Майка ми почина преди 9 г., но тя също не се занимаваше с изкуство. Дядо ми обаче по бащина линия, лека му пръст, беше подполковник и е бил заместник-директор в благоевградския театър преди много години. Аз нося неговите имена – Симеон Александров Тодоров. По някакво странно стечение на обстоятелствата и аз попаднах тук, в театъра, в който е работил дядо ми, но от другата страна – на сцената, не на петия етаж, в администрацията.
– Може и ти да стигнеш до петия етаж, животът е пред теб, нищо не се знае…
– Не, това не ме влече. Има неща, които просто не са за даден човек и трябва да си дава сметка за тях. Аз не мога да водя административни дела. Дори когато си подавам данъчна декларация, правя шоу на дамите, за да ми помогнат да я попълня правилно.
– Но ти си завършил икономическата гимназия, поне това трябва да можеш да правиш сам…
– Само я завърших и веднага я загърбих (смее се).
– Как се озова в габровския куклен театър, като не си с профил “Кукли”?
– Бях в III курс, когато се свързах (дори не помня как) с Венета и Жоро Костови от кукления театър, той беше и негов директор. Поканиха ме да участвам в коледната кампания и аз въпреки съображенията си, че никога не бях пипал кукли и ще имам затруднения, взех че приех. С времето разбрах, че и това е сладко и много готино за правене, просто е различен тип театър. Като завърших следването си по актьорство, директорът на габровския театър ме гледа, хареса ме и ми предложи работа.
– А как се издържаше в Габрово със заплата на начинаещ артист и разходи за квартира, пътни, за храна и дрехи?
– Ето тук идва трудната част. Актьорските ни заплати никак не са високи и затова се надяваш да хванеш някоя реклама, да снимаш документално филмче. Дай Боже филм (на мен още не ми се е отдала такава възможност, но съм сигурен, че и това ще стане). Правим на частно спектакли с Игор Дамянов, Ванката Тодоров и още няколко колеги… За младите хора няма невъзможни неща, стига да ни се бачка, а това е най-важното, няма невъзможни неща! Просто трябва да искаш да работиш!
– Правиш впечатляващ дебют на сцената на благоевградския драматичен театър, как се озова тук?
– Пак стана случайно, казах си, че искам да отворя нова страница в живота си.
– Значи не са те изгонили от Габрово?
– Не, не, не (смее се). Просто не подписах следващия си договор. Но продължавам да поддържам много топли взаимоотношения с колегите там. Върнах се покрай директора на театъра Ал. Галперин. Той е режисьор на предишен наш частен спектакъл и ми каза за кастингите в театъра в началото на годината.
– Разбрах, че след актьорската си диплома си се насочил и към режисурата…
– Даже я завърших (смее се). С Ванката Тодоров бяхме колеги в ЮЗУ и там решихме да направим частно сдружение, с което да правим спектакли, които на нас ни харесват.
– Не е ли доста рисковано, не те ли е страх, че няма да може да продадете продукта, по който работите месец, та и повече?
– Имало е притеснения как ще се възприеме продукцията ни, но чак страх не е имало. До ден-днешен аз не съм взел лев от спектаклите, които играем.
– А къде отиват приходите от билетите?
– За наем на зала, а остатъка вкарваме във фонд, с който да можем да платим на режисьор за следващ спектакъл, та да можем да се развиваме. Занимаваме се и с много неща извън сцената, отворени сме към нови проекти. Сега обмисляме един, с който да помагаме на възрастните хора. Това е тема, която ме жегва сериозно, защото има много изоставени от системата, от държавата, от близките им самотни хора, които на Коледа и по празниците стоят сами вкъщи, защото децата им са в чужбина… Ще ми се да направим нещо и да помогнем на тези хора да се чувстват по-добре в държавата, в която живеем.
– А ти как се чувстваш в тази държава?
– Ако трябва да съм искрен, на моменти се дразня, защото над 60% от моите приятели са навън. Това е най-тъжното и аз ги разбирам. Единственото нещо, които мен ме държи в България, е театърът. Напълно съм искрен, това е нещото, което ме кара да стоя тук и да се боря за него. За себе си съм наясно, че вероятно няма да имам възможност да си купувам коли и апартаменти, но без него не си представям живота си.
– Изкуството по света се цени, би могъл да пробваш да правиш същото и в чужбина срещу доста по-добри пари, защо не пробваш?
– Все се надявам, че тук нещо ще стане. Аз съм от хората, които смятат, че камъкът си тежи на мястото. Родени сме тук и ние, особено младите хора, трябва да се борим да останем тук и да оправим държавата си. Хайде, ако не я оправим, то поне да се опитаме да дадем нещо от себе си, за да може децата ни или внуците ни да могат да живеят в една по-добра България.
– Значи не искаш един ден твоят баща да стои самичък у дома на Коледа…
– Не, не, не! По никакъв начин!
– Но ако ти се наложи?
– Ако се наложи, ще го дръпна с мен! Много го обичам него, бабите ми и близките ми хора, и ако се случи такъв преломен момент в живота ми, че да се наложи да напусна страната, ще ги дръпна с мен. Всички, които мога. Но разбирам хората, които напускат. Всеки има разходи, но да бачкаме за 500-600 лв. не е мечтата ни.
– Но ти го правиш. Докога?
– Да, правя го и не знам докога. Примирил съм се с това нещо за себе си засега. И винаги има едно “но” – дете, семейство… Тогава сигурно гледната ми точка ще се промени. Мислил съм го, но решението не ми е идвало и го отлагам за момента, когато му дойде времето. Не казвам, че ще съм готов тогава, но ще се наложи да взема решение.
– В първия си спектакъл на голямата сцена в Благоевград правиш много убедителна роля на фризьор гей, как се подготви за нея?
– За това трябва да благодаря на личния си фризьор Владката, нищо че е хетеросексуален (смее се), който даже и не знае, че се опитах да открадна “занаят”. Като ме подстригваше, наблюдавах как работи, как се движи. Гледах и доста клипчета на известни фризьори по света, за да открия кое ще ми помогне да направя образа. Важно е и режисьорът какво иска от теб, както и житейският багаж, който носиш, и всичко това да се напласти в героя на сцената.
– Има ли роля, която ти е била много трудна?
– О, да. Ролята на Френк Харткорт в “Да си вземеш жена от село” на Уилям Уичърли. Огромната трудност дойде от това, че Оги (б.р. Огнян Спиров) искаше да играя себе си. И в един момент си казах: “Как да играя себе си?!”, а той ми каза нещо, което запомних завинаги: “Най-трудно е да играеш на сцената себе си”. Актьорите гледаме да влезем “в кожата” на другия, тогава работих по 12, по 14 часа на ден, положих къртовски труд да “намеря” себе си. Помолих колегите да ми помогнат, да ми казват къде как се справям. Това е най-трудното и в живота, като се замислиш. Слагаме си маски за различните ситуации и ни е най-трудно да бъдем себе си.
– А кой си ти в живота? Какво обичаш?
– Обичам приятелите си, обичам приятелката ми Христина, тя е от Кюстендил и с нея живеем заедно. Театъра не го коментирам, той е голямата ми любов. Обичам да излизам с приятели, да се шегувам. Обичам спагети карбонара. Обичам спорта и футбола. 6 години тренирах в “Пирин 1922”, тогава беше “Македонска слава”. Аз всъщност исках да ида в спортното училище “В. Левски”. Бях взел матурите (не ме интересуваха даже оценките) и отидох на море. Майка ми се обади да ме пита къде да ме запише – в НХГ или в Икономиката, но аз й казах, че не ме интересува, защото след морето отивам на изпити в спортното училище. Така и не отидох, защото пубертетът ме подхвана и смени приоритетите ми, а тя ме беше записала в Икономиката.
– А защо се отказа от футбола?
– Защото, както казах, пубертетът ме удари рязко, ама наистина рязко. Почнах да пуша цигари, исках само да ходя по купони с момичета, тогава се случиха и първите тийнейджърски напивания… Експериментирах много със себе си: боядисвах си косата в различни цветове, правех си пиърсинги, имах 5 обеци на едното ухо, 3 на другото, а на веждата ми остана белег, защото организмът ми започна да я изхвърля. Помня, че един ден исках да направя нещо различно и се направих целият рус с една червена опашка (а, да, имах и дълга коса). Бях седнал у дома да ям, когато влезе баща ми. Погледна и излезе, но веднага се върна, явно не беше асимилирал какво е видял, погледна ме пак и каза: “Мале, мале, какво дете съм направил!”. Чак тогава затвори вратата зад себе си. После сам съм се смял.
Правил съм много глупости, чисто тийнейджърски, например да замеряш автобус с яйца. Но баща ми е един от най-широко скроените хора, които познавам. Винаги съм се чудил как не ме е ударил нито веднъж и е приемал всичко спокойно. Пак по това време си казах, че спортът не е за мен, но пък тогава открих театъра и си мисля, че ако не бях скъсал с футбола, нямаше да започна с театъра. Преминал съм през доста етапи в живота си и те са ме направили човека, който съм в момента.
– Не съжаляваш ли, че си изпълнил желанието на майка си да станеш финансист, банкер може би?
– О, не. Мисля, че щеше да се радва за мен, ако можеше да ме види. Тя ме гледа отгоре и ме подкрепя. Просто на мен митничарската капа не ми отива.
– Пушиш ли още?
– О, не, не! Отказах ги преди 3 години, и то напук. Аз съм зодия Козирог и всичко правя напук. Тогавашната ми приятелка ми казваше, че съм абсолютно безволев, че нямам смелост да го направя (пушех по 2 кутии на ден). Воля може да нямам, но инат имам. И то як инат, хванах се за рогата, както се казва, и спрях цигарите. Оттогава не съм запалил нито веднъж.
– Какво друго си правил на инат?
– Научих се да говоря правилно. В нашия край имаме специфичен диалект: говорим по-кораво, псуваме много… И пак Огнян Спиров ми помогна, като ми каза, че седя добре на сцената, а не мога да говоря. И ме жегна здраво. Не можех да казвам “л”, оправих го. Започнах да повтарям скороговорки, седях вкъщи с една коркова тапа в устата и само говорех, говорех… Ефектът е огромен.
– Баща ти не ти ли се смееше, като те гледа с тапа в устата?
– Много пъти ми е казвал, че не съм добре, и отговорът ми винаги е бил: “Твой съм си, приемай ме! Това съм аз”. Такъв съм си, инатлив – докато не стане нещо, не мирясвам. И не мога да стоя на едно място, искам нещо да правя, около мен нещо да се случва, да се развивам. Сега например съм се надъхал да се науча да свиря на китара, търся си учител и до лятото трябва да го направя.
– А пееш ли?
– С много репетиции – да.
– Кварталът, в който живееш, е известен с това, че от него излизат много музиканти, може би заради детския духов оркестър, който някога беше към Първо училище…
– Как ме подсети, свирил съм на тромбон! В трети клас. Няма да забравя как си надувах бузите и учителят идваше и ми ги натискаше да излезе въздухът с думите: “Като свириш на духов инструмент, никога не бива да надуваш бузите!”. Наскоро хванах отново тромбон, опитах да изкарам два тона и си спомних къде са “сол” и “до”. И като лампичка ми светна: “Не надувай бузите!”. Не продължих да се развивам, не знам защо, но сега ми се иска да пробвам или китара, или саксофон.
– Сред приятелите ти си единственият актьор. Сигурно си сърцето на компанията?
– Чак сърцето не, по-скоро устата. Приятелите ми са с прекрасно чувство за хумор и като излезем, се забавляваме, а забавляваме и другите. За съжаление повечето са в Англия.
– Не те ли е яд, че приятелите ти от чужбина не могат да те гледат?
– За мой късмет винаги, когато играя, те са тук, в България, и ме гледат. И сега не ги очаквах, но бяха в залата на първото предпремиерно представление и страшно ме изненадаха. Като ги видях, ми стана още по-готино.
– Явно няма да станеш митнически шеф, но къде искаш да играеш, къде искаш да стигнеш?
– В момента искам да се представям добре тук, в театъра, в който работя. Да покажа на себе си, че мога да съм полезен на трупата, и да дам нещо на културния живот на Благоевград. После каквото дойде. Най-важното нещо е да вярвам в успеха.
– Кои актьори гледаш с огромно удоволствие?
– Том Харди, Ал Пачино, Киану Рийвс. От нашите Деян Донков, Калин Врачански, Калоянчев, лека му пръст. За съжаление не хванах старото поколение български актьори, за които съм чувал много, но това е животът. Продължава!
Разговаря
ДИМИТРИНА АСЕНОВА

 

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *