Едно от най-мъжествените и запомнящи се лица на българското кино – актьорът Богомил Симеонов, си отиде преди 30 години от този свят, като остави образа си в десетки филми от златния фонд на родната кинематография. Актьорът почина на 15 август 1991 г. Наскоро отново ни „припомни“ за себе си в ролята на жреца от дигитализираната и реставрирана версия на филмовата сага „Хан Аспарух“ – „Ханът и империята“. Зрителите отново се възхитиха на силната игра и плътния и убедителен тембър на Богомил Симеонов. Гласът му е истински дар Божи – дълбок и респектиращ, а специфичните черти на лицето му създадоха десетки впечатляващи образи на герои със силни характери.

Широко известно е, че най-благодатни за актьорите са отрицателните герои, а те някак си му „лепяха“, както се изразява един критик. Иначе в живота Богомил Симеонов бе отзивчив човек с чувствителна и ранима душа, способна на емпатия към всяка човешка неволя. Ето защо по-близките го наричаха Хищника с нежна душа.

Роден е в Радомир на 27 септември 1922 г. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1954 г. и започва работа в близкия до родното му място Перник – в Драматичен театър „Боян Дановски“. По-късно играе в театър „Васил Друмев“ – Шумен и в Младежкия театър в София.

Остави невероятния си глас и в стотици записи на Радиотеатъра, в които представи легендарни личности от нашата история – като Христо Ботев, Александър Стамболийски, Иван Вазов и др.

Богомил Симеонов получи приживе множество звания, между които и отпадналото „Народен артист“, но тези награди някак бледнеят пред народното признание – фактът, че помним този артист и сваляме шапка пред таланта му толкова години след неговата смърт.

Следва да се отбележат две професионални признания, които са изключително важни в кариерата на този забележителен актьор: наградата на САБ за ролята на Милат от филма „Калоян“ (Варна, 1963) на режисьорите Дако Даковски и Юри Арнаудов и Специалната награда на СБФД за филма „Животът си тече тихо…“ (1989) на Бинка Желязкова, останал скрит от публиката за десетилетия поради забрана от социалистическата цензура.

И докато киното има визуална „памет“, то театралната сцена сигурно тъгува, че не може да „повтори“ знаменитите изяви на Богомил Симеонов в постановките „Под игото“ на Иван Вазов, в която актьорът изигра харизматичния Бойчо Огнянов; „Вампир“ на Антон Страшимиров – в ролята на Динко, и мн. др., които все още помнят хора от по-старото поколение. Някои от театралните роли на актьора са съхранени от телевизионния театър, като „Каин магьосникът“ на Камен Зидаров, „Вражалец“ на Ст. Л. Костов, „Среща в хижата“ на Джек Лондон, „Макбет“ на Уилям Шекспир и др.

Богомил Симеонов ни остави десетки филмови роли, коя от коя по-силни, драматични и запомнящи се. Невъзможно е да се изброят всички, но онези, които помнят зрителите от няколко поколения, са следните: ролята му на Исмаил бей във „Време разделно“, жрецът в „Хан Аспарух“ (респ. „Ханът и империята“) и останалите във филмите: „Константин Философ“, „Капитан Петко войвода“, „Сами сред вълци“, „Гонитба“, „Година от понеделници“, „Сватбите на Йоан Асен“, „Зарево над Драва“, „Игрек 17“, „Демонът на империята“, „На всеки километър“, „Цар Иван Шишман“, „Ивайло“, „Земя“ и др.

В тях той изигра селянин, лесничей, полковник, генерал, крал… Както се изразява един наш режисьор: „Богомил ставаше и за цар, и за пъдар“. Физиката на Богомил Симеонов, невероятното му излъчване внушаваше респект от екрана в каквато и роля да се превъплъщаваше.

Този невероятен мъжага бе покосен от рак на костите и си отиде от този свят в мъжествена битка с физическите болки, съпътстващи болестта. Носят се легенди за бурната младост на актьора в приятелската компания на други красавци от артистичния свят – актьорите Любомир Киселички и Георги Джубрилов, както и за приятелството му с писателя Павел Вежинов, сценарист на сагата „На всеки километър“, с драматурга Васил Стефанов и др. емблематични фигури от артистичния свят по времето на соца.

Трагичният край на Киселички, нещастен случай в живота на Вежинов и други истории в личния живот на Богомил Симеонов все повече са наслагвали у него чувството за тъга, смятат близките му. Но той никога не си позволил да я покаже – „харесвал“ си образа на Хищника, не допускал да го сметнат за уязвим.

Богомил Симеонов бе от онези представители на силния пол, които наистина излъчваха не само физическа сила, но и сила на характера. Актрисата Емилия Радева му посвещава цяло есе в книгата си „Ние, артистите“, което е кръстила „Ездачът, покорил екрана“. Актьорът се е снимал с нея във филмите „Животът си тече тихо“ (1957), „А бяхме млади“ (1961) и „Бащи и синове“ (1990). Описанието, което му прави Емилия Радева, е следното:

„Богомил е едновременно готов да помогне на нуждаещия се или попаднал в беда – приютява за две нощи приятел, завърнал се нелегално у нас, за което си има неприятности относно своята политическа благонадеждност пред народната власт, и не става пилот, но същевременно е безпардонен и нагъл в интимния си живот…“

Всъщност мнозина ще заключат: Ами истински мъжкар!

И кариерата му е белязана от две напълно противоположни роли – в началото и в края. Започва с ролята на Бойчо Огнянов в „Под игото“ на Вазов през 1955 г. и приключва с чорбаджи Иванчо Пенчович в „Тайната вечеря на дякона Левски“ в 1988-а. В първата е герой, в последната – предател. И трябва да признаем, че истинското дарование не се изразява в едно амплоа, а именно чрез такава антагонистична колизия, на каквато са способни малцина актьори. Факт е също така, че в болшинството си даровитите хора са изпълнени с вътрешни противоречия. В реалния живот силните характери са по правило амбивалентни.

Когато играе последната си роля, актьорът е вече много болен, но не се оплаква дори пред колегите си в театъра. До последно държи на ореола си на силна личност.

Много критици са обръщали специално внимание на визуалната характеристика на актьора и най-вече на очите му. „Това бяха толкова изразителни очи, че дори без реплика можеха да внушат едно преобразяване – от човек в злодей!“, много проницателно отбелязва един критик.

„Богомил Симеонов беше екзотична личност!“, казва негов колега. Това е и причината, да бъде търсен и от много копродукции с чуждестранно участие между 60-те и 80-те години на миналия век. Изиграва бандита Гросо с Гай Медисън и Фернандо Рей в „Заветът на инката“ (1965, ФРГ), снима се в първия българо-американски филм „Свирачът“ (1966) по Вилхелм Хауф, в епопеята „Михаил Строгов“ (1970) по романа на Жул Верн на италианския режисьор Ерипрандо Висконти и други международни продукции.

Една от най-силните му роли е дебютната му роля във филма на Захари Жандов „Земя“ от 1956-а година – екранизация по едноименната творба на Елин Пелин. Почти няма аналог в родното ни кино фактът, че Богомил Симеонов прави първата си стъпка на екрана с главна роля. И то каква!

Ролята на Еньо е толкова многопластова и драматична, а изпълнението на Симеонов – толкова силно, че и до днес актьорското му превъплъщение се възприема като „оригинала“ на героя. Това е магията на рядкото и невероятно покритие между образ и актьор.

Славата на актьора идва буквално тутакси с този филм, и то напълно заслужено. Според някои обаче бързата слава си има и хубавите, и лошите страни. Вероятно и при Богомил Симеонов е било така по отношение на личния му живот, но в работата той до последно следва неотклонно една линия – на голям професионалист.

Преди време „Импресио“ разказа историята на Бинка Желязкова и как филмът й „Животът си тече тихо“ престоява в „чекмеджето“ на соццензурата цели 31 години, почти до „избухналата демокрация“. За ролята си на Жельо във филма Богомил Симеонов е награден със Специалната награда на Съюза на българските филмови дейци чак когато филмът излиза на светло. Силна роля, която заедно с филма е била обречена на „арест“ в продължение на три десетилетия.

В това време Богомил Симеонов остави много други роли на екрана, но така или иначе точно тази остана скрита за публиката дълго време – почти половин човешки живот. Мнозина биха се обезкуражили, но той не бе от тях.

В тази връзка си струва да отбележим, че много от режисьорите, с които е работил актьорът, отбелязват неговата лоялност към хората, с които си е партнирал. Със Захари Жандов има два филма, с Бинка Желязкова – също два, с Димитър Петров – два… С Хачо Бояджиев прави три телевизионни постановки, които и до днес са в Златния фонд на националната ни телевизия. Работил е също така с Вили Цанков, на когото дължим навлизането на Симеонов в телевизията: „Майстори“, „12 разгневени мъже“ и в ролята на Чочоолу в 10-серийния филм за Левски – „Демонът на империята“ (1971). Работил е също и с Неделчо Чернев, и с майстора на немските сериали от времето на соца – Руди Курц („Тайната на Андите“, „Безпощадният фронт“) и др.

Като споменахме Неделчо Чернев, трябва да отбележим, че според много киноведи той има най-голям принос за популярността на Богомил Симеонов, като го поканва за ролята на Ибрахим Ахмедов-Хищника в сериала „На всеки километър“ (1971). От тази роля идва и прозвището, с което се слави до смъртта си актьорът. То напълно му подхожда като визуална и личностна характеристика, смятат мнозина. Прототип на героя с това прозвище е някогашният властелин на родопските села, който през 50-те години на миналия век еднолично се бори с новоустановения комунистически строй в България.

Емблематичен епизод от филма е сцената, в която се сблъскват Хищника и майор Деянов (актьорът Стефан Данаилов). В нея Богомил Симеонов е толкова респектиращ, че мнозина от колегите му, наблюдавали снимките, казват, че „настръхнали“ само докато гледат.

На снимачната площадка Симеонов е изпълнителен и концентриран, а с колегите си – толерантен. „Приятел“ е най-точната дума!“, казва в едно интервю за Симеонов актьорът Димитър Буйнозов.

Името на Богомил Симеонов е свързано и с някои исторически за българското кино факти. Например той играе в първата родна цветна историческа суперпродукция „Цар Иван Шишман“ (1969).

Богомил Симеонов ни остави безценни екранни образи. Може да се съжалява не само че си отиде на 70, но и че този характерен актьор можеше да направи още много роли в световното кино. Богомил Симеонов напусна този свят точно в годините, когато се възроди сътрудничеството на българското кино с големи филмови компании от цял свят. Съвсем сигурно е, че щеше да бъде забелязан, и жалко!…

Назаем от impressio.dir.bg

С Георги Георгиев-Гец във филма на Яким Якимов „Законът на морето“ (1958)

Заедно с Никола Дадов във филма „Гонитба“ (1979), режисьор Васил Мирчев

Ивайло Симеонов за баща си: Киното го прие като властен хищник, а той беше нежен и весел

Актьорът Ивайло Симеонов е роден на 26.01.1960 г. в София. Син е на незабравимия актьор Богомил Симеонов (1922-1991). Завършил е ВИТИЗ при проф. Елка Михайлова. Първата театрална сцена е във Враца, после Монтана и след 20 г. отсъствие отново играе в Монтана. Снимал се е във филмите „Таралежите се раждат без бодли”, телевизионната новела „Спирката” (1992) с Георги Калоянчев, в българо-американска продукция. Играе карате от 1984 г. – карате-джошинмон шорин рю кубински стил, пренесен в България от учителя Валентин Недялков, 6-и дан.

– Кои са родителите на баща Ви?

– Те са от Радомир. Дядо Първан имал дюкян, татко и брат му са работили на дюкяна. Баща ми сам се запалил по театъра. Бил е капитан на местния волейболен отбор. Имало е читалище, ръководел е театралната дейност. Първият му театър е пернишкият. После режисьорът Захари Жандов го открива и снима в първия филм „Земя” (1957). Идват и филмовите епопеи „Калоян” и „Ивайло” – тогава се раждам аз и ме кръщава Ивайло.

– Коя е Вашата майка?

– Актрисата от руски произход Агрипина Симеонова. Родена е във Варна, почина през 2010 г. Преди баща ми е била омъжена за големия режисьор Желчо Мандаджиев. Невена Мандаджиева е моя сестра, женена е за актьора Руси Чанев. След развода с майка баща ми се жени и се ражда моят брат Богомил Симеонов (1981). Всички деца сме едно голямо семейство, търсим се, много си помагаме.

– Къде се срещат родителите Ви?

– В Младежкия театър, където и двамата са играли. Майка ми е участвала в първия телевизионен сериал „Семейство Калинкови” (1966) – играла ролята на майката. Когато гледах сериала, чух доста сериозен руски акцент.

– В Младежкия театър започва тяхната голяма любов. Там се пенсионират и двамата. С Христо Шопов бяхме в един клас в НАТФИЗ, той ми казваше: „Тия двамата бяха полудели от любов, театърът също беше полудял покрай тях”. Но голямата любов свършва много бързо. Бях 6-7-годишен, когато се разведоха. Живях при майка ми, но баща ми не отсъстваше. Имах родители на място. Например беше в СССР за снимки на филм, но всеки ден ми се обаждаше от там. Бях 7-8 г.

Бях в отлични взаимоотношения с чичо Желчо (Мандаджиев), със сестра ми Невена. Бяхме едно актьорско семейство. Бях горд, че съм се родил сред такива огромни артисти. Бях детето на всички тях.

– Как започвате да играете заедно с баща си?

– От 3-годишен са ме снимали в телевизионни предавания за деца като „Вълшебното вретенце” с Чичко Филипов (Никола Филипов). С баща ми ходехме до Пловдив за снимки. Нормално беше дете на актьор да снима. Търсеха актьорски деца тогава. После ме викаха за „Таралежите се раждат без бодли” (1969), реж. Димитър Петров – моят първи филм с малка роля. С баща ми съм снимал в българо-полската продукция „Матео Фалконе” (1971). Взеха ме само заради приликата с него, без да знаят, че сме баща и син. Там трябваше да кажа една малка молитва, когато моят екранен баща трябва да ме убие заради откраднат часовник. Снимахме на Белоградчишките скали. Баща ми искаше предварително да чуе как произнасям молитвата. Направих 5 изречения само, много се зарадва, сълзи му потекоха чак. „Нарочно не те накарах до края да четеш, да не ти стане рутина”. Идва времето за сцената, падам на колене, чета си молитвата – гримьорката и екипът наоколо плачат със сълзи. После във „Време разделно” с негово участие имах епизодична роля.

– Баща Ви не се снима в любовен филм, защо?

– Във филма „Законът на морето” с големия Георги Георгиев-Гец го видях да целува жена на екран. В киното го приеха, набелязаха го като суров, властен, като хищник. А той беше много весел, нежен като памук. Казваше ми: „Всяка една роля съм си я обичал, но от Хищника не можах да се отърва” („На всеки километър“, 1970/1971). Приятели са ме питали дали е бил добър с мен именно заради тази роля. Той беше или много добър, или много лош. Можеше да прави компромис, ако трябва да бъде направен. Беше човек с характер, трябва да се съобразяваш с него. „Джинсът ни е такъв, от дядо Първан”, така казваше една братовчедка.

– На какво държеше най-много във възпитанието?

– Той беше човек и баща на място. Не ме оставяше „да излетя” съвсем. Зодия Водолей съм и често ме хващаше свободата. Бягал съм от училище по 1-2 седмици. Получавах двойки. Не знам как усещаше, но когато станаха 4 двойки, цъфна в училище. Ядох шамари от огромните му лапи. „Виж какво, Ивайло, бия те за това, че ме лъжеш”, ми каза веднъж, когато ме извика да обядваме заедно по мъжки.

– Карахте ли се, разделяхте ли се?

– Обичам баща си до ден-днешен. Знам неговите слабости, но и положителните качества. Прекалявах ли с добрината му, правех грешки. Когато бях на 16 г., за първи път се скарахме по-сериозно. Година и половина не си говорихме. Тогава ни събра моята класна ръководителка и хубаво направи. Втория път пръв му се обадих и извиних. Така сметнах за необходимо.

– Подкрепяше ли Вашето желание да станете актьор?

– Сестра ми Невена Мандаджиева ме запали, не той. Майка ми също искаше. Когато кандидатствах, казах на баща ми. „Ела да те чуя!”. Бях по-свит, по-обран. „Браво бе, ти си бил човек със самочувствие”, възкликна, след като ме чу какво съм подготвил за изпита. С него отидохме при Люцканов да ме чуе. Благодарен съм му. Отидохме и при Елка Михайлова. Тя намери дефекти в говора ми. Покани ме в предравителни курсове, които водеше един чудесен актьор от Велико Търново. Явих се със „Спасителят в ръжта” и успях.

– Какви бяха последните му години?

– Беше много болен – още от „Аспарух” (1980). Приеха го в Правителствена болница тогава. Във „Време разделно” вече беше много зле физически, дори гласът му беше друг. Последно разговаряхме по телефона през юни или юли, почина на 15.VIII.1991 – едва говореше. Имаше рак на костите, страшни болки е изпитвал. Не му даваха силни лекарства много. Последните му думи към мен бяха: „Ако знаеш колко много ми се живее!”. Страшно много обичаше живота.

– Какво Ви остави за спомен?

– Остави ми своя часовник, който спря, когато той умря. Чувал съм да казват, но сега сам разбрах. Седеше в едно чекмедже. Два-три дни след погребението видях, че е спрял, отбелязал е времето на смъртта му. Повече не проработи, опитвах. Имам друг часовник от него – подари ми го, когато ме приеха в института.