Талантливата кулинарка от Сатовча В. Арнаудова: България за мен бе мащеха, напуснахме родината, за да можем да лекуваме малкия си син, обикнах Португалия, защото подкрепя децата ми

Срещнахме се с Валентина Арнаудова в социалната мрежа. Тя е от Сатовча, но от години със съпруга й Росен и двамата им синове живеят в Португалия. Вторият им дом е в старинния град Синтра, чиято красота е възпята от световни поети и писатели, и е на 20 минути от Лисабон. „Много красиво място е. Ако не видиш Синтра, все едно не си бил в Португалия. Много българи съм посрещала тук“, разказва Валентина, а гласът й смехът й звънтят по момичешки. Фамилията им стана световноизвестна с постиженията на  големия им син Цанко Арнаудов, абсолютен рекордьор на Португалия по тласкане на гюле. Страстта на майка му пък е кулинарията, а подвизите и експерименти й в тази област в комбинация с впечатляващи презентации на гозби от родопския край, португалската и световна кухня са причина са я „преследват“ стотици любители на вкусната домашна храна. Усмивката рядко слиза от лицето на Валя , въпреки че животът нерядко й е поднасял горчилка. „Лимоните“ на съдбата обаче емоционалната сатовчанка се е научила да превръща в лимонада. Разкрива, че гурбетът им бил провокиран от принудата, а историята на семейството й е разтърсваща, но вероятно прилича на много други емигрантски съдби.

Уговаряме се да се разговорим в почивния й ден и естествено първият въпрос е около ситуацията с коронавируса

– Валя, как се справят властите в Португалия с проблема и какви ограничителни мерките са наложени на населението?

 – Учудвах се на българите, че толкова време нехаят по въпроса. В Португалия ни затвориха още в самото начало през март и април и седнахме вкъщи, а в България чак сега се сетиха да вземат някакви по-строги мерки. В момента ние нямаме право да излизаме в събота и неделя. Миналата седмица имаше два празника с 4 почивни дни около тях, които всички изкарахме вкъщи. Право да излизат за малко имат само хората, които разхождат кучета, и ако се наложи да отидеш до аптеката. Има строги ограничителни мерки за придвижване в друга община, като нямаме право да ходим без специална декларация. Аз например почиствам жилищни сгради и имам декларация, с която се придвижвам в съседна община, иначе полицията няма да ме пусне. 

 – А разходки в парка разрешени ли са?

 – Каква разходка в парка?! Задължително е изолиране вкъщи. До хранителен магазин може да се ходи само сутрин. Всички трябва да пазим себе си и другите.

 – Защо напуснахте България?

 – По принуда. През далечната 1993 г. се роди вторият ни син и  беше с вродена аномалия, нямаше твърдо и меко небце и още при изписването ни от родилното, на 6-ия ден, го оперираха в София в единствената тогава частна клиника в България. Последваха още много операции, заради които буквално изнесохме къщата си: изчистихме сметките си, изпразнихме и сметките на близки и познати… Докараха ни до просешка тояга и това беше мотивът съпругът ми да потърси работа извън пределите на България.

 – Държавата не помогна ли по някакъв начин за лечението?

 – Когато мъжът ми замина през 1999 г., той беше един от първите от Сатовча, които тръгнаха на гурбет, ми спряха детските надбавки и България не ми е платила и 1 стотинка нито за единия, нито за другия син. Държавата ми даваше по 30 лв. на месец за това, че малкият беше с ІV група инвалидност, когато съпругът ми замина, ме накараха да върна със задна дата тази пенсия. Официалният мотив бе, че болестта на детето ми не подлагала живота му на опасност.

 – Но той не е могъл да се храни…

 – Така е, имаше случаи на починали деца със същия проблем, на които майките им не са били достатъчно внимателни като ги хранят, задавят се и умират. В България за мен беше кошмар и не съжалявам за взетото решение.

 – А защо избрахте Португалия?

 – Защото там имаше две момчета от нашия край и обещаха да му помогнат. Като пристигнал обаче, никой не го чакал, а те се появили чак след 6 месеца. В началото му е било много трудно, не знаеше езика, нямаше подслон, спал е под палмите… Аз заминах три години по-късно, когато той вече имаше документи, работеше в хубава фирма и се беше устроил.

 – Ти какво работеше в България и имаше ли осигурена работа, когато отиде при мъжа си?

 – По професия съм шивачка, завършила съм гимназията в Сатовча.  Като пристигнах в Португалия, на следващия ден започнах като миячка на чаши и чинии в един огромен ресторант, в който за 3 часа сервирахме обяд на 600 души. За две години станах шеф на сервитьорите. Обожавах работата си, защото успях да науча много за португалската кухня, но получавах малко пари и затова я смених и станах помощничка по домовете на хората.

 – А децата кога прибрахте при вас?

 – Те останаха при бабите на 9 и 10 г. По-големият син беше на 12 г., когато дойде при нас. С навлизане в пубертета обаче започна да щурее и с мъжа ми бяхме категорични, че не парите, а децата са ни важните и си ги искаме. Малко по-трудно беше с малкия син, който дойде последен заради лечението му, но и тук добри хора ни помогнаха и стигнахме до Бразилия. В Сао Пауло се извърши една от най-тежките операции и вече сме към самия край на лечението. И тъкмо си помислих, че вече ще си отдъхнем, преди 4 г. ми поставиха диагноза злокачествен тумор. Дотогава живеех, за да работя, вече работя, за да живея. Отдадох се изцяло на семейството ми и на удоволствието да готвя и така да го събирам около масата колкото е възможно по-често.

– Как се справиха синовете ви с генералната промяна като пристигнаха при вас? Трудно ли им беше в училище, в което не знаят езика на съучениците си?

– Наложи се да повторят класове, за да слушат повече португалски. Малкият син излезе голям дявол, беше в 7 клас като пристигна и беше накарал децата от целия клас да говорят с него на английски, за да се разбират.  Наложи му се обаче да научи и португалския, нямаше избор. И на децата не им беше лесно в началото, но се справиха чудесно и завършиха средно образование. Големият, той е на 28 г., е професионален спортист и продължава обучението си в университет, а малкият, на 27г., предпочете да започне работа и е в едно държавно ВиК предприятие .

– Не искат ли да се приберат в България?

– Не, определено не. Големият – Цанко, в началото дори изобщо не искаше да се връща в България, но сега разбира нещата и се прибира през отпуската. Гордеем се и с двамата си синове, Веселин спечели битката за нормален живот, а Цанко – в спорта.

  • А той кога се запали по тласкане на гюле?
  • Беше 17-годишен. Излезе да живее в интернат заради режима и тренировките и за да го примамя за по-често да идва у дома готвех любимите му неща (смее се). Той подобри няколко пъти рекорда на Португалия по тласкане на гюле, участва в олимпиадата в Бразилия и сега се готви за следващата в Токио.  През 2017 г. община Сатовча го удостои със званието „Почетен гражданин“, въпреки че се състезава под португалски флаг. Болно ни е само когато чуем български коментатори да му слагат етикет „етническият българин“. Нямаме обяснение защо го правят, та ние въпреки португалските паспорти си оставаме българи! Факт е, че в Португалия откриха Цанко за спорта и тук се разви като състезател.
  • Спомена, че с любимите му гозби си се опитвала да го задържиш повече часове вкъщи, откъде е твоята страст и любов към кулинарията? Кой е първият ти учител?
  • Мой първи учител беше баба ми по майчина линия и на нея в голяма степен дължа любовта си към готвенето. От нея и от майка ми знам много рецепти. И двете имаха нюх да приготвят вкусни гозби. Майка ми Селвина беше известна в Сатовча с нейните питки, баници, баклави… Тя много точи. Във фамилията ни е традиция женското дете да се научи да готви, да чисти, да пере, изобщо да върти къщната работа.
  • Т.е. всичката работа, за която не се плаща?
  • Е, тук ми плащат за това (смее се).
  • Има ли рецепти, които помниш от баба си и до днес са любими на семейството ти?
  • С много носталгия се опитвам да пресъздам рецептите от баба и мама далеч от родината. Една от любимите ни е сатовчанска маслена пита, която от малка помня как баба ми ни носеше на полето да ядем с подлучен зелен боб. По времето на кризата за хляб тая пита ни беше спасението, а сега е вкусът на детството ми. Сатовчанската маслена пита е подходяща за постите, защото в нея има само брашно, вода и олио и е най-икономичното ядене, което можете да сложите на масата и да нахраните семейството си, при това много вкусно.

– Всъщност откога готвиш?

 – Готвя от малка, но когато се омъжих, свекърва ми имаше списания с рецепти и аз реших да се пробвам да направя нещо, наречено еклери. Свекърва ми твърдеше, че било трудно и не всеки може да ги прави, а моите станаха страхотни, като само ще припомня, че тогава нямаше интернет, за да види човек как се правят. Сега е лесно, има видеоматериали и рецепти на много езици. 

 – Явно си любопитна към чуждестранната кухня…

 – Обожавам международната кухня и сама се уча и експериментирам. Понякога става, друг път – не, но тръпката е голяма. Първоначално готвех само за семейството ми, но започнаха да  ми поръчват торти, десерти, дори основни ястия, предимно от португалската кухня.

  • Приятелите ви  португалци опитвали ли са нашенски гозби?

– Успях да ги науча да ядат козунак, баница и мусака и дори вече често ми поръчват да им направя. Мъжът ми също е майстор на козунаците. Всяка година за Великден той се прибира в Сатовча и заедно с девер ми правят козунаци. В Сатовча имаме фурна, която през другото време за жалост е затворена, но козунаците ни са известни в целия регион, няма начин да не сте го опитвали. Само тази година заради пандемията мъжът ми не успя да се прибере, но догодина планираме цялото семейство на Великден да сме в Сатовча. А на Коледа съпругът ми има рожден ден и по традиция се събираме у дома. Синовете ми имат приятелки католички и масата ми е палитра от традиции на различни религии.

  • Помниш ли какво те впечатли в португалската кухня в началото, когато за първи път се сблъска с нея?
  • Че нещата стават много по-лесно и не изискват толкова варене и обработка. Рибата тук е различна, в България бях свикнала на риба от сладководни води, а тук открих тяхното бакаляро – риба треска, това е суха, осолена риба, която 36 часа се държи във вода, но после се готви много лесно. Дори само варена с картофки, както местните обичат да я ядат, е много вкусна. Португалската кухня като цяло е вкусна. Сред любимите ни български ястия са и т. нар. пиперково сирене, а когато има пастърма, задължително правя пастърмалък. За жалост последното удоволствие не можем да си го приготвяме тук, защото времето е много топло.
  • Имаш слабост и към сладкишите. Кой е любимият на семейството ти?
  • Те обичат всичко, което правя, но приятелите ми най-много обичат тортите „Рафаело“ и „Фереро роше“ и много често си ги поръчват. Обичам да убивам стреса с готвене.
  • Липсва ли ти общуването с приятели и познати в режима на пандемия?
  • Днешните технологии дават големи възможности за общуване. В началото на пандемията, когато бяхме затворени, българките от целия свят се обединихме в една Фейсбук група  „Българки в чужбина – заедно по женски”. Дори си направихме лого, на което е изобразено земното кълбо с лицето на българка в цветовете на нашето знаме и роза в ръката й. И тениски си направихме с него. В тази група споделяме абсолютно всичко – и хубавото, и проблемите.

– Какво ви обединява, след като всички сте напуснали България по една или друга причина?

– Пак тя, България. Въпреки че когато спомена в групата, че за мен България беше като мащеха, хиляда се обръщат срещу мен да ме убеждават в плюсовете, и аз спирам да коментирам. Да, както в България, така и в Португалия никой не пожела да поеме ангажимента за лечението на сина ми и всичко, което правим в тази посока, е на частни начала. Но по пътя намерихме добри хора, които ни помогнаха и някак си се оправяме. Не мога да изисквам от Португалия да поеме отговорност, която собствената ни държава не пое. Обичам живота си в Португалия, обичам и държавата, която подкрепя децата ми, а те няма да се върнат назад.

  • Би ли се върнала в България?
  • Труден въпрос. В България имам това, за което тук мечтая – голяма фурна, която в Сатовча стои затворена. Но Португалия има децата ми и те няма да се върнат.

Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА

Сатовчанска маслена пита

За по-голяма тава са нужни 1 л топла вода, почти 2 кг брашно (оставя се около 200 г за поръсване при точенето), 150 мл олио и сол и още към 600 мл олио за мазане на корите. Тестото се оставя да престои 30 минути, за да се активира глутенът и после се разделя на 8 топки, от които се точат листата, като всяко се маже с олио и се сгъва на плик. А аз, тъй като не мога да точа тънки кори, слагам вода, сол, две лъжици олио и 1 оцет при замесването, след 10-ина минути ги разточвам на малки питки и ги потапям в олио, изчаквам 20-ина минути и ги тегля, после сгъвам на плик без добавка на олио, защото те са си поели. С ръце се разстила по формата на тавата, реже се на парчета и ако не постите, намажете питата с жълтък, кисело мляко и сирене. Пече се на 180° до готовност.

Торта „Рафаело”

За блатовете: 4 яйца, 7 белтъка, 120 г брашно, 100 г смлени бадеми, 120 г разтопено масло и 125 г ситна захар.

За крема: 400 г бял шоколад, 240 мл кокосово мляко, 120 мл сметана, 5 листа желатин, 3 с. лъж. кисело мляко и сокът от половин лимон. Накрая за декорация – 1 сметана 200 мл, маскарпоне и 100 гр. Захар.

Първо правя крема, защото му е нужно време да стегне. Слагам шоколада, кокосовото мляко и сметаната на тих огън да се разтопи шоколадът. После добавям желатина, оставям малко да отдъхне и накрая слагам лимоновия сок и киселото мляко. Прибирам в хладилника.

За блатовете разбивам белтъците на сняг, като постепенно прибавям захарта и накрая слагам брашното, разтопеното масло и смлените бадеми. Бъркам на ръка, да не се загуби обемът. Разделям на 4 равни части и пека на 180 градуса за около 6-8 мин. При сглобяване на тортата ползвам форма с отварящ се обръч. Трябва да се внимава кремът да е гъст като боза, но не втвърден. Редят се блат и крем и се прибира за няколко часа в хладилника. За декорация на финала я мажа цялата с крем от сметана и маскарпоне.

Торта „Фереро роше” – любимата ми:

За блатовете: 5 яйца, 7 с. лъж. захар, 2 с. лъж. брашно, 2 с. лъж. какао, 2 чаени лъж. бакпулвер, 200 г ситно смлени лешници. Пекат се 2 блата, които после се режат наполовина и стават 4. Формата ми е с диаметър 22 см.

За крема: 200 г меко масло, 200 г шоколад, 5 с. лъж нутела и 15 малки вафлички, натрошени на ситно.

сн. 1. Валентина Арнаудова с любов приготвя всякакви вкусотии и щедро споделя рецептите в социалната мрежа.

сн. 2. С тримата най-обичани мъже в живота – съпруга Росен и синовете Веселин и Цанко.

сн. 3. В дома си с дами от групата „Българки в чужбина – заедно по женски“ , за които специално е направила торта с логото (сн. 4).

сн. 5. Цанко Арнаудов донесе световна известност на фамилията си с постижения в атлетиката

сн. 6. Сатовчанската маслена пита на Валя

сн. 7, 8. Комбинация от двете най-харесвани торти „Рафаело” и

 „Фереро роше”.

Талантливата кулинарка от Сатовча В. Арнаудова:

България за мен бе мащеха, напуснахме родината, за да можем да лекуваме   малкия си син, обикнах Португалия, защото подкрепя децата ми

 След тежка диагноза започнах да отделям повече време на удоволствието да готвя и често да събирам семейството и приятели около масата

Срещнахме се с Валентина Арнаудова в социалната мрежа. Тя е от Сатовча, но от години със съпруга й Росен и двамата им синове живеят в Португалия. Вторият им дом е в старинния град Синтра, чиято красота е възпята от световни поети и писатели, и е на 20 минути от Лисабон. „Много красиво място е. Ако не видиш Синтра, все едно не си бил в Португалия. Много българи съм посрещала тук“, разказва Валентина, а гласът й смехът й звънтят по момичешки. Фамилията им стана световноизвестна с постиженията на  големия им син Цанко Арнаудов, абсолютен рекордьор на Португалия по тласкане на гюле. Страстта на майка му пък е кулинарията, а подвизите и експерименти й в тази област в комбинация с впечатляващи презентации на гозби от родопския край, португалската и световна кухня са причина са я „преследват“ стотици любители на вкусната домашна храна. Усмивката рядко слиза от лицето на Валя , въпреки че животът нерядко й е поднасял горчилка. „Лимоните“ на съдбата обаче емоционалната сатовчанка се е научила да превръща в лимонада. Разкрива, че гурбетът им бил провокиран от принудата, а историята на семейството й е разтърсваща, но вероятно прилича на много други емигрантски съдби.

Уговаряме се да се разговорим в почивния й ден и естествено първият въпрос е около ситуацията с коронавируса

– Валя, как се справят властите в Португалия с проблема и какви ограничителни мерките са наложени на населението?

 – Учудвах се на българите, че толкова време нехаят по въпроса. В Португалия ни затвориха още в самото начало през март и април и седнахме вкъщи, а в България чак сега се сетиха да вземат някакви по-строги мерки. В момента ние нямаме право да излизаме в събота и неделя. Миналата седмица имаше два празника с 4 почивни дни около тях, които всички изкарахме вкъщи. Право да излизат за малко имат само хората, които разхождат кучета, и ако се наложи да отидеш до аптеката. Има строги ограничителни мерки за придвижване в друга община, като нямаме право да ходим без специална декларация. Аз например почиствам жилищни сгради и имам декларация, с която се придвижвам в съседна община, иначе полицията няма да ме пусне. 

 – А разходки в парка разрешени ли са?

 – Каква разходка в парка?! Задължително е изолиране вкъщи. До хранителен магазин може да се ходи само сутрин. Всички трябва да пазим себе си и другите.

 – Защо напуснахте България?

 – По принуда. През далечната 1993 г. се роди вторият ни син и  беше с вродена аномалия, нямаше твърдо и меко небце и още при изписването ни от родилното, на 6-ия ден, го оперираха в София в единствената тогава частна клиника в България. Последваха още много операции, заради които буквално изнесохме къщата си: изчистихме сметките си, изпразнихме и сметките на близки и познати… Докараха ни до просешка тояга и това беше мотивът съпругът ми да потърси работа извън пределите на България.

 – Държавата не помогна ли по някакъв начин за лечението?

 – Когато мъжът ми замина през 1999 г., той беше един от първите от Сатовча, които тръгнаха на гурбет, ми спряха детските надбавки и България не ми е платила и 1 стотинка нито за единия, нито за другия син. Държавата ми даваше по 30 лв. на месец за това, че малкият беше с ІV група инвалидност, когато съпругът ми замина, ме накараха да върна със задна дата тази пенсия. Официалният мотив бе, че болестта на детето ми не подлагала живота му на опасност.

 – Но той не е могъл да се храни…

 – Така е, имаше случаи на починали деца със същия проблем, на които майките им не са били достатъчно внимателни като ги хранят, задавят се и умират. В България за мен беше кошмар и не съжалявам за взетото решение.

 – А защо избрахте Португалия?

 – Защото там имаше две момчета от нашия край и обещаха да му помогнат. Като пристигнал обаче, никой не го чакал, а те се появили чак след 6 месеца. В началото му е било много трудно, не знаеше езика, нямаше подслон, спал е под палмите… Аз заминах три години по-късно, когато той вече имаше документи, работеше в хубава фирма и се беше устроил.

 – Ти какво работеше в България и имаше ли осигурена работа, когато отиде при мъжа си?

 – По професия съм шивачка, завършила съм гимназията в Сатовча.  Като пристигнах в Португалия, на следващия ден започнах като миячка на чаши и чинии в един огромен ресторант, в който за 3 часа сервирахме обяд на 600 души. За две години станах шеф на сервитьорите. Обожавах работата си, защото успях да науча много за португалската кухня, но получавах малко пари и затова я смених и станах помощничка по домовете на хората.

 – А децата кога прибрахте при вас?

 – Те останаха при бабите на 9 и 10 г. По-големият син беше на 12 г., когато дойде при нас. С навлизане в пубертета обаче започна да щурее и с мъжа ми бяхме категорични, че не парите, а децата са ни важните и си ги искаме. Малко по-трудно беше с малкия син, който дойде последен заради лечението му, но и тук добри хора ни помогнаха и стигнахме до Бразилия. В Сао Пауло се извърши една от най-тежките операции и вече сме към самия край на лечението. И тъкмо си помислих, че вече ще си отдъхнем, преди 4 г. ми поставиха диагноза злокачествен тумор. Дотогава живеех, за да работя, вече работя, за да живея. Отдадох се изцяло на семейството ми и на удоволствието да готвя и така да го събирам около масата колкото е възможно по-често.

– Как се справиха синовете ви с генералната промяна като пристигнаха при вас? Трудно ли им беше в училище, в което не знаят езика на съучениците си?

– Наложи се да повторят класове, за да слушат повече португалски. Малкият син излезе голям дявол, беше в 7 клас като пристигна и беше накарал децата от целия клас да говорят с него на английски, за да се разбират.  Наложи му се обаче да научи и португалския, нямаше избор. И на децата не им беше лесно в началото, но се справиха чудесно и завършиха средно образование. Големият, той е на 28 г., е професионален спортист и продължава обучението си в университет, а малкият, на 27г., предпочете да започне работа и е в едно държавно ВиК предприятие .

– Не искат ли да се приберат в България?

– Не, определено не. Големият – Цанко, в началото дори изобщо не искаше да се връща в България, но сега разбира нещата и се прибира през отпуската. Гордеем се и с двамата си синове, Веселин спечели битката за нормален живот, а Цанко – в спорта.

  • А той кога се запали по тласкане на гюле?
  • Беше 17-годишен. Излезе да живее в интернат заради режима и тренировките и за да го примамя за по-често да идва у дома готвех любимите му неща (смее се). Той подобри няколко пъти рекорда на Португалия по тласкане на гюле, участва в олимпиадата в Бразилия и сега се готви за следващата в Токио.  През 2017 г. община Сатовча го удостои със званието „Почетен гражданин“, въпреки че се състезава под португалски флаг. Болно ни е само когато чуем български коментатори да му слагат етикет „етническият българин“. Нямаме обяснение защо го правят, та ние въпреки португалските паспорти си оставаме българи! Факт е, че в Португалия откриха Цанко за спорта и тук се разви като състезател.
  • Спомена, че с любимите му гозби си се опитвала да го задържиш повече часове вкъщи, откъде е твоята страст и любов към кулинарията? Кой е първият ти учител?
  • Мой първи учител беше баба ми по майчина линия и на нея в голяма степен дължа любовта си към готвенето. От нея и от майка ми знам много рецепти. И двете имаха нюх да приготвят вкусни гозби. Майка ми Селвина беше известна в Сатовча с нейните питки, баници, баклави… Тя много точи. Във фамилията ни е традиция женското дете да се научи да готви, да чисти, да пере, изобщо да върти къщната работа.
  • Т.е. всичката работа, за която не се плаща?
  • Е, тук ми плащат за това (смее се).
  • Има ли рецепти, които помниш от баба си и до днес са любими на семейството ти?
  • С много носталгия се опитвам да пресъздам рецептите от баба и мама далеч от родината. Една от любимите ни е сатовчанска маслена пита, която от малка помня как баба ми ни носеше на полето да ядем с подлучен зелен боб. По времето на кризата за хляб тая пита ни беше спасението, а сега е вкусът на детството ми. Сатовчанската маслена пита е подходяща за постите, защото в нея има само брашно, вода и олио и е най-икономичното ядене, което можете да сложите на масата и да нахраните семейството си, при това много вкусно.

– Всъщност откога готвиш?

 – Готвя от малка, но когато се омъжих, свекърва ми имаше списания с рецепти и аз реших да се пробвам да направя нещо, наречено еклери. Свекърва ми твърдеше, че било трудно и не всеки може да ги прави, а моите станаха страхотни, като само ще припомня, че тогава нямаше интернет, за да види човек как се правят. Сега е лесно, има видеоматериали и рецепти на много езици. 

 – Явно си любопитна към чуждестранната кухня…

 – Обожавам международната кухня и сама се уча и експериментирам. Понякога става, друг път – не, но тръпката е голяма. Първоначално готвех само за семейството ми, но започнаха да  ми поръчват торти, десерти, дори основни ястия, предимно от португалската кухня.

  • Приятелите ви  португалци опитвали ли са нашенски гозби?

– Успях да ги науча да ядат козунак, баница и мусака и дори вече често ми поръчват да им направя. Мъжът ми също е майстор на козунаците. Всяка година за Великден той се прибира в Сатовча и заедно с девер ми правят козунаци. В Сатовча имаме фурна, която през другото време за жалост е затворена, но козунаците ни са известни в целия регион, няма начин да не сте го опитвали. Само тази година заради пандемията мъжът ми не успя да се прибере, но догодина планираме цялото семейство на Великден да сме в Сатовча. А на Коледа съпругът ми има рожден ден и по традиция се събираме у дома. Синовете ми имат приятелки католички и масата ми е палитра от традиции на различни религии.

  • Помниш ли какво те впечатли в португалската кухня в началото, когато за първи път се сблъска с нея?
  • Че нещата стават много по-лесно и не изискват толкова варене и обработка. Рибата тук е различна, в България бях свикнала на риба от сладководни води, а тук открих тяхното бакаляро – риба треска, това е суха, осолена риба, която 36 часа се държи във вода, но после се готви много лесно. Дори само варена с картофки, както местните обичат да я ядат, е много вкусна. Португалската кухня като цяло е вкусна. Сред любимите ни български ястия са и т. нар. пиперково сирене, а когато има пастърма, задължително правя пастърмалък. За жалост последното удоволствие не можем да си го приготвяме тук, защото времето е много топло.
  • Имаш слабост и към сладкишите. Кой е любимият на семейството ти?
  • Те обичат всичко, което правя, но приятелите ми най-много обичат тортите „Рафаело“ и „Фереро роше“ и много често си ги поръчват. Обичам да убивам стреса с готвене.
  • Липсва ли ти общуването с приятели и познати в режима на пандемия?
  • Днешните технологии дават големи възможности за общуване. В началото на пандемията, когато бяхме затворени, българките от целия свят се обединихме в една Фейсбук група  „Българки в чужбина – заедно по женски”. Дори си направихме лого, на което е изобразено земното кълбо с лицето на българка в цветовете на нашето знаме и роза в ръката й. И тениски си направихме с него. В тази група споделяме абсолютно всичко – и хубавото, и проблемите.

– Какво ви обединява, след като всички сте напуснали България по една или друга причина?

– Пак тя, България. Въпреки че когато спомена в групата, че за мен България беше като мащеха, хиляда се обръщат срещу мен да ме убеждават в плюсовете, и аз спирам да коментирам. Да, както в България, така и в Португалия никой не пожела да поеме ангажимента за лечението на сина ми и всичко, което правим в тази посока, е на частни начала. Но по пътя намерихме добри хора, които ни помогнаха и някак си се оправяме. Не мога да изисквам от Португалия да поеме отговорност, която собствената ни държава не пое. Обичам живота си в Португалия, обичам и държавата, която подкрепя децата ми, а те няма да се върнат назад.

  • Би ли се върнала в България?
  • Труден въпрос. В България имам това, за което тук мечтая – голяма фурна, която в Сатовча стои затворена. Но Португалия има децата ми и те няма да се върнат.

Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА

Сатовчанска маслена пита

За по-голяма тава са нужни 1 л топла вода, почти 2 кг брашно (оставя се около 200 г за поръсване при точенето), 150 мл олио и сол и още към 600 мл олио за мазане на корите. Тестото се оставя да престои 30 минути, за да се активира глутенът и после се разделя на 8 топки, от които се точат листата, като всяко се маже с олио и се сгъва на плик. А аз, тъй като не мога да точа тънки кори, слагам вода, сол, две лъжици олио и 1 оцет при замесването, след 10-ина минути ги разточвам на малки питки и ги потапям в олио, изчаквам 20-ина минути и ги тегля, после сгъвам на плик без добавка на олио, защото те са си поели. С ръце се разстила по формата на тавата, реже се на парчета и ако не постите, намажете питата с жълтък, кисело мляко и сирене. Пече се на 180° до готовност.

Торта „Рафаело”

За блатовете: 4 яйца, 7 белтъка, 120 г брашно, 100 г смлени бадеми, 120 г разтопено масло и 125 г ситна захар.

За крема: 400 г бял шоколад, 240 мл кокосово мляко, 120 мл сметана, 5 листа желатин, 3 с. лъж. кисело мляко и сокът от половин лимон. Накрая за декорация – 1 сметана 200 мл, маскарпоне и 100 гр. Захар.

Първо правя крема, защото му е нужно време да стегне. Слагам шоколада, кокосовото мляко и сметаната на тих огън да се разтопи шоколадът. После добавям желатина, оставям малко да отдъхне и накрая слагам лимоновия сок и киселото мляко. Прибирам в хладилника.

За блатовете разбивам белтъците на сняг, като постепенно прибавям захарта и накрая слагам брашното, разтопеното масло и смлените бадеми. Бъркам на ръка, да не се загуби обемът. Разделям на 4 равни части и пека на 180 градуса за около 6-8 мин. При сглобяване на тортата ползвам форма с отварящ се обръч. Трябва да се внимава кремът да е гъст като боза, но не втвърден. Редят се блат и крем и се прибира за няколко часа в хладилника. За декорация на финала я мажа цялата с крем от сметана и маскарпоне.

Торта „Фереро роше” – любимата ми:

За блатовете: 5 яйца, 7 с. лъж. захар, 2 с. лъж. брашно, 2 с. лъж. какао, 2 чаени лъж. бакпулвер, 200 г ситно смлени лешници. Пекат се 2 блата, които после се режат наполовина и стават 4. Формата ми е с диаметър 22 см.

За крема: 200 г меко масло, 200 г шоколад, 5 с. лъж нутела и 15 малки вафлички, натрошени на ситно.

сн. 1. Валентина Арнаудова с любов приготвя всякакви вкусотии и щедро споделя рецептите в социалната мрежа.

сн. 2. С тримата най-обичани мъже в живота – съпруга Росен и синовете Веселин и Цанко.

сн. 3. В дома си с дами от групата „Българки в чужбина – заедно по женски“ , за които специално е направила торта с логото (сн. 4).

сн. 5. Цанко Арнаудов донесе световна известност на фамилията си с постижения в атлетиката

сн. 6. Сатовчанската маслена пита на Валя

сн. 7, 8. Комбинация от двете най-харесвани торти „Рафаело” и

 „Фереро роше”.

България за мен бе мащеха, напуснахме родината, за да можем да лекуваме   малкия си син, обикнах Португалия, защото подкрепя децата ми

 След тежка диагноза започнах да отделям повече време на удоволствието да готвя и често да събирам семейството и приятели около масата

Срещнахме се с Валентина Арнаудова в социалната мрежа. Тя е от Сатовча, но от години със съпруга й Росен и двамата им синове живеят в Португалия. Вторият им дом е в старинния град Синтра, чиято красота е възпята от световни поети и писатели, и е на 20 минути от Лисабон. „Много красиво място е. Ако не видиш Синтра, все едно не си бил в Португалия. Много българи съм посрещала тук“, разказва Валентина, а гласът й смехът й звънтят по момичешки. Фамилията им стана световноизвестна с постиженията на  големия им син Цанко Арнаудов, абсолютен рекордьор на Португалия по тласкане на гюле. Страстта на майка му пък е кулинарията, а подвизите и експерименти й в тази област в комбинация с впечатляващи презентации на гозби от родопския край, португалската и световна кухня са причина са я „преследват“ стотици любители на вкусната домашна храна. Усмивката рядко слиза от лицето на Валя , въпреки че животът нерядко й е поднасял горчилка. „Лимоните“ на съдбата обаче емоционалната сатовчанка се е научила да превръща в лимонада. Разкрива, че гурбетът им бил провокиран от принудата, а историята на семейството й е разтърсваща, но вероятно прилича на много други емигрантски съдби.

Уговаряме се да се разговорим в почивния й ден и естествено първият въпрос е около ситуацията с коронавируса

– Валя, как се справят властите в Португалия с проблема и какви ограничителни мерките са наложени на населението?

 – Учудвах се на българите, че толкова време нехаят по въпроса. В Португалия ни затвориха още в самото начало през март и април и седнахме вкъщи, а в България чак сега се сетиха да вземат някакви по-строги мерки. В момента ние нямаме право да излизаме в събота и неделя. Миналата седмица имаше два празника с 4 почивни дни около тях, които всички изкарахме вкъщи. Право да излизат за малко имат само хората, които разхождат кучета, и ако се наложи да отидеш до аптеката. Има строги ограничителни мерки за придвижване в друга община, като нямаме право да ходим без специална декларация. Аз например почиствам жилищни сгради и имам декларация, с която се придвижвам в съседна община, иначе полицията няма да ме пусне. 

 – А разходки в парка разрешени ли са?

 – Каква разходка в парка?! Задължително е изолиране вкъщи. До хранителен магазин може да се ходи само сутрин. Всички трябва да пазим себе си и другите.

 – Защо напуснахте България?

 – По принуда. През далечната 1993 г. се роди вторият ни син и  беше с вродена аномалия, нямаше твърдо и меко небце и още при изписването ни от родилното, на 6-ия ден, го оперираха в София в единствената тогава частна клиника в България. Последваха още много операции, заради които буквално изнесохме къщата си: изчистихме сметките си, изпразнихме и сметките на близки и познати… Докараха ни до просешка тояга и това беше мотивът съпругът ми да потърси работа извън пределите на България.

 – Държавата не помогна ли по някакъв начин за лечението?

 – Когато мъжът ми замина през 1999 г., той беше един от първите от Сатовча, които тръгнаха на гурбет, ми спряха детските надбавки и България не ми е платила и 1 стотинка нито за единия, нито за другия син. Държавата ми даваше по 30 лв. на месец за това, че малкият беше с ІV група инвалидност, когато съпругът ми замина, ме накараха да върна със задна дата тази пенсия. Официалният мотив бе, че болестта на детето ми не подлагала живота му на опасност.

 – Но той не е могъл да се храни…

 – Така е, имаше случаи на починали деца със същия проблем, на които майките им не са били достатъчно внимателни като ги хранят, задавят се и умират. В България за мен беше кошмар и не съжалявам за взетото решение.

 – А защо избрахте Португалия?

 – Защото там имаше две момчета от нашия край и обещаха да му помогнат. Като пристигнал обаче, никой не го чакал, а те се появили чак след 6 месеца. В началото му е било много трудно, не знаеше езика, нямаше подслон, спал е под палмите… Аз заминах три години по-късно, когато той вече имаше документи, работеше в хубава фирма и се беше устроил.

 – Ти какво работеше в България и имаше ли осигурена работа, когато отиде при мъжа си?

 – По професия съм шивачка, завършила съм гимназията в Сатовча.  Като пристигнах в Португалия, на следващия ден започнах като миячка на чаши и чинии в един огромен ресторант, в който за 3 часа сервирахме обяд на 600 души. За две години станах шеф на сервитьорите. Обожавах работата си, защото успях да науча много за португалската кухня, но получавах малко пари и затова я смених и станах помощничка по домовете на хората.

 – А децата кога прибрахте при вас?

 – Те останаха при бабите на 9 и 10 г. По-големият син беше на 12 г., когато дойде при нас. С навлизане в пубертета обаче започна да щурее и с мъжа ми бяхме категорични, че не парите, а децата са ни важните и си ги искаме. Малко по-трудно беше с малкия син, който дойде последен заради лечението му, но и тук добри хора ни помогнаха и стигнахме до Бразилия. В Сао Пауло се извърши една от най-тежките операции и вече сме към самия край на лечението. И тъкмо си помислих, че вече ще си отдъхнем, преди 4 г. ми поставиха диагноза злокачествен тумор. Дотогава живеех, за да работя, вече работя, за да живея. Отдадох се изцяло на семейството ми и на удоволствието да готвя и така да го събирам около масата колкото е възможно по-често.

– Как се справиха синовете ви с генералната промяна като пристигнаха при вас? Трудно ли им беше в училище, в което не знаят езика на съучениците си?

– Наложи се да повторят класове, за да слушат повече португалски. Малкият син излезе голям дявол, беше в 7 клас като пристигна и беше накарал децата от целия клас да говорят с него на английски, за да се разбират.  Наложи му се обаче да научи и португалския, нямаше избор. И на децата не им беше лесно в началото, но се справиха чудесно и завършиха средно образование. Големият, той е на 28 г., е професионален спортист и продължава обучението си в университет, а малкият, на 27г., предпочете да започне работа и е в едно държавно ВиК предприятие .

– Не искат ли да се приберат в България?

– Не, определено не. Големият – Цанко, в началото дори изобщо не искаше да се връща в България, но сега разбира нещата и се прибира през отпуската. Гордеем се и с двамата си синове, Веселин спечели битката за нормален живот, а Цанко – в спорта.

  • А той кога се запали по тласкане на гюле?
  • Беше 17-годишен. Излезе да живее в интернат заради режима и тренировките и за да го примамя за по-често да идва у дома готвех любимите му неща (смее се). Той подобри няколко пъти рекорда на Португалия по тласкане на гюле, участва в олимпиадата в Бразилия и сега се готви за следващата в Токио.  През 2017 г. община Сатовча го удостои със званието „Почетен гражданин“, въпреки че се състезава под португалски флаг. Болно ни е само когато чуем български коментатори да му слагат етикет „етническият българин“. Нямаме обяснение защо го правят, та ние въпреки португалските паспорти си оставаме българи! Факт е, че в Португалия откриха Цанко за спорта и тук се разви като състезател.
  • Спомена, че с любимите му гозби си се опитвала да го задържиш повече часове вкъщи, откъде е твоята страст и любов към кулинарията? Кой е първият ти учител?
  • Мой първи учител беше баба ми по майчина линия и на нея в голяма степен дължа любовта си към готвенето. От нея и от майка ми знам много рецепти. И двете имаха нюх да приготвят вкусни гозби. Майка ми Селвина беше известна в Сатовча с нейните питки, баници, баклави… Тя много точи. Във фамилията ни е традиция женското дете да се научи да готви, да чисти, да пере, изобщо да върти къщната работа.
  • Т.е. всичката работа, за която не се плаща?
  • Е, тук ми плащат за това (смее се).
  • Има ли рецепти, които помниш от баба си и до днес са любими на семейството ти?
  • С много носталгия се опитвам да пресъздам рецептите от баба и мама далеч от родината. Една от любимите ни е сатовчанска маслена пита, която от малка помня как баба ми ни носеше на полето да ядем с подлучен зелен боб. По времето на кризата за хляб тая пита ни беше спасението, а сега е вкусът на детството ми. Сатовчанската маслена пита е подходяща за постите, защото в нея има само брашно, вода и олио и е най-икономичното ядене, което можете да сложите на масата и да нахраните семейството си, при това много вкусно.

– Всъщност откога готвиш?

 – Готвя от малка, но когато се омъжих, свекърва ми имаше списания с рецепти и аз реших да се пробвам да направя нещо, наречено еклери. Свекърва ми твърдеше, че било трудно и не всеки може да ги прави, а моите станаха страхотни, като само ще припомня, че тогава нямаше интернет, за да види човек как се правят. Сега е лесно, има видеоматериали и рецепти на много езици. 

 – Явно си любопитна към чуждестранната кухня…

 – Обожавам международната кухня и сама се уча и експериментирам. Понякога става, друг път – не, но тръпката е голяма. Първоначално готвех само за семейството ми, но започнаха да  ми поръчват торти, десерти, дори основни ястия, предимно от португалската кухня.

  • Приятелите ви  португалци опитвали ли са нашенски гозби?

– Успях да ги науча да ядат козунак, баница и мусака и дори вече често ми поръчват да им направя. Мъжът ми също е майстор на козунаците. Всяка година за Великден той се прибира в Сатовча и заедно с девер ми правят козунаци. В Сатовча имаме фурна, която през другото време за жалост е затворена, но козунаците ни са известни в целия регион, няма начин да не сте го опитвали. Само тази година заради пандемията мъжът ми не успя да се прибере, но догодина планираме цялото семейство на Великден да сме в Сатовча. А на Коледа съпругът ми има рожден ден и по традиция се събираме у дома. Синовете ми имат приятелки католички и масата ми е палитра от традиции на различни религии.

  • Помниш ли какво те впечатли в португалската кухня в началото, когато за първи път се сблъска с нея?
  • Че нещата стават много по-лесно и не изискват толкова варене и обработка. Рибата тук е различна, в България бях свикнала на риба от сладководни води, а тук открих тяхното бакаляро – риба треска, това е суха, осолена риба, която 36 часа се държи във вода, но после се готви много лесно. Дори само варена с картофки, както местните обичат да я ядат, е много вкусна. Португалската кухня като цяло е вкусна. Сред любимите ни български ястия са и т. нар. пиперково сирене, а когато има пастърма, задължително правя пастърмалък. За жалост последното удоволствие не можем да си го приготвяме тук, защото времето е много топло.
  • Имаш слабост и към сладкишите. Кой е любимият на семейството ти?
  • Те обичат всичко, което правя, но приятелите ми най-много обичат тортите „Рафаело“ и „Фереро роше“ и много често си ги поръчват. Обичам да убивам стреса с готвене.
  • Липсва ли ти общуването с приятели и познати в режима на пандемия?
  • Днешните технологии дават големи възможности за общуване. В началото на пандемията, когато бяхме затворени, българките от целия свят се обединихме в една Фейсбук група  „Българки в чужбина – заедно по женски”. Дори си направихме лого, на което е изобразено земното кълбо с лицето на българка в цветовете на нашето знаме и роза в ръката й. И тениски си направихме с него. В тази група споделяме абсолютно всичко – и хубавото, и проблемите.

– Какво ви обединява, след като всички сте напуснали България по една или друга причина?

– Пак тя, България. Въпреки че когато спомена в групата, че за мен България беше като мащеха, хиляда се обръщат срещу мен да ме убеждават в плюсовете, и аз спирам да коментирам. Да, както в България, така и в Португалия никой не пожела да поеме ангажимента за лечението на сина ми и всичко, което правим в тази посока, е на частни начала. Но по пътя намерихме добри хора, които ни помогнаха и някак си се оправяме. Не мога да изисквам от Португалия да поеме отговорност, която собствената ни държава не пое. Обичам живота си в Португалия, обичам и държавата, която подкрепя децата ми, а те няма да се върнат назад.

  • Би ли се върнала в България?
  • Труден въпрос. В България имам това, за което тук мечтая – голяма фурна, която в Сатовча стои затворена. Но Португалия има децата ми и те няма да се върнат.

Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА

Сатовчанска маслена пита

За по-голяма тава са нужни 1 л топла вода, почти 2 кг брашно (оставя се около 200 г за поръсване при точенето), 150 мл олио и сол и още към 600 мл олио за мазане на корите. Тестото се оставя да престои 30 минути, за да се активира глутенът и после се разделя на 8 топки, от които се точат листата, като всяко се маже с олио и се сгъва на плик. А аз, тъй като не мога да точа тънки кори, слагам вода, сол, две лъжици олио и 1 оцет при замесването, след 10-ина минути ги разточвам на малки питки и ги потапям в олио, изчаквам 20-ина минути и ги тегля, после сгъвам на плик без добавка на олио, защото те са си поели. С ръце се разстила по формата на тавата, реже се на парчета и ако не постите, намажете питата с жълтък, кисело мляко и сирене. Пече се на 180° до готовност.

Торта „Рафаело”

За блатовете: 4 яйца, 7 белтъка, 120 г брашно, 100 г смлени бадеми, 120 г разтопено масло и 125 г ситна захар.

За крема: 400 г бял шоколад, 240 мл кокосово мляко, 120 мл сметана, 5 листа желатин, 3 с. лъж. кисело мляко и сокът от половин лимон. Накрая за декорация – 1 сметана 200 мл, маскарпоне и 100 гр. Захар.

Първо правя крема, защото му е нужно време да стегне. Слагам шоколада, кокосовото мляко и сметаната на тих огън да се разтопи шоколадът. После добавям желатина, оставям малко да отдъхне и накрая слагам лимоновия сок и киселото мляко. Прибирам в хладилника.

За блатовете разбивам белтъците на сняг, като постепенно прибавям захарта и накрая слагам брашното, разтопеното масло и смлените бадеми. Бъркам на ръка, да не се загуби обемът. Разделям на 4 равни части и пека на 180 градуса за около 6-8 мин. При сглобяване на тортата ползвам форма с отварящ се обръч. Трябва да се внимава кремът да е гъст като боза, но не втвърден. Редят се блат и крем и се прибира за няколко часа в хладилника. За декорация на финала я мажа цялата с крем от сметана и маскарпоне.

Торта „Фереро роше” – любимата ми:

За блатовете: 5 яйца, 7 с. лъж. захар, 2 с. лъж. брашно, 2 с. лъж. какао, 2 чаени лъж. бакпулвер, 200 г ситно смлени лешници. Пекат се 2 блата, които после се режат наполовина и стават 4. Формата ми е с диаметър 22 см.

За крема: 200 г меко масло, 200 г шоколад, 5 с. лъж нутела и 15 малки вафлички, натрошени на ситно.

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *