Титовият палач Светозар Вукманович-Темпо дирижира геноцида над македонските българи във Вардарска Македония (1944-1945 г.)

На 14 декември новият български премиер Кирил Петков даде ексклузивно интервю за британския в. The Financial Times относно интеграцията на Северна Македония в Евросъюза. „Ще предложим нов процес, много бърз, с ограничена времева рамка, дълга само шест месеца“, каза той.

Британският коментар на казаното погрешно тълкува ангажимента на Петков като „обратен завой“ и „край“ на пречките от страна на София. Доказателство, че Лондон и Брюксел не са наясно със същността на проблема, а причината се корени в неадекватната българска дипломация. Премиерът говори не за „обратен завой“, т.е. отстъпки от страна на София, а за разширен формат на темите. Това не е „обратен завой“, а конструктивен изход от капана на болезненото и безплодно фиксиране върху историята, което улесни Скопие да манипулира Европа, осланяйки се на нейния исторически лаицизъм по въпроса. Точно обратно, включвайки темите култура, инфраструктура и икономика, харвардският прагматик изважда София от „капана“, в която сама се натика, и изправя Скопие пред сериозно предизвикателство.

Това, че премиерът К. Петков постави „историята“ последна, не означава отказ от нея. За всички бе ясно, че съвместната историческа комисия се превърна във „препъникамък“, поставен от двусмисления и наивно-пожелателен българо-македонски договор. Съпоставката с гръцко-македонския (Преспански) договор доказа как Скопие бе принудено да се откаже от историята на елинизираното Древномакедонско царство на Филип ІІ и Александър ІІІ Велики.

Малцина вникнаха в друг премиерски израз: „Например в македонските учебници

БЪЛГАРИЯ НЕ ТРЯБВА ДА СЕ НАРИЧА ФАШИСТКА“,

намеквайки – коментира The Financial Times – „за македонски описания на българските войски, които окупираха или според България освобождават и управляват това, което е в днешна  Северна Македония през 40-те години на ХХ век“.

С тези думи К. Петков добави още една, трета „червена линия“ към българската позиция, изразена във разяснителния меморандум от 29 ноември 2019 г., приет от българския парламент. София постави две условия на Скопие: 1) да признае българските корени на македонската нация, и 2) българската основа на „македонския“ език. 

Това трето условие – отказ от исторически фалшивия термин „бугарска фашистичка окупациjа” – е обект на настоящата тема. Термин, доминиращ в т.нар. „език на омразата“ към България и всичко българско…

В статия, публикувана в скопския в. „Пулс“ (7.07.1995 г.), визирайки следвоенния период, Любчо Георгиевски в битността си на премиер на тогавашната БЮР Македония има куража да изрече: „Специално десетилетието след 1945 година на брутални убийства без съд, тежки малтретирания по затворите и всички възможни видове натиск, които можеше да измисли Титовата комунистическа държава, трябва да призная, че през тези няколко години като човек съм потресен от дързостта и силата, които са имали злосторниците след 1945 година, които все още си седят удобно в своите вили на Водно, а някои от тях все още управляват задкулисно държавата и гласно говорят „не искаме никакво помирение“, докато жертвите със своите болести, придобити по Идризово или Голи Оток, все още изплашено мълчат, появявайки се, понякога срамежливо, с все още внушено чувство за вина. Това е най-голямото морално лицемерие, което се случва днес на Македония в политически план, и няма да мръднем нито крачка, ако не разчистим всичко това в морален план. Докато тържествено с писма каним заедно с жертвите за самостоятелна Македония и злосторниците, които са пращали тези жертви като нишани пред пищовите на удбашите и затворите, на официалните тържества и манифестации по повод самостоятелността на Македония, дотогава ние само ще продължаваме абсурда в нашата земя, ще свикваме с този абсурд и все повече ще живеем с политическата лъжа“.

Четвърт и кусур век изтече от тез неудобни слова, а резултатът е „нулев“. На „югозападния фронт нищо ново“! Македонизмът яко е стиснал Истината „за гърлото“, кръвно отстоявайки две „црвени линии“. Първата: т.нар. „етнички идентитет“ (декретираната, т.е. измислена през 1934 г. от Коминтерна „македонска нация“). Втора: т.нар. „македонски jазик“, декретиран май 1945 г. след пръкването на „македонска азбука“, инфектирана с 4 сръбски букви, нямащи нищо общо с Кирилското писмо!

Владимир Перев, известен в Македония и у нас публицист, привежда любопитен факт: „Някъде в моите младежки години, в далечната вече 1963 година, разхождайки се из центъра на Белград заедно с мой много по-стар роднина, на Неманина улица, срещу сегашното министерство на финансите на Сърбия, в малката градинка видях бюста-паметник на младия поет и революционер Коста Абрашевич (Абраш), за когото, честно казано, дотогава не бях чувал. Останах стъписан от поетичната сила на стиховете върху постамента на паметника, от енергията, която извираше от тях. Моят по-стар роднина, по националност хърватин, партизанин, борец за правдини, носител на медала „Партизанска споменица 1941 г.“, полковник по професия, но философ по образование, внимателно следеше моята реакция, направо казано – моето възхищение, и гледайки ме „под око“, се обърна към мен със смирен тон и изненадваща реплика: „Виж, Владо – ми каза той – колко млад човек, а колко омраза и гняв у него. Хубаво е, че млад е умрял, помисли – ако беше останал жив и ако беше, да речем, на моето място, можеш ли да си представиш на какво щеше да е способен този млад и отровен от омраза човек, какви жестокости би могъл да извърши…”.

Вл. Перев цитира строфи от Абрашево стихотворение („Червена“), илюстриращи репликата на мъдрия хърватин:

„Червена е кръвта, що кипи в нас;

червена е мълнията, пробиваща облака,

червено е небето, изгрее ли зората,

червено е знамето, що се гордо вее,

червена е омразата в нашите гърди,

червен е и гневът, който ни обзема.

О, тирани, чуйте – няма да крия –

и нашето отмъщение червено ще бъде!“.

Такъв като Абраш е и човекът, пратен зимата на 1943 г. от Тито във Вардарска Македония да оглави антифашистката (разб. антибългарска) борба, подпечатвайки със смъртта на стотици македонски българи „червеното отмъщение“, за което бленува червеният поет. Е, има и разлика: сръбският поет, роден в Охрид (1879 г.), не доживява и 20 години, докато онзи, който реализира червената животопогубваща мечта на Абраш, идва в Македония току-що навършил 30 години, за да НАДЖИВЕЕ, като възмездие, рухването на Титова Югославия. Това е Светозар Вукманович-Темпо. 

Тук се крие неудобен факт, помрачаващ скопското самолюбие. На македонското антифашистко движение   

ВОЖД Е НЕ МАКЕДОНЕЦ, А ЧЕРНОГОРСКИ СЪРБИН.

За ролята на Темпо във Вардарска Македония психологически проникновено пише Коста Църнушанов, през Втората световна война областен училищен инспектор в Битолско. „Тито е оня, който окончателно застана на антибългарска позиция още през 1939 г., когато прие идеята, че македонците трябва да бъдат убеждавани, че са отделна нация, и нареди да се изпращат в Македония сръбски партизани, да се смесват македонските партизани със сърби и да се поеме ръководството от изпитани сърби-антибългари, най-върл от които се оказа Светозар Вукманович-Темпо, носител на най-заклетата, пълна с демонична омраза дейност срещу българщината“.

Зловещи тайни свърват съдбите на Тито и Темпо. Маршалът, подобно на Сталин, също си има човек за „мръсни поръчки“ – Темпо. Но той е нещо повече… Във Вардарска Македония ще планира и лично дирижира геноцида над македонските българи.

Първите му изяви са в Сърбия: създава партийни ядки, организира демонстрации. През август 1939 г. за кратко е в Македония като инструктор на партията. В октомври 1940 г. е избран в ЦК на ЮКП. Тогава получава партийното прозвище „Темпо“: заради способноста да изпълнява задачите в кратки срокове. В Сърбия си изграждат доверителна връзка с Ал. Ранкович, бъдещия всесилен министър на вътрешните работи. Втори след Тито ментор на Темпо.

На 26 септември 1941 г. Темпо е назначен за командир на Главния щаб на партизанските отряди в Босна и Херцеговина, а после влиза във Върховния щаб на НОАЮ. Там остава до края на 1942 г.

Как черногорецът,

ПЪЛНОМОЩНИК НА ТИТО, ВЛИЗА В МАКЕДОНИЯ

и при какви обстоятелства? Темпо и партизанската му любов Милица пристигат в Скопие с влака от Ниш. Настаняват се във вагон първа класа ведно с немски офицери! На гара Скопие слизат, хванати за ръка, имитирайки влюбена до уши двойка.

Любопитно е изследването на сръбския учен Неманя Девич. В глава „Партизанске љубави“ на своя труд пише: „Светозар Вукманович-Темпо е бил преди войната женен, ала в Южна Сърбия „упознао своју нову љубав, Милицу Сарич“, с която отишли на важна политическа мисия в Македония 1943 г. Както сам Темпо пише в спомените, „су ушли са бугарским исправама [документи], као муж и жена“. По това време законната жена на Темпо, Олга, е в немски лагер. Ал. Ранкович му съдейства и „партийна комисия“ развежда Темпо!

Първата стъпка, която предприема Темпо, е да преформатира Покраинския комитет (ПК) в Македонска компартия (МКП). На 19.02.1943 г. в Тетово е образуван ЦК на МКП. Историкът Веселин Ангелов: „В него са „избрани“ намиращият се в затвора Лазар Колишевски – политически секретар, Мара Нацева – организационен секретар, и членове – Цветко Узуновски, Кузман Йосифовски-Питу, Страхил Гигов, Бане Андреев-Ронката. На черногореца Темпо ще му е лесно да провежда желаната от ЮКП линия по простата причина, че споменатите македонски комунисти са с ниско образование и школувани в Кралство Югославия“.

К. Църнушанов: „След идването на Темпо в Македония ЦК на ЮКП прави всичко да унищожи българския дух на населението, като му внушава македонско съзнание. Първата му работа да се справи с партизаните с българско съзнание, като очисти партизанските редове от тях. По какъв начин Темпо е очиствал пробългарските елементи? Темпо тайно нареждал неудобните му българофили да бъдат предавани на властта, като й се съобщава по страничен път къде се крият те. Такъв бил случаят със Страшо Пинджур, за когото се знае, че е имал българско съзнание“.

На 18 юни 1950 година в брой 25 на „Пиринско дело“ е публикувана статията на Никола Макеларски „Провокаторът и убиецът Вукманович-Темпо“. Авторът, родом от Дебър, участва активно в съпротивата. Бил политкомисар в два сръбски партизански отряда, а през есента на 1943 г. е командир на Скопския отряд. Участва в пробива на Сремския фронт (октомври 1944) като командир на Първи батальон на ХІ македонски корпус. След войната завършва Военна академия в Ленинград (1946-1951) и служи в Съветската армия до 1964 г.

Н. Макеларски: „В началото на 1943 г. в Македония пристигна Титовият лакей Светозар Вукманович-Темпо. Интересно е, че този шпионин дойде легално от Загреб през Белград в Скопие. Странно беше как този член на Върховния щаб на ЦК на Югославската компартия получава легални усташки, недичевски и български фашистки документи. Още по-странно беше неговото легално движение в Загреб, Белград и Скопие. Днес обаче всичко е изяснено. Вукманович беше на служба на Гестапо. В края на 1942 г. той отиде в Загреб, където се „укривал“ у един богат търговец. От там гестаповци го отправили с бързия влак в първа класа през Белград за Скопие“.

В своите мемоари Темпо потвърждава, че до Скопие пътува във вагон първа класа с немски офицери. Което означава, че едва ли Гестапо би допуснала сърбин с любовницата си да се настани във вагона, ако има подправени документи! Ако Темпо сътрудничи на Гестапо, той имал специален пропуск, позволяващ му безпрепятствено да преминава военно-полицейските зони. Ето защо Гестапо допуска във вагон първа класа с немски офицери „любовната двойка“!

Две политически събития бележат дейността на Темпо от

ПРОЛЕТ 1943 ДО АВГУСТ 1944 ГОДИНА.

ПЪРВО СЪБИТИЕ (29.11.1943 г.). Л. Трохаров: „Под влияние на Темпо и сръбското крило в ЦК на КПЮ на второто заседание на АВНОЮ се налага решението за включване на Македония като една от федералните единици на бъдеща Югославия. Показателното в случая е, че в Яйце… НЕ ПРИСЪСТВА представител от Вардарска Македония“!

ВТОРО СЪБИТИЕ (2 август 1944 г.): Първо заседание на АСНОМ в манастира „Прохор Пчински“, дирижирано от Темпо. На 1.10.1948 г. Павел Шатев (именитият солунски гемиджия от 1903 г.) и Панко Брашнаров тайно изпращат изложение до българското и съветското ръководства. В него описват любопитен факт: „Когато се готвеше листата за народни представители, Вукманович-Темпо дойде на събранието с един младеж от Гостиварско, а той не знаеше да говори македонски. Той бе Видое Смилевски. Темпо го предложи за народен представител в АСНОМ. Присъствуващите се възмутиха и се противопоставиха. Най-категорично се противопоставили Лазар Соколов и Кирил Григоров (Киро Глигоров, първият македонски президент [1991-1999 г.]). Темпо се разсърди и напусна. После дойде и наново заяви: „Видое Смилевски е изпратен от ЦК на ЮКП и трябва да се внесе в списъка на народните представители!”. Заповедта бе изпълнена, но за това горните другари по-късно бяха пръснати по Сърбия като съмнителни и неблагонадеждни хора”.

В началото на септември 1944 г. идват събития, които „развързват ръцете“ на Темпо за разправа с неугодните македонци, скептични към идеята Македония да влезе в бъдеща комунистическа Югославия.

Разбира се, Темпо

ПЪРВО СЕ ЗАЕМА С ПИРИНСКА МАКЕДОНИЯ.

Стоян Германов, екснаучен секретар на Македонския научен институт: „Идеята за федерация и македонизация на Пиринския край е още на пропагандно равнище. Независимо от това, първото искане на югославските представители е незабавно присъединяване на Пиринска Македония (Горноджумайска област) към НР Македония в рамките на Югославия. Още на 15 септември 1944 г. Светозар Вукманович-Темпо и придружаващите го Михаил Апостолски и Бане Андреев се срещат с областното партийно ръководство на БРП(к) в Горна Джумая. От българска страна на срещата присъстват Кръстьо Стойчев, Крум Радонов, Дончо Лисийски и др. Обсъждат се въпроси за бъдещото присъединяване на Горноджумайска област към Югославия“.

От Г. Джумая юготройката, придружена от нашенци, бленуващи министерски кресла в Скопие, е в София за среща (25.09.1944) с Политбюро на ЦК на БКП (Трайчо Костов, Цола Драгойчева, Добри Терпешев, Антон Югов и др.). След известни спорове постигат споразумение: „Българските комунисти в лицето на тогавашния ЦК по принцип признават правото на населението от този край да се присъедини към НР Македония“. С това улесняват „главната югославска цел” – пише В. Ангелов – „създаване на голяма македонска държава от Пиринска, Егейска и Вардарска Македония в рамките на Югославската федерация“.

Тъй казусът „Пиринска Македония“ на политическо ниво е решен. Остава реализацията. Тя Темпо възлага на командира на Главния щаб на НОВ и ПО на Македония ген. Апостолски, пристъпил към организиране на македонски бригади и дивизии за доброзорлем присъединяване. Скопие разчита на македонската бригада „Яне Сандански“, на военните комендантства в Горна Джумая и околиите.

„След срещата и разговорите в ОК на БРП(к) – отбелязва Добрин Мичев – Темпо и Колишевски се завърнаха в Скопие, а М. Апостолски и Б. Андреев останаха в Горна Джумая, където всячески са подпомагани от секретаря на Областния комитет на БРП(к) Кръстю Стойчев, сек­ре­та­ря на око­лий­ския ко­ми­тет на БРП(к) Дончо Лисийски и политкомисаря на бригадата Георги Мадолев. Подготвяният „пирински аншлус“ обаче се проваля „по вина“ на една изключителна личност – Владимир Поптомов, член на ПБ на ЦК на БРП(к). Това става на 5-6.11.1944 г. на областната партийна конференция. Темповият замисъл е осуетен благодарение умелата работа на Вл. Поптомов, съумял да наклони мнозинството от делегатите да не гласуват присъединяване към Скопие.

Паралелно със случващото се в Пиринско, във Вардарско тече „освобождение“ от „бугарските фашистички окупатори“. Показателен щрих от Битоля. На 7 ноември партизаните влизат в опразнения от немците град. „Гвоздей“ на събитието е голям митинг. Най-голям интерес предизвиква речта на Титовия гаулайтер Темпо. „Млад, русокос мъж – си спомня Михаил Огнянов – облечен в генералска униформа, той се изправи пред микрофона и издигна дясната си ръка, за да усмири истеричните крясъци на партизанките, стълпили се пред трибуната: „Темпо, срце Темпо!“. Той започна речта си с възхвала на Съветския съюз, главен победител над Германия, но втора велика сила, съкрушила Германия, била Титова Югославия. Затова при установяването на мира след очертаващата се победа Югославия ще има решаващата дума. Тя ще обедини трите части на Македония – Вардарска, Егейска и Пиринска, ще получи огромни репарации и ще установи невиждано благоденствие. Говори дълго – повече от всички оратори, взети заедно И то на сръбски. Стълпените партизани и най-вече партизанки непрекъснато го аплодираха и личеше, че заедно с генералския си чин той има власт над тях по особени психологически механизми, и каквито небивалици да им говореше, те го посрещаха с възторг. Тогава разбрах – заключава М. Огнянов – чия е реалната власт в Македония“.

ВОЙНИШКИЯТ БУНТ – КЪРВАВОТО ЯСТИЕ НА ТЕМПО

В края на 1944 – нач. на 1945 г. във Вардарска Македония се наблюдават събития, силно напомнящи онези, случили се в нацистка Германия през 30-те години, като „Нощта на дългите ножове“ (1934 г.) и „Кристалната нощ“ (1938 г. – ексцесии срещу евреите). В Македония тези събития са наречени МАКЕДОНСКИЯТ КЪРВАВ БОЖИК (6-9 януари 1945 г.).

Първият и най-непосредствен резултат са войнишките бунтове в Скопие и Щип. На 6 януари в Офицерския дом в Скопие се открива ІІ конгрес на младината (младежта) на Македония. Според М. Апостолски в конгреса участвали 1000 делегати от военните единици и страната. Наред с тях в залата имало и 100 делегати от Пиринска  и 25 делегати от Егейска Македония. Очаквало се конгресът да има „голямо значение“ за подготовката на 15-и корпус за изпращане за участие в операциите на Сремския фронт (Войводина). В това време на площада се появяват разбунтувани скопски артилеристи, които скандират „Към Солун, към Солун! Не към Берлин и към Срем!“… Бунтове избухват и в щипските казарми.

Ето как описва бунта видният наш историк Димитър Гоцев (родом от Берово): „Първата сериозна съпротива срещу връщането на Вардарска Македония към Югославия е въоръженият бунт на „македонската войска“ в Скопие. Получавайки заповед да заминат на „Сремския фронт“ в Сърбия, няколко хиляди войници и офицери от всички райони на Вардарска Македония, които в по-голямата си част са току-що уволнили се от българската армия, се вдигат на въоръжен бунт.

На 7 януари 1944 г. се отправят към Главния щаб на НОБ, намиращ се в Офицерския дом в Скопие, с лозунги: „Не искаме нова Югославия! Искаме свободна и независима Македония“. Тези лозунги изплашват до смърт Главното командване в Скопие. Виждайки море от въоръжени войници около Офицерския дом и чувайки техните възгласи, Св. Вукманович Tемпо заявява на офицерите около него, повечето сърби, че това са „бугараши“, „ВМРО-вци“, „ванчомихайловисти“, „фашисти“. Те трябва да бъдат спрени, а водителите им разстреляни. Такова указание Темпо получава и от Белград… Темпо изпраща щипянина ген. Апостолски, който „най-учтиво“ моли всички офицери, които не са съгласни със заповедта на щаба за заминаване за Срем, да се съберат в залата на Офицерския дом и заедно да обсъдят този въпрос, а войниците да се върнат в казармите до второ нареждане. Оглавяващите бунта офицери приемат поканата, без ни най-малко да се усъмнят, че това е измама.

Всички, влезли в Офицерския дом, по най-груб начин са обезоръжени и с вързани ръце са вкарани в подземията. Там Темпо лично ръководи краткия разпит и разстрела на място с думите: „ХОЧЕШ СОЛУН, ЕВЕ ТИ ГА!“. По този начин само за няколко часа са убити около 70 офицери, млади македонски патриоти, които отиват със съзнанието да се бият за освобождението на Македония не само от германските фашисти, но и да не допуснат ново поробване от Сърбия и Гърция.

Около хиляда войници, разбирайки, че става нещо с техните командири, тръгват отново към центъра на Скопие. Те обаче са посрещнати от сръбски партизани и четници, които започват безмилостна картечна стрелба по тях. Няколко десетки войници падат убити на място, други са ранени и умират, без да им бъде оказана помощ. Около 900 души са обезоръжени, арестувани и хвърлени в старата турска крепост Калето. Оставени и „забравени“ там повече от месец без храна, вода, завивки и пр., почти всички умират от глад и студ в тъмните долапи.
Сведенията сега излизат за това събитие, разказите на очевидци, включително на ген. Апостолски пред научни работници в Скопие, говорят категорично: този бунт е дело на офицери и войници, членове или привърженици на идеите на ВМРО, които като македонски патриоти първи оказват съпротива и стават жертва в борбата срещу връщането на сръбското робство в Македония, осъществявано този път от ЮКП под маската на македонизма“ – заключава Димитър Гоцев.

Случилото се на Скопското кале е своеобразен сигнал за репресии в Прилеп, Велес, Куманово и други селища. Тези репресии се засилват и по отношение на така наречените „бугараши“ – хора с открито изявено българско самосъзнание. Като стари дейци на ВМРО (Дончо Северски), а същевременно и хора от старата българска територия, като подполковник Делчев, които все още не са се изтеглили от България. Тези кланета продължават във Велес, където са убити такива изявени български дейци като д-р Богдан Попгьорчев и още около 50 души, свързани с ВМРО. Сред тях има хора от средната класа, има занаятчии, има и обикновени хора.

След Македонската Кървава Коледа почват псевдопроцеси, подобни на Народния съд в България, като в Македония е приет Закон за съдене на престъпления срещу македонската национална чест! Жертви са т.нар. „съратници на окупатора“, хората, които са били свързани или сътрудничили на българската власт.

В периода декември 1944 – януари 1945 г. са избити в рамките на тези процеси стотици, друга част изпратени на съд, трети – в тъмничен затвор. Паралелно с тези събития започват и процеси срещу изтъкнати национални дейци и водачи на българите в Македония (Димитър Гюзелов, Спиро Китинчев, Илия Коцарев, кмет на Охрид). Сред тях е и учителката Роза Койзеклиева, която е преподавала история, и само за това, защото е разказвала истината, е вкарана в затвора, където умира в нечовешки условия.

Според Веселин Ангелов над 23 000 души са подложени на репресии, а установените в рамките на тази тъжна статистика смъртни случаи са от порядъка на 1000-2000 души.

Ето какво си спомня Филимена Марковска, съпруга на поета Венко Марковски, за ролята на черногорския демон Темпо за елитоцида над македонските българи: „Когато слезнахме вече по селата и по градовете, първото разочарование, което Венко получи в Скопие, това бяха избитите без съд и без обяснение всички български интелектуалци във Велес, в Щип и в Куманово. Елитът на българщината в Македония бе избит за една нощ от УДБА (зловещата полиция на Титова Югославия). Без съд! Аз, понеже съм родена във Велес, мой братовчед е убит, защото бил българин…“.

Какъв е нататъшният

РАЗВОЙ НА КАРИЕРАТА НА ТЕМПО?

„След войната Светозар Вукманович става ръководител на Главното политическо управление на Югославската народна армия и зам. министър на отбраната (1944-1948 г.). По-късно е министър на рудодобива, глава на Съвета по енергетика и добивната промишленост. После и на Икономическия съвет, бил е зам. председател на Съюзното изпълнително вече (1954-1958 г.).

Финалът на кариерата му се оказва фатален. Като председател на Централното вече на Съюза на синдикатите на Югославия през 1967 г., в телевизионно интервю говори за бедственото положение на работниците, изпада в нервен срив и неочаквано заявява: „Работниците трябва да вдигнат стачка, та да вдигнат нивото на живота си”. Тито обвинява Темпо в клевета на партията и опит да разпали метеж. За наказание го гонят от почти всички постове. През 1970 г. Вукманович окончателно напуска политиката и почва да пише мемоари („Револуција која тече“, 1971 г.).

През 1986 г., след смъртта на Тито, Темпо излиза от сянка. Среща се с известния музикант Горан Брегович от групата „Bijelo Dugmе“ (Бяло копче) и заедно изпълняват старата песен „Падай, сила и неправда” (на сръб. Padaj silo i nepravdo). Тя става пролог към новия албум „Плюй и пей, моя Югославия“. На 6 декември 2000, на 88 години, Светозар Вукманович почива в село Режевичи, близо до Петровац /Черна гора/.

Но демоничното му дело и до днес е живо, разцепвайки и конфронтирайки общество и мнение в Северна Македония. Една знакова публикация на 14 юли 1995 г. в скопския в. „Пулс“, визираща братоубийствата през Втората световна война, го доказва. Тогавашният македонски премиер Любчо Георгиевски пише: „Националното помирение в Македония МЕЖДУ ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ е повече от потребно, за да можем по-скоро да се обърнем към бъдещето…“.

Интелектуалецът задава три въпроса:

1) „Защо до днес в македонската историография няма бройката на македонските жертви, убити, затворени или пребити през времето на двайсет и три годишната сръбска окупация на Македония!“;

2) „Защо до ден-днешен все още нямаме официален и документален материал за македонските жертви от времето на Втората световна война?“;

3) „Кога ще успеем да видим бройката на македонските комунистически кръвници, които в сътрудничество със своите югославски приятели беснееха след 1945 година? Може би тази бройка най-добре ще илюстрира и ще ни доближи до простата дефиниция, която можем да извлечем и според нея да наречем този или онзи кръвник на македонската нация“.

Не е ли странно, че вече четвърта година т.нар. българо-македонска комисия по исторически и образователни въпроси спори подобно на средновековни схоластици за произхода на Св. Климент и Св. Наум Охридски, за цар Самуил, братята Миладинови, Григор Пърличев, Гоце Делчев, Яне Сандански и др. Когато всички исторически извори категорично сочат българските им корени! Не трябва ли комисията да публикува документи за гореспоменатите кървави престъпления от българските и македонските архиви. Поне онова, което не е унищожено или изнесено в Москва и Белград! Инак ще продължава да ни тормози тревожната мисъл на Фридрих Ницше: „Всички премълчани истини се превръщат в отрова“.

НИКОЛА СТОЯНОВ

loading...


Коментар с Facebook

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *