Уроците на съдбата! Телевизионерът и писател Владимир Каперски дни след изпепеляването на дома му пред struma.bg: Всеки пожар идва с разрушение, но и с предизвикателство за обновление. Адът и раят това сме ние!

Преди дни къщата на журналиста, писател и телевизионер Владимир Каперски в благоевградското село Горно Лешко изгоря. Огънят погълна 19 години труд и мечтания на интелектуалеца, оглавявал преди няколко десетилетия културата в община Благоевград в качеството на заместник-кмет. Преди близо 2 десетилетия, в разцвета на силите си той загърби градската суета и я замени с простора на баирите и гората. Камък по камък превърна обикновения някогашен обор в Обетована земя за себе си и за сродни души, придаде романтичен чар на селския бит и успя не на шега да запали мнозина да изберат живот близо до природата. Сам шеговито го кръсти имението „Вла де Кап”. Този „остров“ на спокойствие, далеч от шума на колите и напрежението на делника в края на ноември за минути се превърна в пепел.

 – Влади, странни са превратностите, които ти поднася съдбата, и в които сякаш има някакви цикли, връхлитащи те през 20-ина години. Опустоши ли те този пожар? Какво изгоря и какво остана от него?

 – О, не пророкувай подобна цикличност, защото смятам да живея още два пъти по двадесет години и е добре да смирим бурните си отношения със съдбата. Тази беля се случи не само на мен, но повече на най-голямата ми дъщеря и мъжа й, с които спретнахме етаж, където да живеят, докато построят новия си дом също в Горно Лешко. И големите поражения са за нейното семейство, изгоря им всичко – от документи и дрехи, до цялата покъщнина. Моят етаж е запазен и повечето неща са оцелели, най-важното сред които е компютърът ми с цялата документация, журналистически и литературни писания. Това го дължа на нея и на хората от селото, които са се притекли на помощ и са помагали на пожарникарите да се загаси пожарът. Но най-важното остава – безкрайните красиви гледки към Рила и Пирин. А къща се възстановява.

 – Като уроци или като бедствие разчиташ тези обрати? 

– Разбира се, бедствието не е леко, то унищожава не само вещи, но и нещо от теб, защото домът е проекция душата ти. Но нямам чувство за опустошение, усещам размествания на вътрешни пластове, които съм приемал за улегнали. Прави са приятели, които определят случая като знак за ново начало. Всеки пожар идва с разрушения, но и с предизвикателства за обновление. Например през 1835 г. Рилският манастир е обхванат от огромен пожар, унищожил неговите средновековни сгради. Тогава отец Неофит Рилски, който е игумен на Светата обител, се захваща с цялата си гениална прозорливост и дерзание да го построи отново, влагайки в изграждането му сияйни възрожденски идеи и пориви. И манастирът придобива вида, в който го познаваме до днес. А аз заключвам миналото в красиво ковчеже и се захващам за ново действие, най-вече строително и писмовно.

–    Как смяташ, кой урок още не си научил?

–    О, надявам се не е един, а ми предстоят повече нови уроци, защото те дават на живота тръпка и смисъл, държат ни изправени, за да продължим напред.

-Имението „Вла де Кап“ връщане към корените ли е? Защо избра да се заселиш на село, вместо да останеш в града с удобствата на живота и комуникациите?

-Моите корени са в града, защото съм чедо на града и не само през първите си седем, но и през първите си петдесет години съм попивал онова, което наричаме градска култура. От гледна точка на родовите ни обвързаности, да, това е връщане към корените, защото баща ми е от село и защото във всеки у нас дремят гласове, които ни зоват към земята и природата с нейната щедрост, суровост и мъдрост. Но моята крачка към селото не е просто завръщане при извора, то е и стъпване в бъдещето, защото тук преоткрих себе си, пътя си и всичко, което трябва да върша. За какви градски удобства ми говориш? За телевизията, хладилника, компютъра , интернет, автомобилите? Всичко това и още много други неща притежаваш и на село. Или трябва да ми липсват блоковете, в които живеят съседи, които не общуват, а разговарят, когато някой наводни живущия под него? Или трябва да съжалявам за „удобствата” на прекомерния градски трафик, за мръсния въздух, за улиците, превърнати в паркинги, за потрошените тротоари, превзети от автомобилите, за обслужването в магазините и заведенията, където думите „добър ден”, „заповядайте” „хубав ден” са непознати!?

-Поселението ти на село промени ли те?

-Човек има в себе си изначален заряд, който е житейската му основа, тя е непоклатима, защото носи наследствени дадености, като психика, характер, чувственост, дарби, слабости, възможности. Тях човек не може да промени, може да ги развива в положителна или в пагубна посока. При определени обстоятелства, каквото при мен бе преселението на село, те по-ясно се изявяват като осъзнати начала. Тогава си даваш сметка, че един етап от живота ти е приключил и трябва да продължиш напред по друг начин. За мен това означаваше раздяла с активния светски живот, отърсване от занимания, навици и страсти, които поглъщат времето за по-стойностни занимания. Имам пет издадени книги, четири от тях написах в Лешко. Това бе време на най-плодотворните ми вестникарски занимания. Най-многото и най-добрите си документални филми осъществих също през тези години. А сега отново се връщам с ново вдъхновение към сътрудничеството ми на вестник „Струма”, предстои ми да издам нов сборник с разкази и да е здраве и живот, ще се захвана с нов роман.

-Изгуби ли стари приятели? Прекъсна ли връзки, за които те боли? Предадоха ли те близки хора?

-Ние не губим истинските си приятели, просто в един момент се разделяме с онези, в които сме вярвали, а са ни разочаровали, или ние с нещо сме ги огорчили съзнателно или несъзнателно. Сега, поради разстоянието, начина ни на живот, особеностите на т. нар. български преход, който носи напрежение и отчуждение между хората, сме се отдалечили, станали сме по-мнителни, по-предпазливи, по-агресивни. С верните си приятели, а те не са много, не скъсахме връзките си, с някои дори се преоткрихме, когато заживях на село, защото те ми гостуват и имаме време и спокойствието, за да се посветим един на друг. Всяка раздяла носи болка, но едно от нещата, което научих, е да превъзмогвам тези състояния. Защото най-често разделите са естествен завършек на нещо неизбежно, те промиват чувствата ни, поставят нещата на мястото им, дават ни поуки и ни изправят пред нови търсения. Колкото до предателствата, най-тежки са тези от най-близките хора и които се случват във време, когато най-много имаш нужда от подкрепа. В романа ми „Към виделина” съм засегнал този въпрос.

-Трудно ли се прощава, особено когато си сам и без обитаем дом? 

-Мисля, че прошката е една от най-великите ценности, оставена ни като откровение от Спасителя. Осъзнах го, когато преди години нараних недопустимо мой познат. Дълго време исках да го срещна, за да му се извиня и му потърся прошка и когато го видях, той тръгна към мен, спря се и се здрависахме. Държеше се сякаш е забравил случая, той ми бе простил. Поисках му прошка и оттогава съм готов да я искам от всеки. Но в моите разбирания прошката има предел, който не бих могъл да премина – да наранят недопустимо свой близък, брат, сестра, дете. Нещата не са лесни, защото често пъти се разпъваме между евангелското „Обичай ближния” и старозаветното „Око за око, зъб за зъб”.

-Намери ли нови приятели и сродни души покрай преселването ти на село?

-Да, открих нови приятели и не само на село, защото живеенето ми в някакъв вид уединение не ме връзва за мястото. Посещавам града, пътувам, срещам се с познати, завързвам нови запознанства. Колкото до местните, с които станах приятел или се сближихме, повечето от тях вече са покойници, но мнозина станаха герои или прототипи в моите книги и се надявам по този начин да съм им дал още живот, което е и моята благодарност към тях. За сродните души нещата са по-различни, срещите с тях са редки и случат ли се, те са Божи дар. Тогава тези две сродни души издигат  дувар между себе си, който не им пречи да общуват, а е знак за равното отстояние една от друга и за съединение, той е възвишение, на което се покачват или го прескачат, за да се са по-близо един до друг, да се виждат по-ясно, да си обменят съкровени мисли и чувства.

За себе си какво откри в Горно Лешко?

-Вече го казах, открих или преоткрих себе си, това е най-същественото за човека. В храма на Питийската пророчица в Делфи древните гърци са издялали върху камък откровението: „Познай себе си!” След промените през 1989 г. опитах и аз да се захвана с бизнес, вървеше донякъде и после се сриваше. Даваха ми се много знаци, че нещо не е наред, това не е моето поприще, но аз упорствах, докато в един миг осъзнах думите на баща ми: „Не се занимавай с глупости, твоята сила е в писането”. Всъщност, няма глупава дейност, глупаво е онова, което не ти е дадено, не ти е присъщо да го вършиш, а се захващаш с него.

-Не ти ли е твърде самотно там, особено през зимата, когато малцина нарушават уединението ти?

-Самотата в познатия й вид ми е непозната. Колкото до онази, дълбоката, философската, творческата, нея носим в себе си, където и да сме – в Благоевград, София, Лас Вегас. Веднъж поетесата Катя Ерменкова ми доведе десетина гости от Англия, бяха църковна общност и направихме пикник. Те изпаднаха в такъв възторг от красивите гледки, че ми четоха молитва и изпяха химн в знак на благодарност. В един миг възрастна дама се доближи до мен и ми каза: „Господине, Вие никога не сте сам, нали?”. „Да” – отвърнах, без да схвана докрай мисълта й. А тя продължи: „Защото Бог винаги е с Вас”. А отдал ли си се на религията на думите, самотата е важно условие, за да вадиш от себе си най-доброто. Зимата на село е прекрасна, седиш край бумтящата печка и пишеш, а когато главата ти заври, изскачаш навън, цепиш и пренасяш дърва, или хващаш гората – няма нищо по-добро за тялото и духа от редуването на умствена с физическа дейност, така двете състояния си отпочиват и презареждат. А гости не ми липсват и през зимните дни.

-Разкажи ми за трудностите на селския бит (особено в началото на преселението ти в Г. Лешко)  и за благостите, с които ги забравяш. Щеше ли да издържиш на този начин на живот, ако не бяха съвременните технологии и интернет?

-Трудностите на селския бит ги има, както ги има трудностите и на градския бит. Въпросът е как гледаш на тях. Преодоляването им наричам сладко усилие. Имаме проблеми с водата за пиене и за поливане на градините, без които е несъстоятелно да живееш на село. До махалите се стига по черни пътища, които трудно се поддържат, а през зимата снегът остава доста време, преди съответната служба да го почисти. За мен тежък проблем е снабдяването с дърва за огрев. Трябва да слизам в града и оттам да купувам, да плащам скъп превоз и пр. Както се казва: „В гора живееш, без дърва оставаш“. В този смисъл държавата и Горско стопанство трябва да направят осигуряването на хора като мен при по-облекчени условия. Аз нямам гора, както имат местните. Това е въпрос на далновидна политика, защото процесът на презаселение на селото, който за щастие вече върви, налага необходимата намеса на държавата и общината. Сега хората в тези планински села се чувстват изоставени, запокитени на доизживяване, а това е пагубно, защото и без друго селото, този жизненоважен фундамент на държавата, е предостатъчно разклатен. А това, не само според мен, е бъдещето – хората все по-близко да живеят до природата и нейните благотворни дарове.

-Разведен си и от години живееш сам. Липсва ли ти това изгарящо и изпълващо всяка клетка чувство на споделяне в интимен и чисто битов план?

-И ми липсва, и не ми липсва. Това чувство се явява, когато двама взаимно се срещнат, което е скъп и рядък бонус на съдбата. Ако е само за да щъка някой до теб и тихо или бурно да се изтезавате от несъответствия, скука и налудничави битки, благодаря! Още не съм срещнал този човек, но както се казва, издирването продължава…

-През призмата на превратностите в живота ти какво са адът и раят? Къде са?

Адът и раят това сме ние, защото и двете състояния ги носим в себе си. Религиите ни учат, че те са извън видимия свят. Всичко е въпрос дали вярваш в тях, доказателствата за съществуването им не играят съществена роля. И от нас зависи какво допускаме в душата си – рая или ада. За мен това са неизбежни дадености, които определят погледа ни към света, живота, хората, към самите себе си, дали този поглед е изпълнен със светлина или е удавен в мрак. Разбира се, понякога ни връхлитат неочаквани и неизбежни бедствия, какъвто бе пожарът в моя дом. И тук е разковничето на въпроса ти как приех събитието. Отговорът ми е: не допуснах адът да ме сграбчи и повали, напротив, усещам се по-силен и провиждам светлината на следващия рай.

-Оставаш ли на село, или слагаш кръст на изпепеленото и се връщаш в града?

-Ами аз не съм напускал селото оттогава и нямам намерение да го изоставям. Е, имам прибежище в града и засега не спя горе, а това е и най-голямата ми липса, защото непоклатимо съм се привързал към този начин на живот, към изгревите и залезите, към безпределните гледки с красивите планини и щедрите на картини небеса, че не мога да си представя живота на друго място. Ще бъда за известно време преходен. Сега бродя из спомените си в града, а Благоевград ми се струва мъртъв, понапудрен, но сякаш духът го е напуснал. През деня виждам стълпотворението на коли, сутрин и в следобедния пик попадам сред огромните задръствания на кръговите кръстовища, вечер е пусто, хората ги няма по улиците, площадите, в заведенията, не общуват, няма смях и радост. А идва Бъдни вечер…

-На кого и на какво разчиташ? Не се ли умори все да започваш от нулата? Какво те държи?

-Разчитам най-вече на себе си. Но не започвам от нулата – остава имотът с градината, стои моят етаж, макар и останал силно овлажнен и без покрив. Повечето от ценните ми неща са оцелели. Разчитам на приятелите и роднините, които не спират да ми помагат във всяко отношение – материално, с труд, с морална подкрепа. Осланям се на институциите, тук е мястото да кажа как бързо и по човешки реагираха хората от банката – буквално за ден ми отпуснаха заем, с който да посрещна първите разходи по възстановяването на къщата. Пуснах заявление в общината и очаквам съдействие и оттам /б. р. – на извънредната сесия миналата седмица общинските съветници в Благоевград гласуваха еднократна помощ от 5000 лв. на Вл. Каперски от фонда за подпомагане на крайно нуждаещи се/. Един от първите човеци, който застана до мен, бе кметът на Лешко Галя Велкова. Безценна работа по потушаването на пожара и отстраняването на най-тежките поражения изиграха мъже от селото. Нарочно оставям за накрая признанието ми за професионалното справяне с бедствието на момчетата от пожарната служба и от МВР, които действаха до тъмно. Признателен съм на приятели от Разлог, които ме свързаха със Сашо Тумбев, човекът, който спешно реагира, като ми осигури дървен материал за нов покрив с бонуси и отстъпки, за каквито не бях и мечтал. На всички тях едно неизразимо голямо и горещо БЛАГОДАРЯ! Няма по голяма помощ от усещането, че в бедата не си сам и виждаш човешкото да стига до теб от много посоки.

Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *