Факти за т. нар. „антифашистко“, пардон „кокошкарско“ партизанско движение във Вардарска Македония (1942 година)

Миналия петък от Париж в навечерието на срещата на върха в Евросъюза (насрочена за 22 юни) френският президент Еманюел Макрон твърдо подкрепи Скопие: „Северна Македония заслужава НЕЗАБАВНО започване на преговорите с Европейския съюз“.

В опит да склони София на отстъпки тези дни пристигна делегация от Република Северна Македония, водена от премиера Зоран Заев. На 16 юни служебният премиер Стефан Янев заяви: “Надявам се да проведем разговори и в общата политическа картина, и в дълбочина и конкретика в търсене на подходящи решения, които са в интерес на народите и на двете страни“.

Служебният кабинет обаче няма правомощия за важни решения във външната политика. Заев обаче се надява,

СЛЕД ДИРИЖИРАНИ СЕРВИЛНИ КОМПЛИМЕНТИ

в македонските медии към „конструктивниот бугарски президент“ да го склони да даде на 22 юни „зелена светлина“ на Скопие. Ст. Янев заяви двусмислено: „Надявам се, че практическите стъпки, които двете правителства можем да направим, по-късно ще могат да намерят отражение в позиция, която ще бъде разгледана в българския парламент, и да се търси дълготрайно решение, което е в интерес на европейската интеграция и в интерес на европейската перспектива на всички страни от Западните Балкани”.

Досегашните общи, абстрактни изказвания на президента Радев по отношенията София-Скопие подсказват дефицит на експертиза по македонския въпрос. По това си приличат с тези на ексвъншния министър Захариева, която в края на миналата година така и не успя смислено и убедително да обясни на Европа защо София наложи вето на преговорния процес със Северна Македония. София изпада в разширяваща се изолация. Щом и Париж, след Вашингтон, Берлин, Виена, Лисабон и Загреб, категорично подкрепи Скопие. „Слаб” /2/ за българската външна политика.

А жестът на президента Радев, качил в Скопие на правителствения самолет президента Пендаровски за традиционната визита във Ватикана (празника 24 май), се оказа медиен фишек, за кой ли път доказващ поразителния нашенски държавен наивитет. Скопие „разчете“ този жест като колебание, „стъпка назад“, увреждаща българския национален интерес. От година време на широк фронт македонската дипломация успешно „обработва“ Брюксел и страните-членки на ЕС, твърдо отстоявайки три „црвени линии“: македонски jазик, етнически идентитет и т.нар. бугарска фашистичка окупациjа. Което подсказва: кражбата на българска история и култура ще остане стратегическо поведение на Скопие и след приемането на страната в Евросъюза.

На 3 юни неслучаен глас прозвуча в Скопие: „На Заев не треба да му се верува, се колнеше во децата пред Договорот од Преспа”. Йован Донев, експосланик на Северна Македония в Лондон в предаването „Само Вистина“ на TV Канал 5, с „езика на омразата” изрече: „Држава како Бугарија која сеуште го слави 3 март, денот на потпишување на „Сан Стефанска Бугарија“, сеуште живее во сонот за „Голема Бугарија“ и таа сеуште живее во сонот дека Македонија ќе биде дел од Бугарија, како и тоа дека ние сме Бугари…”.

Атаката срещу Заев е неслучайна. Идат избори за лидер на управляващата партия СДСМ. На 17 май Радмила Шекеринска, министър на отбраната и върла сърбоманка, подаде оставка като вицепрезидент на СДСМ. Очертава се двубой Заев-Шекеринска. В него премиерът ще бъде обвинен за недопустими отстъпки пред бугарите. Вътрешнопартийната опозиция срещу Заев намери ярък израз още декември 2020, когато кметът социалист на Куманово Максим Димитриевски оспори обещанието на премиера да продължи да маха надписи на паметници, дето се говори за „бугарски фашистички окупатори”. „Во Куманово – рече Димитриевски – нема да ги смениме спомениците (паметници – бел. ред.) каде пишува бугарски фашистички окупатор. Факт е дека нашите семејства беа жртви на тој окупатор. Бугарија треба јавно да се извини и да продолжи понатаму”.

Да, негативната значимост на споменатата трета „червена линия”, от която Скопие не отстъпва, придобива все по-голяма роля. Затуй не само българските, но и македонските читатели трябва да знаят истината за т.нар. „българска фашистка окупация”. Настоящата публикация осветлява потрупани истини за партизанското движение във Вардарска  Македония през 1942 година?

Докато в края на 1941 г. всички партизански отряди са разбити, не такава е ситуацията в останалата част на Югославия, особено в Сърбия и Босна. Там още в началото на 1942 г. преминават към по-висш тип партизански формирования – бригади. Никола Любичич, командир на Ужичкият партизански отряд: „Партизанските подразделения отстъпиха под ударите на превъзхождащите сили на противника от свободната територия в Западна Сърбия и Шумадия, освободиха нова територия в Санджак и там бе проведена тяхната реорганизация. С цел по-успешна борба против врага на 21.12.1941 г. по заповед на върховния главнокомандващ другаря Тито беше сформирана Първа пролетарска народноосвободителна ударна бригада, а на 1.03.1942 г. в село Чайнич – Втора пролетарска народноосвободителна ударна бригада“.

През втората военна година дори

ОФИЦИАЛНАТА ВЕРСИЯ ЗА СЪПРОТИВАТА

в бившата Вардарска бановина сочи липса на качествен прелом, за разлика от останала Югославия (без Хърватско). „През 1942 година Покраинската партийна организация се ръководи от Бане Андреев, като постига известни успехи. Числеността на петте създадени чети надвишава 200 души, които главно действат в Скопска област. Въпреки това българската полиция бързо влиза в следите им и арестува голяма част от ятаците на партизаните, като така значително намалява ефективността им. През май 1942 година на връх Лисец [планина Голешница] е сформиран партизанският отряд „Пере Тошев“, който води сражения с полицията край Лисец, Крива Круша и Войница. През юли 1942 година отрядът се влива в новосформирания Втори прилепски отряд „Димитър Влахов“, с който действат край връх Мукос (Бабуна). През септември 1942 година на връх Червена стена е създаден Трети прилепски отряд „Гьорче Петров“, но скоро след това е разбит. На 22 април 1942 година в битолското село Лавци е създаден Пелистерският партизански отряд, но след няколко дни е разпръснат от полицията край Орехово…

На 16 април 1942 година край Крушево е формиран партизански отряд „Питу Гули“, участвал в няколко сражения с полицията край Прибилци, Кочище, и Цер. През септември 1942 година е организиран Втори битолски партизански отряд „Яне Сандански“, развиващ активна пропаганда сред местното население и извършил атака над български войници край железопътната гара в Беранци през декември. През октомври 1942 година в Шар планина край Тетово македонски (разбирай сърби и сърбомани – бел. авт.) и албански партизани организират общ отряд. Млади комунисти от Щип се събират в Плачковица, за да организират партизански отряд, но са разбити от полицията, преди да получат оръжие. Успешните действия на българската тайна полиция не позволява формирането на партизански отряди в Струмица и Кочани“.

Кой е ръководният център на т.нар. „Народно востание“? „Партизанската дейност през 1942 година се координира от Главния щаб на НОВ и ПОМ (Партизански отряди на Македония), основан юли 1942 година с ръководител Михаило Апостолски. Ето негова оценка (1969 г.): „В 1942 г. партизанските отряди в широки размери развиват въоръжената борба, създавайки в отделни райони свободни и полусвободни територии (Велешко, Прилепско, Преспа, Костурско и др.). Покрай действията на партизанските отряди из цяла Македония, a специално по градовете са развити многобройни форми на отпор: диверсантски акции, саботажи, стачки, демонстрации, разни протести. Успехите в 1942 година сочат, че в Македония е постигната пълна политическа победа над окупаторите и, че са поставени основите за бързо развитие на въоръженото въстание“.

Оценката на Апостолски обаче драстично се разминава с фактите. Изразът „ПЪЛНА ПОЛИТИЧКА ПОБЕДА“ означава наличие на свободни територии. А такива липсват през 1941-42 г.!

Че „борбата“ куца, признава сръбският историк и участник в Съпротивата Владо Стругар: „През лятото на 1942 г. в Македония пристигнал инструктор на КП на ЮКП [Добривое Радославлевич], доставил писмо на генералния секретар на ЦК на ЮКП Тито (22.09. 1942 г.). В него се посочвало, че преди всичко е необходимо да се укрепят партийните организации, които трябва да създадат партизански отряди и народноосвободителни комитети, и че по този въпрос е нужно да се действа по-енергично“.

Отдалечени на голямо разстояние един от друг партизански отряди подсказва за рехава съпротива. Владо Стругар: „Обаче в ноември и декември 1942 г. българските монархо-фашистки 14-та и 15-та дивизии съвместно с полицейски части успяха да разгромят три партизански отряда, в същото време други отряди успяха да издържат“.

Под „издържали“ се подразбират „отряди“ с размери на чети (10-15 души), водещи „комитски живот“, избягващи директен сблъсък. Тяхната „съпротива“ е дейност за

ФИЗИЧЕСКО ОЦЕЛЯВАНЕ, А НЕ ВЪОРЪЖЕНА БОРБА

против „фашистичкиот окупатор“. „Шумците“, както презрително ги нарича българското население, се занимават с „кокошкарска дейност“: нападат мандри, отвличат цели стада, нападат неохранявани от полиция села, ограбват хранителни складове на самите селяни. „Шумкарска активност“, диктувана не от грижа за народа, а от желязната нужда, наречена глад. При това зимно време много „партизани“ се крият при роднини, чак до пролет.

Липсата на значими партизански акции, характерни за останалата част от Югославия, казионната версия „компенсира“ с измислени „големи успехи“ по образуване на т.нар. народноосвободителни комитети (органи на народната власт). Тези „народни комитети“ са „на хартия“. Лишени от основното условие за реално функциониране: наличие на свободни територии. Подобно на известната Ужичка партизанска република (1941-42 г.) и други в останала Югославия.

Владо Стругар: „На компактна свободна територия, обхващаща Централна и Западна Босна, част от централна Хърватия и Далмация и съставляваща около 50 000 квадратни километра, изборите за народноосвободителни комитети започнали в първите дни на декември 1942 г. На тази, по това време най-обширна свободна територия в Югославия дейността на народноосвободителните комитети придобила най-интензивна активност. Те създали пунктове за прием на ранени и болни, формирали кервани за пренасяне на ранени, продоволствие и имущество на войските от един район в друг; ръководили евакуацията на отделните населени пунктове, болници, печатници (виж фотоса), складове за продоволствие и предмети на материалното снабдяване; настанявали бежанци от други области, оказвали на населението на своя район помощ“.

Ето полуистини на партиен бос № 1 на Титова Македония Лазар Колишевски в доклад пред 1-ия конгрес на МКП (дек. 1948 г.): „В началото на юни 1942 г. е формиран Привременен покраински комитет на ЮКП за Македония в състав: Люпчо Арсов, Мара Нацева, Мирче Ацев, Цветан Димов и Цветко Узуновски. Със създаването на новото ръководство бе възстановена връзката с ЦК на ЮКП и излязоха партизански отряди в Прилеп, Битоля, Велес, Преспа и Маврово. Но след формирането в срок от един до два месеца паднаха в ръцете на полицията всички членове на ПК, освен един“.

Следващият пасаж бъка от измислени успехи и приписани на българските власти престъпления: „Партизанското движение в този период постигна низ от значителни успехи в района на Централна Македония: Велес, Прилеп, Битоля. В това време фашисткият окупатор се хвърли с всички сили над мирното население. Единиците от 15-а българска дивизия със седалище в Битоля имаха активен дял в борбите против партизанските единици, провеждайки при това страшен терор над мирното население. Българската фашистка полиция продължи с масово арестуване, интерниране. Контрачетите (организирани по линия на ВМРО на Ив. Михайлов – бел. ред.) ограбваха нашите честни селяни и ги убиваха… И покрай слабостите, с упорита политическа работа с народните маси и с все по-засилващите се действия на партизанските отряди в течение на 1941 и 1942 година партийната организация в Македония успя твърдо да се свърже с народа и напълно да изолира окупаторските слуги, създавайки по такъв начин условия за масово разрастване на народното въстание“.

Партийният бос говори в качеството на задочник. По времето, когато секретар на ПК на ЮКП за Македония е Бане Андреев, Колишевски прекарва „на топло“ войната чак до 7 септември 1944 г. в Плевенския затвор, осъден на доживотен затвор.

Бане Андреев поема ПК на ЮКП за Македония след отстраняването на подло предадения от Георги Димитров Методи Шаторов-Шарло (септември 1941 г.) и като секретар заема поста до май 1942 г., когато е арестуван. За това време Бане Андреев следва линията на Шарло. Осъзнава: няма политико-морални условия за въоръжена борба. Българското население не подкрепя „шумците“, чийто „пълнеж“ в мнозинството са сърби, сърбомани, албанци и криминална пасмина.

М. Апостолски, командант на Главния щаб на НОВ и ПО, е личността, която по силата на заемания пост притежава цялата информация за ситуацията в Македония. А тя е неутешителна. В публикация от 1980 г., пише: „В продължение на 1942 година бяха формирани и активно действаха девет партизански отряда, които със своите действия обхващаха най-голям дял от Вардарска Македония. Също така бяха направени големи усилия в Щип и в Струмица в Източна Македония да се създадат партизански отряди; между това усилията в тази насока в първите години останаха безуспешни. Българските окупатори, с оглед

СВЪРЗАНОСТТА НА ТАЗИ ОБЛАСТ С ПИРИНСКА МАКЕДОНИЯ,

с всички свои сили настояваха на всяка цена да задушат всякаква поява на партизански отряди в Източна Македония, плашейки се те да не се обединят с онези отряди, които вече почнаха да се създават в Пиринска Македония“.

Тъжният финал на цитирания текст не пречи на М. Апостолски бодро да лансира лъжа: „В течение на 1942 година специално яки въоръжени борби се развиха южно от Скопие – до Велес, Прилеп и Крушево. Тази територия през есента на 1942 година беше напълно изчистена от всички органи на окупаторските власти и де факто представляваше свободната територия, която създадоха партизанските отряди в Македония“. През 1980 г., когато тиражира горната лъжа, пенсионираният генерал вече е президент на Македонската академия на науките и изкуствата!

Следващият текст на топ академика опровергава лъжата. Доказва плачевното състояние на партизанското движение в Македония, измислиците за свободна зона южно от Скопие: „Българските окупатори, за да я върнат тази територия, към края на есента и в началото на зимата на 1942 година (ноември и декември) със силите на около две дивизии започнаха офанзива против Велешкият и Прилепският отряди. В дълготрайни сражения тези отряди претърпяха сериозни загуби. И спрямо партизанските отряди в района на Битоля, Ресен и Крушево българските окупатори продължиха офанзивата. Също така и Битолският, Крушевският, Битолско-преспанският и отряд „Яне Сандански“ претърпяха сериозни удари от българските окупатори. Крушевският, Битолско-преспанският, както и отряд „Яне Сандански“ с по-голям дял от своите сили преминаха на територията под италианска окупация в Западна Македония“.

Ето какво пише за периода неслучаен очевидец. Коста Църнушанов, главен областен инспектор по образованието в Битолска област. „През 1941 г.  след отстраняването на Методий Шаторов новото ръководство само под натиска отгоре, против волята си се реши на първите партизански акции. За това ръководство Страхил Гигов (секретар на Велешкия окръжен комитет, а от септ. 1942 г. член на новия Покрайненски комитет – бел. авт.) разказва: „Това ръководство хвърли в действие партизански отряди, обаче след първите неуспехи партизаните се оттеглят, започва дискусия, която се пренася и на улицата. По въпроса за автономията – това означава отцепване от борбата на югославските народи. Страх да се каже пред масите, че ние сме част от КП на Югославия. По тоя начин вървяхме на опашката, а не бяхме авангард на масите… Партията не беше способна да ръководи масите“.

„Това узнаваме – продължава К. Църнушанов – от партийните документи, които ни говорят за разгрома на първите партизански отряди. В един от тях от 7 януари 1942 г. четем: „След излизането на отрядите се оказа, че отделни организации не са изпълнили най-основните задачи във връзка с това. Наместо 300-400 проектирани партизани, включени в 7-8 отряда, излизат 80-90, и то в Куманово – 40, разделени на 2 чети, в Скопие – около 20, и в Прилеп – 30. Вместо излизането на отрядите да е начало на борбата, това беше начало на неуспехите“… Видният деец Мирче Ацев – член на ЦК на ЮКП за Македония, в писмо до пленума на ЦК от 8 май 1942 г. освен горепосочените данни добавя: „Днес от всичките (30 души прилепски партизани) са оцелели 16 души… Скопският отряд, който наброяваше 20 души, вегетираше около 3 и половина месеца, без да извърши никаква акция, и след това беше почти целият изловен от полицията. Както се вижда, партизанските отряди доживяха пълен неуспех. От 45 членове Куманово остава без организация, Прилеп – от 120 членове остават само 40, Скопие – от 150 останали са събрани около 30“.

Бане Андреев, политически секретар на ПК на ЮКП за Македония, в писмото си до ЦК на ЮКП допълва картината: „Болно място е все още Скопие. Тук провалите ето вече с месеци траят и никак не спират. Почти мнозинството се държи предателски и провокаторски. Дезертьорите от партизанския отряд почти всички са изловени. Държат се срамно…“.

„Явно – резюмира Църнушанов – партията и конкретно нейните бойни сили не са намирали почти никаква поддръжка сред населението, особено сред селското, у което националното чувство винаги е било силно развито. Това е добре изтъкнато в няколко партийни документа. Така например Вера Ацева съобщава, че партийният секретар Бане Андреев изрично е подчертавал, „че партизаните въобще не са успели и че е извършена голяма грешка, като са излъчени партизани. И масите въобще не са ги приемали, а са ги предавали… Тъй като всеки ден имаше все нови провали, които се ширеха по някои стари връзки, падаха и хора от местния комитет. В течение на четиридесетте дена, през които действаше Църнио (Борка Талевски), се смениха четири местни комитета. Току новият местен комитет ще се свърже с частите и ще почне да работи, ще падне той, след това друг, а и от членовете всеки ден падаха в затвора”.

Най-автентично доказателство за разпадането в 1942 г. на партизанското движение в Повардарието обаче дава Светозар Вукманович-Темпо. Пратен февруари 1943 г. от Тито да поправи ситуацията, ето негово обобщение на неуспеха на партизанските акции до края на 1942 г. в доклад до ЦК на ЮКП от 8 август 1943 г.: „В началото на март (в края на февруари – бел. авт.) 1943 година пристигнах в Македония, където заварих следното положение: партийните организации в организационно отношение бяха почти в пълно разложение… През 1942 г. е имало шест отряда с по 10 до 15 борци и те всички били разбити освен битолският, който минал на албанска територия, и то сам, на своя глава, и така се запазил”.

В поверителен доклад на битолския областен полицейски началник от 22 октомври 1942 година срещаме не низ от „героични подвизи“, а политически убийства (на кметове и интелектуалци) и безброй битови престъпления срещу населението с цел да го озлобят срещу българските власти: опожаряване на снопи, сено, слама, фураж, храни, селскостопански складове и сгради, чупене на машини. Не липсват светотатствени актове. „На 9 август 1942 год. към 22 часа е нападнат манастирът „Св. Спас“ в околностите на град Крушово, при което нападение разбойниците са вързали игумена, взели му пушката, две тенекии сирене, сол и др., написали по стените на манастира комунистически лозунги с червена боя и заминали в балкана“.

Друг „подвиг“ на шумците: „На 17 септември 1942 г. към 21 часа комунистическа банда нападнала с. Мажучище, Прилепско, събудили селяните и ги събрали в центъра на селото, като им говорили, че Германия ще пропадне, събрали храна по насилствен начин и напуснали селото“.

В началото на септември 1941 година по взаимна договореност между ЦК на ЮКП и ЦК на БРП(к)

В МАКЕДОНИЯ ИДВА БОЯН БЪЛГАРАНОВ.

       Кой е той? „Боян Българанов през 1922 година учи в Генералщабната академия в Москва. Заедно с Васил Коларов се включва в подготовката на Септемврийското въстание през 1923 година. През ноември 1924 г. е заловен и осъден по ЗЗД на смърт, но през 1926 година присъдата му е заменена с доживотна. През 1933 година получава амнистия и заминава за СССР. Учи в Международната ленинска школа. През 1935 година се завръща в България. През войната е пълномощник на ЦК на БРП (т.с.) в Главния щаб на НОА и ПО за Македония. Пребивава там от началото на октомври 1941 г. до началото на 1944 г. След това е партизанин от Първа софийска народоосвободителна бригада, а впоследствие става командир на Втора пловдивска въстаническа оперативна зона на НОВА“.

Върбан Янчев, биограф на Б. Българанов: „В първите дни на септември 1941 г. Боян Българанов заминава за Скопие и установява връзки с партийното ръководство на Покраинския комитет за Македония… Чрез партийни куриери, изпълняващи задачи по канала София-Скопие, Българанов започва да изпраща своите писма до ЦК на БРП и да информира подробно за обстановката, за състоянието на антифашисткото движение. Една от най-важните задачи на Българанов в Скопие е да подпомага координирането на въоръжените действия на антифашистките движения в България, Източна Сърбия и Македонската област“.

Добре че ЦК на БРП(к) праща именно Българанов в Македония. Той бързо разбира: няма условия за партизанско движение; населението поддържа българската администрация и войските. Това дава повод на Л. Колишевски да търси оправдание за провалите на ПК на ЮКП за Македония. В споменатия доклад говори за решения на ПК, които пречели на развитието на партизанското движение, свързани с „негативното влияние“ на българския пратеник. „Особено влиянието на делегата на българския ЦК Боян Българанов имаше решаващо значение за по-нататъшната работа на Покраинското ръководство, което тръгна по линията на отклонение от позицията на ЮКП по основния въпрос – въпроса за въоръжената борба. Основна слабост на тогавашния ПК беше тази, че той позволи да му се наложи българският делегат Боян Българанов, който фактически подчини самото ръководство“.

Лазо Колишевски, визирайки края на 1941 – нач. 1942 г., обвинява Българанов, че дискретно поддържал тезата на сваления лидер на ПК М. Шаторов-Шарло, скептик по въпроса „дали има  условия за партизанска борба в Македония“ и дали са изживени илюзиите на „македонскиот народ спрема окупаторот“. Обвинението стига връх в пасажа: „Боян Българанов има дял в провалянето на първите партизански отряди в Македония, в противопоставянето на линията на ЮКП и практическо прекъсване на всякаква връзка с ЦК на ЮКП. С това отново на ПК бе наложена линията на българската партия. Върху тази линия беше взето решение за разпущане Покраинския щаб и за разформироване на партизанските отряди в Македония, както и решението, с което тихомълком се одобряваше мобилизацията [на македонски младежи] в българската войска“.

Атаката си Колишевски завършва: „Зад всички тези неправилни позиции се крие политиката на делегата на българския ЦК Боян Българанов, който има основна задача да поколебае ПК, да убие в нашия ръководен кадър и партийните организации вярата в правилността на линията на ЦК на ЮКП, да изолира македонския народ от възможността за своето освобождение чрез въоръжена борба…“.

Следващият пратеник на Тито във Вардарска Македония е Добривое Радославлевич. Сръбският функционер пристига август 1942 г. като постоянен инструктор от ЦК на ЮКП. От юли 1941 г. бил инструктор на Областния комитет на Сръбската компартия по организация на първите партизански отряди в Тимошко. От средата на 1942 г. до края на войната е инструктор на ЮКП в Македония.

 Той признава тежкото състояние на антифашистката съпротива. „През септември – изтъква проф. Ангел Димитров – той окачествява състоянието на местните организации и партизанското движение в писмо до ЦК на ЮКП като „много тежко“, а „масовата работа като слаба“… Съобщава още, че имало 6 партизански отряда с общо „малко над 100 партизани“, но нямат „диверсантски акции“, а се ограничават до нападения на селски общини, палене на архиви, митинги, „убийства на кметове… и други неприятели“.

Критикувайки тежкото състояние на партийните организации, Д. Радославлевич обобщава: „Затова може да се смята, че през есента на 1942 г. организацията едва ли е надхвърляла повече от 300 души, а след разбиването на Прилепския отряд партизаните са били доста под 100 души“. Всъщност в горецитираното писмо от 8 август 1943 г. Темпо уточнява: шестте отряда били по 10-15 души и всичките били веднага разбити. Останал само Битолският отряд, който на своя глава преминал в Албания и „така оцелял“. 

На 20 ноември 1942 г. Радославлевич пише: „С подписа „ЮКП“, искаме или не, ги отблъскваме масите… и оставяме впечатление, че ние още предварително обвързваме съдбата на македонския народ с Югославия (освен един по-малък дял – Азот, Поречието, Скопска Черна гора“ (райони със сръбско, сърбоманско и албанско население – бел. Н.С.).

„Опасението [на Радославлевич] – коментира Ангел Димитров – че омразата към Югославия може да попречи дори на утвърждаването на коминтерновската схема за Македония, го кара да напомни, че „се създава възможност за повторно разцепване на македонския народ на „сърби“ и „българи“.

Добривое Радославлевич е „първият и последен представител на ЮКП и Тито“, който, както изтъква проф. Ан. Димитров, въпреки съществуващите различия между двете партии, „дава висока оценка за нейния представител във Вардарска Македония Боян Българанов: „Този брат ми помага (як човек е, опитен, директно от Кака (псевдоним на ЦК на БКП – бел. ред.), бил е горе (псевдоним на СССР – бел. ред.), труди се да постави работата върху основите на нашата къща, но някак не е убеден (той гледа от гледището на ситуацията в България, а ние пък от гледището на ситуацията в Югославия). Това е, което ме прави неспокоен…“.

Очевидно година след възстановяването на ръководството на ЮКП над Вардарска Македония нейният пратеник ясно усеща, че българското влияние сред македонските комунисти е още силно. Затова той обръща внимание, че партийната членска маса не е прочистена от „опортюнистите“, че сред нея преобладават хора с „дребнобуржоазен произход, а работниците са малко“.

Обобщение на съпротивителното (комунистическо и партизанско) движение във Вардарска Македония за 1942 година. Ангел Димитров: „Така или иначе до края на 1942 г. комунистическата партия си остава малка и слаба, партизанското движение е по-скоро спорадичен смутител на обществения ред, а доминиращата нагласа в комунистическите среди е далеч от желаното им от ЮКП приобщаване към „югославското единство“.

Тито разбира, че и вторият пратеник, Добривое,  няма да свърши работата, за която е изпратен в Македония. Щото тази „работа“ е мръсна. Цели да конфронтира българи срещу българи, синове срещу бащи. Не подхожда на добрия Добривое Радославлевич.

Идва времето на друга, одиозна (отвратителна) личност, комуто е съдено да играе демонична роля през следващите три (1943-1945) години във Вардарска Македония. Това е черногорският фанатик Светозар Вукманович-Темпо, специалист по „мръсни поръчки“ на Тито, проникнал в Македония февруари 1943 година. Дейността на Темпо е знакова и поучителна. Заслужава специално внимание. Темпо е, който ЗАДАВА ТЕМПОТО на кълбо от престъпления – знайни и незнайни, кървави и морални, спрямо македонските българи и най-вече спрямо българската интелигенция във Вардарска Македония.

НИКОЛА СТОЯНОВ

Коментар с Facebook

loading...

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *