
Геологът, автор на оригинална танцописна система, от кюстендилското с. Богослов разкрива: Родителите ми бяха бедни, бедни… но едно изречение на майка ми, когато бях дете, ми подейства: „Ако можеш да се научиш да свириш, хората ще те обичат, момите ще те обичат…”
Симеон Васев е роден на 5 юни 1948 г. в кюстендилското село Богослов. Завършва Техникума по минна промишленост в Перник, а по-късно и Полувисшия институт за културно-просветни кадри в Благоевград. Работи като геолог, читалищен деец, води клас по акордеон, преподавател по български народни танци. Главен художествен ръководител е на Фолклорен ансамбъл „Родолюбие” – гордост за Кюстендил и за България. Неговата свидна рожба е основана през 2011 г. Участва в международни, национални и регионални фолклорни фестивали и форуми, става световен, балкански и национален шампион, носител е на златни купи, медали, дипломи и грамоти. През 2015 г. получава престижното звание „Представителен фолклорен ансамбъл” в раздел „Автентичен и изворен фолклор” на Международния съвет на организаторите за фолклор и традиционни изкуства към ЮНЕСКО, Национална секция на ЦИОФФ – България, с право на международно участие.
Симеон Васев е автор на оригинална танцописна система, която публикува в книжката „Идеография на българската хореография” (2014). Системата включва кинетични знаци за краката и за ръцете, статични знаци за краката, посочни знаци и периодични (отчитат темпото). Разговоряме за неговия път в живота и в танцовото изкуство и за танцописната му система.

– Роден си в село с рядко, запомнящо се име – Богослов. Разкажи за него!
– Моето село се намира на югозапад от Кюстендил, и по-точно над местността Хисарлъка. През нашето село минава водопроводът за града. По време на турското робство е било много важно да се поддържа този водопровод, защото са ставали много аварии и Кюстендил е оставал без вода. Работници по ремонта на водопровода (интересно защо им казвали суладжии) на няколко пъти зимно време са премръзвали и умирали. Тогава турската администрация решава, макар и насила, да насели тоя баир с хора, да има къщи, където работниците да се приютяват при аварии.
Семейство Цеко и Севда от село Балчин, Самоковско, решили да се преместят и отиват, представете си, в Крива Паланка. Правят си там малка къща от плет и кал и заживяват. Един ден било много лошо времето, дъждовито, и в тая къща влизат двама турци да се посгреят малко. Домакинята пекла хляб и турците сядат около огнището. Влиза премръзналото й дете и тя им се помолила да му направят място до огнището, да се посгрее. Те обаче взели, че се подиграли и даже й посегнали. И тя както държала лопатата, с която хвърляла хляба в подниците, удря единия от турците и го убива. Жената избягала и в продължение на 4-5 дена не смее да се прибере. Прибира се, а турските власти решават да я накажат, като принуждават семейството да се засели на това място над Кюстендил. Хората от другите населени места са им казвали „робове” и оттогава тръгва фамилното име Ромбевци. Фамилията нямала право да има повече от три къщи и досега повече от три къщи в това село от тая фамилия няма. Изселват се, отиват на друго място, за да остават винаги три.
Това е произходът на нашето село. Може би 17-и или 18-и век е било. Турците решили да дадат примамливо за българите име на селото, затова са го нарекли Богослов. Няма друго село в страната с такова име. Има в Русия град Богослов, навремето като геолог съм изучавал така нареченото богословско месторождение, богата руда.

– Какви хора бяха родителите ти?
– Родителите ми бяха бедни, бедни, бедни… Моят баща работеше като коларо-железар – правеше каруци в ТКЗС на селото; поправяше коли, файтони, каруци. Много хубаво работеше и през цялото време пееше. Много добре се справяше и с това ни издържаше.
Мама работеше в Горското стопанство, обикновена работничка. Мойта майка ми е подействала само с едно изречение. Когато бях малък, гушне ме и каже: „Ако можеш да се научиш като Ванката (младеж в селото – б.а.) да свириш на мандолинка, на хората да свириш – да те обичат; и момите да те обичат!”.
– Какво ти даде родното място и там ли се зароди любовта ти към народния танц?
– Любовта ми към народния танц се зароди много късно. До девети клас включително аз хал-хабер си нямах, че ще се занимавам с хореография. Но друга една предпоставка ме принуди да се занимавам с нещата, които са свързани със сегашното ми занимание. Като бях малък, в четвърти клас, чичо ми купи едно малко акердеонче и ние с брат ми започнахме да се занимаваме като слухари с акордеон. И се оказа като че ли нещо малко ни потръгна и станах обществено ангажиран с музика, защото в селото се търсеха хора, които да правят селски забави, забавления.
Училището ни беше до седми клас. Когато бях в шести клас, се провеждаха прегледите за първия републикански фестивал на художествената самодейност и нашият учител по музика ни научи с едно друго момче да свирим няколко песнички за хор – два акордеона за два гласа, а хорът пееше на три гласа. Явихме на прегледа в село Лозно. Оказа се, че ми се отдава, и баща ми ми купи акордеон. Купуването беше много странно, защото той нямаше пари и се помоли на един състоятелен човек да му даде пари назаем. Като разбрал човекът, че ще ми купува акордеон, отказал да му даде. Но се намесила неговата съпруга – баба Дана, рекла: „Ти му обеща, че ще му дадеш пари, той ти каза какво трябва да купи и сега иди да му дадеш 150 лева да купи на децата акордеон”.
Нашата къща е встрани от селото, така че аз нямах тая зависимост децата да ме примамват и да ходим да играем, да се занимаваме с други неща. И с брат ми си свирехме, естествено, повече аз. И се оказа къде повече, къде по-малко, къде постоянно, къде с малко забавяне, ми се отдаде случай да свиря на акордеон.
– С хореография кога започна да се занимаваш?
– През 1963 година се записах в Техникума по минна промишленост в Перник – геология и проучване на полезни изкопаеми. Там създадоха танцов състав, тогава за пръв път влязоха да се обучават момичета по геология. От нашия клас събраха момичетата и момчета от други курсове и направиха танцов състав. Едно момче от Монтанския край беше много добър танцьор, ходеше на репетиции и ме помоли да ходя с него, да съм му дружина и да не го бият децата. Защото се минаваше късно вечерта из Перник и беше малко страшничко. Аз стоя отстрани на репетицията и тогава учителят Ставри Велев се обърна към мен: „Защо не хванеш и ти да опиташ?”. Вдигам рамене. Опитах. Така започна моето занимание с хореография.
Оказа се, че малко по-добре се справям и започнах да посещавам и семинари. Големият хореограф Методи Кутев провеждаше в Перник семинари, обучаваше ни с хора от тоя край. Тогава за пръв път научих и се влюбих в едно хоро – бистришката копаница, от село Бистрица, Софийско. Сега разработка върху тая копаница съм поставил в моя голяма постановка „Шопска палитра”. Това е смесен шопски танц, интересен е, хубаво го затанцуваха хората от основния състав.
Друго странно нещо тогава беше, когато учителят се обърна към мене и каза: „Трябва да те изпратим на семинар в Ямбол. Ще присъствате на обучение на деца по български народни танци”. И от Окръжния съвет в Перник ме изпратиха в Ямбол. Имах възможността да вляза в компанията на големи хореографи, на хора, които са завършили хореографско училище, хора с много големи умения и с много голяма любов към българските народни танци. Аз бях много добър слушател. Посещавахме репетицията на един клас деца, които играеха поставени от тяхната учителка танци. Беше много вълнуващо, защото тя умееше да пресъздава хореографията при децата така, че усетих въздействието на хорото, на танца върху психиката, а и върху здравето на децата. После се четоха и лекции в тази връзка, изказаха се хореографи. Тогава за първи път видях хореографа Георги Аристидиев от Ямбол – той поставяше танца „Петлета” с две момчета. Тоя танц стана мой танц и аз няколко пъти, с няколко деца съм го поставял. Даже и в „Родолюбие” го играеха две прекрасни деца до по-миналата година.
Друго странно и забавно. Когато бях в десети клас, в читалището в Богослов идва писмо, че в Рилския манастир се организира семинар за обучение на ръководители на хорове, на танцови колективи и на театрални колективи. И тогава в селото, без да знаят, че аз се занимавам с хореография, ме оцениха с акордеона и ме изпратиха, но като музикант. Един месец ме обучаваше проф. Николай Кауфман. Имах възможността да бъда негов ученик и някъде около 30 години след това се засякохме в читалището в Кюстендил. Той ме погледна и веднага каза: „Ти беше мой добър ученик. Ама кажи ми къде беше?” – В Рилския манастир. Имам снимка като курсист с него оттам. Можех тогава и умеех тригласен битов хор да правя. Важното е, че той ми даде много добри напътствия във връзка с грамотността в музиката, тогава се докоснах до така наречената елементарна теория на музиката.
Като ученик си купувах всичките броеве на списание „Танцово изкуство” и всичко, което излизаше по хореография – като терминология на българската хореография, теория за строежа на движенията в българската народна хореография на Кирил Харалампиев и Кирил Дженев. Наред с палеонтология, исторична геология и геология на България си купувах Ръководство за строежа на движенията в българската народна хореография. А продавачката се чудеше: „Но тук има много голема разлика!”.
През цялото време съм бил с много голяма любов към българските танци. Въпросният учител Ставри Велев ми преподаваше по техническо чертане и ми въздейства да пиша много красиво. Това ми помагаше много в казармата – аз бях писар на щаба на артилерията на благоевградската дивизия.
– Значи си служил войник в Благоевград?
– Една година бях в Божурище – на обучение за топограф. Като произведен вече младши сержант ме изпратиха в Благоевград, където бях началник на Топографско отделение. И в Благоевград продължих да танцувам. Тогава се подготвяше Третият републикански фестивал на художествената самодейност. (Вторият фестивал се проведе, когато бях в Перник). Участвах като танцьор от страна на Първа българска армия. Имаше един Иван Пиперков, той ни поставяше танци. Участвал съм в една много голяма постановка „Русалии” на Първа българска армия за фестивала. От Благоевград ни вземаха и в София два пъти – в Сухиндол и на Четвърти километър, имах възможност да танцувам под ръководството на големи хореографи, които впоследствие ми станаха големи приятели. Станахме носители на златни медали. Па се фукаш, па се хвалиш, па се чудиш къде да се денеш, само и само да вземеш отпуска и да се чупиш от казармата.
Дойде новобранец синът на председателя на Българската академия на науките академик Ангел Балевски – Теодор. Беше завършил ВМЕИ и трябваше да служи шест месеца. Викна ме майор Янков: „Ти си разбран човек, кротък си, имаме новобранец тука, той е малко по-особен, искам ти да го вземеш. Отведи го на баня да се изкъпе, ето му дрехите, облечи го, научи го партенките как се слагат, всичко… Искам ти да се занимаваш с него”. Имах честта да бъда до тоя човек, който беше уникален и като човек, и като интелект, и като син на голям учен. (Наскоро имаше по телевизията предаване за Ангел Балевски – как са го молели да отиде в Щатите, да състави екип от инженери за производство на особен вид стомана). Дойдоха му на свиждане. Аз бях дежурен по батарея. Дотича при мен новобранецът – голям сладуран, пич беше, и вика: „Татко иска да се запознае с теб”. Отивам. Майка му беше донесла хубави лакомства, седнахме на поляната. Бащата само ме гледаше: „Боже, колко се радвам, че има такова добро дете да се занимава с нашия Теодор! Поздравявам Ви, млади човече, бъдете щастлив и навсякъде успявайте”. Помня неговите много топли думи.
– А какво друго си запомнил от войниклъка ти в Благоевград?
– Само за това не трябваше да ме питаш! С акордеона на рамо… Еди-кой си майор прави новобранска вечер на сина си. Отива младши сержант Васев с акордеончето. Еди-кой си прави банкет… отива… Еди-кой си полковник: „Васев, довечера те взимам и отиваме там!”. И там вече се запознах с бъдещия ми директор на института Златко Василев. Неговата жена Катето беше братовчедка на моя полковник. Песни, танци, песни, танцуване, песни, песни, песни… Да не ти разправям. Службата ми мина с много голяма емоция. Като ме срещаха по-късно и от други поделения, не само от нашата батарея, викат: „Леле, ти беше много важно копеле в казармата!”.
– Къде отиде след казармата?
– Назначен бях като геолог в отдел „Разсипи” на Софийската геологопроучвателна бригада, която проучваше разсипа на злато по Струма. Така се озовах в Кочериново.
– Това ли е началото на твоята геоложка кариера?
– Началото беше в Лъки, Смолянско. Там бях изпратен по разпределение и имах възможност да работя като техник-геолог – малко време, някъде около два месеца – в рудник „Говедарника”. Този рудник беше най-богатият на оловно-цинкова руда и като влезеш вътре, беше неописуемо красиво; в галерията, където се експлоатира, едва ли не влизаш като в черква. Навсякъде блести от пирит, галенит, сфалерит, халкопирит и най-различни други кристални форми, които хората ги взимаха и ги изпращаха към училища, в музеи, за изложби.
В село Кочериново един ден дойде при мен директорът на училището – другарят Радков: „Ти си се занимавал с танци и си акордеонист. Искам да дойдеш в училището и да ни направиш танцов състав. Дори да не можеш да направиш танцов състав, да научиш децата да танцуват български танци”. Събраха се много големи симпатяги от училището и оттогава – 1969 година, аз застанах на така нареченото от мен „свещено място” – преподавател по български народни танци. Справях се много добре, защото после децата, които идваха да учат в Кюстендил, влизаха в нашия Фолклорен ансамбъл „Дружба”, където аз бях вече помощник-хореограф след завършването на Института за културно-просветни кадри при Ани Бараковска.

– Ти постъпваш в Полувисшия институт за културно-просветни кадри, за да се подготвиш за професията хореограф?
– Да, само с тази цел. Постъпих с втория випуск, защото институтът в Благоевград беше учебното заведение, в което човек можеше след средно образование да учи хореография. На другата година откриха полувисшия институт в София. Аз отидох конкретно заради хореографията.
– Доволен ли беше от следването? Научи ли каквото трябва?
– Да, защото имах възможност да общувам с много хора. Две години бях корепетитор на танцовия състав при Пионерския дом в Благоевград, при Братоев. Имах възможност да общувам с големи акордеонисти – със Стефан Панов; с големи хореографи, много големи приятели бяхме с Руйчев, бог да го прости. Танцувах в състава на Профсъюзния дом на културата. Ходих с ансамбъла в Чехословакия на много голямо турне. Ходех с Руйчев, с Братоев, с Георги Хинов съм работил, с Георги Чопов, с певеца Ганчо Николов.
– Удивителна е твоята съдба, по музиката си се увлякъл с насочване отстрани и за известно време в живота ти вървят успоредно геологията и хореографията. И всичко тръгва сякаш случайно с едно подарено акордеонче…
– Така е. Когато дойдох на работа в читалището в Кюстендил, другарката Манова се обърна към мен съвсем ненадейно и ме изненада: „Искам да те назнача за преподавател по акордеон на един клас”. Викам – ама аз нямам такава подготовка! „Е, подготовката ще си я направиш”.
Тогава една жена беше диригент на представителния хор „Дружба”, казваше се Жанет Лангова, по произход от село Рила. Тя в Консерваторията е влязла с акордеон и когато я вижда професор Георги Робев, й казва: „Жанет, никакъв акордеон! Идваш в диригентския ми клас!”. И тя стана уникален диригент, за съжаление много млада си отиде от левкемия, остави две деца, като едното беше съвсем малечко. Няколко месеца преди нея брат й почина от същата болест – той е бил уникален акордеонист и шахматист, името му е Раймондо. Семейството им е било във Франция, вероятно те там са се родили. Ходил съм в тяхната къща в Рила и съм се запознал с баба Лина – нейната майка, и сме си говорили. Жанет беше като светица и до нея се допитвах изключително много.
– Може ли да се каже, че тя е прибавила малко теория към твоето музикално възпитание на слухар акордеонист?
– Не само слухар… Имахме задължителен предмет акордеон в института в Благоевград.
– Защо се отказа от геологията?
– Само една година работих геология и се отказах, защото се поддадох на акордеончето и алкохолчето. И ела да видиш какво става по кръчмите на Кочериново, по кръчмите на Соволяно, по кръчмите на Бобошево, по кръчмите на Кюстендил… Видях, че от мене нищо не става. Връщаме се веднъж от село Драговищица, там документирах така наречените канави. Описването на канави е много интересно. Тогава един геолог вика: „Абе, ще станеш много голем геолог, браво, много добре вървиш като документация, имаш око, разбираш добре нещата, прави ми впечатление, отидех там-там, погледнах. И аз правих, браво, браво, точно си го направил. Обаче…”. Аз се подпирам на чуковете, те беха с дълги дръжки като бастуни, и го питам: „Кажи бе, Тинко, какво е това „обаче”?”. „Обаче с това пиене не знам…”. Леле! Застанах и замръзнах на място. Беше истина.
Описвайки един такъв обект край село Соволяно, съм се така унесъл, една жега беше, и усещам, че нещо ме наблюдава. Обръщам се и зад мене една голяма змия. Изнесох се оттам и се бях много уплашил. Това оказа силно въздействие върху геоложката ми дейност.
В рудник „Говедарника” пък отивам да описвам една страна на галерията, за да се изчисли дали това нещо е рентабилно да се ескплоатира. Описва се така наречената жила. Разчукал съм да видя дали има наистина в дълбочина неща, които си струват да се опишат. Как съм седнал да описвам и пиша – добре че не съм свалил каската – откъртва се един голем галенит и по главата. Малко съм „подремнал”. Изправям се и си викам: „Нема що!”.
Много по-късно пак работих за пенсия в Геоложко – в село Сажденик на границата, изкарах четири години и половина. Там бях пробчик, но работех повечето геология. Пробчик бях, защото по-лесно се пенсионираше. И там да не ти разправям: алкохол, акордеонче, алкохол, акордеонче… До 1991 година. Четири години и половина. Отказах се от читалищната дейност, защото помолих управниците да ми увеличат заплатата само с 30 лв. Никой не се съгласи. Вместо да съм на 150 – да взимам 180 лева, като ме назначат на длъжността завеждащ културно-просветна работа в читалището. Това се случва 1987 г.
Казах на шефката ми, читалищния секретар Венка Манова, че напускам. Много я обичах, много я почитам и сега всеки четвърти или пети ден й звъня да я чуя. Тя е на 91 години, съвсем сама, наскоро почина мъжът й, който беше много добър човек, изключително етичен, много точен.
– Сега си главен художествен ръководител на Фолклорен ансамбъл „Родолюбие”. Как се издържате?
– Ансамбълът е неправителствено сдружение. Самоиздържаме се – с такса от децата и спомоществователи на българския фолклор, колкото можем да намерим. Най-големият началник съм аз, няма никой над мене, даже кметът нищо не може да ми каже. Само може да ни похвали. Имаме три състава – деца, младежи и основен състав. Младежкият състав сега вземаха званието „представителен”, а основният състав още през 2015 г. с постановката „Сватбени хора и обичаи от Кюстендилско” – уникална, с три картини: задявка, предав и сватба! Извоювахме званието на фестивала в Разлог, даде ни го академик Иван Тодоров.
Водя си летописна книга, записвам всяка една проява. Само миналата година танцовите състави на ансамбъла участваха в над 30 конкурса, зарадваха гостите на повече от 50 празненства, посетиха над 20 градове и села и им бяха връчени повече от 60 статуетки, медали, дипломи, грамоти, парични и специални награди.

– Много красиви носии имат танцьорите. Кой ги изработва? Дизайнери ползвате ли?
– Отиваме в Първомай, Петричко, взимаме първо място, награждават ни с 8 костюма – доплащаме още 4 и ето ти го екипа. Отиваме еди-къде си – дадат ни второ място, награждават ни с 6 костюма. Сега имаме да плащаме 6 костюма – софийски, хубави, черни. Дизайнери – никакви. Данчо Николов от Петрич, голям приятел и много се разбираме с него. Независимо от това, че не погледна към книжката като хореограф, подарих му я, и да ми каже: „Направил си нещо или нищо не си направил”. И нема да му думам.
– Твоят труд е една своеобразна „азбука” на движенията на ръце, крака и тяло при танците. Тя е универсална – хора от всяка народност по света могат да я ползват.
– Ходих при проф. Цветков, тогава беше жив Данчо Янакиев – говорих с тях. Ама не им отнесох книжката, а мои записки. Да ти кажа право, не го приеха.
– А аз ахнах, защото това, което си направил, е революция!
– Казват ми: „Ти трябва да си хабилитиран, за да ги правиш тия неща”. Викам – кога ще се хабилитирам, кога ще уча допълнително?! Аз трябваше да хабилитирам двете ми дъщери… Голямата е в Лондон и е на отговорна длъжност в един много авторитетен университет; а другата е мениджър в международна фирма в София.
– Голям проблем на нашето време е, че малко хора четат. За каквото и да е…
– На директорката на Средното музикално училище по хореография в Котел й казвам – имам това, това, това… Мога да дойда, мога на децата да дам, много е потребно, много е важно, много е удобно. Тя се обърна и каза: „Ама аз не съм човекът, който да задължава нашите преподаватели допълнително да учат нещо”.
– И защо? Не пречи да те покани. Винаги може да дойде човек отвън и да покаже…
– Е, ако ме покани там, трябва да ги накарам да почнат да учат… Мене ме принуди мойта дъщеря, когато беше шеф в един колеж в Лондон: „Татко, ако дойде някой човек в колежа и каже, че има някаква иновация, някакво нововъведение, някакво измислено решение, целият екип сме длъжни да му обърнем внимание. Прави го, прави го, прави го!”.
– Колко време ти отне усъвършенстването на идеограмите?
– Аз книжката я издадох 2014 година, но съм почнал още от 1999. Много дълго време, защото обичах да композирам танци и намирайки се на едно открито място, почваш да си правиш едни комбинации. Мислех си: добре, аз ще направя това нещо, но след три часа, след един ден всичко ще се забрави. Тогава почнах със съвсем други знаци, със съвсем друга представа. Но след това видях в Британския музей в Лондон египетските йероглифи, даже имам снимка от там, зет ми ме е снимал как се вглеждам. И двамата ми зетьове са българи – единият е от Стара Загора, единият е от Гоце Делчев.

– А за съпругата си какво ще кажеш?
– И тя е от село Богослов. Но живеем с нея в село Раненци, дъщеря ми там купи къща. Жена ми беше технолог в няколко предприятия, много авторитетна, уважавана. Подкрепя ме напълно в работата ми с ансамбъла. Много добре се чувстваме, много е удобно и спокойно за мен, пиша.
– Хореографията те е срещнала с много големи имена.
– Така е, аз имах уникалния шанс да съм голям приятел с големия български хореограф Кирил Харалампиев, който е създател и директор на Хореографското училище по български народни танци. В последните му дни до него бях аз. Той правеше къща в Шишковци и аз му помагах.
– Той е от Шишковци, ти си от Богослов, това съвпадение е много интересно – и двамата сте от Кюстендилско!
– Той не ми преподаваше хореография, той ми предаваше идеи. И като ни правеше семинари, той посочваше като идея едно силистренско село – Калипетрово, с уникален фолклорен ансамбъл, с такива прояви, други прояви… Е, какво е това село Калипетрово?!
Тук отварям скоба. 1997 година отивам на работа в Русия – в Урал, като комендант на общежитие. Две години приемах, изпращах, оформях документи, сигурявах им жилища, стаи… Повечето обитатели бяха турци. И попада при мен като домакинка една дама от село Калипетрово, Силистренско! И аз й викам – Лиле, баш ти ми трябваш, бе чедо! А тя: „Аз участвах в тоя състав!”. И като почна: „Така правиме, така правиме…”.
Прибрах се и почнах да реализирам тук нещата, на които ни учеше Харалампиев и тая Лили. И където се явим – все е интересно. Със „Сватбата” – годениците, булката, обичаи, хорото най-накрая…
– Има ли много желаещи да се запишат в ансамбъла?
– Сега ги преброих, по списъка с такса са 150 души. С мене работят още двама души: хореограф е маестро академик Васил Василев и репетитор Димитър Иванов
– Къде репетирате?
– На стадиона в Кюстендил, имаме наша зала.
– Ти си немирен дух, не спираш да работиш и твориш!
– Мани, мани… Няма време! Всичките ми казват да намаля темпото, даже жена ми. Сега готвим един „Гергьовден” в ансамбъла, правя два танца на децата – и няма спокойствие, не може да се спи.
Разговаря ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА