УСПЕЛИ НАШЕНЦИ! Благоевградчанинът д-р Красимир Кацарски след 30 г. в Швеция: С порядките на една подредена страна се свиква лесно и, щеш – не щеш, ги спазваш, иначе се забелязваш, а това дразни

Над 30 години д-р Красимир Кацарски е успешен лекар в Швеция, завежда отделение по бъбречни заболявания и хемодиализа към Каролинската болница в Стокхолм. Той е представител на един от старите джумайски родове. Дедите му закупуват първите автомобили и поставят основите на автомобилния транспорт в града. Краси завършва ПГ „Св.св. Кирил и Методий” /бивша Солунска/ и това е една от големите му гордости. Дипломира се в Медицинска академия – София и работи 8 години в новооткритото отделение по хемодиализа в Окръжна болница – Благоевград. През 1989 година заминава за Швеция със семейството си. Съпругата му Татяна Кацарска, която е от Велико Търново и Краси я определя като по-голяма джумалийка от него, е фармацевт и е завеждащ аптека в Стокхолм. Дъщеря им Калина е прокурор в Швеция, а синът им Стефан е IT специалист, предпочел да се върне в родината. Д-р Краси Крацарски е рядко фин човек, с осанка на благородник, винаги усмихнат, духовит и общителен, до болка свързан с родния си град и България. С приятелите си д-р Огнян Димитров, Валери Запрянов, Руен Калибацев и др. обичат да разговарят на джумайско наречие и е наслада да слушаш приказките и шегите им. Сегашният ни разговор е по-сериозен, но все така е изпълнен с лъчезарието, което излъчва Краси.

– Краси, ти и съпругата ти Таня Кацарска сте медицински лица, естествено е да започнем с най-горещия въпрос: Как в Швеция днес изглежда състоянието на пандемията от Ковид-19?

– В началото на пандемията статистиката в Швеция беше много обезпокояваща. Системата за обгрижване на възрастните хора не успя да предотврати разпространението на заразата между тях и смъртността беше тревожно висока. Сега точно тази възрастова група стана обект на много внимание и приоритет, ваксинациите започнаха първо в нея, ограничавайки значително заразяемостта.

– Какви са предохранителните мерки в Швеция, успешни ли са, търпят ли опровержения, корекции?

– Предохранителните мерки в Швеция са били винаги препоръчителни, а не задължителни. Разчита се на отговорността на човека за спазването им. Ограничена е посещаемостта на театри, кина, заведения и търговски обекти чрез предписания за максималния брой посетители. Тези, които могат да работят от дома, го правят. Сега общественият транспорт е по-малко натоварен, когато го ползваш, носенето на предпазни маски е препоръчително, но далеч не всички го правят. Шведите са по принцип съвестни и дисциплинирани, доста стриктно следват препоръките на здравните власти, запазвайки в много ситуации правото за разумен избор на реагиране.

– Как здравната система на Швеция действа при лечението на болни от Ковид-19, в какво се изразява твоята работа в тази насока?

– Сега съм завеждащ на едно от отделенията по бъбречни заболявания и хемодиализа към Каролинската болница в Стокхолм. Отделението обслужва най натоварената в момента Южна болница в Стокхолм (SОS). Освен грижата за хронично болните друга част от дейността ни се съсредоточава в интензивните отделения на болницата, където ежедневно оказваме помощ на Covid-19 болните с многоорганна недостатъчност, нуждаещи се от интензивно лечение. Това са най-често мъже на възраст между 50-70 години, предимно с други съпътстващи заболявания, като хипертония, диабет, сърдечна слабост. Обемът и интензитетът на работата нараснаха много с избухването на пандемията, но засега здравната мрежа продължава с неимоверни усилия да се справя…

– В България, макар и с отслабващи напъни, се води дискусия за ползата и вредата от ваксините. Как стои този въпрос в Швеция?

– Убеден съм в нуждата от ваксиниране за прекратяването на разпространението на вируса и ограничаването на заболеваемостта!

– Да се върнем към началото на вашето преселение в Швеция. Какво ви отведе там?

– Следвах и завърших Медицинска академия в София. Работих 8 години в току-що откритото отделение по хемодиализа в Окръжната болница в Благоевград. Тогава това беше съвсем нова специалност, останах й верен до днес. През 1989 година заминах за Швеция, започнах в Каролинския институт като гост изследовател и докторант в моята област благодарение на стипендията от Европейската асоциация по диализа и трансплантация (EDTA). Защитих дисертация към Института по бъбречни заболявания и останах на работа в клиниката като лекар по специалността си от България.

– Повече от тридесет години живеете и работите в Швеция, което означава, че се чувствате добре. Лесно ли се успява във високоразвитата скандинавска страна?

– Когато имаш цели и се стремиш към тях, успяваш, особено когато не си сам и имаш отговорност за тези покрай теб. Единството в семейството помага изключително много, а аз имах щастието да получа подкрепа от съпругата и децата ни от самото начало на пребиваването ни в тази страна. Шведите са доста принципен и разумен народ, оценяват усилията на стараещия се пришълец и когато е възможно, му съдействат. Жена ми Таня е от Велико Търново, но се чувства повече джумалийка и обича много Благоевград. Тя е фармацевт, работи като завеждащ аптека в Стокхолм. Следи най-живо и редовно страницата във Фейсбук „Духът на Джумаята”. Аз се радвам на прекрасните снимки, които напоследък бяха публикувани, и ги гледам с умиление! Ами град си е бил Горна Джумая, никакво съмнение!

– А децата ви по какви професионални пътища поеха?

– Дъщеря ми е прокурор, занимава се с борбата с корупцията тук. Въпреки че Швеция стои много напред в класацията на Transparency International по прозрачност, и тук има корупция и финансови измами в голям размер! Зет ми е швед, но също много обича Благоевград! Синът ми израсна в Швеция, постигна много, но от четири години се завърна в България, прекрасно момче е, IT специалист с богати знания и опит, но предпочете страната си!

– Промени ли се драстично начинът ви на живот като

шведски граждани?

– С порядките на една все още подредена страна се свиква лесно. Приемаш ги като даденост и, щеш – не щеш, ги спазваш, иначе се забелязваш бързо и лесно от новите си съграждани, а това ги дразни! Искам да цитирам един стих на Михаил Жванецкий, той е за т.нар. Homo Sovieticus /съветски човек – б.а./ при пребиваването му на Запад:

„Там мы как белые вороны,

как черние зайцы,

как желтие лошади.

Мы не похожи на всех.

Нас видно.

Мы агрессивны.

Мы раздражительны.

Мы куда-то спешим и не даем никому времени размышления…

Мы грубо нетерпеливие…”

В превод на български звучи така:

„Там сме като белите рани,

като черните зайци,

като жълтите коне.

Ние не сме като всички,

ние се забелязваме,

ние сме агресивни,

ние сме раздразнителни,

ние все нанякъде бързаме

и не даваме на никого

време за размисъл.

Ние сме нетърпеливо груби…”

Ще кажеш – ние не сме като тях! Виж, след повече от 30 години, прекарал в подредени държави, съм свикнал да различавам бързо и лесно доста от сънародниците си и ближните нам събратя на изток от бившата „желязна завеса”, която падна отдавна, но остави доста тъма в поведението ни… С много от тези изкривени привички трябва да се разделим, за да живеем по-нормално. Но всички заедно – от политиците и администраторите до обикновения човечец.

– Какви са твоите впечатления от българите в Швеция? Справят ли се, успяват ли в далечната по култура и нрави страна?

– Аз много обичам сънародниците си и хората от „бившия лагер” в Швеция и общувам често с тях. Между тях има много изтъкнати специалисти, научни работници, музиканти, прекрасни хора! Има и способни и успяващи млади хора. В Стокхолм работи и синът на моя съученик инж. Пламен Радев – Георги, строителен инженер, участващ в изграждането на едни от най крупните строежи тук. Българите в Швеция се срещаме най-често на 24 май или покрай изборите.

– Казваш, че съпругата ти Таня, която е от Велико Търново, е по-голям джумалия от теб, но Кацарски е един от най-известните и стари джумайски родове. Каква е тази твоя скромност?

– Бих желал да започна по типично джумайския шегаджийски начин: Е какъв джумалия съм аз? Та аз съм роден в Благоевград, три години след като градът не е бил вече Горна Джумая. Тази тема ми е много интересна и забавна! Както един наш стар съгражданин, учителят господин Михаил Колесников обичаше да казва: „Роден съм в Горна Джумая, но иначе живея в Благоевград…“

– Кои са според теб точно джумалиите, отличават ли се от останалите благоевградчани?

– Джумалии са изконните потомци на варошлиите. Както се знае, българската етническа група в някогашната Горна Джумая е обитавала предимно Вароша. Точно те би трябвало да се броят на пръсти след многото превратности в историята на града ни. Мисля, че определението „стари джумалии” подхожда на сместа от всички сегашни граждани с предци кукушани, поройлии, заровалии, щипяни, велешани, струмичани и други преселници от градовете и селата на Егейска и Вардарска Македония след края на войните от 1913 и 1918 години. Въпросът е актуален по понятни съображения точно сега. Според татко, който също както родителите си е роден в Горна Джумая, градът е бил доста „мулти култи” с всичките си евреи, арменци, турци, власи, гърци, албанци, руснаци, украинци, цигани, които са живели в сговор. Това съм чул и от дядо ми Анани Кацарски, чичо на баща ми.

– Обичаше ли да беседваш за миналото на рода Кацарски с този твой дядо, познат на старите джумалии, но забравен днес?

– Аз израснах с него и помня много факти за града и хората, с които е общувал. Покрай него срещах стари граждани, с които той поддържаше връзки. Помня отлично Стоил Биров, винаги делови, практичен, можещ и знаещ човек. Те са се познавали от млади, но за мен беше много впечатляващ разказът на сина на Стоил – Борис. Дядо е получил свидетелство за управление на автомобил през 1914 в София, а когато през 1915 г. България влиза в Първата световна война, го мобилизират с автомобила. Служи в тогава завладения от нашата войска Ниш. При едно от пътуванията от там към южния фронт среща по пътищата Стоил Биров, също шофьор на военен автомобил. Анани Кацарски е бил и общински съветник в града в края на 30-те и първата половина на 40-те години на миналия век.

– Би ли припомнил и други твои предшественици, които са оставили трайна бразда в родовата ви памет?

– Прадядо ми Тодор Кацарски е участник в аферата „Мис Стоун”. След разгрома на Горноджумайското въстание през 1902 година семейството им се прехвърля в град Рила за кратко, а след 1912 отново се връща в Горна Джумая. Когато Тодор прочел романа „Роби” на Антон Страшимиров, и по-точно главата, посветена на събитието, решава да разкаже преживяното лично от него за драматичната история на татко и го помолил да записва. Татко добросъвестно е водил бележки, но те злощастно са изчезнали при наводнението през лятото на 1954 година.

– Известно е, че братя Кацарски закупуват първите автомобили и въвеждат автомобилния транспорт в Горна Джумая. Какво знаеш за това начинание?

– В началото на 30-те години на миналия век дядовците ми са открили в Горна Джумая железарски магазин „Братя Кацарски – бензин, масла и строителни материали”. Там е била и единствената помпа за зареждането с бензин на автомобилите, пътуващи от София до Петрич. Били са представители на фирмите Shell, Goodyear, Continental. В навечерието на Втората световна война преотстъпват на семейство Аврамови магазина, а те самите продължават с превози с двата си товарни автомобила „Мерцедес”. Гилдията на автомобилните превозвачи в Горна Джумая не е била много голяма, от тях помня Мирчо Михайлов и Танчо Ганчев. Татко също работеше в автомобилния транспорт до края на живота си.

– Ако трябва да обобщиш за рода си по бащина линия, какви ценности са изповядвали твоите предци!

– Това, което помня от тях, е уважението, с което говореха за съгражданите си, те ги респектираха истински, независимо от националността им! Говорейки за Първата световна война, споменаваха с уважение дори и противниците си от войната – сърби, французи, англичани.

– Не бих желал да пропуснем и майка ти Кина Кацарска, която бе известна личност в града ни. Какво би трябвало нашите съграждани да знаят за нея?

– Майка ми беше учителка, една будна жена, обществено активна до преклонна възраст. Тя, макар и да беше от Великотърновско, познаваше отлично историята на града ни и милееше за културния му живот. На Благоевград от сърце беше посветила едно от стихотворенията си!

– Краси, сравнително скоро изпрати в отвъдното брат си Лъчезар Кацарски. С какво ще го помниш?

– Брат ми Лъчезар беше актьор в Драматичния театър в града. Получи артистичното си кръщение през 1985 година лично от един от доайените на актьорското общество – незабравимия Владимир Дафчев. Лъчезар изигра Зилов в „Лов на диви патици”, Фердинанд във „Величието и падението на Стефан Стамболов”, Вотрен в „Дядо Горио”, Едуард в „Бягство от Москва” – роли, които мисля, че още се помнят. Постановката на приятеля му Петър Пейков „Пиеса 27” в СФУМАТО – София, в която той представи едната главна роля, спечели „Аскеер” през 2001 година. Имахме прекрасни отношения! Благодарение на него, макар и далеч от България, живеех с театралното ежедневие на страната. Беше много одухотворено, сърдечно и благородно момче, веселяк с много поезия в сърцето си! Сега живея с музиката на сина му Лъчезар и обичам безкрайно двете му дъщери!

– Зная, че в Швеция семейството ви активно спортувате, карате ски, може би упражнявате и други спортове. Какво ви дава спортът?

– Швеция е великолепна страна и с природата, и с прекрасно организираната си инфраструктура, осигуряваща условия за труд и отдих. Живеем в периферията на Стокхолм, на 5 минути пеш от природен резерват с едно 16-километрово езеро. То, както и безкрайно многото други езера, замръзва през зимата и хиляди стокхолмчани от всички възрасти хукват по леда на преходи. Страхотно изживяване, както и ски бягането из прекрасно направените писти в града и около него. Ние се стараем да не пропускаме тези възможности. Поне два пъти седмично отивам с велосипед на работа. Велоалеите в града са отлични и не допускат конфликт с останалия трафик, зимно време се почистват и най-редовно се обезопасяват. Съпругата и дъщеря ми също ползват велосипеди за придвижване до работата, тук това не е необичайно…

Е, Аре, откъдето е Стенмарк, е много далече от Стокхолм и не мога да карам алпийски ски толкова често, както бих могъл да го правя в Благоевград. Шведите биха завиждали за нашите ски съоръжения на Картала! Приятелите ми изпратиха снимки и филмчета от пистата, прекрасна е! Поздравления за хората, които успяха да я възстановят и разширят!

– Да се върнем на пандемията. Какво е твоето виждане, ще се избави ли скоро човечеството от тази новопоявила се болест, разтърсила и променила света?

– Въздържам се от повече коментари относно пандемията, ваксините и прогнози, тъй като точната ми специалност е малко встрани от тези сложни явления и проблеми. В средите на запознатите с въпроса около мен се коментира, че ще трябва да живеем с вируса още дълго време, въпреки че не под същия интензивен натиск върху здравната система и не с така масово заразяване. Нека все пак сме оптимисти, че всичко постепенно ще се нормализира!

– Имаш много спомени от родния Благоевград, но имаш ли един, който и днес те зарежда със самочувствие и оптимизъм?

– Завърших, подчертавам с гордост, Политехническата гимназия „Св.св. Кирил и Методий” /бивша Солунска/, изтъквам този факт като една от перлите на CV-то си. Никога няма да забравя нейния наскоро честван 140-годишен път от Солун през Струмица, та до Горна Джумая! Гимназията и театърът ни за мен са гордост на града!

– Обичате ли да се връщате в България, да посещавате Благоевград, Велико Търново? Как намираш сегашната политическа обстановка в страната?

– Завръщаме се винаги с нетърпение и радост в България, но се въздържам от подробен анализ на политическата обстановка в страната точно в този сложен момент. Струва ми се, че не вървим напред с темпото, с което ми се иска. Виждам ясно, че изоставаме в представите и усилията си за постигане на действаща демокрация, законност, обществен дълг и възможност за изява на личността. Иска ми се наистина младите да имат тази възможност в страната си!

Разговора води ВЛАДО КАПЕРСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *