Точно преди 80 години Георги Димитров и БКП предадоха Методи Шаторов, а с това и българите във Вардарска Македония!

Не само в личния и обществен живот, но и в историческото битие има парадокси. Един от тях е свързан с личност, десетилетия наред или премълчавана, или обект на погрешни оценки и даже обидни квалификации. Става дума за Методи Шаторов (1898-1944).

За него споменава писателят и публицист от Сандански Христо Георгиев. „И още един парадокс – пише той – Тито мрази от дън душа „стария българин“, както нарича ръководителя на БКП в Македония Методи Шаторов, който се опълчва на антибългарските му мераци. А сега и на Шаторов, радетеля за българска Македония, са издигнали внушителен паметник в центъра на Скопие (виж фотоса). Като на виден македонец! Увлечени в битката за Гоце, не забравяме ли стотиците още видни “бугараши” – и Яне, и Даме, и кой ли не? И тях ли сме готови „да поднесем на тепсия“ на комшиите?“.   

Кой е Методи Шаторов? Коста Църнушанов (на фотоса с портрет на Мара Бунева),негов съгражданин: „Пръв, който открито се противопостави на срамния компромис на югославските комунисти да пренебрегнат правдата на македонските българи и да настояват за отделна македонска народност, бе Методий Шаторов с псевдоним Шарло, родом от Прилеп, един от най-големите ръководители на македонските комунисти. Като секретар на Покраинския комитет на Комунистическата партия на Югославия, като покрайнина на Югославия, той заедно с другарите си застава на становището, че македонските славяни са българи и трябва да се борят за отделяне от Югославия“.

Илия Стефанов, от години занимаващ се със случая „Шарло“, отбелязва първите опити в Скопие след 1992 година да се заговори за Методи Шаторов. „Един от авторите, добре запознат с документалната основа на живота и дейността на Шаторов, е моят добър познат, проф. Зоран Тодоровски. Той определя Шаторов като: „деец на международното комунистическо движение, на комунистическото движение в България и националнореволюционното движение на македонския народ”.

За Шарло има разнопосочни оценки и у нас. Илия Стефанов: „В България той е герой от антифашистката съпротива. Името му се споменава в мемоарни книги. Като правило е описан като авторитетен, образован, разсъдлив, с човешко внимание и отношение, въпреки командирската си власт.

КОМИНТЕРНА, БКП И ЮКП ДО НАЦИСТКАТА ИНВАЗИЯ

на Балканите, април 1941 година.

Към края на 30-те години ЮКП с решаващата подкрепа на генералния секретар на Коминтерна Г. Димитров е възглавена от Йосип Броз Тито (Валтер)? В. Марковски: „През 1937 г., когато начело на ЮКП идва Тито, политиката на запазване интегритета на Югославия отново се оправдава с политически съображения, преди всичко с опасността от агресията на фашистките държави. През 1968 г. вестник „Нова Македония“ обнародва документ за Тито. Документ от V конференция на ЮКП (октомври 1940 г.). Без да обосновава становището си с исторически и етнографски съображения и да обяснява причините, Тито заявява: „Извън всякакво съмнение е, че македонците са една отделна нация на Балканите (нито гърци, нито българи, нито сърби), което признава дори и великият сръбски етнограф и географ Йован Цвиич“.

При съпоставка позициите на БКП и ЮКП, по идеология изповядващи интернационализма, В. Марковски сочи съществена отлика: „Докато националното в становището на БКП по националния въпрос и по-специално по т.нар. „македонски въпрос“ отстъпва пред интернационалното, то интернационалното в становището на ЮКП по националния въпрос отстъпва пред националното“.

Предателството на БКП – макар и на теория – към македонските българи датира от Втората нелегална конференция (дек. 1927 г. – ян. 1928 г.) в Берлин. Раздел VІІ на резолюцията: „Българската буржоазия в съюз с македонската счита Петричкия окръг за териториална база на своята националнозавоевателна политика“. Текстът отрича българския характер на Македония. И още: „БКП заявява открито, че разпокъсаният и заробен македонски народ не може да получи своята свобода и независимост, освен в съюз с работническите и селски маси в балканските страни и освен с победата на работническо-селската власт в тях“.

И тъй, по програма, макар и интернационална, ЮКП на практика е националшовинистична. На този фон „лъсва“ наивитетът на коминтерновската й „сестра“ БКП, която през и след войната послушно ще подкрепя антибългарската линия на ЮКП в Македония. Титов „продукт“, тя просто великосръбското кралско „бяло знаме“ с боядисано в „червено“, с по ленински кресливия фалшив лозунг за

ПРАВОТО НА ИЗМИСЛЕНИЯ МАКЕДОНСКИ НАРОД

на самоопределение. Съществува на хартия, но липсващ в статистики и етнографски карти. Но „жив“ в резолюцията на Секретариата на Изпълнителния комитет на Коминтерна (ИККИ) от 11 ян. 1934 г., родила две сиамски отрочета – „македонска нация“ и „македонски език“. През есента на 2020 г. тържествено обявени от премиера Зоран Заев за „европски вредности“ (сръб. – ценности).

Петата конференция на ЮКП (окт. 1940 г.) влиза в историята с неочакван сблъсък на Методи Шаторов с Тито и идеолог № 1 на ЮКП, черногореца Милован Джилас. Шарло косвено намеква, че населението във Вардарска Македония е българско. Чрез термина „македонски славяни“ иносказателно се противопоставя на антибългарския контекст на термина „македонци“, разбиран като етнос, а не събирателно понятие на населяващите географска област Македония. Липсващ в европейските статистики, „македонскиот народ“ е „жив“, макар и на хартия: в документите на Коминтерна, ЮКП и БРП(к). Но злото е сторено: в 1934 г. духът на „македонизма“ е изскочил с вой от „кутията на Пандора“.

Как на V конференция Шарло се държи, ни осветлява Коста Църнушанов в забележителния труд „Македонизмът и съпротивата на  Македония срещу него (София, 1992). „От една книга за ЮКП, озаглавена “Зборник докумената и података о народноослободилачком рату jугословенских народа” (Београд, 1952 г.) узнаваме: Шаторов настоявал да се води борба за изгонване на сръбските колонисти от Македония в противовес на становището на сръбските комунисти да останат в Македония, понеже били бедни хора, затваряйки си очите пред всеизвестния факт, че са нарочно докарани да денационализират Македония“.

Това неслучайно ядосва сръбските другари. „ЮКП – бележи най-авторитетният познавач на македонския въпрос у нас Костадин Палешутски (родом от с. Скребатно, Неврокопско) – в началото на Втората световна война формулира конкретна програма по националния въпрос. В нея се отстояват здраво версайските граници на Югославия, търси се статут на малцинствата, като за някои от тях, каквото е българското в Западните покрайнини, даже не се споменава и се слага началото на целенасочена дейност за изкуствено създаване на нации в Босна и Херцеговина, Черна гора и Македония.

През лятото на 1939 г. ЦК на ЮКП изпраща М. Джилас в Македония със задача да възобнови партията. Успява да формира областно ръководство начело с Блажо Орландич, студент в Скопския университет. След връщането на Джилас с подобна задача заминава в Скопие и Светозар Вукманович-Темпо [демоничният Франкенщайн на Македония]. През есента на 1939 г. ЦК на ЮКП поставя отново задача на Темпо и на Сретен Жуйович в качеството им на пълномощници да подпомогнат партийната организация в Македония. Но се натъкват на нежеланието на македонските комунисти да работят в името на Югославия. С голямо съмнение и резервираност приемат курса на партията по националния въпрос. Македонските комунисти заявяват: най-доброто решение на македонския въпрос може да се реализира в една балканска федерация“.

В доклад пред І конгрес на Македонската компартия (19.12.1948 г.) тогавашният партиен бос Лазар Колишевски разкрива как М. Шаторов след арестуване на Орландич е издигнат за ръководител на Покраинския комитет (ПК) на ЮКП за Македония: „Шарло беше поставен за секретар на ПК по сугестиjа (внушение) на Сретен Жуjовиќ. коj се запознал со него во Париз (Париж) каде што работеше Шарло во МОПР (Международна организация за помощ на борците за революция)”. Казаното от Колишевски на конгреса е миш-маш на полуистини, лъжи и клевети. Истината? На Жуйович отлично впечатление прави онова, което Колишевски премълчава. Високият интелект, култура, организационен и ораторски талант на Шарло.

На 6.04.1941 г. Хитлеристка Германия напада Югославия. На 17 април югославската армия капитулира. „В деня на капитулацията в Загреб ЦК на ЮКП свиква заседание и създава Военен комитет начело с Й.Б. Тито. Още същия ден членовете на ЦК се отправят в Босна, Черна гора, Сърбия и Словения да подготвят населението за въоръжена борба. Поради липса на условия за въоръжена борба в Хърватско и Македония не се предприемат такива акции. В Македония населението изразява задоволство от събарянето на сръбския режим и присъединяването към България.

И докато ЮКП, макар и бавно, но постепенно укрепва,

БКП Е В ДВОЙСТВЕН РАЗКРАЧ ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС.

Лидерите й Г. Димитров и В. Коларов, от 18 години в Москва, са в пълно неведение какво става в Македония. К. Палешутски: „В годините на Втората световна война БКП се опитва да коригира някои схващания, но не намира сили да преодолее погрешната теза за „македонска нация“. Тя се бори против буржоазния национализъм и застъпва разбирането за правото на населението в Македония на самоопределение, гледа на македонския въпрос като на общобалкански въпрос, който ще може да реши след войната, със съдействието на СССР… Тази й позиция предизвиква остра реакция от страна на ЮКП“.

ЦК на БКП малодушно „притваря“ очи пред освобождението на Вардарска Македония? На 6 май 1941 г. излиза с декларация против извършеното в съюз с фашистка Германия присъединяване на Вардарска Македония към България. Приема по принцип, че Македония трябва да бъде независима, но поставя окончателното решаване на македонския въпрос в зависимост от обстановката след войната и помощта на Съветската армия. Демонстрира не само национално предателство, но и геополитическа слепота, игнорирайки съюзниците на СССР в Антихитлеристката коалиция (Великобритания и САЩ). С тази си позиция БКП предопределя поражението на Методи Шаторов в борбата ръководеният от него ПК да остане войната под нейно ръководство.

Въпреки двойствената позиция на БКП Шарло предприема инициатива. Легитимна, базирана на решение на ИККИ от 1940 г.: присъединените територии към дадени държави преминават под ръководството на компартията на съответната страна. В края на април 1941 г. отива в София да уреди присъединяването на ПК на Македония към БРП(к). В остра реакция ЦК на ЮКП го обвинява за „предател“ и предприема бързи мерки за дезавуирането му. Тито не може да прости на Шаторов за отказа да изпълни указанията му да изгради Главен народоосвободителен комитет и да вдигне населението на въоръжено въстание против „българските окупатори“. На тези упреци Шарло отговаря: “Тука не е Сърбия, тука населението посрещна българската войска със знамена”.

Коста Църнушанов: „Работейки в този дух, Шаторов и другарите му сменят името на своята партия. Вместо дотогавашното „ПК на ЮКП“, взема името “Областен комитет на Българската работническата партия на Македония”. Поставя го под ръководството на ЦК на БКП. „В такава партия няма място за сърби“, и отстранява Блажа Орландич и Добривое Видич.

Отказът на Шаторов да изпълни директивата от ЦК на ЮКП е болезнен удар за Тито. Разобличава фалшивия коктейл на националноосвободително и социалнокласово, с който ЮКП „опива“ етносите да останат в рамките на „червена“ Югославия. До края на ХХ век, когато на мястото на Титовата югохимера от „пепелта“ се родиха седем независими държави: Сърбия, Черна Гора,  Косово, Босна и Херцеговина, Хърватска, Словения и Македония.

На 15 май 1941 г. Шарло праща писмо до ЦК на БКП (София), в което подсказва защо в освободена Македония няма условия за партизанско движение. Макар да ползва коминтерновския термин „македонски народ“, натъртва: „Най-сетне, не бива, не е целесъобразно да таксуваме всяка радост на всеки македонец от станалата промяна като пример за реакционен шовинистически бяс“.

На 10 май ЦК на БКП праща писмо до Г. Димитров с данни за положението във Вардарска Македония. Доказват поразително неведение: „Една трета от населението (предимно младежта) били с ясно оформено македонско съзнание. 1/3 (по-старото поколение) с българско национално съзнание, а останалата 1/3 – неоформени напълно, но със симпатии към македонското съзнание. За бивша Югославия никой там не съжалявал, но всеобщо е разочарованието от новото положение (разпокъсването на Македония, разрушенията, ограбванията, насилственото българизиране от новата българска администрация и нейните фашистки методи). Оказва се, че македонското население не може да чете българската преса и нашите документи трябва да бъдат превеждани на македонски език!“.

Дезинформиран, софийският ЦК на БКП, неподаващ глава от нелегалните квартири, дезинформира изначалния лаик по македонския въпрос др. Г. Димитров. Кой може да повярва, че е македонец, родом от Разлог (Пиринска Македония)?! Парадокс!

БИТКА ЗА „ЧЕСТТА“ НА ПК: НАЦЕВА И КОЛИШЕВСКИ

Другарят Валтер не се примирява с присъединяването на ПК на Македония към БКП. Изпраща в Скопие „нов играч“, заклетият сърбоман-еничар Лазар Колишевски. Със задача да върне ПК обратно „под жезъла“ на Тито.

„Гневът Титов“ иде след обиден отказ на Шарло. Хр. Георгиев: „Шаторов отказва да приема директиви и указания от ЦК на ЮКП, поради което не отива на Майското съвещание (1941 г.). ЮКП поддържа, че присъединяването на Македония към България е окупация. Задачата на македонските комунисти е да обединяват народните маси в борба срещу насилственото присъединяване и делене на Македония, за свободно национално определяне на македонския народ, за неговата национална независимост и свобода”.

К. Палешутски детайлизира: „Във втората половина на април 1941 г. по поръчение на ЦК на ЮКП в Македония пристига Мара Нацева [сърбоманско девойче от Куманово – бел. ред.] да „подпомогне“ Областния комитет в избистряне на работите. В края на май идва и Лазар Колишевски. Но срещат отпор от Областния комитет, който заявява, че следва политическата линия на БРП, защото условията в Македония и България не са еднакви с тези в Сърбия, Словения, Хърватско и др. югопровинции. В началото на юли Л. Колишевски праща отчет пред ЦК на ЮКП в Белград за положението в Македония… В него клевети М. Шаторов и партийното ръководство в Скопие. Въз основа на този отчет ЦК на ЮКП решава да изключи М. Шаторов от ЮКП“.

Пред І конгрес на МКП (дек. 1948 г.) Колишевски пространно описва мисията, възложена му от ЦК на ЮКП. „В началото на май ми бе съобщено да замина в Ниш. Няколко дена по-късно бях повикан в Белград, дето др. Александър Ранкович ми съобщи решението за моето отиване на работа в ПК на ЮКП за Македония. Той ми изложи ситуацията в Македония, доколкото бе и нему позната, във връзка с позициите на тогавашния секретар на ПК за Македония Методи Шаторов-Шарло относно партийния Проглас (възвание) на ЮКП и заключенията на Майското съвещание… Но ЦК на ЮКП по това време още нищо не знаеше за свързването на Шарло с БКП. По това време членовете на ПК на ЮКП за Македония Орландич и Видич вече бяха извадени от Покраинския комитет, та ЦК на ЮКП смяташе, че е отслабен и че нашето заминаване в Македония ще допринесе за неговата по-ефикасна работа“.   

Колишевски се среща с Шарло в къщата на Гиго Михайлов в Скопие. Запознава го с решението на ЦК на ЮКП за неговото прехвърляне на работа в Македония и с решенията на Майското съвещание. Шаторов не ги приема и му предлага да отиде в Свети Николе (близо до Щип), „да живеам таму и да создадам партиска организациjа“.

След тази среща Шаторов заминал за София. „По овоj состанок – продължава Колишевски – Шарло веднаш отпатува во Софиjа, по свое наогање, за да го извести ЦК на БРП(к) за овие разговори, да добие нови директиви во однос на ставовите (позициите)“.

Срещата Колишевски-Шаторов е в края на април. След нея Шарло отива в София. Потвърдена в книгата „Георги Димитров за македонското национално прашање и jугословенско-бугарските односи“ (Скопjе 1970 г.) на историчарите Боро Митровски и Томо Ристовски. „Кога почна воjната и капитулира стара Jугославиjа, наместо да преземе мерки за организирање на масовен отпор против окупаторот како што бараше (искаше)  КПJ, Шарло уште кон краjот на април на покана од ЦК на БКП оди во Софиjа и самоинициjативно jа приклучува (присъединява) партиската организациjа во Македониjа кон Бугарската комунистичка партиjа“.

К. Църнушанов: „Съпротивата на Шаторов срещу македонизма се очерта след разгрома на кралска Югославия. Особено забележително е благосклонното му отношение към създаването на българските акционни комитети във всички градове на Македония доста дни, преди да дойдат българските войски. За участието на Шаторов във всеобщата радост и активност узнаваме от титовските документи: “[Шаторов] започна да провежда на дело директивите, които бяха напълно върху линията за одобряване на окупацията. Участие в така наречените македоно-български комитети, доброволно предаване на оръжието на окупационните власти”.

На 22 юни 1941 г. обаче

ВЕРМАХТЪТ НЕОЧАКВАНО НАПАДА СССР.

С това Хитлер суспендира Пакта за ненападение между Германия и СССР (анг. 1939 г.). Геостратегическата ситуация коренно се променя. Възползвайки се, Тито упражнява натиск върху Шаторов и ПК в Македония, изпраща писма до Коминтерна, Сталин и Димитров, изтъквайки: само обединени под ръководството на ЮКП, народите в Югославия могат да разгърнат мощна партизанска война, помагайки на СССР в борбата срещу фашистката агресия.

К. Палешутски: „В началото на юли Л. Колишевски изпраща отчет пред ЦК на ЮКП в Белград за положението в Македония. В него клевети М. Шаторов и членовете на ПК. На 24 юли Тито изпраща писмо до Областния комитет на ЮКП за Македония, в което характеризира дейността на „Стария българин“ (М. Шаторов) като антипартийна и контрареволюционна. Обвинява го в национализъм, в саботиране възванията и лозунгите на партията, в скъсване на връзките с ЦК на ЮКП, в неприятелско отношение спрямо сърбите в Областния комитет (Видич и Орландич), които Шаторов отстранява след присъединяването на Македония към България, и пр. Тито съобщава, че ЦК е свалил от длъжност и изключил от партията М. Шаторов. Накрая поставя задача македонските комунисти „веднага да пристъпят към организиране на партизански отреди.

В началото на август 1941 г. като пълномощници на ЦК на ЮКП пристигат в Скопие Драган Павлович и отново Л. Колишевски. Още на другия ден (вероятно 4 август) след пристигането си Павлович събира Областния комитет и прочита Титовото писмо. Само М. Нацева го одобрява. Останалите трима (М. Шаторов, П. Ивановски и К. Стояновски) отказват да приемат решението на ЦК на ЮКП и заявяват, че те вече са отговорни пред ЦК на БРП. Не признават и обвинението, че са неактивни, а също и „грешките“ на М. Шаторов. Заявяват, че решението на ЦК на ЮКП е взето „въз основа на клеветата и лъжите на един (Л. Колишевски – бел. ред.) човек“.

От името на ЦК Павлович разтурва целия Областен комитет и с това изостря още повече обстановката. След безуспешни опити да наложи линията на ЮКП Д. Павлович на 28 август напуска и от Ниш пише до ЦК на ЮКП: мнозинството от комунистите в Македония смята пътя на борба против Областния комитет, по който върви ЦК на ЮКП, за „неправилен и фракционен“. Той изпраща в София Л. Колишевски за уточняване на позициите с ЦК на БРП и пуска циркуляр до местните организации, в който обвинява Областния комитет, както и решението за изключването на Шарло от партията.

На 17 август Областният комитет свиква конференция, на която присъства и Петър Богданов като пратеник на ЦК на БРП. Той заявява, че има одобрение от Г. Димитров за присъединяване на македонската организация към българската партия. Застъпва се за Шаторов и заявява: „ЦК на БКП и Коминтернът го познават много добре и имат пълно доверие в него”. Затова смята, че решението на ЦК на ЮКП е прекалено остро и е взето без каквато и да е проверка. Павлович и Богданов се договарят да се запази старият Областен комитет, да прекъснат борбите по места и спорът да се пренесе за решаване в двата ЦК и в Коминтерна. В София същото заявява Л. Колишевски на члена на ЦК на БРП Ц. Драгойчева, отговаряща за Македония. Павлович се оттегля в Ниш и чака решение на въпроса отгоре.

Как, според К. Църнушанов, се развиват нещата. „Пратеникът на Тито – Драган Павлович, на 28 август 1941 г. докладва на ЦК на ЮКП, че разговарял с членовете на ПК и успял да спечели на своя страна само М. Нацева, докато останалите застанали на страната на Шаторов. Заявили, че не приемат решенията на ЦК на ЮКП; чувствуват се отговорни само пред ЦК на БКП; не признават като погрешно поведението на Шаторов. Когато Павлович им заявил, че ги “суспендира” (снема от длъжност), те реагират решително. “Заузели су врло неприjателски и заjедлив став према Тати”, т.е. заели са неприятелско и заядливо държание към ЦК на ЮКП, като го нарекли англофилски. Павлович съобщава, че изпратил Лазар Колишевски в София с оплакване пред БКП срещу Шаторов, но отговорът е бил: “Тата” от България и “Дядо” (псевдоним на ЦК на БКП и Коминтерна – бел.ред) познават добре “Стария българин” (т.е. Шаторов) и имат пълно доверие в него”.

Шаторов и ЦК на БРП(к) обаче още не знаят за взетото на 12 август решение на ИККИ за връщане на ПК обратно в състава на ЮКП. В Скопие Областният комитет сега за фракционна дейност изключва от партията Колишевски. Положението на М. Нацева също е висящо, поради което двамата молят ЦК на ЮКП да им отговори дали да се върнат в Сърбия, или да останат в Македония.

Това била последна, но „пирова победа“ за Шарло. Той не знае, че 5 дни по-рано е предаден от ЦК на БКП и лично от Г. Димитров. Илия Стефанов: „На 12 август 1941 г. ИК на Коминтерна взема решение КП в Македония да бъде ръководена от ЮКП. Препоръчва се сътрудничество на ЮКП с БРП. Заседанието е ръководено от Вилхелм Пик. Присъстват представители на балканските КП, без гръцката. От ЮКП Велко Влахович, от БКП – В. Коларов. Зад това решение има политически интереси“.

Къде е Г. Димитров на 12 август, когато се решава съдбата на Областния комитет на БКП за Вардарска Македония? Отсъства, но не е болен!

Просто Задграничното бюро на ЦК на БКП и лично

ВОЖДЪТ Е ВДИГНАЛ „БЯЛО ЗНАМЕ“ ПРЕД ТИТО.

Това става ясно от негово писмо до Трайчо Костов (23 август). Там споменава за връщането на Скопската областна организация към Титовия ЦК.

Ето ескизно изложение на събитията, последвали решението на ИККИ, по необясними причини забавено да извести овреме двете партии.

На 16 август ЦК на БКП праща писмо с въпрос за принадлежността на Скопската Областна организация. Поводът: от Вардарска Македония идват съобщения за изграждане на паралелни срещу Скопския областен комитет партийни организации и комитети от Колишевски и хората му. Което заплашва с разкол. На 23 август Г. Димитров получава писмото на София и същия ден праща радиограма до Велко (Антон Иванов). Уведомява го за взетото на 12 август решение на ИККИ за връщане на Областната парторганизация в състава на ЮКП. По съдържание и тон текстът е унизителен за „Героя от Лайпциг“. Доказва липсата на чест и достойнство… Предал не само Шаторов, но и македонските комунисти, а заедно с това и каузата на българщината във Вардарска Македония. Радиограмата почва с обидно за македонските българи начало: „Ръководството в СРЪБСКА МАКЕДОНИЯ трябва да бъде в ръцете на Югославската КП по съображения за практическа целесъобразност. Основната борба се води сега против немските и италианските окупатори. Главно средство на борбата сега е партизанското движение. Сръбска Македония трябва да стане една от базите на партизанското движение. Двете партии трябва да отстояват правото за самоопределението на македонския народ“.

Добрин Мичев обобщава: „Така за втори път след решаването за „македонска нация“ от февруари 1934 г. против волята на населението във Вардарска Македония, против националните интереси на България, Комунистическият интернационал в лицето на неговия генерален секретар предрешава в полза на Югославия и на ЮКП македонския въпрос. По този начин подхрани силно и стимулира самочувствието на югославското комунистическо ръководство да упражнява постоянен менторски натиск върху БКП за все нови и нови отстъпки по македонския въпрос, както и за ръководната лидерска роля на ЮКП на Балканите. Решението е продиктувано от политическите интереси на Съветския съюз на Балканите: в Югославия се започва въоръжена борба, която подпомага Червената армия; Югославия е на страната на Антихитлеристката коалиция, а България – на силите на фашистката ос. Тези „аргументи“ се използват ловко впоследствие в полза на Югославия за предрешаване бъдещето на Вардарска Македония и връщането й отново в границите на югославската държава“. 

К. Палешутски: „ЮКП получава решението на Коминтерна чрез ЦК на БКП. В съпроводително писмо БКП пише, че „безрезервно се съгласява“ с това решение, като предлага на Областния комитет в Македония безусловна подкрепа и неотложно възстановяване на връзките с ЮКП. Като дисциплиниран комунист, Шаторов след получаване решението на ИККИ се оттегля и предава ръководството на пълномощника на ЦК на ЮКП. В края на август Шарло пише до ЦК на ЮКП, че Областният комитет е готов за акция, очаква само инструкциите на ЦК. „Лично за себе си моля да ми се разреши да отида в партизанското движение. Относно грешките признавам онази за „съветска Македония”, която грешка поправихме с помощта на България. Относно другите грешки, като за оръжието или организационни грешки, не признавам. До свързването с БКП аз точно провеждах вашите директиви. Ненормалността се появи след това”.

Последиците? К. Църнушанов: „Смяната на ръководството бе съпътствувана със смъртна присъда за членовете на ПК, която титовци изпълниха веднага след изтеглянето на българските войски от Македония през 1944 г. От всички тези цитати става достатъчно ясно, че борбата срещу ЮКП като опасен за българщината сръбски фактор е била борба и срещу македонизма. За съжаление тя бива спряна от отстъплението на БКП пред исканията на Тито чрез Коминтерна. Колко голям български патриот и антимакедонист е бил Шаторов, можем да видим в злобното изказване на министъра на вътрешните работи на СР Македония през 1944/45 година Цветко Узуновски-Абаз. В реч пред учредителния конгрес на борците против фашизма признава: “Теорията на Шарло, че българската фашистка войска не била окупаторска, и актът да се предаде оръжието на окупаторската власт открито отрича националния въпрос на Македония. В неговата великобългарска душа Македония значеше само една българска покрайнина, където живеят българи, а не македонци, със свои отделни национални отлики и чувства. Оттук е ясно защо Шаторовото ръководство поканваше македонския народ чрез хвърчащи листове за сменяване на българската фашистка власт, а не за въоръжена борба за изгонване на българските окупатори от нашата земя”.

ЗАГАДЪЧНА СМЪРТ И ПОСМЪРТНО ЗАБВЕНИЕ

Илия Стефанов: „През септември Шаторов е отстранен от длъжността секретар на ПК. Малко след това отива в България, оглавява военната комисия на ОК на БКП. Участници в онези събития, автори, писали за тях в България и Македония, твърдят, че Шаторов е бил осъден на смърт от партизанския съд на Тито, макар да няма досега открит писмен документ. Това обстоятелство по-късно се свързва с други факти, което води до различни определения и характеристики за дейността и личността на Шаторов. В началото на 1942 г. Шаторов отива в София по нареждане на партийното ръководство. Той е определен за секретар на ОК на БРП и е един от ръководителите на проявите в защита на евреите в София… През пролетта на 1943 г. е определен за командир на Трета въстаническа оперативна зона с център Пазарджик. Пристига в града в началото на ноември, за кратко време обикаля партизанските чети и се запознава лично с командири и партизани. До септември 1944 г. Шаторов лично участва в три тежки сражения. Загива на 4 септември през 1944 г. на връх Милеви скали. За смъртта му има много версии, свеждащи се до две: убит от войската, убит от партизанин, внедрен човек на Тито.

Хипотеза, че гибелта на Шаторов не е случайна, се споделя и от изследователи в Скопие. „Югославският диктатор Йосип Броз Тито е заповядал да бъде убит лидерът на македонските комунисти по време на Втората световна война Методи Шаторов-Шарло в България. Тито дори изпратил най-доверения си човек, зловещия Светозар Вукманович-Темпо, да присъства на ексхумацията на тялото на Шаторов на 16 септември в Милеви скали край Велинград и да направи снимка от трупа му“. Това се казва в изследването на македонския историк д-р Соня Николова, публикувано на 4 февруари 2017 г. в най-тиражния скопски в. „Дневник“.

От изследването на Николова става ясно, че почти всички официални версии за смъртта на Шаторов съдържат доста съмнителни факти, а някои дори са напълно нелогични и се разминават с датата на убийството, вида на оръжието, с което е убит, както и описанието на нараняванията. Сред лицата, за които има съмнения, че скриват истината за убийството на Методи Шаторов-Шарло, е и бившият вицепрезидент на България ген. Атанас Семерджиев. „Към днешна дата като най-вероятна версия за убийството на Шарло се сочи тази, че то е поръчано от Тито и е извършено от негови хора“, твърди в изследването си д-р Соня Николова.

Търсейки корените и причините за ужасното предателство към Методи Шаторов и македонските българи, интерес представлява генсекът на Коминтерна Г. Димитров, позорно „клекнал“ пред арогантния Тито. Защо? Дали това поведение не е свързано с изменения в психиката, настъпили в резултат системната злоупотреба с алкохол и цигари, довели до увреждане – физическо и психическо?! На 27 май 1941 г. записва в дневника: „Всичко е наред; прекрасно. Жалко само, че не се чувствам добре!“.

Дневникът на Героя от Лайпциг е отлична илюстрация на това как мисли и действа Димитров. Как под бремето на инак заслужената слава на борец срещу фашизма (виж фотомонтажа от 1933 г.), доказана в Лайпциг 1933/34 година, една личност може да деградира.

Предателството на БРП(к) и Георги Димитров към големия българин Методи Шаторов-Шарло през 1941 г. е предателство към българите от Вардарска Македония. То е прелюдия към последващи, по-злокобни предателства. Първо, предаването на българската интелигенция във Вардарска Македония на репресиите на Титовите шпицкоманди, оглавени от изверга-садист Светозар Вукманович-Темпо. Ами позорът с насилието над българите в Пиринска Македония, подложени на духовно отродителство 1945-1947 г.?!

Полският интелектуалец и писател Станислав Лец има мисъл, приложима към темата. „Понякога мярката за величието е отдалечеността от престъплението“. За Георги Димитров, предал своя другар Шаторов и българите във Вардарска Македония, тази „отдалеченост“ на „мярката за величие“ е 8 години. Делят го от знаменития Лайпцигски процес 1933 г., когато заслужено бъдещият водач на Коминтерна става знаме на борбата срещу фашизма. Докато тази „мярка за величие“ години по-късно позорно „рухва“ пред престъплението към собствения народ. Защото ВЪРХЪТ на престъплението се нарича ПАДЕНИЕ, най-голямото – НАЦИОНАЛНО ПРЕДАТЕЛСТВО. Не го оправдават никакви заслуги, колкото и да са големи и истински…

НИКОЛА СТОЯНОВ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

1 Коментар

  1. П.Вълков

    Поздравления, Никола Стоянов! С автограф имам книгата на проф. Тодор Балкански и в нея бая ме зачуди поведението на Вълко Червенков при ексхумацията на Методи Шаторов, такъв явен слугинаж е погнусителен. Световният писател Бранислав Нушич сам се определя като “македонец”. Атанас Далчев е от Солун, Антон Страшимиров е с корени от Гулиина баня до Банско . По Скопие са находчиви и няма да съгрешат, ако вдигнат паметник на полковник Петър Димков Халембаков, отдело издание на трите му тома народна медицина. Друг брожденин е проф. Пасков с откритието си на нивалина. П.П. От всички страни на езиковото ни землище нашенци се чуждеят, още не се е чуло съседи нам да се българеят. И какво са се разприказвали в крайния ни ююгозапад за една северна република на юг, не си чини преповтор и на поговорката: има ли нещо по-силно от мълчаливото презрение.

    Отговор

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *