След като повече от две години ни проглушиха ушите със „спешната нужда от ремонт на Конституцията и реформа на съдебната система”, миналата седмица лидерите на „Продължаваме промяната” и „Да, България” представиха своя проект за прекрояване на основния закон на страната. Нещото, което, заслужено или не, предизвика най-широк обществен отзвук, се оказа предложение за
ПРОМЯНА НА НАЦИОНАЛНИЯ ДЕН НА БЪЛГАРИЯ. НЯМА ВЕЧЕ ДА Е 3 МАРТ, А ЩЕ Е 24 МАЙ,
който ще бъде наречен Ден на българското слово, просвета и културата, и на кирилицата. Дали е било търсено умишлено, или не, факт е, че това предложение взриви обществото и има потенциала да отклони до голяма степен вниманието от всички останали идеи за промени в Конституцията. Сега и тук няма да се занимаваме с парадокса ПП да предложи същото нещо, което те самите отхвърлиха, когато бе предложено от ГЕРБ точно преди една година. Така или иначе духът бе освободен от бутилката и очаквано обществото закипя от най-различни мнения: „Крадат ни 3-ти март!“; „3-ти март не е български празник!“; „Нашата азбука е най-великото ни постижение!“, и други подобни. Страстите са бурни и допълнително нажежени от съществуващото вече в обществото ни тежко политическо разделение по отношение на Русия и нейната роля в историята и съвремието на страната ни. Силно се надявам, че мотивите на вносителите на това предложение са само и единствено по същество, а не умишлен опит за допълнително раздухване на различията с цел извличане на краткосрочни политически дивиденти. Това ще покаже времето, но аз бих искал да опитам да погледна по-спокойно и без политически страсти на въпроса с националния празник. И предлагам да започнем от понятието. Според Уикипедия:
„НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК Е ДЕН, В КОЙТО ПРАЗНЕНСТВАТА ОТБЕЛЯЗВАТ ДЪРЖАВНОСТТА ИЛИ НАЦИОНАЛНОСТТА НА ДАДЕНА ДЪРЖАВА ИЛИ НЕЙНИЯ НАРОД.
Това може да е датата на независимост, на превръщане в република, на превръщане във федерация или важна дата за светец-покровител или владетел“.
Очевидно ударението е върху държавническия и институционален аспект. Момент в историята, в който се случва важна промяна по отношение на статута на една нация – обявяване на независимост, революция, смяна на вида обществен строй. Културният аспект е, разбира се, изключително важен за всяка нация, възможно е да се намерят солидни аргументи, че е дори по-важен от чисто държавните институции, но не и когато става въпрос за национален празник. Един бърз поглед върху световната карта на националните празници ясно показва, че огромното мнозинство от държавите на своите национални празници празнуват именно събития, свързани с обявяване на независимост, някаква форма на обединение или революции, променили обществения строй. Единствените изключения от това правило в Европa са Испания – чийто национален празник е откриването на Америка, Португалия – смъртта на техен известен поет; Ирландия – св. Патрик, Холандия – рожденият ден на крал; Гренландия – най-дългият ден в годината, и специалният случай – Англия, която няма официално обявен национален празник. В целия свят има само още няколко изключения от неписаното правило националният ден да е свързан с дата, важна за държавността – Австралия, Япония, Тайланд и Бутан.
Разбира се, в нашият случай се явява проблемът
КОЙ ТОЧНО ДЕН, СВЪРЗАН С БОРБАТА НА БЪЛГАРИТЕ ЗА НЕЗАВИСИМА НАЦИОНАЛНА ДЪРЖАВА, ДА БЪДЕ ИЗБРАН.
Сегашният ни национален празник 3 март е датата, на която България е обявена за „автономно княжество със свое християнско правителство и своя войска“. Това княжество обаче трябва да плаща „трибут“ (васален данък) на Османската империя, на която новосъздаденото княжество е подчинено в международноправен аспект (няма право да подписва международни договори). Немалко хора настояват националният празник да е на 22 септември – денят, в който България обявява независимост и отхвърля политическата и финансовата си зависимост от Османската империя. Трети пък посочват датата 6 септември, когато автономната област Източна Румелия се отцепва от Османската империя и се обединява с Княжество България. Проблемът е, че борбата за създаването на национална, българска държава е бил дълъг, етапен процес, а не еднократен акт, и затова тези спорове са неизбежни. 3 март бележи началото на този процес на обособяване и утвърждаване на страната ни като национална, българска, независима държава. След като 500 години българите са част от Османската империя, на 3 март е създадено „автономно“ българско княжество със собствено правителство. Независимо от всички ограничения, които са му наложени, това княжество е разпознаваем български политически субект, различен от империята. И именно то е майката и бащата на днешна България. Затова въпреки споровете и възраженията аз си мисля, че 3 март има своите добри основания да претендира за национален празник на България.
От своя страна,
ПРОВЪЗГЛАСЯВАНЕТО НА 24 МАЙ ЗА НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК СЪЩО ЩЕ ДОВЕДЕ СЪС СЕБЕ СИ НЯКОИ СПОРНИ МОМЕНТИ.
Въпреки че в новото предложение са го нарекли Ден на българското слово… и на кирилицата, празникът неизменно и дълбоко се свързва от всички българи със „Солунските двама братя“. Кирил и Методий обаче не са създали кирилицата, а глаголицата. Освен това те са византийци, изпратени от византийския император да създадат азбука за народа на Великоморавия (в неуспешен опит да бъде привлечен той в лоното на източното православие). Така, независимо от нейното огромното културно значение за развитието на българската писменост, култура и впоследствие изграждане на българско национално самосъзнание, не мисля, че кирилицата е удачен избор за национален празник (поради убеждението ми, че националният ни празник трябва да е свързан с държавността и институционалността на държавата). 24 май завинаги ще си остане един от най-хубавите ни празници, на който под звуците на „Върви, народе възродени“
ВСИЧКИ БЪЛГАРИ ЗАЕДНО ЩЕ ПРАЗНУВАМЕ СВОЯТА ПИСМЕНОСТ, КУЛТУРА И ОБРАЗОВАНИЕ, НЕЗАВИСИМО ОТ ПОЛИТИЧЕСКИТЕ СИ ПРИСТРАСТИЯ.
Този ден е достатъчно тържествен и е повод за гордост и радост у цяла България и без да бъде записван изрично в Конституцията. Мисля си, че налагането на 24 май за национален празник всъщност може да има обратен ефект и дори да навреди на престижа на този толкова обичан от всички нас ден.
ИВО СТАНОЕВ
