Темпо и Колишевски срещу Ченто: За двата Илиндена и сблъсъка между сърбоманското и българофилско течения в Титова комунистическа Македония (1944-1946 г.)

Темата е посветена на тайно-явната война между фанатичен черногорски сърбин (Светозар Вукманович-Темпо) и заклет сърбоман (Лазар Колишевски), от една страна, и Методи Андонов-Ченто, от друга. Той е лидер на пробългарското течение в Титова Македония (1943-1946).

Противостоянието Колишевски-Ченто с пълна сила се разгръща есента на 1944 година. Две личности, диаметрално противоположни по своята историческа значимост и роля. Единият – инструмент на сръбски интереси. Другият с благородни илюзии и колебания отстоява народните въжделения. Крайните им цели ги правят смъртни врагове. А препъникамък между двамата е Гоце Делчев и българската илинденска традиция. Която крехко ще доминира на АСНОМ (Първото заседание на Антифашисткото събрание на народното освобождение на Македония (2 август 1944 г.)

През 40-те години се вихри Втората световна касапница и Вардарска Македония е освободена от сръбско иго. Югославската компартия (ЮКП) инспирира т.нар. антифашистка освободителна борба. Но не намира отклик у масите, омерзени от продължаващото 23 години сръбско тиранство (1919-1941). Фрапантен дефицит на кадри принуждава Тито да прати февруари 1943 г. в Скопие верния копой Темпо. Бившата кралска Вардарска бановина до края на войната остава последна по „принос“ в т.нар. антифашистка борба на югославските народи.  

Темпо разбира, че сърбоманите в Македонската компартия (МКП) не стигат. Решава да примами популярни сред населението личности – бивши участници в Илинденското въстание 1903 г., както и бивши дейци на ВМРО.

Това е йезуитски тактически ход. Привлича видни илинденци, подлъгани  с обещание: единна Македония (Вардарска, Егейска и Пиринска) в рамките на бъдеща Югославска федерация. Но! Под „фуражката“ на Тито… С примамъчен лозунг „Свободна Македония в свободна Югославия”. В обширен манифест към „македонския народ“ Акционен комитет на народоосвободителния фронт на Македония говори за борба с окупатора и домашните предатели в съюз с другите югославски народи. Че по пътя на старите илинденци идат в бойни редици   

НОВИ ИЛИНДЕНЦИ – ПАРТИЗАНИТЕ,

надъхани „с идеалите на Гоце Делчев, Даме Груев, Яне Сандански, Пито Гули, Никола Карев. „Илинденци“, изпълнени с омраза против „бугарските фашистички насилници“. А целта е уж същата – Гоцева: „свободна, единна, народна и независима Македония“.

Но група интелектуалци от Скопие приемат с резерви и недоверие манифеста. На 9.Х.1943 г. членове на Акционния комитет на Народноосвободителния фронт на Македония (АНОК) изпращат писмо, с което изразяват несъгласие с голяма част от манифеста на Главния щаб на Народоосвободителната войска и партизанските отряди (ГЩ на НОВ и ПО) на Македония. Оспорват неговата компетенция на „политически представители на македонския народ“. Оспорват предрешаването на въпроса за обединението на Македония само в рамките на Югославия. Смятат, че съществува и „друга политическа комбинация“ – извън Югославия.

Главното искане на АНОК е Македония да стане „конституционна, самостоятелна и независима държава на Балканите“. Интелектуалците се позовават на статия на Тито за националния въпрос в Югославия за правото на всеки народ „да извоюва своята свобода с пушка в ръка“. За АНОК „проблемът на Македония и неговото разрешаване надхвърля рамките на стара Югославия“ и дава за пример Гоцевата ВМОРО, която на македонския въпрос винаги е гледала като на общобалкански.

В контекста на вълчия капан, готвен от Темпо на илинденци и ВМРО, се вписва тънко маргинализирана линия: фолклорна естетизация на новата Югоидея. За нея се „пее“  в партизанска песен по стихове на Венко Марковски, тогаз заблуден фен на Темпо.

„Не одред, а воjска на Тито сме ние, бунтовни Вардар е в нашта крв, на Илинден духот во срца ни бие, народната борба е нашиот врв“.

В следващ стих: „Народната борба“, която е „нашиот врв“ (връх), означава „избиваме врагот, и туги (чужди) и свои“.

На 2 август 1944 година, Илинден, в глуха тайна от още неродения „македонски народ“, Темпо и македонските авери провеждат Първото заседание на АСНОМ. Натъкмят го на светла дата: избухването на Илинденското въстание.

На 30 април 1944 г. на заседание в с. Стайовце е избран разширен Инициативен комитет с участието на 15 делегати. За негов председател е избран Ченто, а заместници Емануил Чучков и Бане Андреев. Самоизбират се Михаило Апостолски, Цветко Узуновски, Страхил Гигов и др. А кукловодът Темпо не е ВЪТРЕ, защото е НАД…

„Длъжностите в комитета са поделени почти поравно. Даже комунистите по йезуитски „почтено“ се отдръпват встрани. На челно място издигат известни сред народа личности като Ченто, Емануил Чучков, Кирил Петрушев, Епаминонд Попандонов и др. Не са членове на МКП. Това трябва да заблуди народа, че наистина се работи за освобождението на Македония, за нейната независимост. Тъй македонски интелектуалци са впрегнати в просръбската колесница на македонските комунисти“.

От комитета пращат телеграма до тъмна личност. Ней създават легенда на верен съратник на Гоце Делчев – Димитър Влахов. Малцина знаят (и то след 1956 г.), че през 20-30-те години тоз „илинденец“ срещу финикийски знаци работи на „два стана“. Обслужва Белград и Москва. Бившият солунски гемиджия е вербуван агент на НКВД.

А март 1944 в. „Илинденски път“ публикува статия от името на Методи Андонов-Ченто. Всъщност колективно творение на членове на Инициативния комитет. Като прави преглед на борбите на „македонския народ“ от времето на султан Хамид, Илинденското въстание и Крушевската република, в нея е подчертано неслучайно: преломна в „историята на македонския народ“ е 1941 г., когато великосръбската хегемония била заменена „с великобългарската фашистка окупация“, окачествена като „третото робство за 30 години“. Статията съобщава: в „първото народно събрание ще участват герои от Илинденската епопея като Д. Влахов и др“. Същият се намира в Москва под крилото на др. Георги Димитров, подчинен на Задграничното ръководство на БРП(к).

„Нещо повече – отбелязва историкът В. Ангелов – твърди се, че в събранието ще участвуват и „делегати от трите дяла на Македония: от югославска – Апостолски, Ченто, Узуновски; от гръцка – Д. Влахов, от българска – Владимир Поптомов“. Последният, родом от Белица, така и не пристига. Така първото македонско събрание щяло да символизира „волята на целия македонски народ да се види единен, свободен и обединен“.

Тито бързал със свикването на АСНОМ. Притеснен от публикувана декември 1943 г. декларация на Отечествения фронт, подписана и от представителите на БРП(к). В нея за Македония се говори като за люлка на Българското Възраждане.

Тревожи го Тито пасаж от декларацията на ОФ: „За да се избегнат каквито и да е нови исторически грешки и за да се даде едно твърдо успокоение на Македония, Отечественият фронт издига лозунга – Македония намакедонците.

Темпо държи за известно време делегатите в неведение и едва на 28-29 юли 1944 г. ги завежда в манастира „Св. Прохор Пчински“. Главна цел на Първото заседание на АСНОМ е да провъзгласи Вардарска Македония за съставна федерална република на Югославия“. И тук проличава гаврата, за която малцина знаят:

РЕШЕНИЕТО ЗА ДЕБЪЛГАРИЗАЦИЯ НА МАКЕДОНИЯ

е взето в български манастир, който близо век неправомерно е окупиран и присвоен от Сръбската православна църква.

В таз света обител на 2 август 1944 г. се върши сатанинско дело. С него практически се слага началото на невиждана психо-зомбираща насилствена операция тип „цезарово сечение“ по изтръгване историческата памет на македонските българи.

Темпо, режисьор на събитието, сервира заблудителни знаци. Трябва да въодушевят „нищите духом“, че това, което става, е продължение на славната Илинденска епопея. Но в позитивен план. Неслучайно се акцентира и внушава огромното значение на Илинден за „македонския народ“. Че македонската държава, която се създава, „не е плод само на тригодишната борба (1941-1944) на македонския народ“, а „кулминационна точка на неговата „многогодишна борба. Тя е Вторият Илинден (11 октомври 1941), естествено продължение на Първия Илинден (1903-а). Но сега борбата на „македонскиот народ“ не е срещу султана, а срещу „бугарската фашистичка окупациjа“.

На първото заседание Темпо „предлага“ и други знаци. „Не може да се отрече – отбелязва В. Ангелов – че всичко в споменатия манастир е предварително и старателно подготвено: специална зала, украсена с портретите на Сталин, Тито, Чърчил, Рузвелт и Гоце Делчев. Изписани са и специални лозунги в прослава на федерална Югославия, Тито, АСНОМ, Англия, САЩ и СССР, на Гоце Делчев. Последният е обявен за „първобореца на македонската народоосвободителна борба, на Илинден“. Специално музикално изпълнение просълзява неколцина „заслужили илинденци“. „Звучи химнът на ВМРО и на освободителната борба на македонските българи „Изгрей, зора на свободата“.

То се оказва първо и последно официално звучене на този химн в пределите на Титова Македония за повече от пет десетилетия след това. Но в споменатия манастир умело се използва, за да се внуши: всичко, което става, е в името на свободата, за която са се борили илинденци и много борци на ВМРО.

Каква е

ПОЗИЦИЯТА И ПОВЕДЕНИЕТО НА ЧЕНТО

– пръв председател на АСНОМ по време на първото заседание на АСНОМ?

Косвена оценка ни дава закоравелият кариерист и Титово протеже – Страхил Гигов, получил като награда за верноеничарство поста министър на вътрешните работи в следвоенна Македония. В неговата книга „Секьаваньа” (Скопие, 1975) блещукат критични оценки за Ченто и за Венко Марковски. Според тях Ченто заедно с Венко оказал съпротива при изработването на манифеста на Главния щаб на НОВ (Народоосвободителна войска), с който е трябвало да се открие първото заседание на АСНОМ на 2 август 1944 г. и на което ще се вземат съдбоносните решения за „македонска нация“ и „език“. Ченто и Венко отхвърлят проекта на манифеста, връчен им от Светозар Вукманович-Темпо на сръбски език, който началнически им нарежда: „Ево вам готов нацрт (чернова) на манифеста, израдите по ньему коначни текст на македонском езику!”. Те не само не се съгласяват със сръбския вариант на манифеста, а успяват в рамките на възможното тогава да вмъкнат в него някои допълнения, като следните: „Ще направим братство и единство с българския народ“.

„Методи Андонов-Ченто – отбелязва Ив. Николов – въпреки скептицизма и критицизма към проявите на кариеристите беше си повярвал, че ще съумее да промени подготвяната в Белград нова трагична участ на Македония, и прие да бъде нейният първи премиер. Уви, и той изпита всички изобретения на новите властници за унижения и издъхна като мъченик“.

Кой всъщност е Методи Андонов-Ченто? Коста Църнушанов, съратник на Иван Михайлов, родом от Прилеп: „Макар и без високо образование и по занятие дребен търговец на вино, Ченто притежаваше голям авторитет сред младежта, почитан бе и от интелигенцията като умен, волеви и високо нравствен човек… Въодушевен от идеите на старата ВМОРО, той мечтаеше да види Македония обединена и свободна“.

Две са целите, които преследва Ченто: независима Македония извън Югославия и изгонване на сърбизма от Македония.

На първото заседание на АСНОМ са приети две решения, които кореспондират с кражбата на българска история. 1) „Македонскиот народен jазик се воведува како службен jазик. 2) Илинден, 2 август, се прогласува за народен и духовен празник во Македониjа“.

Първата точка консумира първата (по време) кражба на българска история. Присвоена е революционната борба на македонските българи под ръководството на ВМОРО на Гоце Делчев, Даме Груев и Яне Сандански. Обявеният 2 август за национален празник на Титова СР Македония пък е гавра с паметта на Гоце Делчев и хилядите ратници на ВМОРО и ВМРО.

Ченто и пробългарското крило искрено гласуват за 2 август. Но минават две години и нещата се обръщат. Скоро след първото заседание на АСНОМ нещата перфидно се обръщат. Завоят е свързан с личността на

ФАНАТИК-СЪРБОМАНИН – ЛАЗАР КОЛИШЕВСКИ,

бъдещ партиен бос на Титова Македония.

Л. Колишевски е роден на 12.02.1914 година под името Лазар Панев Колишев (среща се и Кулишев) в градчето Свети Никола, присъединено към Сърбия 1913 г. Родителите му са бедни земеделци – майка влахинка, баща българин-сърбоман. През Първата световна война умират и двамата, а Колишев остава кръгъл сирак. След войната е отгледан в държавното сиропиталище в града. От Битоля е пратен от властите с държавна стипендия за Крагуевац. Учи във военен техникум за шлосер. От 1932 г. работи във Военноремонтния завод в Крагуевац, където е приет през 1935 г. за член на ЮКП. Силно амбициозен, става секретар на партийния комитет в завода, а после и организационен секретар на Окръжния комитет на ЮКП за Крагуевац.

На Колишевски не му върви. Бързо е разкрит от българските власти. Михаил Огнянов: „В Охрид била арестувана една комунистическа група, ръководена от един сърбоманин – Лазо Колишевски. След полицейско следствие ръководителят бил осъден на смърт. Слушах кмета Илия Коцарев и адвоката Демостен Манев как са се застъпили за отмяна на присъдата. Демостен ни четеше една молба до цар Борис. Лайтмотивът беше – в българския Йерусалим, града на свети Климент и цар Самуил, български съд не трябва да издава смъртна присъда. Цар Борис помилвал осъдения, който след излежаване на присъдата в Плевенския затвор стана жестокият комунистически управител на Македония“.  

Колишевски е автор на тезата „Силна Србија, јака Југославија“. Методи Гарев, деец на комунистическата съпротива във Вардарска Македония, критикува дейността му по време на Втората световна война и след създаването на СФР Югославия… След пенсионирането на Колишевски излизат наяве твърдения на очевидци като Вера Ацева, силна, умна и харизматична хубавица. Тя разкрива: Колишевски не е избиран февруари 1943 г. за „политически секретар на ЦК на КП на Македония“, нито е избран за член на първия ЦК през пролетта на същата година, нито е избиран за член на второто заседание АВНОЮ (29 ноември 1943 г., Яйце), нито за член на АСНОМ (август 1944 г.), както се твърди в официалната му биография и в спомените му. През цялото време от май 1942 до септември 1944 г. Колишевски е лежал в Плевенския затвор без какъвто и да е контакт с външния свят. Колишевски лъже също, че не е подавал молба до цар Борис III за помилване.

Как да не бъдеш комплексиран! А как се „избива комплекс“? Татко Фройд го е писал: Чрез свръхактивна невротико разрушителна дейност. Но именно на тоз комплексар е съдено да  

ОБЪРНЕ ЗА ЗЛО НЕЩАТА В НОВАТА РЕПУБЛИКА,

когато, освободен на 7.09. 1944 г. от Плевенския затвор, се връща в Скопие. Там на 26 ноември се провежда Първа национална конференция на Народния фронт на Македония (НФМ). Там кристализират двете течения: сърбоманско (колишевско) и пробългарско – на Ченто. Там Колишевски „коли“ с думи остри. Заплашва някаква „шепа изменници“.

Опонира му Ченто. В реч, посветена на отношенията с България, набляга, че в променените условия те трябва да са като „към братска страна“… И още: „Ние се борим за братство и разбирателство с всички народи около нас, но на първо място с братския български народ“. В протокола пише, че само неговата реч е съпроводена с „бурни ръкопляскания“…

Ченто и Колишевски стоят един до друг в деловия президиум. Овациите към Ченто дълбоко го нараняват. Как комплексар да преглътне подобна популярност. „Сигурно е – изтъква В. Ангелов – че от този момент датира и решението му с всички сили и средства да се бори срещу Ченто и неговите поддръжници, за да стане така, че думите „България“ и „българин“ да станат най-скверните думи в малката югорепублика“.  

„Възпитаниците на ЮКП в МКП – отбелязва В. Ангелов – се вбесяват от факта, че антисръбските настроения в републиката продължават, но по понятни причини са принудени да се съобразяват с това обстоятелство. Тъкмо заради това до края на 1944 г. те още се страхуват да провеждат открита просръбска политика. Едновременно все по-ясно става, че изходът от конфликта между двете течения в Президиума на АСНОМ не може да бъде отлаган далеч във времето. Колкото повече Югославия се доближава до своето освобождение, толкова повече се засилват просръбската и антибългарската кампания. Постепенно и по-смело се предприема курс към репресивни действия и съдебна саморазправа с всички, които по някакъв повод са обвинени в пробългарски симпатии“.

Към края на 1944 година иде събитие, което приближава Лазар Колишевски към мечтания властови връх. Става дума за 

ВТОРОТО ЗАСЕДАНИЕ НА АСНОМ,

проведено на 28-30 декември 1944 година в Скопие.

Веселин Ангелов: „Второто заседание на АСНОМ се открива на 28.ХІІ.1944 г. в Скопие. Ключово е словото на Темпо, всесилният генерал-губернатор на МНР. Предупреждава: „Нека не се залъгват разни хора, които дойдоха по-късно в нашето движение, че ще могат да унищожат нашето единство“.

На второто заседание на АСНОМ се очертава настъпление срещу „народните неприятели“. Поведението на Л. Колишевски по време на второто заседание на АСНОМ е задкулисно. Христо Калайджиев, председател на комунистическия Национален комитет на македонската емиграция в България, притеснен от видяното и чутото април 1945 година, се осмелява да пише на Г. Димитров: Колишевски му съобщил, че в Македония се забранява получаването на български вестници, щото „тия вестници ще объркат акъла на македонците“. Калайджиев е смутен: „в залата на АСНОМ не бе окачен портретът на Гоце Делчев и на нито един от старите македонски дейци“.

Идат дълги месеци (септ. 1944 – ян. 1945 г.), белязани със престъпното, подло предателство на БРП(к) към македонските българи. По секретна договорност между Темпо и Колишевски с ръководството на БРП(к) „непосредствено след преврата в България на 9.ІХ.1944 г. се организира „лов на окупаторските слуги“. Идват офицери от македонската ОЗНА (Митко Зафировски, Бранко Кавкале и Владимир Цветиновски). Българските власти им дават неограничени пълномощия. Акцията завършва в края на 1944 г. с арестуването на десетки служители от военновременната българска администрация във Вардарска Македония и екстрадирането им в Скопие. Десетки българи, набедени за „окупаторски злосторници“, са предадени на Скопие и ликвидирани.

Съвсем „естествено“ идва ред на откритите масови репресии. Тяхно начало е

КЪРВАВОТО ПОТУШАВАНЕ НА ВОЙНИШКИТЕ БУНТОВЕ

в началото на 1945 г. Веселин Ангелов: „Убийствата без съд и присъда по време и непосредствено след освобождението, масовите арести на „народни неприятели“, издадените и вече изпълнени смъртни присъди, течащите нови процеси, извършваната мобилизация за участие във войната „за освобождаването на братския сръбски народ“ и извършената подмяна на командния състав на армията със сърби, продължаващото въпреки забраната завръщане на сръбски колонисти довеждат до рязко изостряне на политическата обстановка в републиката. Първият и най-непосредствен резултат от това изостряне е избухването на войнишките бунтове в Скопие и Щип на 6-7.01.1945 година.

Подробно описание на бунта дава видният наш историк Димитър Гоцев (родом от Берово): „Първата сериозна съпротива срещу връщането на Вардарска Македония към Югославия е въоръженият бунт на „македонската войска“ в Скопие през декември 1944 г. (стар стил). Получавайки заповед да заминат на „Сремския фронт“ в Сърбия, няколко хиляди войници и офицери от всички райони на Вардарска Македония, които в по-голямата си част са току-що уволнили се от българската армия, се вдигат на въоръжен бунт.

На 16 декември 1944 г. се отправят към Главния щаб на Националноосвободителната борба (НОБ), намиращ се в Офицерския дом в Скопие, с лозунги: „Не искаме Срем! Искаме Солун! Не искаме нова Югославия! Искаме свободна и независима Македония“. Тези лозунги изплашват до смърт Главното командване в Скопие. Виждайки море от въоръжени войници около Офицерския дом и чувайки техните възгласи, Св. Вукманович-Tемпо заявява на офицерите около него, повечето сърби, че това са „бугараши“, „ВМРО-вци“, „ванчомихайловисти“, „фашисти“. Те трябва да бъдат спрени, а водителите им – разстреляни.

Всички, влезли в Офицерския дом, по най-груб начин са обезоръжени и с вързани ръце са вкарани в подземията. Там Темпо лично ръководи краткия разпит и разстрела на място с думите: „Хочеш Солун, еве ти га!“. По този начин на 16 декември 1944 г. само за няколко часа по още не напълно уточнени данни са убити около 70 офицери, млади македонски патриоти, които отиват със съзнанието да се бият за освобождението на Македония не само от германските фашисти, но и да не допуснат ново поробване от Сърбия и Гърция.

Проф. Пламен Павлов: „Паралелно започват процеси срещу най-изтъкнатите национални дейци и водачи на българите в Македония. Става дума за хора като Йордан Чкатров, Димитър Гюзелов, Спиро Китинчев, Илия Коцарев. Не бива да забравяме и учителката Роза Койзеклиева, която е преподавала история, и само за това, защото е разказвала истината, е вкарана в затвора, където умира в нечовешки условия.

След кървавия Божик, от пролет 1945 до зимата на 1946 г. в новата република на пресекулки се провежда  

ВТОРА ВЪЛНА ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОЦЕСИ

срещу „предатели“, „контрачетници“, „помагачи на окупатора“. Цялата 1945 година е изпълнена с тях. „Според публикувани данни в изследванията на Димитър Гоцев и Коста Църнушанов само в Скопие са проведени [в 1945 г.] 18 процеса със 226 души подсъдими, от които 22-ма осъдени на смърт. В поредица процеси в град Щип през февруари-май 1945 г. осъдените на смърт са 7, а на дългогодишен строг тъмничен затвор – 32. Осъдените на смърт в Прилеп са 10, в Битоля – 9. Пълна светлина за проведените през първата половина на 1945 г. съдебни процеси може да се добие едва след евентуалното разсекретяване на македонските и югославските архиви“.

Същата 1945 година

ЛАЗАР КОЛИШЕВСКИ ЗАВЗЕМА ВЛАСТТА.

В края на януари 1945 година специален пленум на ЦК на МКП изтласква Ченто на втори план, а начело застава, облечен в пълна власт, Колишевски. На 22 януари 1945 г. се провежда заседание на Президиума. То е знаменателно не с решението за административна реорганизация, а с друго, на пръв поглед незабележимо решение, но с решаващо значение за елиминиране неудобните личности и съсредоточаване на властта в свои ръце. Най-неудобен сред тях е председателят Ченто. Отстраняването му в тогавашния момент е все още невъзможно, дори изключително заради голямата му популярност и преобладаващите сред населението пробългарски настроения. Затова се използва един безболезнен, много прост, но ефикасен начин за неговото изолиране. Идеята е на Лазар Колишевски. По време на заседанието лидерът на компартията мълчи. Предложението прави Н. Минчев. То предвижда към Президиума на АСНОМ да се изгради т.нар. работно тяло. С решението за създаване на работно тяло към Президиума на АСНОМ на практика се извършва безшумен преврат, подготвен от първия подпредседател Лазар Колишевски. По силата на горното решение той става председател на работното тяло. Казано с други думи, без да е избран от АСНОМ, Лазар Колишевски се превръща в министър-председател, обсебва изпълнителната власт…

Ченто обаче прави още нещо. То окончателно му „изяжда главата“. „При гласуването на чл. 1 от новата конституция на СФРЮ, в който липсва възможност за напускане на федерацията от страна на републиките, той демонстративно напуска залата на парламента в Белград.

„Срещу главната илюзия на Ченто – отбелязва К. Църнушанов – че конференцията в Яйце гарантира правото на Македония на свобода до отцепване от Югославия, се нанася наскоро удар при изработването на конституцията на новата държава. В проекта имало един член, в който именно се гарантирало правото на народите на самоопределение и отцепване. На първото четене проектът минал с тоя тест, но на второто четене той изчезнал, без да е имало някакво възражение срещу него. Ченто отказал да подпише конституцията при такова ограничение, но Темпо го принудил да стори това с пистолет, опрян в гърдите му. Това самият Ченто е изповядал пред другарите си по съдба в затвора „Идризово“.

На 11 октомври 1945 година внезапно маршал Тито идва в Скопие. Пореден йезуитски замисъл. Дата неслучайно избрана. 11 октомври се смята за начало на т.нар. народно антифашистичко востание на македонскиот народ.

Посещението на Тито е легитимация на вътрешния преврат, или по-точно поврат. То постига нещо по-важно. Стига се до рокада на Първия (1903-а) и Втория Илинден (1941-а). Става чрез обявяването на 11 октомври за национален празник вместо 2 август (Илинден).

Инак формално идването на Тито е свързано с течащата предизборна кампания за издигане депутати в учредителната югославска Скупщина. Връх на предизборната кампания е включването в кандидатската листа за Македония на Тито и Темпо, а неин финал е посещението на маршала в Скопие.

Речта си пред насъбралите се активисти на компартията и любопитни да видят маршалот Тито югодиктаторът посвещава на „Деня на народното въстание на македонския народ 11 октомври 1941 г.“. Целта е постигната: „Избраната за посещението дата не е случайна. Лазар Колишевски е определил на тази дата да се чества националният празник на федералната република и прави всичко възможно да се забрави 2 август. С новообявения от Колишевски нов национален празник на „македонците“ у Ченто се изпаряват последните илюзии, че комунистите искат и се борят за „свободна, независима и обединена Македония“, резюмира К. Църнушанов.

През октомври-ноември 1945 година се разиграва конфликтът между Колишевски и главния редактор на в. „Нова Македония“ Васил Ивановски. Завърнал се в България (1.12.1945 г), в писмо до Г. Димитров пише: ръководителите на македонската компартия отхвърляли „революционното минало на македонския народ. За  тях Гоце е един българин само. Илинден трябва да престанем да го празнуваме. За тях историята на Македония почва откакто те се забориха за нея“.

Това неизбежно провокира противостоянието на Ченто. Резултатът: освободен от всички постове, отнет депутатски имунитет. Пред него се открива единствена възможност: нелегалната борба. В началото на 1946 г. подготвя меморандум, който смятал да връчи лично на представителите на Великите сили преди откриването на мирната конференция в Париж. Но документът не стига до предназначението си. Ченто е арестуван и предаден на предварително инструктираното правосъдие. Осъден е на 12 години затвор, от които с достойнство излежава 9. Когато се прибира, вече е с разклатено здраве (виж поразителния паралел на снимки наЧенто).

К. Църнушанов: „Запазил докрай гордостта си, той след 9 години затвор (осъден бе на 12 години) при освобождението си не прие предложението на Колишевски да го отведе в Скопие с автомобила си. „Отдавна аз не се возя на вашата кола“ – отвърнал той и тръгва пеш. Мястото на Ченто зае Лазар Колишевски. Далеч по дух от Македония, чужд на нейните копнежи, в пъклено сътрудничество с Тито, Темпо и Ранкович, той внесе напълно сръбски дух в Македония и стана зъл демон в нейния живот. В двубоя със сръбския македонизъм Ченто падна, но падна прав. Обаче името му стана символ на съпротивата на Македония срещу сърбизма“.  

Логично след обявяването примата на Втория Илинден /„антифашисткото“ въстание от 11 октомври 1941 година/ за главен държавен празник следва

ЗАБРАНА ДА СЕ ЧЕСТВА ИЛИНДЕН 1903

– комунистическата власт „гледа под око“ общобългарското Илинденско въстание.

Грешката остава дори през 1949 г. Милен Михов: „Пет години след идването на власт на комунистите в Югославия 2 август е изключен от държавния празничен календар. Празненствата за 11 октомври, деня на началото на т.нар. „националноосвободителна борба”, са протоколно организирани и пряко свързани с отбелязването на 13 ноември [1944], деня на „освобождението“ на Скопие“.

По-късно изхвърлянето на Илинден 1903-а тихомълком отчитат за грешка. На Илинденското въстание и лидера на ВМОРО Гоце Делчев днешната македонистка историография гледа като на „логичен“ етап в раждането на „македонската нация“. Затуй идентитетът е онази „црвена линия“, един от двата (плюс „македонски език“) фундаментални тезиса на Скопие. Със зъби и нокти отстоявани от сегашния сърбо-комунистически обременен политически елит в Северна Македония.

В интервю за хърватския вестник „Start“ от 18 август 1990 г. Любчо Георгиевски, тогава съосновател и първи лидер на ВМРО-ДПМНЕ, на въпрос „Какво става с историята от 1941 година?”, отговаря: „Това е период на дирижирана история. Трябва да се види защо е сменено следвоенното правителство  на Методи Андонов-Ченто… Докога ще ни лъжат като малки деца, че заради големия сняг македонските делегати не пристигнали на заседанието в Яйце ноември 1943 г.), когато се знае, че не са били повикани”.

НИКОЛА СТОЯНОВ