Татяна Сърбинска: За последните години Благоевград изцяло се е променил, вече не ме е срам от „парцаливите” блокове в „Струмско” и „Еленово”, заминах за САЩ да преподавам за малко, сега ме търсят навсякъде за майсторски класове и лекции

Известната благоевградска певица Татяна Сърбинска бе отличена на тържествената сесия на ОбС – Благоевград на 5 октомври по случай 107 г. от освобождаването на Горна Джумая с приз „Посланик на българската култура“. Тя от 29 г. живее и работи в САЩ, но всяка година се прибира в България, за да се зареди с вдъхновение и нови идеи, като участва в концерти, записи и конкурси. Двоен бил поводът дамата да се прибере в родината тази година точно сега. Първият е осмото издание на Националния конкурс за авторски вокални и инструментални произведения на фолклорна основа „Нова българска музика в 7/8“, на който за първи път Благоевград бе домакин. Вторият е честването на 65-ата годишнина от създаването на ансамбъл „Пирин“ с концерт, в който и тя ще участва на 14 октомври в Зала 1 на НДК в София.

За началото на кариерата й в България и причините да замине за САЩ, за работата й там и връзката с България, за амбициите и културния „мост“, който прокарва с фолклора ни през Океана, разговаряме с Т. Сърбинска.

– Г-жо Сърбинска, да започнем с новината за победителите в конкурса за нова българска музика в 7/8, кои са те?

– Конкурсът за първи път се проведе в Благоевград преди два дни и вярвам, че си намери мястото, тъй като какво по-подходящо място от столицата на Югозападна България, където ритъмът 7/8 е най-популярен?! Традиционно конкурсът е в две категории – за вокални и за инструментални изпълнения. И в двете категории тази година първо място не бе присъдено заради краткото време от само 2 месеца, което имаха кандидатите да се подготвят и да участват. Тази бе и причината за първи път в конкурсната програма, в която обикновено се включват най-малко 20 автори, сега да участват едва 5-има.

В конкурса за вокално произведение втора награда бе присъдена на Марек Дяков от Дупница, а третата отиде при Юлиян Слабаков.

Две втори награди има за инструментално произведение, те са на Ралф Айверсън  от САЩ и на едно младо момче от Благоевград – Стоян Чалгънов, чиято смелост да се включи в такъв конкурс и ентусиазъм ни накара да го отличим и по този начин подкрепим, макар композицията му да не бе чак толкова превъзходна. Той е тамбурист, учил при Веселинка Боянова, а от тази година е първокурсник в ЮЗУ – в класа на известния композитор и музикант Валери Димчев. Стоян Чалгънов спечели и наградата на публиката, като успя да грабне вниманието й.

Третото място зае проф. Симеон Венков.

Този конкурс се учреди през 2007 г. в Чепеларе, но аз отдавна исках той да се премести в Благоевград.

– Защо и как го преместихте?

– Защото през последните 3 г. в Чепеларе нямахме подкрепата на общината в лицето на досегашната кметица, а това е изключително важно за всяка инициатива. Учредител на този конкурс, чиято идея е да се провокират млади таланти да творят в ритъм 7/8, е българинът д-р Георги Лазаров, известен ортопед в една от най-големите болници в Америка. Той е истински родолюбец, помага много за развитието на българската култура и изкуство не само в САЩ, но и тук. По негова инициатива преди 19 г. се създаде първият национален конкурс за симфонична музика на народностна основа в ритъм 7/8. Както знаете, неравноделните ритми на българската музика са изключителни, неслучайно и унгарският композитор и пианист Бела Барток ги нарича 8-то чудо на света. Д-р Лазаров обяснява идеята си за двата конкурса с думите: „В България не са се сетили да го направят, защото например, ако всеки ден ядеш агнешко, накрая то ще ти омръзне. Обаче ние тук, в Америка, не ядем това българско агнешко и един път като дойде, сме много щастливи, че го имаме. Сърцето ми тупти в 7/8, ето“, и започва да пляска в ритъм едно-две-триии; едно-две-триии…

През 2007 г. имах концерт в зала „България“ – „Музиката – мост без граници“, на който заедно със знаменития ансамбъл „Пирин“ бях довела да участват много от моите групи в Америка. Тогава д-р Лазаров дойде при мен и ми каза, че открива нов конкурс само за народни инструменти и хорове, и ме покани в журито. Целта на конкурса е да се създава нова българска народна музика и да се издирват стари песни, които да се обновяват. Той се откри в Чепеларе, защото, въпреки че е израснал в Пловдив, д-р Лазаров е от с. Райково, Смолянско, и се познавал с тогавашния чепеларския кмет. Предложил му там да направят конкурса и първите няколко издания бяха на много високо ниво. Имаше приемственост след смяната на общинското ръководство, но преди 3 г. дойде кметица, която явно няма отношение към музиката, а това е много важно. Стана много трудно да се работи и последните 3 г. беше голяма мъка организирането и провеждането на този национален конкурс. Той трябваше да се обяви през декември, за да имат време композиторите да напишат музиката, журито да прецени кое е най-доброто и да има време хорът и оркестърът, с който работим, да ги подготвят, но тази година чакахме, стана юни, юли, а още не бе обявен.

Тогава реших да направя крачката за преместването му в Благоевград. Свързах се в края на юни с общинското ръководство в града и предложих идеята си Благоевград, където е коренът ми, да стане домакин на този конкурс. Останах толкова очарована от реакцията и подхода на кмета Камбитов, на зам. кмета по културата г-жа Шопова, на всички служители в отдел „Култура“, които с такава жар се втурнаха да работят за организацията и провеждането му и да направят максималното, въпреки че лятото е „мъртъв сезон“. Този екип е толкова отворен към новите перспективни идеи, което е изключително важно не само за развитието на културата, но и за икономиката, на всичко! И съм толкова благодарна и щастлива, че успяхме и този конкурс занапред ще е с емблемата на Благоевград. Общинското ръководство тук доказа, че когато има желание, нещата се случват.

Ще ви призная нещо, в САЩ съм 29 г. и почти всяка година се прибирам за малко. Допреди 10-ина години хората тук бяха угрижени, озлобени, по улиците повечето изглеждаха някак смачкани. Аз водя винаги групи американци, мои ученици, и като тръгнем или се връщаме от Банско, ме беше срам, като минаваме край кварталите „Струмско“ и „Еленово“. Изглеждаха парцаливо и грозно, те ме питаха кой живее в тези бордеи и аз се притеснявах и не знаех как да им обясня. Сега като минавах и като видях огромната промяна, сърцето ми се изпълни с радост! Благоевградчани може би не забелязват огромния скок през последните няколко години, но той е факт и трябва да се оцени високо.

Но да се върна на конкурса, досега практиката бе да класираме 10 произведения – 5 вокални и 5 инструментални. Тази година обаче нямахме достатъчно постъпили творби – както казах, срокът бе изключително кратък, а и композиторите преди трябваше да пишат за оркестъра на националното радио, който е много голям и с различни инструменти, а сега задачата бе насочена към оркестъра на ансамбъл „Пирин“, който е много специфичен и малко композитори могат да пишат за него. Въпреки че получихме само 5 творби, решихме да не прекъсваме традицията и да покажем тези произведения, а и ансамбъл „Пирин“ ни подкрепи с малко програма, за да се превърне конкурсът в истински празник.

Та заслугата за преместването на този изключителен конкурс е на ръководството на община Благоевград и най-вече на кмета и на г-жа Шопова, и подкрепата на ансамбъл „Пирин“ в лицето на ръководителя му Денислав Кехайов.

Идеята на д-р Лазаров е новите произведения да се свирят и да се пеят от всички. Той осигурява 10 000 лв. за стимулиране на композиторите, чиито творби се отличават. Наградените творби се издават и всички могат да ги ползват. Като се прибирам до България за конкурса, американците в групите ми в САЩ с нетърпение чакат да взема нещо оттук, за да ги науча там на него. Примерът е един от първите ми ученици в САЩ Ралф Айверсън, който пее и свири в моя група от 1992 г. Той няколко пъти участва в конкурса в Чепеларе, една втора и една трета награди има там, той е американец, който дълбоко вниква в нашата музика, изпълнява я и твори върху нея!

– Разкажете ми за началото на кариерата си. Кой Ви откри за музиката?

– Бях на 17 г, нямах навършени 18 , когато ме поканиха в ансамбъл „Пирин“. Аз съм от гр. Рила, там завърших гимназия и бях много активна, много спортувах, два пъти съм била национален шампион на 800 метра бягане. Мечтаех да стана актриса, но родителите ми бяха изключително бедни и нямаха възможност да ме издържат в София. Двете ми сестри са много по-големи от мен и пееха много хубаво, гласовете им бяха по-хубави от моя, но аз го развих. Най-голямата, тя беше инженер на радио-телевизионната станция при Бело поле, участваше в много изяви и пееше. Кирил Стефанов много я харесвал как пее, канил я в ансамбъла, но тя решила да пее за удоволствие, за да практикува професията си. Аз завърших с отличие и като разбрах, че нашите не могат да ме издържат в София, приех идеята на голямата ми сестра да ме представи на Кирил Стефанов. Бях на 17,5 години, защото съм родена в края на годината. Като ме чу, той каза на 1 септември да започна работа в ансамбъла. На третия месец станах солистка.

– До този момент никой ли не Ви е преподавал народно пеене?

– Никой, само моята сестра ме е учила. Аз свирех на акордеонче, пеех и ръководех групи и хорове в училище. В Рила живеехме близо до гората и като отворех прозореца, с акордеончето започвах да пея вечер. На другата сутрин като тръгвах на училище, съседите ме поздравяваха.

– А мечтата за актьорство?

– Тя се трансформира в мечта да продължа да уча и ми беше тъжно, че с работата това няма как да стане. Две години по-късно обаче в института в Пловдив се откри моят профил и аз записах да следвам задочно.

– Колко години бяхте солистка на ансамбъл „Пирин“?

– 15 години. Напуснах, защото бях записала отново да следвам втора специалност – педагогика, и започнах преподавателска кариера. Продължавах едновременно и да пея, но от правителството настояха в един момент да ме върнат в „Пирин“. Никога обаче не спрях да правя концерти самостоятелно и много пътувах в чужбина. Като се върнах в „Пирин“, нещата се бяха променили и след 3 г. станах директор на Школата по изкуствата в Благоевград. Работих с група от 49 прекрасни деца и по целия окръг ме търсеха да журирам по фестивали.

– Явно сте се омъжила много млада…

– Да, бях омъжена, когато записах първото си висше образование.

– Как успявахте да съчетавате всичко – дете, семейство, кариера, следване, концерти…

– Благодарение на родителите ми, те отгледаха дъщеря ми. Взеха я на 3 месеца, когато трябваше да замина на турне в Ливан. Родих я на 19,5 години, бях още дете и я гледах като кукла (смее се). До 14-годишна възраст майка ми и баща ми се грижеха основно за нея, за да продължа аз кариерата си. Работих много върху себе си, проучвах как да дишам, как да правя звукоизвличането, как да изнеса въздуха, как да произнеса фразата, как да се държа на сцената… Стоях пред огледалото да видя изражението си и дали правилно изразявам онова, което говори песента. По този начин огледалото ми беше учител. Въпреки преподавателската си работа аз не спрях да пея. И сега продължавам да работя и предавам на учениците си от душа и сърце. Те го преживяват така, както аз ги уча и го искам.

– Дъщеря Ви Петя също завърши Музикалната академия в Пловдив, но не тръгна по стъпките Ви…

– На нея най-малко съм помагала. Тя беше в ансамбъл „Пирин“, стана солистка, но после се отдаде на друг бизнес и това бе нейното желание и решение, в които не съм си позволила да се бъркам никога.

– Как и защо заминахте за Щатите? Трудно ли взехте решението?

– Много трудно. Сега ще се разплача… Заминах, защото видях, че тук започва огромен упадък. Говоря за фолклора предимно. Аз съм от ансамбъл „Пирин“ и ние винаги сме били на много високо ниво, големи професионалисти, а се стигна дотам да имаме малки концерти. Няма да забравя един концерт, в който участвахме аз, Кирчо Икономов и съпругата му Мая, други изпълнители и… стриптийзьорка! Отиваме в Брежани, където хората нищо не са видели при оная ограниченост от предишния режим. И изведнъж се бе отворила някаква свободия и изплува някаква вулгарност. Останалите класически изпълнители потъвахме надолу. Видях този спад и се страхувах. Изплаших се, че в тази нова халтура ще се проваля, защото не ставах за такова нещо.

През 1986 г. се бях запознала с една жена от Америка – Анабел Грец, която през 1986 г. дойде тук да учи българска народна музика. Мисля, че още през 1967 г. ансамбъл „Филип Кутев“ с посещението си в Америка е отворил „вратата“ за културата на България и е посял семената на любовта към нашия фолклор, защото, знаете, желязната врата не бе само за политика, но и за всичко. И тази американка Анабел Грец бе платила 3000 долара в Комитета за култура на Людмила Живкова, за да учи български фолклор в България. Аз тогава работех в общината, към културата, като същевременно си водех детските и други ансамбли. Обадиха се от Комитета за култура и казаха, че тази жена ще е в България 6 месеца, и искаха първата седмица да е в Благоевград. Дойде и ми казаха да работя с нея, давах й индивидуални уроци и я срещах в групи из целия окръг за 10 дни. Тя си имаше преводачка и така контактувахме. След Благоевград трябваше да я изпратят в Пловдив, Широка лъка, Котел и т.н., но като се върнала в София, настояла, че иска да работи само с Татяна Сърбинска. Обаждат се тогава от София на прекия ми шеф Гуцев да го питат какво съм направила, та съм завербувала този враг на нашия строй, и ме заплашиха, че ако продължа контактите си с нея, няма да видя излизане в чужбина. Чудех се – тази жена е  дошла да учи тук българска народна музика, платила си за това и какъв враг е, не можех да разбера, но това е друга тема. Аз трябваше да се съобразя с изискванията тогава.

– Това притесни ли Ви?

– Притесни ме, разбира се, много. Тя ми се обаждаше, но аз не й отговарях. Последния ден преди да си тръгне, дойде до Благоевград, каза ми, че е на гарата и ме чака да се видим, предлагаше ми да отида с нея в САЩ. Аз казах, че имам ангажименти, и така и не се видяхме. Предполагам, че ме е обвинявала…

– Разбра ли тази жена, че проблемът не е бил у Вас, а в обстоятелства извън Вас, в тогавашната политическа ситуация в страната?

– Когато падна правителството, аз я потърсих с идея да отида за малко. Възстановихме връзката, тогава й обясних и тя разбра каква е била причината за моето странно държане. Това се случи през 1990 г.

Бях на ръба – да тръгна или да не тръгна, но съм борбен човек, авантюристка може би, и реших да замина. Отидох на работа съвсем легално, не съм избягала. В един университет в Бостън американци се събираха във вторник и четвъртък на танци. Имаше един човек, който блъскаше голяма количка с грамофонни плочи в залата, пускаше ги и те започваха да танцуват. Още първата вечер ме заведоха там и ме накараха да ги уча и да пеят. Така и стана.

Когато пристигнах за първи път в САЩ преди 29 г., започнах работа в Бостънската консерватория. После работих в Сан Франциско, там пеех два сезона в един много голям и красив театър. След това се върнах в Бостън, където работех като директор на интернационална програма в „Бостън сити хол” и продължих да създавам групи. В цяла Америка ме канеха на уъркшопи, на майсторски класове, както тук се казва, така че съм доста популярна в тези среди в САЩ. Съвсем самичка съм отишла оттук с един куфар, без изобщо да знам английски. В началото ми бе много тежко, защото не знаех езика, но американката Анабел Грец, която ме покани и посрещна, говореше малко български и с нея започнах да уча английски. После в Консерваторията в Бостън карах студентите ми да ме поправят, когато правя грешки. Те ми казваха: „Не, не, много красив акцент имате“, но аз настоявах: „Оставете го акцента, кажете правилно ли произнасям и се изразявам“.

Свикнах бързо, станах много популярна и ми харесваше в Бостън. Бостън е малко студен град, у местните хора има една стена, преди да те приемат. Но направят ли го, влезеш ли от другата стена на стената, разбираш, че това са изключително добри хора. За мен в Бостън е най-европейската култура в Америка. Той е студентски град, както Благоевград, и може би това ми е харесало в началото.

– Колко групи водите в момента в САЩ и кога ще съберете в книга всичките си интересни преживелици и опит?

– Имам тази идея. Първата си група в Бостън направих по подобие на Мацуревата група в Банско. Тя е мъжката група „Зорница“, в която пее и свири и носителят на отличие от тазгодишния конкурс Ралф Айверсън. Има ядро от 6 човека, които от 1992 г. не са излизали от групата. Те нямат никакъв акцент на сцената, когато ги довеждам в България на фестивали (този в Копривщица не сме пропускали нито веднъж), като слезем от сцената след изпълнение, хората ги заговарят на български и остават искрено изненадани, че всъщност те не разбират и не говорят езика. Забележително е, че изпълняват нашите песни толкова точно и прецизно.

Освен „Зорница“ в Бостън имам една голяма група от 30-ина жени – „Диви жени“ с ударение на „е“. Създадох я през 2000 г. и догодина ще празнуваме 20-годишнина. Нарекоха я така, защото казват за себе си, че са различни от другите, харесват ексцентричното, дивото, харесват музиката, която е съвсем различна. Търсихме име, прехвърляхме „Калинка“, „Билянка“, а те ми казват: „Дай ни нещо диво”. И аз им казах „диви жени“, а те отсякоха: „Това е!“. Така се роди името.

Към „Диви жени“ и „Зорница“ имам и оркестри. През 2002 г. за кратко се преместих да живея близо до Вашингтон и през 2003 г. създадох един професионален състав. Той не е голям, до 13 жени, но пеят на изключително високо ниво и избрахме името „Орфея“. И сега всяка седмица летя от Бостън до Вашингтон и обратно, защото не мога да оставя нито едните, нито другите. Продължавам паралелно да преподавам и имам покани от много университети за лекции.

А на въпроса за книгата, миналата година издадох първата си с песни от репертоара на „Орфея“, в която разказвам и малко за историята на България, защото те всички се интересуват за Орфей, чието име носим, и давам напътствия за вокална техника. В тази книга, тъй като американците обичат много да ядат, поместих и около 30 български рецепти, които помня от майка си, макар че никога самата аз не съм била голяма готвачка.

– Рецепти за кои ястия подбрахте и защо в книга за музиката вкарахте и готварство?

– Описах как майка ми прави баница, чомлек, гювеч, салати, миш-маш, всички типично български рецепти, които се приготвят във всеки български дом, предполагам. Направих го по две причини: песните и изкуството ще са за хората, които ги обичат, но американците много обичат и да ядат. А  както се знае, „гладна мечка хоро не играе“. Другите пък, които обичат да похапват, ще си вземат книгата заради рецептите и ще започнат да пеят. Книгата е само на английски.

Аз може би съм единствената в Америка, която работя и развивам гласовете им с вокалната техника на народностна основа, защото е важно не силово да пееш, но и да се изнесе правилно гласът, да не се наранят вокалните връзки, да има правилна загрявка, подход… В момента работя върху втора книга, изцяло за вокална техника на фолклорна основа, може би ще излезе догодина и ще е и на български, и на английски език. В нея е моят опит, който цял живот съм събирала: какъв начин на дишане съм изградила, какъв е начинът ми на звукоизвличане. А третата, за която близките и приятелите ми настояват, е за моя живот, така че и такава книга ще има. Занимавам се с много неща, включително и с писане на музика. През 2010 г. спечелих първото място в Националния конкурс за вокално-инструментално произведение на симфонична основа в 7/8.

– Явно идеите Ви са неизчерпаеми…

– Така е. Следващата година искам в Благоевград да открия Академия за българска народна музика. Работя вече по тази идея и вярвам, че ще се случи.

– Успех!

Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *