Стоянка Хаджиева, жената от Петрич с две имена, посветила 55 г. от живота си на децата, надарени и със специални потребности: Човек не притежава нищо, ако не го е дал на другите, нищо няма да взема със себе си, с шепи раздавам

Бях Пепеляшка на абитуриентския си бал, децата (а и възрастни) са много жестоки, когато усетят, че другият е по-слаб, заради тази жестокост аз станах учител на децата „трета категория” и на тези, които бяха като мен

Стоянка Хаджиева е родена през 1943 г. в Петрич. Завършва Института за детски и начални учители в София, а по-късно в Благоевград предучилищна педагогика и дефектология/логопедия в ЮЗУ „Н. Рилски”. Работи в базови детски градини в София (до 1968). Дългогодишен директор на детски градини. Открива първото Обединено детско заведение в страната (ОДЗ) в с. Марикостиново (1969). Директор е на ЦДГ „Калина Малина” и на ЦДГ № 4 в Петрич (1969-1992). Открива първия частен логопедичен кабинет в страната (1992), където работи и сега. Автор е на статии в печатни и електронни медии: „Създаване на интерес към природата” (1979), „Трудовото възпитание в детската градина” (1979), „Адаптацията на детето в детското заведение” (1981), „Детският емоционален травматизъм” (2001) и др.; на книгата животоописание „Живи светлосенки. Прокудени от бащин край” (2019).

Интересите й са разностранни, подчинени на грижите и духовното израстване на детската личност. Организира изложба с приложен характер „Деца, цветя и птици” в Струмица (Република Северна Македония, 1994); открива съвместна изложба България, Петрич – Македония, Струмица (2016) с над 150 рисунки на травмирани деца по проблемите на многоликия страх, причини, последици и преодоляване. Автор е на музика за деца от най-ранна възраст по детски стихове на Илияна Каракочева. Логопедичното й ръководство „Аз и Ти, с букви, песни и игри” (2006) е симбиоза между слово, музика и художествено изображение. Последователна в своята творческа устременост, тя доказва, че изкуството на твореца е изкуство на зрелостта. Нейна своеобразна емблема на педагог логопед, съчетала в себе си литература, музика и изобразително изкуство, е идеята: „Човек не притежава нищо, ако не го е дал на другите”. Много трудно е да се обхване в едно интервю личност с толкова наситен жизнен, професионален и творчески път, но си струва да опитам.

• Стоянка или Стефка? Как се оказа с две лични имена и предпочиташ ли едното от тях?
• По документи съм Стоянка. До единайсети клас не знаех, че имам две имена. У дома ми казваха Стефка, така бях записана и в училище. Но когато трябваше да си извадя лична карта, се оказа, че в кръщелното свидетелство съм Стоянка, а в досието ми в училище и в други документи съм Стефка. От МВР ме посъветваха да си сменя името по съдебен път, при условие че кръстницата ми е съгласна. Отидохме с мама да я помолим да подпише документа за смяна на името, но тя отсече: „Аз съм те кръстила Стоянка, за да стоиш и да не се изгубиш в живота. Подпис няма да ти дам”. Учителите ме бяха записали в училищната документация не по кръщелно свидетелство, а по думите на баба ми Вангелия, която не харесвала името Стоянка, било селско име.
  Като студентка в София бях Стоянка – но беше ми някак по-чуждо; бях Таня – и това ми беше чуждо; нито Стефка, нито Стоянка. Така си останах с две имена, познават ме и с двете, има и малки производни, та който както иска, така да ме нарича.

• Потомка си на бежанци и години наред си проучвала историята на родовете си. Кога и как бащиният ти род се заселва в Петрич, където ти си родена?
• Всеки идва отнякъде. Планините Беласица и Огражден са духовните места, на които са се заселили моите непокорни предци. По бащина линия идвам от пепелищата на село Кешишлък в южното подножие на Беласица. Името му произлиза от турската дума „кешиш” – „монах”, наричали са го Манастиро. Много е тежка съдбата на това село. През 1912 г. голяма част от населението е изклано от турците, има и предателства. Баба ми Вангелия е бременна с четвъртото си дете и тръгва с трите си невръстни деца да бяга през Беласица. Нарисувала съм нейното бягство, картината е на корицата на книгата ми „Живи светлосенки”. Налагало се да прескачат трупове, но тя е казвала на децата: „Не се страхувайте! Прескачайте, не се страхувайте!”. А дядо се е криел под копите сено, защото всичко мъжко над 12 години е било под нож.
  Баба ражда по пътя и така с три невръстни деца и четвъртото бебе на ръце преминава билото на Беласица. Интересна е съдбата на това бебе София – по време на Втората световна война тя се задомява в село Вятърна (Гърция), където се е родила. И до ден-днешен моите братовчеди живеят там. Но баба и дядо са решили да останат да живеят в ПетрИч – тя така го наричаше. Много от бежанците са пръснати из цяла България и в Северна Македония.

• Колко деца ражда баба ти Вангелия?
• Седем живи. Баща ми Илия е първородният син, роден е през 1906 г. При бягството баба го облича в женски дрехи, защото „всичко мъжко беше под нож”. Картината на клането е много жестока. Дядо се крие през цялото време, баба е настанена в една от изоставените турски къщи в Петрич. По-късно идва и дядо.
  Цели 15 години аз търсих корените си, книгата ми „Живи светлосенки. Прокудени от бащин край” видя бял свят през 2019 г. Беше ми много трудно. Трябваше да отговарям на много въпроси, които стояха пред мен: коя съм, кои и какви са били моите предци, какви качества, черти носят, за да мога да отговоря за себе си коя съм и откъде имам някои черти, които не са били видими. Затова винаги пред мен стоеше въпросът: Коя съм?
  След 100-годишнината от опожаряването аз посетих селото. Трагедията е голяма, описала съм я – заселвани, разселвани…

• Обикновено ние се връщаме към корените в една по-зряла възраст, когато бабите и дядовците вече ги няма…
• Баба ми разказваше всичко, запаметила го и е останало в съзнанието ми. От много малка сядах с нея на стълбите (тя казваше „на скАлата”), тя поглеждаше към луната над Беласица и казваше: „Ах, турци! Ах, гърци! Изядохте ми детето!”. Защото не можеше да вижда София – детето, което ражда по пътя и се задомява и остава в Гърция.
  
• Какви хора бяха дядо ти Иван и баба ти Вангелия Куртчиеви?
• За баба не съм писала много в книгата. Тя беше изключително силна жена, мъжка жена, която отгледа с много любов деца и внуци. Всички бяха около нея. Никога не показа какво е ставало с нея и много тежко преживя смъртта на дядо ми. Тя го надживя с много години и можа да изпита отново кошмара, който настъпи през 50-те години.
  
  Дядо ми Иван Куртчиев беше уважаван човек. Много строг към всички. Имаше слабост към мен – от ранно детство аз проявявах интерес към ученето и той много се радваше. В четвърти клас имахме руски език. Заместник-директорката преподаваше руски и обяви който иска, да се запише още в началния курс. И аз бях една от първите. Никога няма да забравя тези красиви учебници по руски език, до ден-днешен са пред мен, оттогава учих руски език и сега мога да го ползвам. Така се защитих и в гимназията. Неговата слабост към мен беше точно по тази причина. Той казваше за тате, че го е оставил „половин човек” – след бягството той остава да се грижи за малките деца и е овчарче, остава неграмотен. А за дядо Иван неграмотен означаваше половин човек. Дядо Иван беше много строг, но съумяваше да предизвика добронамереност към себе си в тежките времена. Семейството ни водеше един почти патриархален живот. Всяка вечер ние сядахме на софрата и всеки един даваше отчет кой какво е свършил през деня, включително децата. Сестричката ми беше по-малка, баба се грижеше за нея. Мама – на полето, татко ми – със стоката. А аз още от шестгодишна започнах да работя. Дадоха ми една дълга пръчка, по-късно и с книжките – отново със стоката.

• Какво е било препитанието на Куртчиеви в Кешишлъка?
• Природните дадености на селото предразполагат към отглеждане на животни и пчеларство. Това е бил основният поминък на това отрудено население. Продавали са продукцията млечна и месо из целия район. Дядо вижда, че и в Петрич мястото е подходящо за отглеждане на стока, и по време на войната семейството ни храни града с мляко и млечни продукти. Запомнила съм как в края на лятото се правеше много хубаво сирене в мишини (кожа от младо яре). Вече бях ученичка в първи клас и можех да пиша. Надписвах на картончета имената на началника на милицията, на лекаря и на зъболекаря, на горския – хората, които са разрешавали да упражняваме този вид труд. Когато дойдеше Божик, се даваше по една мишина на всичките тези хора, като подарък. Правехме и юрт (кисело мляко) в гледжосани глинени съдове с капак. В края на лятото млякото е много гъсто и вкусно, тогава се сварява много хубаво, осолява се и след като изстине, никаква мая не се поставя, покрива се със станиол (варак му казваха тогава) и се затваря с капак. Отваря се чак на Божик. Това е юрт – изключително вкусно мляко.
  Всичко е минавало и през моите ръце, защото аз бях най-голяма в къщата. Постепенно фамилията Куртчиеви се замогва и когато става смяната на парите през 1952 година, дядо има милиони в банката, има къща, има стока. Осигурил е всичките си деца, задомил ги е и им е построил къщи. В построената от дядо наша къща в центъра на Петрич живееха две семейства – на чичо ми Георги и на баща ми. Баба беше при чичо ми, а ние бяхме отделно.
  50-те години са най-репресивни и травмиращи за народа ни – доноси, затвори. Това рикошира и върху семейството ни. Детството за мене е много тежък период, не се говореше нищо, беше страшно. Бях много затворено дете, случиха се много неща в живота ми. Дни преди да влязат в обращение новите банкноти, дядо почина в мъката си от инсулт на 6 май 1952 г. По онова време тате беше в лагера „Белене” и не можаха да се сбогуват баща и син. Дядо не можа да преживее всичкия този ужас – беше ни взето абсолютно всичко. Остана ни само къщичката и с нея по-нататък съумяхме да продължим.

• За какво беше осъден баща ти?
• „Вината” на тате е следната: Той се грижеше за стоката, помагаше му негов братовчед. През онова репресивно време вече има раздори в самата Комунистическа партия, набеждават се хора невинни. Двама такива набедени, за да избегнат затвор, решават да минат границата по билото на Беласица. Гладни, изнемощели… И къде ще намерят храна? Храна има при овчарите. Както и преди Девети септември. Баща ми ги нахранва. Те му казват, че положението им е много тежко и са решили да напуснат страната. Тате ги прикрива, не ги донася. Обаче братовчед му донася на милицията, че баща ми Ильо Куртчията им е дал храна и не ги е издал. Тате е задържан и осъден най-напред на 4 години затвор. Дядо успява благодарение на подкупите да намали присъдата му на две години, които прекарва в Петрич, Благоевград, Варна и остров Белене.
  Сега много се говори за корупция. Тя винаги е съществувала, така че няма смисъл непрекъснато да си чешем езиците с нея. Когато задържаха баща ми, дядо каза, че ще продаде нивите и стоката, за да се подкупят съдии, адвокати, прокурори, но да остане къщата. По онова време мама е бременна и в осмия месец роди мъртво детенце. Всички времена са почти едни и същи, затова не ми се говори. Аз не хуля.

• Знаеш ли каква е съдбата на бегълците, заради които осъждат баща ти?
• Знам тежката съдба на емигрантите от България – тормозени в лагерите по гръцките острови, проучвани, по някакъв начин се добират кой до Америка, кой до Бразилия, кой до Австралия. Когато бях ученичка в 11 клас, баща ми вече беше си отишъл, единият от двамата дойде да търси прошка от мама. Мама беше направила баница, посрещна го. Той каза на мама: „Мога да помогна, да издържам децата ви”. Тогава аз се намесих. Отидох при него и му казах, че не ни е нужна абсолютно никаква помощ от когото и да било. И напуснах. Защото много тежко преживях трагедиите в семейството. Този човек се установява в България, но не знам по-нататък какво е станало с фамилията му. А другия изобщо не го познавам.
  
• Без да се занимава с политика, баща ти е бил изтезаван на два пъти – и от полиция, и от милиция. 
• Да, и преди Девети септември, и след Девети септември. Преди Девети септември нелегални отиват в гората и също търсят храна. Баща ми и тогава е наклеветен и в петричкото подземие на полицията го бият с пушка. Пушката се счупва в гърба му и тогава казват: „Да живее!”. Аз все плачех дали ще мога да уча, защото нямахме право, но забраната падна, когато бях в 10 клас. Не ми достигна една стотна да ме приемат в Софийския университет – имах 5,75 по география, отивам при баща ми и казвам: „Много те моля, имаш приятели комунисти от затворите, иди…”. Но тате отсече: „Ако не ти стига една стотна акъл, догодина ке го наваксаш… И от едните, и от другите страдахме. И едните, и другите бяха еднакво гладни и алчни, и забравят ръката, която им е подала”.
  
• Баба ти Вангелия е харесала майка ти за снаха на петричкия пазар. От какво семейство идва майка ти?
• Мама е от едно много будно семейство. Прадядо ми Илия, бащата на моята баба Стоянка, е бил комита в района на Баскалци до Крънджилица. Участник по време на Хуриета. 30 години е бил кмет на Подгорието. Аз го заварих, правеше ми впечатление.
  Баба ми Стоянка остава вдовица с осем деца, мама е най-голямата. Тя трябва да поеме тежкия труд – и за деца, и за ниви. Баба я сгодява за богато момче, но мама не го харесва. Един ден тази хубава, красива девойка Цонка продава череши на пазара в Петрич и баба ми Вангелия я харесва. Тате е бил 17 години по-голям от нея и тя търси да го задоми. Става сделката – мама още един път е продадена невеста, но се съгласява, защото ще влезе в по-заможно семейство, което пък ще издържа и помага на майка й.

• Помагаха ли й наистина?
• Абсолютно. През цялото време те удържат на думата си. Двете семейства – на баща ми и на майка ми, имат сходна съдба. Роднините на майка ми са интернирани в село Морава. Единият от синовете напуска България и се установява в Бразилия.
  
• Как протече животът на баща ти и майка ти?
• Ние със сестра ми бяхме отгледани с толкова много любов. Но аз не зная бащина ласка. Много точен, много сериозен човек, никога той не ме погали. Това ми е липсвало. В стремежа си да не ни разглези, да си вземем хляба в ръката, е бил много строг. А мама беше любвеобилна жена. Беше изключителен самобитен разказвач. И до днес си спомням приказките на Братя Грим, на Шарл Перо, които тя знаеше наизуст, но ги разказваше така образно, че до ден-днешен си ги спомням пред мене като на театър. До четвърти клас мама е била първа ученичка, но трябвало да гледа децата. Учителите са били от Петрич и са се молели на дядо Никола да дойде да види какво дете има. Той обаче отсякъл: „Не! Четвърто отделение й стига. Да дойде да гледа децата”. Той умира и тежестта пада върху мама.
  В Белене баща ми е работил като овчар, гледал е стоката. Дядо и там е изпращал пари. В джобовете на дочените си дрехи е носил ярма (храна за животните сол и брашно) и е давал на затворници със строг режим. Гладът е бил голям. Там баща ми е попаднал сред добри хора, които го ограмотяват. Това е най-важното! Най-голямата радост на този човек – даже сега очите ми напират – че може малко да чете и да пише. Той не говореше, само когато се разболя вече много тежко, тогава ни разаказа някои неща, които останаха в съзнанието ми.
  Преди Божик една вечер на 1952 година вратата се отваря и влиза един непознат човек – брадясал, с дочени дрехи и един вързоп. Мама скочи: „Ильо, ти се върна!”. Като чух името, разбрах, че това е тате. Сестричката ми не познаваше татко и казваше на дядо ми „тате”. Във вързопа носеше подаръци, дали са му някакви пари в лагера, понеже е работил. Купил ни шушони. Като го гледат такъв изпаднал, му продават изостанали различни номера – два леви или два десни, с различни номера. Взимам да меря – не ми станаха и ги захвърлих. Тогава тате каза: „Остави ги, аз ще ви купя по-хубави”.

• Той е отсъствал само две години, а вие не сте го познали?!
• Беше много променен, брадясал… В много студено време, а с дочени дрехи.
  
• Имала си тежко детство, твърде малка си познала труда, мизерията и хорската злоба. Като педагог с половинвековен стаж приемам и като професионален извод откровението ти: „Децата (а и възрастни) са много жестоки, когато усетят, че другият е по-слаб”. Как точно го изпита на свой гръб?
  
• Заради тази жестокост аз станах учител на децата „трета категория” и на децата, които бяха като мен. Много е страшно да бъдеш подиграван. Вследствие на многото четене и мижавата лампичка аз направих осем диоптъра. При това положение започнах да нося още във втори клас очила. Сега е модерно да се носят очила. Но за мене беше бич. Подиграваха ми се децата, наричаха ме „очиларка змия”, какви ли не епитети върху себе си съм чувала, защото съм по-различна от другите.
  Като се върна тате от лагера, в центъра живеехме, а там живеят зъболекари, учители и прочее, аз бях в обкръжението на техните деца. Заможните родители на мои съученици ми казваха: „Хайде, отивай си, ти не си за нашите деца, ще си намериш други приятелки”. Защото баща ми кой е, майка ми коя е?! С усмивка ме гонеха: „Хайде, иди си сега, ти повече няма да идваш в нашата къща. Ще си намериш приятелки като теб”.
  Така до момента, в който започнах да се занимавам с музика. Най-напаред свирих на цигулка, после с акордеона. Едно от семействата беше купило акордеон на моята съученичка и започнаха да ме канят в дома си. Да уча и тяхното момиченце на солфеж – тогава можеше да влизам в тези домове. Само унижения!

• Имаха ли същото отношението учителите?
• Да, и до ден-днешен се прави същото! За първата ми учителка аз бях „трета категория” дете. Свивах се, аз не можех да изразя това, което мога. Показва на другите, а аз крада от тях. На мене: „Ти какво, пак не знаеш ли? Реши си го!”. И до ден-днешен е в съзнанието ми деление с опашка и го давам на децата, за да могат те да го разберат. И работя с тях. И на тази основа казвам – социалният ми произход малко или много даваше отражение върху моето развитие. Така аз станах много затворен човек. Може би са мислели, че съм глуповата. Не! Аз попивах всичко, което става около мен, за да мога да кажа един ден: „Майката Природа ми даде повече, отколкото училището”. До единайсети клас аз бях прочела и запозната с френските и руските класици. Боготворях Чехов.

• Как ти повлия първата шестица в трето отделение?
• До онзи момент не ми обръщаха внимание, може и пропуски да съм имала, но всичко ми е било в главата. Първата ми учителка не забелязваше това, тя си имаше други нейни любимци. Но дойде учителката от Щип, високоерудирана, и за първи път тя внесе игровия прийом в учебния процес. За мен беше нещо ново. Трябваше да напишем съчинение. Аз описах един истински случай, когато бяхме да видим баба, интернирана в село Морава, Свищовско. Дотогава не бях получавала шестица, абсурд! Четворка, някога петица. И все ми е било едно. Моята тетрадка остана на масата и учителката ме извика отвън в коридора. Исках да избягам, защото мислех, че ми е написала една голяма двойка. Разплаках се. Но тя ме прегърна и попита: „Някой разказал ли ти е тази случка?”. Не, казах, аз бях свидетел на случката. Попита ме: „Какво работят родителите ти?”. Този въпрос ме преследваше през живота ми. Отговорих: „Има ли толкова голямо значение какво работят моите родители?!”. Прегърна ме и ми даде първата голяма шестица.
  Тя ми даде вярата, че аз мога, че в мен има нещо по-различно от другите. И оттогава започнах да записвам всевъзможни случки, но те оставаха в тетрадката. Защото винаги съм била боязлива – какво ще кажат, как ще се приеме… И така цяла тетрадка остана с моите „пишеници”, както наричам тези мои повествования публикувани.
  Когато навлизах в средите на пишещите, ми правеше впечатление следното: всеки един иска да изтъкне себе си с написаното, но това не ме е задоволявало. Защото при такива сбирки трябва да се разглеждат и класиците, да разговаряме.

• Като ученичка чуваш поговорката „От трън трендафил” и я запомняш завинаги. Защо?
• Описала съм в книгата случката, която ще помня до края на живота ми. „От трън – трендафил” – колко хубаво звучи! Много обичам музиката, в мен има код за класическата музика и съм се питала откъде идва това при мене. Откъде е тая любов и нужда към този вид музика? Чувайки вълшебната музика в читалището, аз влязох при Чичо Сол, или Кръстев – един изключителен талант, музикант на няколко инструмента, и след кратък разговор той ме покани да уча цигулка при него. В края на учебната година учениците изнесохме концерт. Всеки е изсвирил както е могъл, знам ли какво е било. След изпълнението до мен застава един висок другар, усмихнат, и ми казва: „Браво! А чие момиченце си ти?”. Аз казах – на Ильо Куртчията. „Така ли? От трън – трендафил” – и просъска със свъсени вежди. Прибрах се с плач при баба, а тя каза: „Защо ти трябваше, керко, тая цигулка да учиш? Он е трън. Ти си мойто убаво трендафилче!”.
  
• Като ученичка си учила солфеж, свирила си на цигулка и акордеон, пишеш и музика. Мечтаеше ли да станеш музикант и как приложи тези си познания в педагогическата професия?
• Съкровената ми мечта е музиката, с отворени очи ще си отида – не можах да стана музикант. До ден-днешен само като чуя един акорд, ми е достатъчен да го възпроизведа и да бъда вътре в него. Но съдбата беше решила друго.
  В Учителския институт изучавахме акордеон. Като учителка, доколкото можех да се справям, предавах моите знания и активирах моите деца с песенното творчество. Когато напуснах предучилищния сектор и директорството, аз се отдадох изключително на логопедичната дейност. Сега вече мога да кажа, че това е било моето място – да мога да помагам на тези деца, но и да работя по съвсем друг начин: вече няма над мен директор, няма научни работници, да създам една нова, моя си методика, и да го предам на децата. Имах много добри преподаватели и придобих ценни знания. В един астрономически час най-напред се работи по проблема, за който идват; след това разпределено във времето имаме математика; изобразително изкуство (дипломната ми работа беше по изобразително изкуство, защото рисувам) – рисуване и разказ. Всичко това – подчинено на темата за деня, на техниката на говорене. Математика, роден език, пеене, музика и изобразително изкуство. Всичко това, за да могат да кажат учениците: „Е, много бързо минават часовете при вас, госпожо! Може ли още малко?”.
  Методиката ми е лично моя, авторска. Може би някой ще каже, че това са старите методи на Хаджиева. Де да ги имаха! А не това, което се случва в момента – много е малка подготовката на колегите, нямат практика, а новите технически средства понякога травмират децата. Аз вече мога спокойно да говоря за това. Но много ми е мъчно, че и логопедията, както и медицината, стана търговия.

• „Човек има потребност не само от храна, сън и възпроизводство, но и от красота”. Как ти удовлетворяваш „висшата потребност от красота”?
• Детството ми е наситено с Майката природа. Навсякъде е красотата – на всяко стръкче, всеки полъх от вятър, дъжд. Обичам мъглата – всеки се подиграва: „Бе какво, как ще обичаш мъглата?!”. Да, обичам я, харесвам я. Графиката ми се отдава. Красотата е навсякъде, стига да имаш сетива, да можеш да я откриеш и да я предадеш.
  
• Неприятелска постъпка те превръща в Пепеляшка на абитуриентския ти бал, там изиграваш „най-хубавия танц в живота ти”. Как се прощава подобно предателство?
• За да не бъда на бала! Аз сама си бях нарисувала роклята, бях си направила така наречените фусти на волани със сутиен. Модела и долното бельо бях нарисувала и пресъздадени от моята шивачка. Беше много хубаво! Много тежко го преживях, но  надживях всичко и това беше най-хубавият ми танц в живота. А с приятелките ми останахме до ден-днешен в много добри взаимоотношения. Аз казвам и на моята внучка, и на децата, които идват в кабинета – имам и големи деца: Не бъдете много злопаметни!
  
• Създаваш семейство със студента по стоматология Кирил Хаджиев, при условие че продължиш образованието си. Как преминаха студентските ви години в София и съвместният ви живот?
• Изключително тежки, бедни години, но може би най-хубавите години, защото тогава станах майка, гледахме си двамата детенцето. Сега се усмихвам, защото отсъствах доста, за да отида да го накърмя, да го приспя и той да го гледа. Двамата се сменяхме и си го отгледахме. Бедна история, бяхме на ръба на оцеляването и тогава, за да се подпомогнем финансово, започнах да бродирам българска бродерия. Имаше желаещи, търсеха ме. След дипломирането бях разпределена в София, в една от елитните детски градини, бях учителка на елита. Оставаха ми само два месеца, за да мога да взема софийско жителство. Но един ден мъжът ми пристигна, вече завършил и работеше в Кърналово като стоматолог, и каза: „Избирай: или работата, или семейството!”. Така аз трябваше да се прибера. Без работа в Петрич, отново унижения, но се намеси случайността да стана 27 години директор – да откривам детски заведения и да ме приветстват, и отново на други места…
  
• Работиш и учиш, проявяваш се като новатор: откриваш първото Обединено детско заведение в страната в с. Марикостиново, оглавявана от теб детска градина в Петрич е включена в експеримента на проф. Благовест Сендов, откриваш първия частен логопедичен кабинет в страната… Публикувала ли си научните изводи от богатия си професионален опит?
• Да, имам публикации. В София се запознах с условията, при които се отглеждаха и възпитаваха децата на елита, но и общо предучилищното възпитание беше на много високо ниво в София. Тогава ставаше прощъпалникът в селските детски заведения. Бях назначена в селско заведение, когато завършваше строителството му и предстоеше оборудването му. Бях си поставила за цел това, което бях видяла и работила в София, да го пренеса. Намерих съмишленици и хора, които повярваха в мен. Първото ОДЗ (Обединено детско заведение) в Марикостиново обединяваше ясла и детска градина и имаше условията, които бяха в София. Но всичко това стана, защото попаднах на много добронамерени директори в София – когато отидох да поискам съдействие, те извадиха документация и ми казаха положителните и отрицателните страни. Просто съм имала късмет в живота си.
  
  След това ОДЗ в Кърналово – пак от строежа. През 1973 г. там беше заложен опит по проблемите на трудовото и естетическото възпитание, изграден и обоснован в унисон с възгледите на световноизвестния ни учен проф. Димитър Кацаров, който учи, че ако до 7-годишна възраст не се изградят трудови умения и навици, детето се възпитава като консуматор.
  
  През 1979 г. участвах в Плевен в международна конференция по проблемите на трудовото и естетическото възпитание и бе дадена най-висока оценка на колектива ни в Кърналово, а аз се върнах с парична награда лично от министъра. Премахването на трудовото възпитание в ранна детска възраст доведе до агресия и хрантутници – съжалявам, че използвам този израз, но е факт. Според мен то трябва да се върне.
  
  Преместиха ме в ЦДГ „Калина Малина” в Петрич – отново от строежа. Не съм искала. При мен идваха хора от министерството, не за да ядат и пият (имаше градини, където отиваха за това), а да наблюдават учебен процес, педагогически, възпитателен. Бяха определени две от водещите градини в Петрич за експеримента на проф. Сендов, децата да започват училищно обучение от шестгодишни. Ние работехме по програмата на Сендов. За мен и до ден-днешен тази програма е най-приемлива и децата имат възможности да започват обучение в училище от шестгодишна възраст. Програмният материал беше съобразен с възрастовите особености на децата, по-сбит и се даваше в един по-приемлив вид, игрови. Отчете се в Министерството на образованието, че има много висок процент на усвояване на експерименталния програмен материал. Работихме, имахме резултати, но не се възприе и си остана от седем години.
  

• За 30 години през твоя логопедичен кабинет са минали стотици деца. Какви са най-честите проблеми и по какъв начин ги разрешавате?
• Логопедията е млада, много сложна и красива наука. Масово се смята, че логопедията е за който не може да говори или не може да каже „буквичка” (звук). Да, в основата е звукопроизношението, но тя е сложна медико-психолого-педагогическа наука. За нея трябват много знания и познания, а подготовката във вузовете не е на много високо ниво. Масово вече имаме логопеди и уважавам колегите си, никога не съм казала и няма да кажа нищо за колега, но в крайна сметка има едно лутане, а това лутане е губене на време и пари на родителите. Нямаше преди такива тежки диагнози като диагнозата аутизъм. Масово. Причини много – вътреутробни, външни. И на тази основа, заявявам го отговорно, нещата не са добре. Тук мога да говоря много.
  
  Както при лекарите, вече има профилиране при логопедите – един ще бъде със заекване, друг с друго… Аутистите са много тежки случаи и аз тук ще изразя мнение, че може би и родителите са си виновни, че децата влязоха в масовото училище. Само и само да не бъдат отделени от другите. Имахме помощни училища – те даваха на децата занаят, даваха им хляб, даваха им живот. А сега какво? Тук трябва да се мисли много на тази основа. Един логопед, който ще се занимава с всичките аномалии, е много трудно, много сложно, много тежко.
  
  За фамилията Куртчиеви преходът е бил винаги тегобен. В началото на 90-те години се повториха изпитанията от 50-те години. И ще повторя думите на моя дядо: „Всичко ще продам, но къщичката трябва да остане”.
  
  По време на панадемията от Ковид-19 не можех да стоя така, нямахме възможност за работа. Закупила съм си къщичка в село Рибник с дворно място и там направих първия логопедичен кабинет сред природата. На топлото време, но и при дъжд. Отвън е всичко. Техниката е навлязла и в логопедията, но някои деца се стресират и от нея и задълбават, затова смятам, че трябва да се укрепва връзката с Майката природа. И аз на тези ми години го направих. Сред природата децата се чувстват прекрасно – има кът за родителите, те могат да наблюдават, а когато времето е лошо, сме вътре. Там отново има кабинет. Така че 55 години от моя житейски път аз посветих на децата – надарени със специални потребности.
  
  Искам също да кажа и за глухотата. Работих 20 години с проф. Атанас Кехайов и на него посветих балета по мой текст „Лудувай, ветре!”. От него аз научих толкова много за вестибуларния апарат, на двора в Рибник има място специално за вестибуларния апарат – равновесното ходене на децата и как, по какъв начин да помагаме на децата, когато имат проблеми със слуха. Работила съм с деца, които са и на световните писти, едно от момичетата с глухота има над 50 медала. Аз за първи път си позволявам да говоря така открито, защото нищо няма да взема със себе си, а който е пожелал от мене да вземе, с шепи раздавам.

• Определяш себе си като „един самобитен разказвач на истории”. Имаш ли какво още да допълниш към дългогодишния си труд, животоописание „Живи светлосенки. Прокудени от бащин край” (2019)?
• Сама издадох книгата, нямам спонсори. Тази книга щеше да бъде много по-наситена и цветна, но моите финанси не ми разрешават всичко това. Има още какво – разполагам с изключително богат материал. Определям себе си като един скален човек – аз съм човек по скалите, които съм описвала, които говорят… Всичко е със снимков материал, защото се потвърждава по този начин. Няма художествена измислица. И до такава степен съм се сраснала с хората от районите на Беласица и Огражден, че съм станала една от тях.

• Как преминава един твой делник?
• Когато не работя, не говоря, когато мълча – тогава си пускам ръката и започвам да рисувам! И да излизам сред природата. След смъртта на съпруга ми непрекъснато аз съм в Рибник, сред Майката природа, градината сама си я поддържам, там си отпочивам.
  
• Какво ще пожелаеш на читателите на вестник „Струма”?
• Обикновено си пожелаваме здраве, защото започна здравето малко или много да ни куца. Искам да кажа на читателите да не се страхуват, ще дойдат по-добри времена. Мойта майка казваше: „Не плачи, след лошото идва и доброто!”. И тези по-добри времена ще дойдат от нас, не отвън.

Разговаря ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА