ЮЗУ студенти от Молдова и Босилеград чакат 6 г. за български паспорт, докато ДАБЧ блва срещу 5000 евро фалшиви българи

Мегакорупционният скандал с издаването на фалшиви български паспорти на албанци, украинци, молдовци и македонци срещу 5000 евро, заради което бе уволнен шефът на Държавната агенция за българите в чужбина Петър Харалампиев, се оглежда по гротестен начин в съдбите на десетки етнически български студенти, които учат в ЮЗУ „Неофит Рилски“ в Благоевград. Докато някой произвежда фалшиви българи заради пари, истинските българи, потомци на прокудени от турците сънародници, разпилели се из Европа, трябва да чакат за заветния паспорт по 5-6 години и да изтърпят цялото унижение на родната бюрокрация, за която петте сребърника струват повече от кръвта, която ни свързва с тези изстрадали българи.

Какво е да си чужд сред своите, разговаряме с две студентки от ЮЗУ, за които България е родина, а държавата – мащеха.

– Здравейте, момичета, бихте ли се представили!

– Здравейте, казвам се Ксения Вербанова. Идвам от Молдова, по-точно от Приднестровието. Това е държава автономия и има изцяло българско село с около 11 000 жители. Аз съм от там. Уча в ЮЗУ „Н. Рилски“, в момента съм третокурсничка в специалност „Туризъм“.

– Аз съм Ивана Владимиров от Западните покрайнини – Босилеград, където 90% от населението са българи. Сега съм студентка 2 курс, специалност „Финанси“.

– Тоест и двете сте българки?

Ксения: – Да, нашите предци са се заселили в Приднестровието пред 3 века, когато са бягали от турците. И до днес спазваме българските традиции, всеки празник в селото играем народни хора, песни, говорим на български език.

Ивана: – При нас територията е била няколко пъти под властта на България и няколко пъти на Сърбия, и понеже сме на границата между две държави, се е получило това българи и сърби да живеят на едно място.

– Защо решихте да учите в Югозападния университет?

Ксения: – По принцип щях да ходя в София, тъй като там е сестра ми. Но към онзи момент нямаше места за тази специалност, която исках. Имах няколко варианта и си избрах Благоевград.

Ивана: – Дойдох тук, тъй като сестра ми също завърши Югозападния университет и работи в Благоевград.

– Каква е процедурата за кандидатстване в университет в България за етнически българи като вас?

– Отпускат се места за различните специалности. Държим изпит по български език, българска история и литература, независимо за каква специалност кандидатстваме. Приемът е по държавна поръчка и таксите са ни като на българските студенти. Иначе, ако не сме по държавна поръчка, като чуждестранни студенти ще плащаме много повече.

– Добре, а имате ли български документи, паспорти?

Ивана: – Аз още нямам. Имам удостоверение за български произход, което при нас се взема от общината, и сръбски паспорт, придобиван при раждането. Тук съм с временна лична карта, чакам постоянната, след което ще подам документи за български паспорт.

– А колко време се чака за този български паспорт?

Ивана: – О, много време, със сигурност повече от 5 години.

– Защо е толкова тромава процедурата?

Ивана: – И ние се питаме защо.

Ксения: – Защото институциите са безотговорни. Аз имам паспорт, чаках за него цели 6 години. Подадох документи за българско гражданство, когато бях на 13 години, и го получих миналата година, като студентка във втори курс.

Парадоксът е, че и двамата ми родители имат българско гражданство и заради това по закон трябваше след подаването на документите автоматично да получа паспорт за 3 месеца. Така подадохме всичко необходимо. В българското посолство казаха, че ще ни се обадят, и нищо. Когато вече бях студентка в 1 курс, отидохме и питахме какво става, но получихме отговор, че документите са готови, но срокът им е изтекъл. И всичко започна наново. В крайна сметка получих паспорта си на 19 години – през февруари миналата година.

– Какво изпита, когато след 6 години чакане взе българския паспорт в ръцете си?

Ксения: – Когато след толкова чакане отворих паспорта и видях, че пише българка, изпитах щастие. Вече официално мога да докажа, че съм българка, а не молдовка или рускиня.

– Ивана, това, че нямаш български паспорт, затруднява ли пребиваването ти тук?

– Мислите ли, че е лесно да сте чужденец в една страна?!

– Която ти смяташ за родина…

– Да, и в един момент съм чужденец в България и чужденец в Сърбия.

– Надяваш ли се да не чакаш цели 6 години за паспорт?

Ивана: – Аз и затова правя всичко сега, просто няма логика да чакаш 4-5 години за нещо, което ти принадлежи. Да имаш удостоверение, че си българин, и в същия момент да ти казват, че си чужденец в България, е абсурдно.

– На фона на разразилия се скандал с Държавната агенция за българите в чужбина обидно ли ви е македонци да вземат толкова лесно български паспорти, а хора като вас да чакат с години?

Ивана: – Това са си политически неща и не сме ние хората, които могат да го решат. Така че не бих искала да коментирам случващото се.

– А има ли много българи като вас, изпитващи всички тези трудности с ваденето на документи?

Ксения: -Да, има много. Почти всички българи, живеещи в моето село, искат да получат български документи, за да може да дойдат да живеят тук, защото без документи си никой. Ти си чужденец, не можеш да си намериш работа, не можеш и да живееш тук. Има и много студенти, сигурно 300 в същото положение.

– Ходенето до посолството, Министерството на правосъдието и изобщо цялата процедура за документите свързана ли е с много пари?

Ксения: – Всеки документ е един немалък разход.

Ивана: – Аз като дойдох тук, първо трябваше да си извадя виза от Ниш, след това подадох документи за тези две лични карти, като всичко трябва да е преведено и легализирано от сръбски на български. Така че всичко се заплаща.

– А тази процедура винаги ли е била толкова тромава и трудна?

Ксения: – Да, някои хора се опитват, а други като виждат, че е толкова трудно, почват да си казват, че няма смисъл, и се отказват. Понякога получават отказ и пак започват отначало, така по няколко пъти. Аз имам много приятели студенти тук. Те искат да си оправят документите, защото желаят да живеят тук.

– И вие ли искате да живеете тук?

Ксения: – Да, наистина искам. Тук много ми харесва и чувствам България като своя родина.

Ивана: – Да, аз и затова тук дойдох да уча.

– Ходите ли често до родните си места?

Ксения: – Приднестровието е на 1200-1300 км оттук. Пътуването с автобус отнема 30 часа, затова се организираме с кола, минаваме 4 граници, но като цяло вземаме разстоянието за 12 часа. За последно си ходих миналата Коледа, най-вече за да видя родителите ми. Постоях няколко дни и казах на приятелите ми, че искам да се прибирам вкъщи. Те помислиха, че говоря за къщата ни там, но аз им обясних: „Не, искам у дома, в България”.

Ивана: – При мен е доста по-близо, аз съм на 2-3 часа път оттук. Първата година се прибирах доста често, но свикнах тук и сега се прибирам по-рядко.

– Как ви приеха състудентите ви в Благоевград?

Ивана: – Още първия ден, когато дойдох тук, в общежитието, след това колегите ми в университета, а сега и в работата ми не сами дали повод да се чувствам по-различна. Отношението е наистина супер.

Ксения: – Да, и при мен е същото. Приеха ме много добре, даже им е много интересно, често ме питат защо, след като сме българи, живеем там. Интересно им е.

– Значи освен българската държава никой друг не ви смята за чужденци?

– Да, сигурно държавата не иска да ни признае.

– Прави ми впечатление, че и двете говорите много добър български книжовен език, в училище ли го учихте?

Ксения: – В училищата в селото ни имаше български език, но аз учих в гимназия в града и там всичко се преподаваше изцяло на руски. Със семейството, роднините и приятелите на село обаче говорим само на български, така съхраняваме езика.

Ивана: – Учих сръбски като първи език и български като втори. Аз нямах тази възможност, но сега генерациите след мен могат да избират дали да учат сръбски или български като майчин, макар че все още нямат учебници и учат български от учебници, в които пише на сръбски.

– Гордеете ли се, че сте българи?

И двете в един глас: – Да!

Ксения: – Дори в Приднестровието винаги казвам, че съм българка, и всички се отнасят с уважение към това.

– Като какви бихте искали да се реализирате?

Ксения: – Записах туризъм, защото много обичам да пътувам, искам да опознавам нови места, да научавам за традициите и културите на различни държави, но независимо от това, искам домът ми да бъде в България.

– В специалност туризъм учите доста чужди езици?

– Да, три, аз си избрах английски, гръцки и руски, понеже него си го знам и да ми е по-лесно.

– А ти, Ивана?

– Бих искала да се реализирам в сферата на финансите, но имам намерение да запиша и втора специалност, все още се колебая между политология и журналистика.

– Какво бихте искали да кажете на финала на разговора?

Ксения: – Бихме искали да помолим институциите да облекчат процеса, за да може българите да дойдат тук и да се чувстват като у дома си. Наистина е жалко за хората, те страшно много искат да имат български документи, а не могат да ги получат, или ако могат, е по трудния начин, след много време и ходене по мъките.

Ивана: – Може би е крайно време да ни помогнат да се самоопределим. Защото хората от моя град просто не знаят какви са. Ако заявят: „Ние сме българи“, ще им кажат: „Добре, дайте документи!”. Разбирате ли, никой не те пита как се чувстваш, а какво имаш. Затова наистина искам да ни помогнат да се самоопределим, за да не се питаме дали не сме родени на грешното място, в грешното време.

Разговаря СТАНИСЛАВА ДАЛЕВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *